Тайно разрешение

4

Бях в армията от четиринайсет години — първите пет в пехотата, после три в юридическия факултет, шест месеца на обучение като военен адвокат и останалите — в практиката. Бях работил и като прокурор, и като защитник и си бях изградил теорията, че моргата е най-доброто място, от което да започнеш да разследваш убийство. Гледката на един безкръвен труп, проснат върху студена метална плоча, веднага съсредоточава вниманието. Напомня ти колко важна работа вършиш. С трупа пред теб са свързани живи хора — семейство и приятели, на които някогашният обитател на тялото липсва. Адвокатът е последната им, единствена надежда за справедливост. Тялото не може да говори, но със самото си присъствие настоява за възмездие — по най-простия и въздействащ начин.

Бях се обадил във Вашингтон, за да им кажа, че моят екип се кани да посети моргата в покрайнините на Белград, където съхраняваха телата, но това се оказа по-сложно, отколкото звучи. Проблемът беше, че труповете бяха в Сърбия, а ние продължавахме да замеряме градовете и селата на тази държава с големи метални контейнери, натъпкани с експлозиви. Така че имаше някои разбираеми усложнения.

Още във Вашингтон се бях запознал с двама надути офицери от международния отдел на Държавния департамент, които ми бяха обяснили положението като на идиот. Е, аз наистина бях нов в тази работа, но бях и адвокат, при това от упоритите, така че не смятах да се откажа толкова лесно. Случаят надхвърляше националните граници и ако се наложеше, лично държавният секретар на САЩ щеше да завърти една шайба на лошото момче Милошевич, за да ни издейства разрешение да влезем в страната. Беше пуснал Джеси Джексън, защо не и нас?

Както изглежда, имаше доста сърдити, но май все пак разбирах малко повече от тези неща от двамата кретени от Държавния департамент, защото един дипломат от ООН наистина се обади на Милошевич, за да го попита дали можем да отидем, и той изобщо не се поколеба.

Каза „да“. Естествено, че ще каже „да“. Знаех си, че ще се съгласи. Разбирате ли, той много добре съзнаваше, че нашата дума тежи безкрайно повече от неговата, и повече от всичко на света искаше американски екип да потвърди, че в онази морга наистина има трийсет и пет трупа на хора, загинали от насилствена смърт. И все пак, съгласието му донякъде ме тревожеше. Щом нямаше нищо против да видим телата, значи наистина беше адски сигурен, че са убити от нашите момчета.

И тримата си легнахме рано и в пет сутринта на втория ден от нашето разследване капитаните Делбърт и Мороу, моя милост и един патолог, долетял за целта от Франкфурт предишната вечер, се качихме на един луксозен хеликоптер „Блекхок“ и тръгнахме. Патологът беше странен човечец с крива глава, бледа, почти прозрачна кожа и изпъкнали, напрегнати очи. Като се изключи външният му вид обаче, бях получил уверения, че е от най-добрите в професията си.

Полетът отне около три часа и трябваше да кацаме веднъж, за да заредим с гориво. Хората, които напълниха резервоара, бяха сръбски войници и не изглеждаха особено щастливи, че ни виждат. Аз обаче не се обидих. В крайна сметка моите сънародници в същия този момент като побеснели бомбардираха някоя друга част от тяхната страна.

На международното летище в Белград ни чакаха две служебни коли със сръбски войници шофьори. Никой не проговори, докато минавахме през града на път за моргата. Самата морга не беше като нашите модерни американски морги, а доста мрачна, порутена стара сграда. Трябваше да призная, че това наистина изглеждаше по-подходящо, тъй като повечето от обитателите й бяха спрели да се притесняват за условията на живот.

Един сръбски лекар на име Не-знам-си-кой-ович ни посрещна на входа и ни поведе по няколко тъмни мръсни коридора и по стълбите до някакво зле осветено подземие. Американските морги обикновено са толкова чисти и стерилни, че можеш буквално да се храниш на пода, ако имаш подобни ужасяващи наклонности. Моргата тук вонеше на гниещи трупове и беше потънала в мръсотия до тавана.

В мазето беше студено и влажно, а от тавана висяха мътно светещи лампи от типа, в който високите хора си удрят главата. За щастие аз съм с компактния ръст от 178 см, така че ми се размина. Бедният Делбърт, от друга страна, беше с десетина сантиметра по-висок от мен и вървеше, сякаш е на парад, а в четирибуквието му е забито арматурно желязо, така че се сдоби с няколко гадни цицини.

