Тайно разрешение

5

Върнахме се в базата в Тузла малко след три следобед. След изпитанието в моргата стомасите ни се бяха пооправили, така че помолих Имелда да ни приготви нещо за обяд. Звучи като проста работа, но не трябва да забравяте, че бяхме в армията, а в армията си има специални столови помещения и там ти казват кога можеш да ядеш и кога не можеш. Три следобед попада във втората категория. От друга страна, не трябва да забравяте и че става дума за Имелда Пепърфийлд, която камък да стисне, вода ще пусне.

Тя с пуфтене се върна в кабинета ми, следвана от помощничките си. И двете бяха забележителелно постни на външен вид, но без съмнение със секретарски умения от световно равнище. После изсумтя няколко пъти, докато те разтовариха таблите, заредени със сандвичи с кюфте и картофено пюре с гъст, мазен сос.

— Някакви проблеми? — попитах.

— Не. Сержантът от столовата се опита да ми откаже, така че го понаритах отзад, докато си промени решението.

Една от особеностите на Имелда е, че е отгледана в затънтената провинция на щата Алабама, така че говори и се държи като бедна, необразована чернокожа южнячка. И ако човек е неописуемо тъп, се връзва на този номер. Можех да проверя коефициента й на интелигентност във военното досие, но никога не си бях правил труда. Просто не исках да се сблъсквам с твърдото доказателство, че е много по-умна от мен. Но все пак знаех една от тайните й — Имелда притежаваше две магистърски степени, една по наказателно право и още една по английска литература. Не ходеше никъде без няколко дебели книги, натъпкани в походната й торба, обикновено написани от онези руски автори с дълги непроизносими имена.

Делбърт и Мороу огледаха сандвичите с неподправено отвращение, но аз им се нахвърлих. Имелда пък огледа колегите ми, после размаха ръце и попита:

— Някакъв проблем ли имате с менюто? Делбърт, който си беше по-глупав, се обади:

— Всъщност да. Предпочитам по-здравословна храна.

Имелда се наведе към него.

— Да не си от онези, здравословните бъзльовци?

— Опитвам се да се грижа за тялото си — заинати се той.

— Това е стандартна военна храна — настоя Имелда. — Ако Чичо Сам казва, че е хубава, значи е хубава.

— Мазна е. И задръства артериите.

В този момент Мороу, която внимателно следеше разговора, грабна един сандвич и започна да дъвче. Умница беше тя.

Имелда се изправи и очите й се превърнаха в изгарящи лазери, които пробиваха димящи дупки в челото на Делбърт.

— Добре, хитрецо, ще го запомня. Вдигнала съм ти мерника.

Очите на Делбърт отскочиха към мен. Не беше сигурен в какви отношения сме двамата с Имелда, така че очакваше или да се намеся, или да му дам разрешение за стрелба. Да бе, все едно бях толкова глупав, че да се изложа на кръстосан огън.

— Кого гледаш, бе? — излая Имелда. — Когато ти говоря, ще ме гледаш в очите! Или ще ядеш тази храна, или до няколко седмици ще заприличаш на вейка!

— Аз обичам салата — каза той толкова учтиво, че да го съжали човек. — Може ли да получа салата?

— Салата?! — изрева тя, все едно й беше поискал мариновани конски фъшкии.

— Да, моля.

— Не нося храна за зайци.

— Тогава сам ще си я взема — обяви той, стана и излезе.

Имелда пак размаха ръце, измърмори нещо, което завършваше с един от любимите ми човешки органи, и го последва.

Мороу остави нахапания сандвич обратно на таблата с видимо облекчение.

— Кой спечели този рунд? — попита.

— Кой ще носи храна за зайци? — попитах в отговор.

— Тя е истинско чудо, нали?

— Последната от мохиканите — казах и си взех трети сандвич.

— И какво, Делбърт току-що започна война?

— Ами, глупости. Имелда само го проверяваше колко струва.

— И как се справи?

— Не беше крайно зле. Но, между другото, тя те видя да вземаш онзи сандвич.

— Сбърках ли?

Почесах се по носа.

— Трудно е да се каже. С времето ще разберем.

Между веждите на Мороу се появиха две характерни бръчки. Всъщност не бях казал нищо смислено, но й трябваха няколко секунди да го осъзнае. После продължи:

— Ти май не обръщаш много-много внимание на дисциплината. Тя се държеше крайно непочтително. Мислех си, че един бивш офицер от пехотата ще настоява за повече дисциплина в редиците.

