Тайно разрешение

31

Тери Санчес изглеждаше отслабнал. И измъчен. Очите му бяха потънали в толкова дълбоки тъмни кръгове, че сякаш бяха всмукали кожата от лицето му. Самите му очни ябълки приличаха на крехки кристали, които могат всеки момент да се пръснат на парченца. Залиташе, докато вървеше, а ръцете му безжизнено висяха отстрани. Оставяше впечатление за човек, който бързо се е устремил към дъното.

Посочих към стола в средата на стаята и го помолих да седне. Той се отпусна на него и ме загледа безизразно. Повторих обяснението, което бях използвал предишния ден, като внимателно очертах и новата ни информация за събитията в Косово.

Докато говорех, очите му шареха из стаята и той изглеждаше твърде безжизнен, за да се стресне от новината, че бяхме научили толкова много за ужасните събития там.

Спрях за момент, но преди да продължа, Мороу изведнъж се обади:

— Тери?

Той вдигна глава. Гласът й стана много мек, нежен и успокояващ. Като цигулка, която свири приспивна песен.

Или по-скоро като грижовна майка, която успокоява болно дете.

— Тери, ние знаем какво е станало. Но искаме да чуем и твоята версия. Разбираш ли какво правим в момента?

Той спря да се оглежда и срещна погледа й.

— Да.

— Добре — каза тя и мило се усмихна.

Оставих я да поеме разпита.

— Важното е да знаеш, че все още не сме решили нищо — продължи тя. — Тези неща никога не са само в черно и бяло. Ти си бил под ужасно напрежение. Опитвал си се да постъпиш правилно. Искаме да чуем и твоята версия.

Вече я гледаше в очите, сякаш те бяха миниатюрен сал, на който искаше да се качи.

— Сега ще ти зададем някои трудни въпроси — продължи тя. — Разкрити сте. Джак Третърн и генерал Мърфи искат просто да научим истината. Останалите членове на твоя екип вече я разказаха. Сега е твой ред, Тери. Разбираш ли?

Той кимна, но очите му не се откъснаха от нейните. Все едно го беше хипнотизирала. Знаех, че в този момент никога не бих успял да се справя като нея. Тя усещаше, че Тери Санчес се дави. Усещаше, че вътрешностите му се свиват от страх и има нужда от съчувствие, защото в противен случай ще се разпадне на парчета. А съчувствието не е най-развитото ми умение.

— Добре, Тери. Защо не започнем с решението, заради което капитан Ахан нападна полицейското управление в Пилука?

Той облиза устни няколко пъти и аз си представих човек, изгубен в пустинята, който гледа оазис в далечината. Единствените му спътници през последните няколко седмици бяха същите хора, които очевидно го ненавиждаха заради това, което беше направил там. Някаква част от него сигурно се молеше за възможността да разкаже всичко на човек, който не е бил с тях. Мороу прецизно беше напипала най-слабото му място.

— Знам какво са ви разказали останалите — въздъхна той. — Но те грешат. Не стана така.

— Тогава кажи ни как стана, моля те — каза Мороу.

— Ахан ме умоляваше да му разреша да нападне това управление. Много от хората му живееха до Пилука и те умоляваха него. Предполагам, че не е бил достатъчно силен да им откаже. Той всъщност не беше войник, нали знаете. Имаше някакъв сръбски капитан на име Пайочович. Беше тероризирал селото вече цяла година. Част от хората на Ахан бяха живели там. Семействата на някои от тях бяха измъчвани или убити от него. Нали разбирате защо искаха да атакуват това управление?

— Разбира се — каза Мороу. — Изглежда съвсем логично. Но то не е било в списъка с одобрените цели, нали?

— Казах това на Ахан. Заклевам се, че му го казах, но той възрази, че списъкът с одобрените цели не важи за него и хората му. Каза, че трябва да го спазва само моят екип. И всъщност беше прав.

— Да, Тери, според правилата. А ти искаше ли той да нападне управлението в Пилука?

