Тайно разрешение

14

Хенри Кисинджър е казал: „Това, че си параноик, не означава, че лошите не се опитват да те пипнат наистина.“ Изведнъж започнах да си мисля колко е вярно; той е бил прав и всъщност е говорел за мен.

Някой вътре в моята организация даваше информация на друг, който работеше за президента на САЩ, който по някаква необяснима причина прекарваше ранните си утрини, като слуша доклади за мен. Единият, а може би и двамата, от моите помощници разказваше на шефа на военната колегия колко съм некадърен. Един безсъвестно амбициозен репортер знаеше нещо много опасно за миналото ми, а на всичкото отгоре точно генералът, който ми беше възложил задачата, изведнъж беше развил остра недостатъчност на мъжки характер.

Доста дълъг списък от неприятни открития за един-единствен ден. Проблемът беше, че като повечето параноици и аз исках да си го изкарам на някого. Но на кого?

Разполагах с Делбърт и Мороу, но не знаех нищо и за двамата. Освен това, което бях прочел в професионалните и личните им досиета, разбира се. Естествено, тези досиета ми бяха дадени от офиса на Клапър и аз внезапно се зачудих дали са истински. Както беше открил мосю Бърковиц, не всички досиета казват истината. От друга страна, Имелда също имаше отбор от четири помощнички и всяка от тях можеше да снася информация.

Някак си ми се искаше информаторът да е Делбърт, защото не го харесвах особено. Правеше ми впечатление на префърцунен хубавец, който би забил нож в гърба на собствената си майка, ако това може да помогне на кариерата му. Молех се да не е Мороу. Тя беше страхотна, имаше нежни очи и аз наистина исках да проверя дали тялото й под онзи клин за джогинг отговаря на пламенните ми халюцинации. Вече си бях измислил приятен малък сценарий, в който се справям със случая, грабвам момичето и се отдалечавам на кон към залязващото слънце. Имелда ми харесва, но тя е твърде стара и схваната, за да я качвам на коня. Или Мороу, или никой. Проблемът беше, че Мороу бе също толкова коварна и амбициозна, колкото Делбърт, а се бях убедил, че в категориите „хитрост“ и „лукавство“ може да го надбяга с няколко обиколки. А, изглежда, точно такива бяха характеристиките на човека, който снасяше информация за мен.

Тъкмо се канех да задремя, но въображението ми отново не ми го позволи. Щом хората от Вашингтон полагаха всички тези усилия, значи знаеха нещо. Нещо наистина ужасно. Може би се намирах в една от онези ситуации, за които винаги правят страхотни филми — безлични мъже в скъпи костюми от „Брукс Бръдърс“ се събират в Белия дом и започват да манипулират правителството по всякакви страховити начини.

Точно тогава реших, че прекалявам. Това е проблемът с параноята, никога не можеш да я спреш навреме. Отначало се питаш защо съседите не са те поканили на барбекюто си. После се убеждаваш, че целият квартал заговорничи срещу теб. След това започваш да раздаваш брошури за корупцията в правителството. И преди да се усетиш, вече държиш едрокалибрена пушка в ръце и клечиш на някакъв покрив, а наоколо подтичват множество ядосани ченгета, които се опитват да те пипнат.

Може би Клапър просто се беше досетил, че съм прекалено затънал в подробностите. Може би наистина се тревожеше за уникалното ми минало и вероятността това да ме накара да разпитвам за хиляди малки безобидни нещица, които нямат нищо общо с вината или невинността. Нека не забравяме, че той не ми беше наредил директно да оправдая Санчес и хората му. Просто беше намекнал колко удобен би бил този вариант. И какво от това, по дяволите? По този начин просто беше потвърдил общото мнение. Пък и откъде можеше да знае Джеръми Бърковиц какво прави президентът всяка сутрин? По дяволите, дори първата дама не знаеше какви ги върши той в онзи Овален кабинет.

На следващата сутрин се събудих освежен и енергичен. Дори запях под душа, поне докато някакъв тип два душа по-нататък не метна сапун по мен. Докато крачех към приятното ни офисче, ми хрумна за разнообразие да се държа добре с Делбърт, което просто показва каква вина изпитвах заради подозренията си от предишната вечер.

