Тайно разрешение

22

В наказателното право бързо научаваш, че щом някой полицай ти каже да не се притесняваш, трябва веднага да започнеш да си гризеш ноктите от притеснение. За щастие или за нещастие нямах никакво време и сили да се притеснявам. Продължих да пиша гениалния си доклад, докато чаках Имелда да ми донесе някакви материали за операция „Феникс“.

Тя влезе с танцова стъпка в единайсет и петнайсет и метна един куп разпечатки на бюрото ми.

— Къде беше? — изревах.

Имелда се наведе и започна да пише в бележника ми, докато отговаряше:

— Работих. Минах да направя доставките и после обиколих цялата проклета база, докато намеря тонер за принтера.

Гледах как пише.

— Аз свърших доста работа и искам някой да започне да набира — казах.

— И какъв ти е проблемът? — излая тя. — Да не си залепнал за стола? Не можеш ли да наредиш на момичетата да набират?

Тя се изправи и аз прочетох какво беше написала „Намерих я по интернет. За по-сигурно използвах компютъра в склада.“

— Добре, добре — измърморих. — Вземи каквото съм написал и го занеси да се печата.

Тя събра купчината жълти листа и излезе, а аз награбих нейните разпечатки. Отне ми почти половин час да ги изчета. В интернет имаше много неща за операция „Феникс“. Имаше откъси от книги по история. Показания от ветерани, участвали в операцията и измъчвани от вина. Произволни нападки от антивоенни групировки, които описваха операцията в крайно негативна светлина. Някои от статиите бяха доста интересни, а други ме караха да се съмнявам в здравия разум на хората, които качват неща в интернет.

„Феникс“ беше секретна операция, проведена по време на Виетнамската война съвместно от ЦРУ и Зелените барети. Между двете организации бил сключен таен договор, който не се съобразявал с командната верига на армията. Нито Съветът на началник-щабовете, нито генерал Уестморланд са знаели за съществуването на операцията.

Беше класическа операция, в която ЦРУ внедрили свои агенти в голям брой комунистически групи, действащи в Южен Виетнам, а специалните части свършили мръсната работа по елиминирането на заподозрените. Според някои материали, които Имелда беше свалила от интернет, Зелените барети бяха избили едва няколко десетки оперативни агенти. Според други — хиляди. Избити без съд и доказателства само защото ЦРУ ги е определило за елиминиране. Стерилният евфемизъм, който използвали, бил „елиминирани с тайно разрешение“.

Сигурно съм бил твърде зает да изучавам анатомията на мажоретките в гимназията, за да обърна внимание на това, но, изглежда, операцията е била разкрита някъде в началото или средата на седемдесетте, когато войната отивала към края си. Последвал бум от различни комисии за разследване в Конгреса, които да помогнат на армията „да отдели фактите от измислицата“ според израза на генерал Партридж. Всъщност точната дума за това, което вършели Зелените барети, била „поръчкови убийства“. А това, което правело ЦРУ, било да си играе на господ. Било война, наистина, но масово убиваните хора били граждани на Южен Виетнам, тоест технически погледнато, били наши съюзници. Доста важно разграничение.

Веднага разбрах защо Бил Тингъл ме накара да проуча този въпрос. Имаше смисъл. Ето го значи Джак Третърн, с псевдоним мистър Джоунс, който се преструваше на служител на АНС и помагаше да бъде прикрито едно вероятно масово убийство, извършено от екип на Зелените барети. Сравнението се набиваше на очи.

От друга страна, беше невероятна глупост. Операция „Феникс“ очевидно беше довела до унищожителен скандал и аз просто не можех да повярвам, че същите хора са повторили грешката си. Все едно автомобилната компания „Форд“ да се опита отново да изкара на пазара злополучния модел „Едсъл“.

Освен това сега не бяхме във война. Поне официално. Нямаше комунистически групи, в които да се прониква, нито пък избити заподозрени. Това беше полицейска акция на НАТО, или както там наричаха глупавия опит сърбите да бъдат убедени в нещо чрез бомбардировки. Беше много просто.

Но не трябваше да забравям и за убийството на Джеръми Бърковиц. Може би Третърн беше казал на генерал Мърфи да го „премахне с разрешение“. Звучеше странно наистина, но всички събития в последно време бяха странни. Така че защо не? Третърн ми изглеждаше точно като човек, способен хладнокръвно да заповяда убийството на някого. В очите му нямаше признаци на живот или морални устои. Освен това, ако помагате за прикриването на убийство, вече нарушавате някои много сериозни закони. Още няколко престъпления нямаше да натежат чак толкова.