— Естествено. Разбирах как се чувстват хората му.

— Тогава…

— Не, чакайте — каза Санчес, като почти подскочи на стола си. — Трябва да разберете. Никой не разбира. Моите родители са от Куба. Дошли през 1961-ва, с първата голяма вълна бежанци. Баща ми бил вербуван от ЦРУ да се върне. Бил от първите, които слезли на брега. Приятелите му загивали около него, но той издържал три дни. Сражавал се, докато американските кораби, които ги докарали, се изтеглили и ги изоставили. После и американските самолети си тръгнали и ги оставили без никаква надежда. Заливът на прасетата, нали си спомняте? Баща ми изкарал три години в кубински затвор. Най-сетне продадохме някакви трактори, за да освободим него и останалите.

Мороу следеше разказа му и леко кимаше. Наведе се напред и подпря брадичка на ръцете си, сякаш говореше напълно смислено и логично. Честно казано, той говореше глупости. Помислих си, че сигурно започва да се побърква.

— Разбирате ли? — продължи той. — Но той не обвиняваше американците. Беше неговата страна. Това се случи в моето семейство. Така че знаех как се чувстват косоварите. А останалите в отряда не знаеха, разбирате ли? Тези хора не се биеха за Америка. Биеха се, за да освободят родината си. Не можем да им казваме какво да атакуват и какво не.

Изведнъж ми хрумна, че Тери Санчес прави крайно неподходящо сравнение. Заливът на прасетата и Косово нямаха нищо общо. Изправено пред смазващото чувство за вина, съзнанието му се опитваше да построи каквото и да е обяснение, за да смекчи последствията от постъпката му. Не да го излекува, а да му позволи да избяга.

— Правилно ли беше планирана операцията на Ахан? — попита Мороу.

— Естествено. Обсъждахме я два дни. Казах му, че нямаме право да му помогнем, защото не е в нашия списък с одобрени цели, но му обясних точно какво да направи. Дори го накарах да изпрати трима души в селото предишния ден. Те провериха всичко. Бяха забелязали само няколко пияни сръбски полицаи. Трябваше да мине без проблеми.

— И какво стана после, Тери?

— Не знам със сигурност. Никой не знае със сигурност. Според мен някой от хората на Ахан е бил шпионин. Случвало се е и в други отряди, нали знаете? Сърбите изпращат шпиони в бежанските лагери, за да се записват в АОК. Според мен точно това е станало. Някой от неговите хора е предупредил сърбите. Но това не е по моя вина, нали разбирате? Те са го чакали. Преди да слезе, пак му казах, че нямаме право да му помагаме. Той го разбираше. Вината не е моя, нали разбирате? Казах му.

Мороу проявяваше максимално съчувствие, като кимаше и свиваше устни, но Санчес не беше свършил. Вече говореше по-силно, почти истерично:

— Ето това не можаха да проумеят моите хора. Нали разбирате? Не съм убил Ахан. Не съм го карал да ходи там. Не съм му заповядал да го направи. Виновен е шпионинът, който е предупредил сърбите. Аз просто го оставих да прави това, което той и хората му искаха. Нали разбирате?

— Разбирам — отвърна Мороу. — Какво стана, когато Перит, Мачуско и Мур се върнаха от Пилука?

— Какво стана? — повтори той. — Ами всички се обърнаха срещу мен. И без това никой не ме харесваше особено. Още от деня, в който поех екипа. Персико, Перит, Мачуско, Колдуел и Бътлър бяха заедно повече от десет години. Братята Мур бяха с тях от шест години. Все едно се опитвах да вляза в чуждо семейство.

— Имаше ли бунт? Изправиха ли се срещу теб? Какво точно стана, Тери?

Той най-сетне сведе очи. Погледна Имелда и момичетата така, сякаш ги виждаше за пръв път. После започна да разтрива краката си. Не ги масажираше, а просто бавно прокарваше по тях дланите си с разперени пръсти. Изглеждаше неволно, механично движение.

