Тайно разрешение

28

След като се наспах добре, настроението ми значително се подобри, но не можех да кажа същото за тялото си. Натъртванията и счупените ми ребра сякаш се втвърдиха и болката проникна през още няколко слоя тъкан. Събудих се ужасно схванат и с болки по цялото тяло. Докуцуках до палатката с банята и взех дълъг, горещ душ, като се опитвах да накарам топлата вода да се справи с болката. Накрая пръстите ми се набръчкаха от водата, но раните ми устояха на действието й. Всичко продължаваше да ме боли.

Клапър не се беше обаждал в два през нощта, както обикновено. Реших, че го е срам да говори с мен. Когато влязох в кабинета, Делбърт беше изчезнал. Беше ми оставил бележка: „Извинявай, Флойд Дж. Колинс, капитан, военен адвокат.“ Вероятно трябваше да се радвам, че Мърфи и Третърн бяха успели да го разкарат под прикритието на нощта. Ако го бях видял лично, сигурно щях да направя някоя глупост, например да му преместя носа така, че да стърчи от тила му. Той ме беше излъгал, прецакал и беше погазил клетвата си на офицер и юрист. А аз имам лошия навик да приемам всичко твърде лично. За което Третърн и Мърфи сигурно се бяха сетили.

Мороу беше на бюрото си и с отчаяна бързина пишеше нещо на ръка. Студено ме игнорира, когато минах покрай нея. Отидох до кафе машината и взех да се суетя. Вдигах възможно най-много шум, като блъсках с лъжичката по чашата, потропвах с каната и накрая сръбнах няколко пъти от кафето, за да проверя дали съм сложил достатъчно захар и сметана. Тя продължаваше да не ми обръща внимание с такова студено упорство, сякаш искаше да ме замрази. И си я биваше. Лично аз предпочитах яростните скандали. Човек винаги може да отбегне конкретния удар.

Доближих я и нахално надникнах над рамото й, за да видя какво прави. Тя продължи да пише. Изкашлях се няколко пъти, за да я подразня допълнително. Тя се наведе и продължи да пише още по-упорито. Тромаво се блъснах в стола й. Тя го върна на мястото му и продължи да пише.

Най-сетне проговорих:

— Значи не искаш да знаеш какво стана с Делбърт. Защо вече не е с нас. Или как успях да уредя удължаване на крайния срок с пет дни.

После се извърнах и влязох в кабинета си, като затворих вратата. Погледнах часовника си. Минаха трийсет и шест секунди, преди да почука. Изглежда, любопитството е много по-силна мотивация от гнева.

Казах й да влезе и да седне, а после половин час й обяснявах какво е ставало в действителност, докато тя невинно си е мислела, че преследва истината. От време на време ме прекъсваше с въпроси, но през повечето време само слушаше. Прекрасното й лице премина през цял спектър от емоции, от изненада към враждебност до негодувание, докато най-сетне описа пълен кръг и отново се върна на любопитство.

— Защо не ми каза по-рано? — попита.

Адски ме беше страх, че ще стигне до този въпрос. Загледах се в бюрото си.

— Кретен такъв — извика тя. — Мислел си, че аз съм шпионинът на Третърн, нали?

— Не, никога — излъгах и направих гримаса. Дори на мен не ми звучеше убедително. — Тоест не бях сигурен — поправих се. — Освен това какво значение има? Вече имаме зелена светлина.

Бяха й се струпали ужасно много тревожни новини за толкова малко време и тя трябваше да помисли, за да ги смели. Беше адски бясна и на тях, и на мен, защото не й бях вярвал. Но беше и адвокат, така че беше обучена да удържа емоциите си със здрава ръка.

— Защо не свикаме пресконференция и не раздухаме скандала? — попита накрая.

Честно казано, нямах добър отговор на този въпрос. Ако имахме поне малко мозък, точно това трябваше да направим. Бях сключил сделка с дявола, а само някой глупак може да се надява подобно нещо да свърши добре. А сега, когато и тя беше в играта, имаше право на глас и започваше да изпитва съмнение. Или се връщаше към първоначалното си мнение. Май аз бях човекът със съмненията.