Споменах ли вече, че Мороу беше изумително красива жена? Е, ако не съм го направил, да знаете. А няма нищо по-възбуждащо от красива жена, която подлага мъжествеността ти на съмнение, както правеше тя в момента. Идеално оформените й вежди бяха извити нагоре, а ъгълчетата на устата — надолу, и средностатистическият мъж би избрал точно този момент, за да стегне мускули и да измърмори някоя мъжествена реплика, с което да потвърди, че все пак носи нещо в армейските си боксерки.

Вместо това аз казах:

— Стереотипите не се продават с гаранции.

Разбирате ли, капитан Лиса Мороу очевидно беше изплашена до смърт от специалист ниво седем Имелда Пепърфийдд. Просто искаше да ме засрами, за да започна да я пазя. Умница беше, както вече споменах.

Довърших третия сандвич и погледнах часовника си. Ако не грешах, пред вратата вече трябваше да чака един свидетел. Всъщност нямаше начин да греша, защото тази сутрин, преди да тръгнем за моргата, бях помолил Имелда да се свърже с полковник Уил Смодърс и да го извика за среща в 15:30 часа, което за военните е нещо като цивилното три и половина.

Отидох да отворя. Смодърс наистина беше там. А освен това — изненада, изненада! — зад него стоеше някакъв пълничък капитан, книжен плъх с очила и отличителните знаци на военен адвокат.

— Заповядайте — казах на Смодърс.

Той влезе и аз бързо протегнах ръка, за да спра адвоката. От табелката на униформата му се виждаше, че се казва Смит.

— Ти няма нужда да влизаш — казах му.

Смодърс се завъртя и ме изгледа.

— Искам и той да присъства.

— Не — отсякох. — Това е предварителен разпит. Няма да ти чета правата, така че нищо от това, което ще кажеш по време на разговора, не може да бъде използвано срещу теб. Няма да има официална стойност.

Капитан Смит пискливо се намеси:

— Щом иска да вляза, ще вляза.

— Грешиш — възразих. — Аз командвам разследването. И ако кажа, че няма да присъстват адвокати, няма да присъстват адвокати.

За момент настъпи объркване, докато Смит и Смодърс се споглеждаха несигурно, като и двамата очевидно се чудеха дали имам право да постъпвам така. Честно казано, и аз не бях сигурен, но какво толкова.

— Без адвокати — повторих и затворих вратата под носа на Смит.

После се обърнах към Смодърс.

— Заповядайте, седнете.

Най-важното при предварителните разпити с потенциални заподозрени е никога да не губиш инициативата. Смодърс имаше по-висок чин, значи трябваше някак да компенсирам разликата. Освен това адвокатите само се пречкат. Знам, защото аз самият съм адвокат и постоянно се пречкам.

Седнах зад бюрото и двамата с Мороу останахме напълно неподвижни. Смодърс се опитваше да си възвърне самообладанието, което не беше лесно, защото току-що бях провалил плановете му. Най-сетне извадих диктофон от чекмеджето на бюрото и го включих. Това също много помага на нервите.

— Господин полковник, кажете пълното си име и опишете връзката си с обвиняемите.

Той изправи рамене.

— Казвам се Уил Смодърс. Те са под мое командване.

— Можете ли да бъдете по-точен?

— Аз съм командир на Първи батальон на Десета бригада за специални операции. Екипът, командван от капитан Тери Санчес, беше зачислен към моя батальон.

— Командир? Бихте ли обяснили в какъв смисъл употребявате тази дума, моля?

Той сбърчи чело за няколко мига, преди да отговори:

— Ами… това означава, че работят за мен. Че аз отговарям за тях.

— Добро определение. От колко време сте техен командир?

— Почти две години.

— А капитан Санчес от колко време е командир на екипа?

— Може би от половин година.

— Значи го познавате едва от половин година?

— Не. Той беше в моя личен състав и преди това. Работеше в оперативния щаб.

— Беше ли вече в батальона, когато пристигнахте?

— Да. Мисля, че е бил тук шест месеца преди мен.

— Значи го познавате от две години?

— Да, две години. Горе-долу толкова.

Всичко дотук беше само за загрявка. Разпитите винаги започват с прости еднозначни въпроси, за да настроите събеседника да отговаря бързо и почти автоматично. Сега беше време да задълбая в личните му мнения.

— Бихте ли казали, че го познавате добре?

— Предполагам.

— Кой взе решението да го повишат в командир на екипа?

— Аз. Решението трябваше да бъде одобрено от командира на бригадата, но аз го препоръчах.

— Командирът на бригадата?

— Бригаден генерал Мърфи.

— Добър офицер ли е Санчес?

— Ами… да. Ъъъ, много добър офицер — каза той, като изведнъж се замисли дълбоко. — Всъщност изключителен, във всяко отношение.