— Персико ме отведе навътре в гората. Разказа ми какво е открила разузнавателната група в Пилука. Говореше много тихо, но ме обвиняваше. Нали разбирате? Гледаше ме, сякаш бях някакво чудовище. Все едно аз бях виновен.

Той замълча за миг, но продължи да разтрива краката си.

— Те всички обичаха Ахан, нали разбирате? Нещо в него. Не знам какво беше точно, но те го боготворяха. Според мен смятаха, че нарочно съм уредил да го убият. Все едно от ревност. А това е глупаво, нали разбирате? Той дори не беше войник. Освен това аз също го харесвах. Никога не бих направил нещо подобно. Когато се върнахме в лагера, всички ме гледаха по същия начин. Започнаха да ме отбягват.

— Но нямаше открит бунт? — попита Мороу.

— Не и като бунтовете, които стават по корабите, не по този начин, но си беше бунт. Да, бунт си беше. Знаех, че вече няма да правят каквото им наредя. Нали разбирате какво имам предвид? Нямаше да ме оставят да ги командвам повече. Бяхме в тила на врага и нямаше какво да направя. Нали разбирате?

— Тери, в дванайсет часа си докладвал на полковник Смодърс, че отрядът на Ахан е на черно — каза Мороу. — Той ти е заповядал да започнете да се изтегляте. В редовния доклад в шест часа същата вечер си съобщил, че в района има твърде голяма сръбска активност, за да можете да се изтеглите безопасно. Докладвал си същото и в шест на следващата сутрин, както и в шест вечерта. Защо си направил това?

Вниманието ми беше приковано в Лиса Мороу, която майсторски прекарваше разпадащия се Тери Санчес през всички важни въпроси, така че дори не успях да оценя в кой най-удачен момент зададе последния си въпрос. Ако наистина е имало бунт, защо Санчес беше участвал в заговора на екипа да остане в Косово? Дали някой го беше принудил, като бе опрял пистолет в главата му?

— Персико ми каза да го направя.

— Съжалявам, но не те разбирам, Тери. Какво точно ти е наредил да кажеш старшина Персико?

Разтриването на краката се ускори още малко.

— Аха — отвърна Санчес.

— Не, Тери, кажи ми какво ти нареди да кажеш старшина Персико.

— А, извинявайте — възкликна той, видимо объркан. — Каза ми да спечеля малко време.

— Защо, Тери? Време за какво?

— Време да го уредят. Да се подготвят.

— Но заповедта била да се изтеглите. Какво ви е оставало да направите?

— Ами нали се сещате — каза той, като отбягваше погледа й.

— Не, Тери, не се сещам. Кажи ми, моля те.

— Да отмъстим на Пайочович.

— Пайочович? Началникът на полицейското управление в Пилука?

Той я погледна така, сякаш се очакваше тя вече да го знае. Може би грешах, но според мен умът на Тери Санчес започваше да дава заето.

— Аха — извика той с изражение на огромно нетърпение. — Според вас на кого устроихме засада?

Изведнъж върху мозайката се изсипа цяла лавина от липсващи парчета. Колоната, която бяха атакували, не беше избрана заради числеността й. Беше избрана, за да бъде наказан убиецът на Ахан, който беше набил главата му на кол.

Мороу дори не заекна и не премигна.

— Значи двамата със старшина Персико задържахте хората в базовия лагер, докато Перит и Мачуско се върнаха да потърсят този Пайочович? Това ли се случи?

— Точно така. Но аз изпратих и Мур с тях. Реших, че единственият начин все пак да направим поне едно нещо както трябва е да изпълним първоначалния план на Ахан. Единственият проблем беше, че Пайочович и хората му бяха напуснали Пилука. Нямахме представа къде са отишли. Затова изпратих Брайън Мур с Перит и Мачуско. Те се промъкнаха в няколко села наоколо и поразпитаха. Всички в нашата зона познаваха Пайочович. Наричаха го „Чука“. Мур все питаше хората дали знаят къде е Чука. Най-сетне някакъв старец му каза, че бил с хората си в някакво селце на име Ишатар. Така действаше Пайочович. Ходеше из околните села, тероризираше жителите, после се връщаше в управлението си в Пилука. Тогава реших какво трябва да направим.