В края на коридора завихме наляво и по ехото от стъпките ни се разбра, че сме влезли в много просторно помещение. Лекарят се протегна и щракна един ключ. Десет дълги неонови лампи присветнаха, запращяха и замигаха, докато най-сетне осветят всичко.

В постановката пред очите ни бяха вложени сериозни сценографски усилия. Трийсет и пет голи тела бяха наредени като по конец в четири дълги колони. Някой си беше направил труда да ги подпре в седнало положение, абсолютно изправени. Гледката беше страховита, защото по този начин човек не можеше да откъсне поглед от лицата им — поне на тези, на които им бяха останали лица. Всички замръзнахме за момент и ясно се чу как дълбоко си поемаме въздух.

Едно лежащо по гръб тяло все още минава за безличен предмет, но ако седи и те гледа, все едно е възкръснало. Просто няма как да не отвърнеш на погледа му. Първият от нас, който се съвзе, беше д-р Саймън Макаби, нашият верен патолог, който хукна напред с лекарската си чанта и празничен блясък в очите. После се заразхожда между редиците като игрива домакиня в месарски магазин, като по-щипваше и побутваше този или онзи, сякаш се опитваше да избере най-доброто парче.

Делбърт и Мороу ме последваха, когато тръгнах между колоните, спирайки се до всеки труп за няколко секунди, колкото да определя от какво точно е умрял. Телата бяха измити, така че беше доста лесно да разтълкуваш раните. Не можех да бъда стопроцентово сигурен за всички, но повечето трупове надминаха и най-песимистичните ми очаквания.

Някои от тях бяха жестоко обезобразени, но, изглежда, всички бяха застреляни и в главата. Един изобщо нямаше глава, а само груби следи от отсечения врат. Някои от раните на главите бяха отпред или отзад, но повечето отстрани. Входните отверстия бяха малки — горе-долу колкото е диаметърът на куршум с калибър 5,56, който по някаква случайност е калибърът на автоматичните пушки „М16“, а те пък по някаква случайност са стандартното оръжие в американската армия. Дупките на изходните рани бяха големи. Това също е характерно за куршумите от „М16“, които най-често се завъртат при удар в твърда материя като череп или кост, повличат доста плът при преминаването през тялото и оставят големи, неприятни изходни рани.

Поне половината от телата бяха толкова жестоко разкъсани, че очевидно бяха попаднали на мини. Но точният тип на мините ме заинтригува. Американските войски са оборудвани с „Клеймор“ — мина, която е изправена над повърхността на земята на миниатюрен метален триножник. Най-ценното й качество е, че работи с насочен взрив. Клейморът е с четвъртита, леко извита черупка. Кухата й вътрешност е натъпкана с експлозиви, а външната половина — с хиляди миниатюрни сачми, които се разхвърчават с огромна сила. Клейморът е особено подходящо оръжие за засади. Мините се задействат от електрически импулс и любимата техника на войниците е да ги свързват по няколко с жица в нещо, което наричат „венче от маргаритки“. По този начин, когато пуснеш електрически импулс по жицата, всички мини сякаш избухват едновременно. Заради времето, за което токът преминава по жицата, експлозиите всъщност не са съвсем едновременни — получава се забавяне от няколко милисекунди — но, както обичат да казват войниците, „като за държавна работа, толкоз“.

Половината от труповете с най-тежки рани имаха по себе си многобройни малки дупки от сачми. Още по-интересно беше, че всичките дупки, изглежда, бяха на гърба, а от това следваха няколко предположения, едно от друго по-гадни.

Когато обиколихме всичките, тримата с Делбърт и Мороу се събрахме в дъното на помещението, за да се посъветваме шепнешком. Доктор Макаби и д-р Не-знам-си-кой-ович продължиха да обикалят между труповете и да ги побутват. Сърбинът очевидно също беше патолог и двамата приятелски си бъбреха, поглаждаха се по брадичките и се забавляваха страхотно.

— Какво мислите? — попитах Делбърт и Мороу, любопитен да видя кой ще отговори пръв.

— Отрезвяващо — бързо каза Мороу.

— Много отрезвяващо — не й остана длъжен Делбърт.

Отрезвяващо си беше, няма спор. И двамата бяха ходили в морги, така че със сигурност не виждаха труп за първи път. Но когато видиш трийсет и пет на едно и също място, направо ти спира дъхът. Аз имах съмнителното предимство да съм участвал един-два пъти в бойни действия, но трябва да си призная, че видът на много умрели хора все още ме стряска по необясним начин.

— Не върви на добре, нали? — попита Делбърт.