— Така или иначе, винаги можем да го направим — казах. — Ако се опитат да ни прекарат, ще натресем целия скандал на тях.

Тя кимна.

— Просто не виждам откъде биха могли да ни притиснат — настоях.

Опитвах се да убедя както нея, така и себе си. Тя отново кимна.

— Сигурно си прав.

— Не ти ли е интересно? — добавих. — Не искаш ли да разбереш дали Санчес и хората му наистина са го направили?

— Предполагам — каза тя, като звучеше малко несигурно.

— Добре тогава, значи е решено — заявих бързо, преди да си е променила мнението. Или аз да го направя.

Отворих вратата и повиках Имелда. Тя влезе, напушена както обикновено, и аз й съобщих:

— Имаме още пет дни. Уреди ни полет до Авиано днес следобед. Ако нямат назначен полет, кажи им да го уредят заради мен. Обади се в кабинета на полковник Смодърс и му съобщи, че двамата с капитан Мороу ще бъдем при него след час.

— Готово — кимна тя.

— И още нещо — изрекох много силно. — Накарай някой да дойде и да провери този проклет офис за подслушвателни устройства. Не искам някакви глупаци с ловджийски жилетки да слушат както говоря.

Забележката за ловджийските жилетки малко я обърка, но все пак кимна. Реших, че това е един добър начин да припомня на Третърн, че възнамерявам да следя дали изпълнява своята част от сделката.

Отново бях във форма, раздавах заповеди наляво-надясно и вършех работа. Беше приятно чувство. Клаустрофобията ме беше оставила на мира. След като опаковахме багажа си и напълнихме няколко кашона с документи, двамата с Мороу тръгнахме на среща с полковник Уил Смодърс, батальонния командир на Санчес.

Отидохме в кабинета му, където този път ни чакаше с адвоката си — същия капитан Смит, който беше подал оплакване срещу мен. Смит ни посрещна със самодоволна усмивка, но аз му се озъбих, както се полага на адвокат от противниковата страна.

После се обърнах към Смодърс.

— Нямаме нужда от него — казах и посочих Смит с пръст.

Лицето на Смит се изкриви от изненада и гняв, че пак започвам старата песен. Вече отваряше уста, за да ми отговори, когато за моя огромна изненада Мороу се намеси.

— Изчезвай, Смит. Ако има нужда от адвокат, ще те извика.

— Ама аз…

Заплашително пристъпих към него.

— Вече не можеш да действаш в качеството си на негов адвокат. Запазвам си правото да те обвиня в участие в заговор за възпрепятстване на правосъдието. Ако не изчезнеш до две секунди, Ще те изхвърля през прозореца като мръсно коте.

Смит хвърли поглед на прозореца. После погледна към лицето ми, с всичките му синини и ожулвания. Прецени шансовете си.

— Пак ще се обадя на окръжния съдия — повиши глас заплашително.

— Обади се! — излаях. — И на всяка цена му кажи, че ще обвиня и него във възпрепятстване на правосъдието, ако предприеме нещо срещу мен.

Смит погледна клиента си, който отвърна на погледа му също толкова безпомощно. И двамата гледаха в грешната посока. Най-сетне Смит го осъзна, бързо стана и напусна кабинета. Беше по-умен, отколкото смятах.

Извърнах се към Смодърс със съвсем леко смекчена версия на изражението, което говореше, че ми се иска да му изтръгна червата.

— Веселбата свърши, полковник. Ако ни излъжете или подведете още веднъж, ще ви обвиня в съучастие в убийство. Ясен ли съм?

Той кимна.

— Да започнем отначало. Разкажете ми за вашата роля в операцията „Ангел-отмъстител“.

Той погледна за помощ към Мороу, но тя някак си беше успяла да прикрие съчувствието в погледа си. Всъщност изглеждаше абсолютно разгневена.

— Добре — каза Смодърс. — Моят батальон, първи, е личният състав на ангелите-отмъстители. Мърфи ви е разказал за операцията, нали? Ние бяхме избрани да я проведем. Имам по един-два екипа във всяка зона. Вършим мръсната работа.