Реших, че трябва да се пораздвижа. Цяла сутрин бях чертал новия си план и беше дошло времето да го приведа в действие. Както казват ловците, трябваше да подплаша дивеча.

Излязох от офиса и отидох до сградата на АНС. Пазачите ме въведоха в светая светих, натиснах звънеца, вдигнах глава и се изплезих на камерата в ъгъла. Понякога се чудя как изобщо съм стигнал до майор.

След секунда вратата избръмча и аз я бутнах навътре. Мис Смит ме очакваше. Срамежливо й се усмихнах и тя отвърна с невероятната си пластмасова усмивка, която сигурно беше научила в някой скъп колеж в североизточните щати. Приличаше ми на хилядите мажоретки, които бях харесвал.

— Как си днес? — попитах.

— Чудесно.

— Хубаво. Надявам се да не ти създавам неудобства, но пак трябва да говоря с мистър Джоунс.

— Насам — каза тя.

Последвах я по коридора през сградата до стълбището в дъното, като се наслаждавах на походката й. Когато тръгнахме надолу, забелязах, че корените на косата й са кафяви, а не руси. Колкото повече научавах за тази жена, толкова по-неистинска ми изглеждаше.

Пак стигнахме до заседателната зала в дъното и дългите пръсти на мис Смит с перфектния им маникюр елегантно плъзнаха малката й пластмасова карта през ключалката, преди да отвори вратата. В помещението имаше петима мъже, седнали на масата, а в единия край беше Джак Третърн. С изключение на Третърн, всички присъстващи, изглежда, бяха компютърни маниаци. Виждаха се доста очила с дебели стъкла, химикалки в джобчето и бели ризи с къси ръкави. Без съмнение, всички бяха служители на АНС. Притежаваха някакъв особен чар.

Третърн пак беше облякъл жилетката си за лов на патици. Изобщо не се връзваше с обстановката, като жокей на конференция на програмисти. Вдигна поглед и всички замълчаха. Ако бях възпитан човек, сега трябваше да кажа нещо като: „Извинете. Очевидно ви прекъсвам, така че по-добре да си тръгна и да изчакам вие да ми се обадите в по-удобен момент.“

Вместо това не казах нищо и останах неподвижен като пън. Мраморните очи на Третърн ме изучаваха, но нямах представа за какво мисли. После огледа масата и каза:

— Моля ви да ни извините за няколко минути. Майор Дръмънд работи по особено важен проект и трябва да поговоря с него. Насаме.

Компютърните маниаци станаха и се изнизаха от стаята. Останахме само тримата и мис Смит затвори вратата.

— Здрасти — казах.

Той не изгуби време в любезности.

— Какво искаш?

— Ще ти отнема само няколко минути. Подготвям нашия доклад и ми трябват отговори на няколко въпроса. Нали нямаш нищо против?

Тръшнах се на един стол, преди да отговори. После погледнах през рамо.

— Мис Смит, ще може ли да те помоля да изтичаш за едно кафе? Три захарчета и съвсем малко сметана.

Красивото лице на мис Смит се изкриви.

— Не, няма да може. Работата ми не е да тичам за кафе. Усмихнах се.

— Извинявай. Мислех, че си административна помощничка на мистър Джоунс.

Видях как той яростно й кимаше да ми донесе каквото искам. Мис Смит се нацупи за две-три секунди, завъртя се и излезе.

— Ей, какво отношение — отбелязах. — Как се оправяш с нея?

Джоунс ме гледаше много студено. Очите му приличаха на камерата в ъгъла на тавана.

— Чудесно — увери ме той. — Тук не сме в армията, Дръмънд. Сами си носим кафето. Та какво искаш?

— Спомняш ли си как вчера гледахме едни филми и ти ни чете записи от едни радиопредавания?

— Естествено, че си спомням.

— Добре. Ще ми трябва някакво уверение, че всичко е било автентично. Освен това ти спомена, че филмите ще се съхраняват в централата на АНС. Ще ми трябва някакво име или номер, чрез които мога да ги открия.

— Няма проблеми — каза той и се усмихна.

Лесна работа.

— Страхотно — казах. — И още нещо. Ще ми трябват имената ти по паспорт, номерът на социалната ти осигуровка и точната ти длъжност в АНС.