— Не — признах мрачно. — Не можем да сме сигурни, докато Макаби не приключи, но според мен повечето от раните са от карабини „М16“ и мини „Клеймор“. Намесени са били и една-две картечници, но изобщо не мога да предположа какви точно.

— Някои от тях са били още момчета — обади се Мороу.

— Точно така.

— На някои съвсем наскоро са им били поникнали косми — продължи тя не от склонност към мръсни изказвания, а защото това подчертаваше сериозността на ситуацията. Да убиваш зрели мъже е едно, а тийнейджъри — съвсем друго.

При първото си преминаване между труповете съзнателно не бях обърнал внимание на лицата. Бях се съсредоточил върху раните, защото не исках разумът ми да се замъглява от емоции. Сега беше време да се върна и да погледна всеки труп отново, но този път като човешко същество, а не парче месо със закачени улики. Може би някои от тези хора бяха причинили много неприятни неща на албанците, които прогонваха от Косово; и все пак не трябваше да забравям, че са и човешки същества. Въпросът тук не беше какви престъпления са извършили някои от тези хора или всичките, а какви престъпления евентуално са били извършени срещу тях. Така че прекарах още двайсет минути между телата, като се опитвах да накарам добре разработената си съвест да се задейства.

Доктор Макаби беше събрал проби и в момента фотографираше всеки труп поотделно. Работеше енергично и професионално и си свърши работата още преди мен. Най-сетне ме доближи.

— Работата върви на зле, адвокате.

— Виждам.

— Нашият домакин ми предостави сбирка от куршуми и шрапнели, извадени от телата.

— А вие извадихте ли някакви собственоръчно?

— Да, няколко.

— И?

— Куршумите са с калибър пет и петдесет и шест. Сачмите, изглежда, са от „Клеймор“.

— Значи раните са причинени от американски оръжия?

— Когато става въпрос за трийсет и пет трупа, ще ни трябват три рентгена и трима асистенти за една седмица, за да го докажем без всякакво съмнение.

— Но това е общото ви впечатление? — попитах.

Той ме фиксира с изпъкналите си очи и сякаш въздъхна, преди да отговори:

— Всички рани, които видях, вероятно са причинени от американски оръжия.

— А простреляните глави?

— Повечето са застреляни от разстояние, по-малко от половин метър. Тези глупаци са измили телата, но успях да открия следи от барут в косите.

— И как е станало според вас?

— Не е ли очевидно? Някой е минал контролно и ги е прострелял, за да е сигурно, че няма оцелели.

— Нищо не е очевидно — смъмрих го. — Внимавайте с предположенията.

— Прав сте, разбира се — съгласи се той, но и двамата знаехме, че от това положението не е станало по-малко очевидно.

— Казахте ли на сръбския лекар да поддържа труповете, докато свършим?

— Казах му. Но той обясни, че не можел да го направи.

— Защо?

— Милошевич е заповядал да се организира държавен парад, на който семействата на загиналите да получат съболезнования. След церемонията телата ще им бъдат върнати, за да ги погребат.

— В такъв случай сърбите се канят да създадат огромен проблем както на нас, така и на себе си.

— Защо? — попита този път той.

— Ако аз бях адвокатът, който защитава обвиняемите, щях да настоявам за полагащото ми се право да огледам труповете.

— Нали аз ги огледах.

Удостоих го с най-адвокатския си поглед.

— И можете ли да ми кажете, докторе, с абсолютна сигурност точно колко от загиналите са убити с американски оръжия?

— Не го ли минахме вече?

— Ще го минете и още веднъж, на свидетелската скамейка. Ако обвинят членовете на екип „Алфа“ в убийство, за колко трупа можем да ги осъдим? Ще трябва да изготвите пълен списък. А после да докажете, че са убили точно толкова хора.

— Разбирам — каза той стреснато. — Извинявам се. Никога не съм се занимавал с толкова голям случай.

— Никой от нас не е. Но отсега нататък ще трябва да мислите по този начин. Искам да класифицирате всеки труп. Искам да знам колко от тях са загинали на място и колко са били ранени, а после са били доубити. Ще се справите ли?

— Ще направя всичко възможно — кимна той.

— Добре. А сега, като официален съдебен патолог, имате ли нужда от още нещо, което да изискаме от тази морга?

— Би било чудесно да ми разрешат да взема няколко от труповете със себе си, за да определя точната причина за смъртта, но няма да ми разрешат.

— Добре, тогава подайте официална молба веднага щом се върнем. Аз също ще го направя. Ще докладваме на Вашингтон, че случаят може да не бъде разрешен успешно, ако не получим няколко трупа.