— В какви отношения?

— Той е чудесен професионалист. И винаги дава личен пример на войниците.

Усмихнах се подигравателно.

— Дава личен пример на войниците? Мислех, че това е просто клише.

— Какво искате да ви кажа?

— Не знам. Какви методи използваше? Задължаваше ли хората си да изпълняват заповедите му, или се опитваше да ги убеждава? Умен ли беше? Твърдо ли пипаше?

— Всичко изброено.

Ставаше много сложно, затова се върнах на фактите.

— На колко години е той? — попитах.

— Не знам точно. Около трийсет. Може би малко над трийсет.

— От колко години е на служба?

— Десет, мисля. Може би единайсет или дванайсет. Той е капитан с голям опит. Тази година би трябвало да го повишат в майор.

— И трябваше да прослужи известно време като командир, за да получи това повишение, нали?

— Той е изключителен офицер. Не съм проверявал военното му досие, но там със сигурност е отразено всичко.

— Но в специалните сили капитаните обикновено трябва да са командвали самостоятелно част, преди да ги повишат в майори, нали така? Комисията за повишение иска да се увери, че кандидатът може да се справи и с тежка оперативна работа.

— Обичайно, да. Но не е задължително.

— Вие самият били ли сте командир на самостоятелна част?

— Да.

— Познавате ли някой командир на батальон от специалните сили, който не е командвал отряд?

— Не.

Смодърс вече беше усетил накъде отива разговорът и беше започнал много внимателно да подбира думите си. Както вече беше признал, той отговаряше за екипа на Санчес и всичките им действия. Разбира се, един батальонен командир, който ръководи голям брой военни единици, не може да бъде навсякъде едновременно. Това, което може да направи, е да избира компетентни, надеждни подчинени. Всъщност армията точно това очаква от него. А ако екипът на Тери Санчес хладнокръвно беше избил трийсет и пет души, значи де факто Тери Санчес не притежаваше необходимите качества за заеманата от него длъжност. А това пък означаваше, че Уил Смодърс е допуснал грешка. Ето защо изведнъж беше станал крайно пестелив по отношение на истината.

Беше работил плътно със Санчес цели две години, а не знаеше на каква възраст е той, не можеше да опише стила му на командир, силните и слабите му страни. Всъщност знаеше всички отговори, просто не искаше да ми ги каже.

Реших да сменя тактиката.

— Добре тогава, кажете ми с какви заповеди беше изпратен Санчес в Косово.

— Той и неговият екип бяха прекарали два месеца в обучение на един партизански отряд косовари в състав от деветдесет и пет души. Тъй като все още бяха съвсем зелени, екипът на Санчес получи заповед да ги придружи обратно в страната и да продължи обучението им на място.

— Тази мисия не е ли малко необичайна?

— Не, доста често се среща в специалните части. Обучението на местни сили е точно това, за което сме създадени и обучени ние самите.

— Не говоря за обучението, господин полковник. Говоря за това, че екипът на Санчес е отишъл с тях в Косово.

— Не бих го нарекъл необичайно.

— Наистина ли? И какви точно бяха инструкциите му?

— Да продължи да обучава косоварите.

— Предполагаше ли се да влиза в бойни действия?

— Абсолютно не. Тук всички знаят правилата, майоре.

— Какво искате да кажете? — намеси се Мороу.

— Не се водят бойни действия за завземане на територия — поясни той.

— Но ние бомбардираме сърбите в Косово — възрази тя. — По дяволите, бомбардираме ги дори в Сърбия. Къде теглите чертата?

— Специалните части не са съставени от идиоти, капитане. Може и да не сме завършили право, но разбираме какво става тук.

— И харесва ли ви? — попита тя.

— Кое?

— Мисията. Това, с което се занимавате.

— Никой не ни пита. Работа като работа.

Намесих се.

— Санчес и хората му имаха ли разрешение да помагат на косоварите в техните операции?

— И да, и не.

— Този отговор не се брои, господин полковник. Да или не?

— Ние не сме бойни части. Така че не, Санчес и хората му нямаха разрешение да им помагат в планирането на операции. Но например ако командирът на косоварите поискаше съвет, можеха да му го дадат.

— Доста мъглява формулировка.

— Не съм я измислил аз.

Мороу се облегна назад и пак го подхвана:

— Предполагаше ли се хората на Санчес да ги придружават на бойни операции?

— Не. Абсолютно не. Беше създаден сигурен базов лагер и хората на Санчес бяха задължени да останат в него.

— Да кажем, че Санчес и хората му са нападнати от сръбски части. Имаха ли разрешение да отвърнат на огъня?