— Защо само вашият батальон? — попита Мороу.

— Защото очевидно не можем да си позволим да правим грешки в тази работа, а моите подразделения са най-опитни.

— А може би и секретността има нещо общо? — предположих.

— Естествено — призна Смодърс. — Колкото по-малко хора знаят, толкова по-малък е шансът да изтече информация.

— Разкажете ни за Санчес — настоях.

Той ме погледна, после сви рамене.

— Ти беше на прав път. Сигурно сбърках. Тери е добро момче, много симпатично и работата му трябваше, за да получи повишение. Справи се отлично в оперативния щаб и аз реших, че му дължа тази възможност. За съжаление има голяма разлика между работата в щаба и командването на екип за специални операции.

— Но сте го назначили на тази длъжност — попитах, казах или произнесох присъдата.

— Да — мрачно кимна той. — Реших, че ако му дам най-силния екип в батальона, нещата ще се оправят от само себе си. Персико сигурно е най-добрият старшина в Десета бригада. Преминал е през какво ли не и си знае работата. Помислих си, че ще пази Тери да не се прецака. Подчинените му пипат доста грубо, но са адски добри, а и Персико ги държи изкъсо.

— А как се справя Санчес оттогава?

— Трябва да призная, че и в най-добрите си дни е по-скоро посредствен. Но не от липса на желание. Иска ми се някои от по-талантливите ми хора да влагаха поне половината от неговите усилия.

— Значи е въпрос на талант?

— На някои просто им идва отвътре. А Тери постоянно трябва да се бори. Хората като него се страхуват от провал и подчинените им го усещат.

— Какво е станало, след като са избили отряда на Ахан? — попита Мороу.

Смодърс видимо се съсредоточи. Очите му се присвиха и започна да подръпва долната си устна.

— Това стана на четиринайсети. Сутринта, мисля. Санчес се обади по радиото към обяд. Каза само, че „Уиски 66“ — позивната на Ахан… — че „Уиски 66“ е на черно. Разбирате ли?

Мороу поклати глава.

— Използваме цветовете, за да описваме състоянието на бойните части. Зеленото означава, че са сто процента. Червеното значи, че са останали половината. Черното е нула процента. Някои части на АОК пострадаха доста тежко, но никога не се беше случвало цял отряд от деветдесет и пет души да премине от зелено на черно за няколко часа.

— Не обясни ли какво е станало? — попита Мороу.

— Само че са участвали в операция. Но не се притеснихме, тъй като не бяхме давали разрешение за операция на отряда на Ахан.

— Според неговите показания са атакували полицейско управление в някакво село на име Пилука — обадих се.

— Да, така каза той. Но ние имахме проблем с това. Селото не беше включено в списъка на одобрените от нас цели.

— Чакайте малко — прекъснах го. — Какъв списък?

— Правим списък с целите. Списъкът се проверява нагоре чак до Съвета на началник-щабовете в Пентагона. Целта е да се предотвратят всякакви провали.

— И после го използвате, за да давате мисии на отрядите си?

— Точно така. В операция „Ангел-отмъстител“ никой няма право да атакува по свое усмотрение. Всичко трябва да се контролира, разбирате ли?

Разбирах и още как. Ако ангелите-отмъстители допуснеха грешка както например ВВС, които по погрешка бомбардираха китайското посолство и една колона косовски бежанци, скандалът щеше да изкара тайната им война наяве.

— Добре, значи Санчес е докладвал, че неговият отряд от АОК е унищожен. Какво стана после? — попитах.

— Заповядах му да се изтегли.

— Генерал Мърфи ни каза, че му е било наредено да остане на позиция.

— Не е вярно. Обсъждахме такъв вариант, но аз се притеснявах.

— От какво по-точно? — попита Мороу.

— От Санчес, предполагам.

— Какво точно за Санчес?

— Всеки път, когато някой от нашите обучава отряд от АОК, се получава ситуация тип „по-големия брат“. Не само тук. Така стана и в Северен Ирак с кюрдите, и в Босна. Просто са прекалено безпомощни, а горят от желание да действат. Американските войници веднага ги вземат под крилото си.