Още с влизането забелязах, че всички седят по бюрата си и пазят тишина. От онзи тип тишина, когато се е случило нещо ужасно. Нещо непоправимо. Пазят тишина, защото никой от тях не знае какво да каже.

Забелязах и двама едри начумерени военни полицаи, които пиеха кафе и се подпираха на вратата на кабинета ми.

— Извинете, вие ли сте майор Дръмънд? — попита по-едрият, като се оттласна от стената.

Имаше капитански пагони, а според табелката името му беше Уолковиц.

— Мога ли да ви помогна с нещо, капитане?

— Трябва да поговорим.

Той хвърли поглед наоколо и отново ме погледна доста заплашително.

— Насаме, ако нямате нищо против.

Влязохме в моя кабинет и аз вежливо им предложих да седнат, но те директно ми отказаха. Вторият полицай, който беше сержант, измъкна малък бележник от джоба си, приготви молив и ме изгледа, сякаш бях Бостънският удушвач. Знаех този номер.

Седнах зад бюрото и се опитах да си придам спокойствие.

Капитан Уолковиц попита:

— Можете ли да ни кажете къде сте били между полунощ и пет часа тази сутрин?

— Не, не мога. Тоест бих могъл, но засега не виждам причина да го правя.

Той ме изгледа с изражение, по което се четеше „О, Боже, какво съм Ти направил, че ми изпращаш още един надут хитър адвокат.“ Всички ченгета, дори военните, усвояват това изражение още в началото на кариерата си.

— Познавате ли човек на име Джеръми Бърковиц? — попита той.

— Още веднъж, капитане, защо питате?

— Защото тази нощ Бърковиц е бил убит.

Зяпнах го и той отвърна на погледа ми. После каза:

— Пак ви питам. Познавахте ли мистър Бърковиц?

— Запознахме се вчера.

— А къде бяхте през нощта?

— В леглото си, в моята палатка, където се опитвах да заспя.

— Спи ли някой друг в тази палатка?

— Не.

— Значи нямате свидетели, които да потвърдят това?

— Капитан… Уолковиц — произнесох името му с пресилено внимание, сякаш се опитвах да го запомня. — Имате ли основания да ме подозирате в убийството на мистър Бърковиц?

Той замълча, което беше първата му сериозна грешка. Изправих се и заблъсках с юмрук по бюрото.

— Зададох ви ясен въпрос, капитане! Имате две секунди да отговорите или ще ви осъдя за неподчинение на заповед!

Той отстъпи една крачка.

— Сър, аз…

— От кое поделение сте? — излаях.

— Петстотин и втори батальон на Военна полиция. Но, сър, аз…

— Ще отговорите ли на проклетия ми въпрос, или да вдигна телефона и да се обадя на вашия командир?

Вече беше отстъпил чак до стената. Очевидно не беше свикнал заподозрените му, или за какъвто там ме смяташе, да избухват в лицето му.

— Сър, аз…

— Замълчете, капитане! Очевидно вече сте разпитвали екипа ми.

Както на повечето виновни хора в неговото положение очите му бързо се стрелнаха към пода. Втора сериозна грешка.

Отново заблъсках по бюрото и накарах гласа си да слезе с три октави и да се покачи с двайсет децибела.

— Не мога да повярвам! Виждате ли пагоните ми, Уолковиц? Знаете ли защо съм в Тузла? Държавният секретар по въпросите на отбраната лично ме назначи да разследвам по член трийсет и втори. А вие идвате тук и разпитвате хората ми без разрешение.

Започвах хубаво да се разпалвам и капитан Уолковиц изведнъж се сети, че съм адвокат и следователно съм склонен да държа речи, така че сигурно можех да продължа да крещя с часове. Взе правилното решение.

— Сър, вие не сте заподозрян — каза той, като се предаде много приятно.

После се опита да си върне малко от загубената територия.

— Поне засега.

— Тогава защо ме разпитвате?