— Да. Самозащитата е разрешена. Ако присъствието им бъде разкрито, заповедите им бяха да се изтеглят. Ако в течение на отстъплението се наложеше да проведат бойни действия, разполагаха със съответно разрешение.

— Кой е измислил тези правила? — попитах.

— Не знам кой ги е измислил. Някой щабен офицер, предполагам. Но според мен са били одобрени от Съвета на началник-щабовете.

— Защо смятате така?

— Защото обикновено се прави така.

— Обикновено?

— Правилата за провеждане на бойните действия в Могадишу, Хаити и Босна бяха одобрявани от Съвета на началник-щабовете. Според мен е логично да се предположи, че и в този случай е било така.

— Благодаря ви, господин полковник.

— Благодаря? — повтори той с изненада.

— Да. Свободен сте.

Той ме изгледа с леко увиснала долна челюст, сякаш се чудеше защо съм пропуснал най-неприятната част. Отвърнах на погледа му, без да казвам нищо. И дотам щяхме да стигнем. Но не сега.

Делбърт влезе в момента, в който излезе Смодърс.

— Как беше обядът? — попитах.

— Ами добре беше. — Той завъртя глава към Смодърс, който се отдалечаваше. — Нещо ново?

— Полковник Смодърс беше така любезен да се отбие за предварителен разпит. Беше много интересно.

— Защо не ме изчакахте?

— Защото ти предпочете да си плюеш на петите и да обядваш.

— Но аз нямах представа, че е планирана подобна среща.

— Имелда имаше представа. Точно затова беше така любезна да ни донесе храна.

— Но защо не каза нищо?

— Не си спомням да си я попитал.

— Защо ти не каза нищо?

— Не си спомням да си питал и мен.

Виждах, че всичко това е много унизително за бедния Делбърт, и ще излъжа, ако кажа, че не се забавлявах. Може и да беше най-добрият прокурор в армията, но си оставаше педант и позьор.

— Не се притеснявай — успокоих го. — Записахме всичко. Ще го чуеш довечера след работа.

— Някакви идеи? — обърнах се към Мороу.

— Впечатляващ офицер — каза тя.

— Батальонните командири в специалните части обикновено са такива.

— Но беше разтревожен.

— А дали казваше истината?

— Само истината? Да. Цялата истина? Определено не.

— Цялата истина за какво?

— Мнението му за Санчес например. И за заповедите, с които работи. И за всичко останало.

— И защо се държи така според теб?

— Защото вчера му подхвърли, че може да е заподозрян. Май не трябваше. Вече те смята за противник.

Дори Делбърт, който беше пропуснал разпита, енергично закима в съгласие.

Ухилих се и не отговорих. Ако не разбираха как работи блестящият ми адвокатски мозък, нямаше да си правя труда да ги просвещавам. Освен това, както вече споменах, и двамата бяха чистокръвни амбициозни хрътки и ако сметнеха дори за част от секундата, че имат някакво предимство в състезанието, щях да прекарам остатъка от него, вторачен в задните им части. За половината от тях нямах нищо против, но изобщо не се канех да зяпам стиснатия задник на мистър Делбърт.

Вратата се отвори с трясък и Имелда нахлу, повлякла трите си помощнички, до една натоварени с тежки кашони с документи.

— Какви са тези глупости? — попитах.

— Оперативните заповеди, щабният дневник и личните досиета на обвиняемите.

— Не си спомням да съм ти ги искал.

— А как ще се оправиш без тях? Няма да напреднете по това дело, ако не ги изчетете.

— А кой се подписа за материалите?

— Не се прави на глупак, майоре. Отдавна знам да те подписвам.

Това предизвика още по-голямо объркване у Делбърт и Мороу, защото подправянето на подписа на офицер е сериозно военно престъпление. Което още повече се утежнява, когато подписът се използва за изписване на секретни документи от сорта на оперативни заповеди и дневници на оперативни дежурства.

Обърнах се към тях.

— Между другото, до края на работния ден дайте на Имелда ясни, плътни копия от своите подписи. До утре ще може да заблуди и собствените ви майки, повярвайте ми.

Имелда премлясна с устни и измърмори някаква неясна ругатня, което е нейният начин да изрази благодарността си. После излезе с маршова стъпка, като напъди помощничките си да вървят пред нея.

Всеки от нас хвана по един кашон и прекарахме следващите осем часа в размяна на папки, яростно четене, пълно мълчание и сериозно запознаване с деветимата американски войници, обвинени в масово убийство, и точните заповеди за това, което е трябвало да направят в едно място на име Косово.