— Значи сте се тревожели, че Санчес няма да може да контролира ситуацията?

— Косоварите към два от другите ни екипи бяха сериозно пострадали и се наложи да приберем нашите момчета в базата и да накараме психиатъра на бригадата и военния свещеник да им помогнат. В такива случаи се освобождават много вина и други силни емоции. За да ги удържи, командирът трябва да е много силен и… да, притеснявах се, че Тери няма да се справи.

Изгледах го замислено.

— Самоубийството и опитът за самоубийство с членове на тези два екипа ли бяха?

Той кимна болезнено и отривисто.

— Да. Както казах, освободените емоции са доста силни.

— Но Санчес и хората му не се изтеглиха — продължих.

— Не, не и когато им наредих. В продължение на два дни докладваха за масирани сръбски действия в техния сектор. Санчес каза, че според него е твърде рисковано да тръгнат на юг.

— А как реагирахте вие?

— Какво можех да направя? Той беше на бойното поле. Все пак поръчах базата на АНС тук да засили наблюдението над Трета зона, така че да виждаме какво става там.

— А те направиха ли го? — попита Мороу.

— Снимаха с термочувствителни камери за по един-два часа всеки ден. На филмите се виждаха Санчес и хората му в базовия им лагер, но не се забелязваше засилена сръбска активност. Но въпреки това просто нямахме друг избор, освен да му повярваме.

Сега разбирах защо АНС е използвала онзи спътник над Трета зона тогава. Просто не са търсели цели, които да изискват анализ на картината. Търсели са човешки източници на топлина, например сръбски войници в гората.

— И неговата част най-сетне се изтегли чак след четири дни? — попитах.

— Точно така. Но трябва да пресметнете, че пътят им е ден и половина, може би два. Така че остават само два дни, за които нямаме обяснение.

— Когато се върнаха, докладваха ли за засадата?

— Не — отвърна Смодърс леко ядосан. — Ние разпитваме всяка част, която се изтегля. Но те не споменаха нищо за това. Просто настояваха, че в района гъмжало от сърби, така че им отнело време да се изтеглят.

— Три дни след това Милошевич е започнал да устройва пресконференции — казах. — Какво направихте тогава?

— Отидох при генерал Мърфи. Казах му, че според мен хората на Санчес сигурно са го направили. Били са в същия сектор. Три дни, след като са били избити хората на Ахан. Всичко се връзваше.

— Да се върнем на това, което е станало с Ахан и неговия отряд — намеси се Мороу. — Санчес и хората му изясниха ли този въпрос?

— Разисквахме го по време на разпита.

— И какво казаха те?

— Всички твърдяха, че Ахан сам е взел решението за атаката срещу полицейското управление. Не могли да го спрат. Повечето от хората на Ахан били точно от Трета зона. Командирът на управлението в Пилука бил наистина жесток негодник и вероятно е убил или измъчвал някои от членовете на семействата им. Връзваше се. И друг път се е случвало отряди на АОК да се заемат с лично отмъщение.

— Накарайте някой от хората си да донесе копие от записките на този разпит в нашия офис веднага щом свършим — казах.

— Ще ги получите.

— По-добре ли се чувствате, след като казахте истината? — попитах после.

Той ме изгледа странно.

— Всъщност не — отвърна. — На никой от нас не му беше приятно да те лъже. Но ние вярваме в това, което вършим.

Е, дотук бяхме с истината и справедливостта като типично американски ценности. Погледнах Мороу, която ми даде знак, че също няма повече въпроси. После отново се извърнах към Смодърс и го изгледах продължително и сериозно. Той ми отвърна с ясен поглед, ни най-малко притеснен от факта, че беше участвал в сериозно прикриване на истината и беше излъгал по време на официално разследване. Това момче щеше да постигне много, казах си. Наистина вярваше в каузата.

Оставихме го и поехме към пистата, където един „С–130“ вече ни очакваше със запалени двигатели.