Опа, вече не беше толкова лесно. Усмивката му веднага отстъпи място на дълбоко объркване.

— Защо?

— След като не можеш да ми дадеш филмите или записите, защото са толкова секретни и прочие, ще трябва да те запиша като свидетел в доклада си. Разследваме много противоречив инцидент. Доказателствата ще бъдат разглеждани с голямо внимание. Не мога просто да напиша, че съм се запознал с някакъв простак от АНС на име Джоунс. Там сигурно работят страшно много хора с това име. Може би около хиляда, как мислиш?

Забелязах, че силно е стегнал челюстта си. По лицето му нямаше почти никакви мазнини и точно в момента двете малки мускулчета под ушите му тиктакаха като бомби със закъснител. Нахалството ми започваше да разтапя айсберга.

Звънецът на вратата го спаси. Мис Смит влезе, без да бърза, с моето кафе в ръка. Подаде ми го и аз отпих. Беше студено като лед и тя сигурно му беше сложила половин буркан сметана и поне десет големи лъжици захар. В това момиче имаше спортна злоба. Харесваше ми.

Надигнах чашата и я изпих до дъно.

— А, точно както го обичам. Благодаря, скъпа.

Спортна злоба, а? Мис Смит се опита да преглътне обидата, но видимо тропаше с крака, докато заобиколи масата и седна от срещуположната страна.

За съжаление междувременно Третърн си беше върнал самообладанието. Наведе се през масата и с подчертано вежлив тон каза:

— Слушай ме внимателно, Дръмънд. Няма да ме включваш в доклада си. Ясно ли ти е? Работата ми е секретна и не мога да рискувам да ме разкрият. Напиши името на началника на АНС, генерал-лейтенант Фостър.

Ухилих се.

— Ей, не се притеснявай, приятелю Джоунс. Така или иначе, на доклада ми ще има печат „Строго секретно: специални операции“. Няма да те разкрият. Освен това генерал Фостър няма нищо общо със случая.

Лицето и шията на Третърн бавно почервеняваха.

— Той е в течение на всичко, Дръмънд. Прави каквото ти казвам.

От тона му се разбираше, че е свикнал да дава заповеди и те да се изпълняват. Усмихнах се още по-широко.

— Наистина не става, приятел. Виж, ако това те устройва, ще напиша името и данните ти в специално приложение, което могат да четат само държавният секретар по отбраната и председателят на Съвета на началник-щабовете. Това е максималното, което мога да направя. Работата е там, че вече си част от моето разследване. Ти сам се включи в него в момента, в който влезе в кабинета ми. Не може да не си го знаел.

— Не, не знаех. И продължавам да не го вярвам.

— Както искаш — казах, станах и се приготвих да си тръгвам.

— Къде отиваш пък сега? — настоя Третърн, още пообъркан.

— Да се обадя на някой военен съдия. Ще му кажа да ми напише заповед, адресирана до директора на АНС, която му дава срок от шест часа да предостави името и служебните ти данни.

Предполагах, че Джак Третърн не е адвокат и не знае дали съм в състояние да направя подобно нещо.

— Това е много лоша идея — измърмори той заплашително.

— Заплаха ли беше това, мистър Джоунс? Има и друг начин да го направим. Адски съм сигурен, че мога да уговоря същия съдия да издаде и призовка срещу теб и твоята агенция, защото укривате важни доказателства за криминално разследване. Може направо да му поискам и двете неща с едно обаждане.

Третърн очевидно смяташе, че разбира от право.

— Не се хващам на този блъф — озъби се. — Милиони такива случаи са влизали във федерален съд. Никой не може да принуди правителството да разкрие секретна информация.

— Прав си — казах. — Но освен това малко си се объркал. Във всички тези случаи става въпрос за цивилни граждани без разрешителни за работа със секретни документи, които са изисквали такива документи от правителството. Аз обаче представлявам друга правителствена агенция. Освен това информацията, която искам, ще бъде включена в засекретен доклад.

Той продължаваше да съска нещо, когато излязох и затворих вратата след себе си. Едно старо военно правило твърди, че винаги трябва да изваждаш противника си от равновесие. Господ ми е свидетел, че предишния ден ме беше измъчил безмилостно и аз исках да му го върна.