— Извинявай, Тери. Ти каза „реших“. Старшина Персико ли имаше предвид, или двамата го решихте заедно?

— Не. Решението взех аз. Персико дойде при мен и аз му казах точно какво ще направим.

— Ясно — каза Мороу.

— Ние се изтеглихме и аз устроих засада на пътя между Пилука и Ишатар. Пристигнахме предишната вечер, около полунощ, и ни оставаше много време да се подготвим. После почаках, докато…

— Тери — прекъсна го тя.

Той спря и премигна.

— Искаш ли чаша вода? — попита Мороу.

Той продължаваше да разтрива краката си.

— Ами… да, благодаря.

Мороу напълни една чаша, заобиколи масата и му я подаде. Помислих си, че направи сериозна грешка, като прекъсна хода на разказа му в най-важния момент. После тя премести един стол и седна точно срещу него. Наведе се така, че лицата им почти се допираха. Той отново я погледна в очите.

— Как си? — попита тя.

— Ами добре, предполагам.

— Тери, няма нужда да ни доказваш нищо — каза Мороу. — Просто се опитваме да разберем истината. Господ ни е свидетел, че не те съдим. Ние сме адвокати. Никога не сме преживявали това, през което си минал ти.

После се протегна и сложи ръка върху неговата.

— Така че ни кажи истината, става ли?

Той не откъсваше очи от нейните, както правят малките изплашени деца.

— Добре — съгласи се накрая.

— Кой вземаше всички тези решения, Тери? Не беше ти, нали?

— Не — отвърна той. — Бяха Персико и Перит.

— А ти какво правеше?

— Каквото ми кажеха.

— Опита ли се да ги спреш? Или ги насърчаваше?

Това всъщност беше особено важен въпрос, защото от отговора му зависеше кой носи юридическата отговорност за убийството на сърбите. Но според мен юридическите тънкости вече не интересуваха Санчес. Умът му беше твърде зает с отчаяното търсене на достоверно алиби, което да представи на самия себе си. Съзнанието му се давеше в чувство за вина и се опитваше да се хване за първия източник на милосърдие. По някакъв странен, безсмислен начин на него сигурно му се искаше той да е заповядал засадата, защото така поне щеше да спаси честта си.

— Оставих ги да правят каквото поискат — измърмори най-сетне.

— Какво стана на засадата?

— Ами по пътя имаше много движение. Останахме на позиция почти до осем. Перит беше изтеглен на фланга, между нас и Ишатар. Беше с очила за нощно виждане. Гледаше дали откъм Пилука идват коли. Името на управлението бе написано на сръбски на автомобилите на Пайочович. Брайън Мур беше надраскал думите на един лист и го бе дал на Перит, за да може да познае колоната.

— И какво стана после? — попита тя, без да отмества ръката си от неговата.

— Около осем той даде на Персико сигнал, че идват. Персико контролираше огъня и изчака първият камион да дойде точно над противотанковите мини на пътя. Експлозията го вдигна във въздуха. Спомням си, че го гледах как се премята като акробат.

Той размаха ръце във въздуха, за да покаже, преди да продължи.

— После открихме огън. Всичко трая само седем-осем минути и си тръгнахме.

Мороу стана и се върна на мястото си зад масата. За известно време настъпи мълчание. Обмислих целия разказ, който бяхме чули. Сега всичко се връзваше. Е, почти всичко.

— Тери — обадих се.

Той ме погледна. Опитах се да звуча толкова меко и успокояващо, колкото Мороу.

— Някой е минал през мястото на засадата и е застрелял сърбите в главата. Ти ли беше?