— Открихме името ви в бележника на мистър Бърковиц.

— Бърковиц беше военен репортер. В бележника му вероятно са записани имената на половината офицери на действителна служба. Прав ли съм?

— Наистина имаше доста имена, но само няколко от хората служат тук.

Златното военно правило гласи, че щом веднъж си преминал в атака, не трябва да се колебаеш, защото в противен случай ще се наложи да преминеш в отстъпление.

— Как е бил убит? — попитах.

— Ами той…

— Как е бил убит, капитане? — изревах.

— Бил е удушен, сър.

— С какво?

— С гарота. Артериите му са прекъснати, но истинската причина за смъртта е задушаване.

— И къде е станало това?

— Бил е настанен в журналистическия щаб в сградата на офицерите за връзки с обществеността. Очевидно е станал през нощта, за да отиде до тоалетната. Убит е точно до писоара.

— С гарота?

— Точно така.

— Ръчно изработена или с професионално качество?

— Изглеждаше купена от магазин. Метална жица с две дървени дръжки.

— Кой е открил трупа?

— Един репортер от „Асошиейтед Прес“, Улф. Трябвало да хване полет в пет сутринта. Когато влязъл в тоалетната, без малко да се спъне в тялото.

Изгледах ги продължително. После казах:

— Сержант, напуснете кабинета ми, ако обичате.

Сержантът хвърли поглед на капитана, който му кимна да се подчини. Изправих се. Заобиколих бюрото и се подпрях на него. Беше дошъл моментът да премахна бариерите и да възстановя добрите си отношения с капитан Уолковиц.

— Обадихте ли се вече на „Вашингтон Хералд“? — попитах с много по-спокоен и приятелски тон.

— Да, сър. И те хич не се зарадваха. Цялата история намирисва.

Засмях се.

— Най-добрият им военен репортер е убит, докато пикае в американска военна база. Разбирам ги. Доста тъпо заглавие.

Тъй като бедният капитан Уолковиц отговаряше за реда и законността в същата тази база, очевидно му беше трудно да оцени смешното в ситуацията.

— Знаете ли с какво се е занимавал Бърковиц тук? — попитах.

— От службата за връзки с обществеността ни казаха, че е работил по отразяването на бомбардировките.

— Това е половината от истината. Другата половина е, че работеше по моето разследване.

Уолковиц се почеса и каза:

— От „Хералд“ ни казаха, че е изпратил някакъв текст около 23:30 снощи. Така уточнихме часа на смъртта. Но не ни казаха какво е написал.

Точно тук беше тънката част. Като адвокат знаех, че никога не е хубаво да лъжеш или да подвеждаш полицията. Бог ми е свидетел, защитавал съм достатъчно обвиняеми, за да знам, че винаги трябва да казваш истината, защото самото произнасяне на лъжа вече е престъпление. Поне по законите на военното правосъдие, които са малко по-сурови от гражданските. Номерът беше да се престоря, че оказвам съдействие на разследването, без да го правя наистина.

— Вчера дойде да говори с мен — казах. — Останах с впечатлението, че разполага с вътрешен източник в армията и се готви да разкрие някаква сензация.

— Защо останахте с това впечатление, сър?

— Няколко пъти спомена бъдещата си статия. Очевидно беше развълнуван, сякаш беше докопал нещо. Почти си призна за вътрешния източник, по дяволите.

— И какво искаше от вас?

— Според мен беше обичайното журналистическо любопитство. Искаше да ми даде възможност да потвърдя някои подробности.

— Но не намекна кой е въпросният източник?

— Мога да го цитирам точно — заявих с отвращение. — Каза, че никога не е издавал източниците си. Изглеждаше много горд.

— Това ли беше единственият ви разговор с него?

— Не. Преди няколко дни той ми се обади от Вашингтон.

— Защо?

— Не знам. Затворих, преди да успее да ми обясни.

— Защо?

— Защото ми се стори, че очаква да му издам вътрешна информация и, честно казано, идеята ми се стори отвратителна.