Бях сигурен, че веднага ще вдигне телефона и ще позвъни на адвокатите на ЦРУ, за да ги попита дали съм в състояние да изпълня всичките си заплахи. Но те си бяха адвокати. Щяха да отговорят уклончиво. Всички адвокати, независимо за кого работят, отговарят уклончиво. В частните фирми никога не отговарят директно, защото ще изгубят възможността да натрупат още няколко платени часове. В правителствените агенции никога не отговарят директно, защото са бюрократи и по правило не правят нищо, без да протакат. На всичко отгоре гледат да намалят риска, като се срещат с множество свои колеги и се консултират с тях, за да разпределят вината от евентуалните погрешни отговори.

В крайна сметка Третърн щеше да открие, че мога да изискам призовка за името му, но адвокатите на ЦРУ и АНС можеха да я обжалват и да протакат нещата с месеци, докато изобщо загубят значение. А нищо чудно да го светнат, че никой военен съдия не може да принуди друга правителствена агенция да предостави секретна информация, придобита със специални средства. Въпреки всичко щеше да отнеме известно време, докато потвърдят тези факти, а аз исках да видя дали мога да го поизмъча.

Върнах се в офиса и отново се захванах с фалшивия си доклад. В четири следобед отидох до щаба на генерал Мърфи и помолих един енергичен наглед капитан да ми намери чист телефон в отделна стая. Той ме поведе по коридора до кабинета на адютанта, който беше в командировка на инспекция на някакви войски, даде ми ключа за телефона и ме остави сам.

Пак се обадих на китайската храна за вкъщи и ме свързаха с полковник Бил Тингъл. Казах „здрасти“, минахме през процедурата по кодирането и той каза:

— Разбрах кой е.

— Нямам думи да ви благодаря, сър. И кой е?

— Третърн е GS–17 в оперативния отдел.

GS–17 е цивилният еквивалент на нещо между генерал-лейтенант и генерал-майор, а оперативният отдел е тази половина на ЦРУ, която работи под прикритие.

— Еха — възкликнах накрая, защото не можах да се сетя за нищо поне малко по-умно.

Почувствах се като прословутия рибар с малката дървена лодка, който току-що е осъзнал, че е хванал тритонна човекоядна акула с въдицата си.

— Отговаря за операциите на Балканите — добави Тингъл. — На всичко отгоре се е издигнал сам. Не е някое Пъдли кариерист.

Нямах представа какво значи „Пъдли“, но Тингъл често използваше тази дума за хора, които не харесваше. Най-често я използваше за адвокати. Например преди години, когато му казах, че напускам отдела, за да стана адвокат, той изкрещя: „Ще се откажеш да бъдеш истински мъж, за да станеш проклето Пъдли?“

— Научихте ли още нещо за него? — попитах.

— Има добра репутация. Оправя се с всичко. Освен това е учил в „Уест Пойнт“. Сигурно е изкарал няколко години, после е прекъснал и е постъпил в ЦРУ.

— Много интересно — отбелязах. — Между другото, прочетох за операция „Феникс“.

— Не вярвай на половината неща, които са написали. Но на другата половина можеш да вярваш. Те са истина.

По онова време Тингъл е бил във Виетнам, при това в Зелените барети, така че информацията му сигурно беше от първа ръка. Може би дори бе участвал в операция „Феникс“. Не ми харесваше да си представям как Бил Тингъл, който ми беше нещо като кумир, избива хора по поръчка, така че веднага постъпих така, както винаги правя при среща с неприятни факти. Реших, че не го е направил.

— Има ли вероятност сега да е станало същото? — попитах.

— Откъде да знам, по дяволите? Аз съм тук, а ти там.

— Просто си помислих, че има някаква специална причина да ме накарате да прочета за операция „Феникс“.

— Виж, синко, аз съм в армията от 1950-а. Нямаш представа колко глупави можем да бъдем.

— Добре — казах. — Не знам как да ви благодаря, сър.

— Да бе, да. А, и още нещо. Ако пак видиш онзи негодник Уилямс, кажи му да се шиба.

— Обещавам, господин полковник.

— И последно. Мисли, преди да действаш, момче. Понякога привидно лошите неща всъщност са добри.

— Добре — съгласих се и той затвори.

Бил Тингъл беше груб, заядлив старец, но в неговата професия не можеш да остарееш, ако си глупав. „Мисли, преди да действаш“ беше добър съвет. Естествено, това предполагаше да имаш време за размисъл, с каквото аз не разполагах.