Санчес ме изгледа шокирано.

— Не.

— Сигурен ли си?

— Заклевам се.

— Знаеш ли кой го е направил?

— Не е бил никой от нашия екип. И аз стрелях като всички останали. Но веднага щом Персико пусна ракетата, за да прекрати огъня, всички престанаха. После напуснахме и побягнахме към сборния пункт, който беше на около километър и половина от мястото на засадата.

— И все още имаше оцелели сърби? — попитах.

— Аха. Никога не съм ви лъгал за това, нали разбирате? Там все още бяха останали няколко души, които продължиха да стрелят по нас.

Бях объркан. Това не се връзваше. Ако все още е имало оцелели, които са продължавали да поддържат огъня, докато целият екип се е изтеглял към сборния пункт, кой ги беше прострелял в главите? Всички замълчахме. Позяпах в стените за минута, докато измисля какво друго да питам.

Изведнъж Имелда стана от стола си и доближи нашата маса. После се наведе към мен и Мороу, сякаш бяхме съдии, а тя — адвокат, който иска да поговори насаме с нас.

— Попитайте го колко са продължили да стрелят сърбите — прошепна. — Само това.

После се върна на мястото си. Въпросително погледнах Мороу, а тя отвърна на погледа ми със същото.

— Тери — започнах, — спомняш ли си колко дълго чуваше стрелбата на сърбите, след като твоят екип започна да се изтегля към сборния пункт?

Той подпря брадичка на ръката си, лакът на коляното и се загледа в пода. Приличаше на „Мислителя“ на Роден, но по лицето му не се четеше абстрактно размишление, а болка.

— Малко — каза накрая.

— Колко точно? — настоях, защото най-сетне осъзнах какво се беше досетила Имелда.

Той разтърка лицето си с ръце.

— Не знам, може би две минути. После настъпи пауза и пак чухме стрелба в далечината. Но се отдалечавахме все повече, а теренът беше неравен, така че звучеше като пукане между хълмовете. Може би дори не е било стрелба, не знам.

— Да предположим, че е било. Според теб защо са продължили да стрелят?

— Не знам. Сигурно защото беше засада, а ние бяхме доста добре прикрити на позициите си. Може би са смятали, че още сме там.

— Добре — казах.

— Тери, остават само още няколко въпроса — каза Мороу. — Как си?

— Добре — отвърна той, но изглеждаше ужасно облекчен, че приключваме.

Пак беше започнал да разтрива краката си по онзи странен начин.

— Когато всички се върнахте в Македония и докладвахте, защо реши да излъжеш?

Лицето му изведнъж се изкриви от неудобство. Такова неудобство, че сякаш изобщо не искаше да отговаря на въпроса.

Тогава се сетих какво е станало.

— Тери, каква сделка сключи с екипа си там? — попитах.

Санчес не откъсна поглед от пода, само започна да търка ръцете си малко по-бързо и аз най-сетне разбрах защо: правеше го несъзнателно. Опитваше се да изтрие вината от тях.

— Тери, моля те, отговори на въпроса. Сключи ли сделка с екипа си?

Той измърмори нещо, но не можах да го разбера.

— Какво? — попитах.

— Да, сключихме сделка.

— Затова ли се съгласи на засадата, Тери? Затова ли им спечели време пред Смодърс? Защото си искал да я направят, нали? Знаел си, че това е нарушение на заповед и че ако убият Пайочович и хората му, всички ще бъдат изправени пред военен съд, когато се върнат. Знаел си, че така ще имат също толкова много за криене, колкото и ти. Знаел си, че тогава ще те покрият, защото ще имат нужда ти да покриеш тях.

Той остана с наведена глава, което си беше достатъчен отговор. Погледнах Мороу и тя отвърна на погледа ми. Нямаше какво повече да научим от Тери Санчес. Сега знаехме всичко, което знаеше и той. Знаехме всичко освен най-важното. Кой беше екзекутирал оцелелите сърби?