Засега успявах да не лъжа, без да прибягвам до истината. Преподавателите ми от университета щяха да се гордеят с мен. Но ако разговорът се проточеше, едрият капитан можеше да ми зададе някакъв въпрос, който да не успея да разбера погрешно. И щях да наруша поне един-два закона. Бързо взех инициативата.

— Как ти беше името?

— Пол. Но приятелите ми викат Уолки.

Топло се усмихнах, сякаш и аз бях от тях.

— Добре, Уолки. На първо място се извинявам за избухването си. Съжалявам. Просто напоследък съм под голямо напрежение. Откакто дойдох да проведа това разследване, хората не се държат особено приятелски.

— Разбирам ви — каза Уолки и със сигурност не излъга. Нали си спомняте как ви обясних, че адвокатите не са особено популярни в армията? Е, военните полицаи са с около десет степени по-непопулярни. Зелените барети понякога ги пускат в баровете, където пият, но само за да имат кого да пребият, ако свърши алкохолът и им стане скучно.

— Значи сме приятели? — попитах със същата глупава усмивка.

— Естествено.

— Добре. Предполагам, че ще извикате военни следователи.

— В момента насам лети екип от Хайделберг. Наредиха ми да започна да събирам доказателства и показания.

— Хубаво. Престъплението трябва да се разследва, докато следата е гореща. Не вярвам, че между убийството на Бърковиц и моето разследване има връзка, но предпочитам да играя на сигурно. Когато следователите пристигнат, кажи им да се отбият при мен. Искам да знам всичко, което откриеш за това убийство.

— Според вас възможно ли е да има връзка?

— Уолки, има милиони възможни причини за убийството на Бърковиц. Човекът си е изкарвал хляба с писане на обидни статии за армията. Мразят го всички, които са носили униформа. Възможно е дори да си е купил наркотици от някой дилър в униформа от тази база и да е закъснял с плащането. Може да е бил гей и да са го спипали, докато наднича да огледа съседа си по писоар. Няма да е за пръв път. През последните няколко години поне трима-четирима гейове са загинали във военни тоалетни.

Уолковиц внимателно слушаше глупашките ми теории, сякаш предположенията ми бяха напълно логични. Не беше лош човек, но със сигурност не беше най-умният военен на света. Естествено, че убийството на Бърковиц е свързано с моето разследване. Бях сигурен. Беше изпратил статията си, беше се върнал в стаята да поспи, пикочният му мехур го беше събудил и някой или го беше причакал, или последвал в тоалетната.

Гаротата не е оръжие за начинаещи. Тя е чудесно средство за убиване, но с нея се работи адски трудно. Човек трябва да се промъкне зад жертвата, а после да замахне с тънката жица като с ласо над главата му. В същия момент трябва да дръпне двете дръжки встрани със светкавична скорост и достатъчно сила, че да задуши жертвата. Ако е необучен убиец или просто е загубил форма, рискува да закачи жицата за носа или брадичката на жертвата или да й позволи да пъхне ръката си в примката. А става още по-трудно, когато напада изправен човек както в случая с Бърковиц. Тогава трябва здраво да го подпре в задника с коляно, иначе жертвата може да започне да рита или се завърта с лице към нападателя и обърква цялата работа.

Гаротата не е оръжие, което един агресивен противник на хомосексуалистите би носил в джоба си, ако му се случи някой от тях да го погледне в тоалетната. Нито пък такова, което би използвал ядосан дилър на наркотици, за да накаже несериозен клиент. Гаротата е оръжие за хладнокръвни професионални убийци.

Редовите войници не могат да различат гаротата от въженце за скачане. От друга страна, това е едно от любимите оръжия на специалните части, на които понякога им се налага да убиват тихо. Убиецът на Джеръми Бърковиц нарочно беше избрал това оръжие. За да остави ясен подпис.

— Уолки — обърнах се към новото си приятелче, — чакат ме няколко срещи. Не се обиждай, но се разправям с вероятното убийство на трийсет и пет души и целият свят ми диша във врата.

Той здравата ме тупна по рамото.

— Няма проблем, майоре. Ще кажа на следователите да ви се обадят, когато пристигнат.