Тайно разрешение

23

Върнах се в офиса и смених бойната си униформа с онази, на която Имелда беше зашила новите опознавателни знаци. Според тях бях сержант Хуфнагел. Реших, че първото ми име ще е Харолд — сержант Харолд Хуфнагел. Кажете го бързо десет пъти и ще видите какво се получава.

Всъщност Хуфнагел беше юридическата помощничка, която малко приличаше на саблезъб тигър. Реших, че няма да навредя нито на нея, нито на себе си, като заема името й. Ако някой се заинтересуваше твърде много от мен, щеше да му се наложи да обърне базата наопаки, докато търси мъж сержант на име Харолд Хуфнагел, а и двамата щяхме да бъдем в безопасност.

Излязох и отидох до склада, който Имелда си беше избрала за неофициален комуникационен център. Попитах дали може да използвам телефона. Дежурният нямаше нищо против. Обадих се в пресцентъра на Десета бригада, където вдигна някой си сержант Джарвис.

— Сержант, обажда се Бари Маклауд от редакцията на „Вашингтон Хералд“ — казах. — Случайно някой от моите репортери да е при вас?

— Да, сър — отвърна той много вежливо. — Дори двама.

— Опитвам се да се свържа с тях. Бяхме записали номерата им, но някой тъпак от нощната смяна ги е изгубил. Бихте ли ми казали къде са отседнали и на какъв номер мога да им се обадя?

— Добре.

Чух как изщрака по някаква клавиатура и предположих, че отваря файл.

— Ето ги — обяви.

— Чудесно, слушам и записвам — зарадвах се аз.

— Хе, точно така казваме и ние в армията — засмя се той. — „Слушам и записвам.“

Идваше ми да се ритна отзад.

— Ами да, сигурно — обясних. — И аз съм служил.

— Наистина ли? При кого? — попита той. Беше много приятелски настроен.

— Насам-натам, нали знаете как става. Намерихте ли номерата?

— Да, тук са. Значи Клайд Стърнър е в стая 201. Можете да се свържете с него на 232–6440. Джанис Уорнър е в стая 106, номерът е същият, но с тройка накрая. Наберете същия код, който сте използвали за Тузла.

— Страхотно, благодаря — казах и затворих.

Да видим сега, на кого да се обадя? Стърнър или Уорнър? Хвърлих една монета и се падна „ези“. Значи Клайд Стърнър. Вдигнах телефона и набрах номера на Джанис Уорнър. Винаги бих избрал някоя Джанис вместо някой Клайд.

Един вълнуващо мек глас каза:

— Джанис Уорнър.

— Здравейте, мис… или мисис Уорнър? — попитах много хитро.

— Мис. С какво мога да ви помогна?

— Казвам се сержант Харолд Хуфнагел. Приятелите ми викат „Хари“. Познавах Джеръми Бърковиц.

— Хубаво, сержант. Аз също.

— Да, той беше страхотен човек. Много симпатичен. Срамота, че стана така.

— Не, Джеръми не беше страхотен човек. Нито пък симпатичен. Беше неприятен копелдак, но за останалото сте прав. Та защо се обаждате?

Това момиче ми харесваше.

— Всъщност има конкретна причина. Може би знам нещо, свързано с убийството му.

Настъпи дълга пауза, после тя каза:

— Май трябва да се срещнем.

— Да, бих искал — потвърдих и аз. — Наистина. Но има някои усложнения.

— Сигурна съм, че ще намерим начин да ги преодолеем. Беше се хванала на въдицата.

— Работата е там, мис Уорнър, че армията не обича сержантите от пехотата да разговарят с репортери. Особено за убийства.

— Разбирам — каза тя.

— Ще трябва да се срещнем тайно.

— Защо просто не дойдете в жилищните помещения на акредитираните журналисти? Ще измисля начин да ви вкарам.

— Няма да стане. Вашата сграда се охранява. Може да ни хванат. Ще запишат името ми и до един час ще бъда при полковника за обяснения.

— Добре, тогава какво предлагате?

— Да се срещнем довечера. В девет часа до входа на столовата. И елате сама, иначе няма да се покажа.

— Добре — съгласи се тя. — А, сержант Хуфнагел, ще бъда въоръжена. И съм много добър стрелец. Схващате ли накъде бия?

— Естествено, мис. Не съм си и помислял подобно нещо.

Гласът й беше мек и приятен, но характерът й — със сигурност не. Имах чувството, че мис Уорнър ще излезе интересен обект. Но ако дойдеше с жилетка за лов на патици, щях да се застрелям.

До срещата ни имаше още два часа. Тъй като нямах друга работа, се върнах в скривалището си срещу сградата на АНС. Останах там и наблюдавах повече от час. Няколко от компютърните маниаци, които бях видял в заседателната зала, влязоха и излязоха, но нямаше и следа от мистър Третърн или мис Смит.

Вече се канех да се откажа, когато от входа излезе високият и красив герой генерал Мърфи, когото не можеш да сбъркаш с никой друг. Един капитан от специалните части му отвори вратата, после тръгна в крачка край него. Предположих, че е личният му адютант. Мърфи сигурно беше прекарал в сградата поне час и половина. И какво го е привлякло в нея, за да го задържи толкова дълго?

Може би беше отишъл там, за да гледа записи от сателитите и да слуша прехванати радиопредавания. Но не ми се виждаше много вероятно. С тази мръсна работа се занимават лейтенанти и капитани, а не бригадни генерали. Далеч по-вероятно беше този негодник да е ходил да се среща с Третърн. Може би за да вземе нови списъци с хора за елиминиране. Или пък бяха разговаряли за мен. По дяволите, може би и аз бях включен в някой списък.

Но това би било твърде глупаво. Армията и ЦРУ не можеха да обяснят убийството на водещия разследването по случая в Косово, нали така? Дали наистина бяха толкова глупави? Или, по-лошо, толкова отчаяни? Реших, че не. Точно в този момент сигурно си мислеха, че са ме поставили на мястото ми. Ако не се брояха заплахите ми към Джоунс. Но дали пък щяха да се опитат да ме убият само заради тях? Така или иначе, не ми остана време да размишлявам по-продължително по тези важни въпроси, защото трябваше да отида да се срещна с Джанис и да проверя дали в нея има и още нещо интересно освен гласа.

Поех на бегом и пристигнах на мястото на срещата в девет без двайсет. Намерих чудесно прикритие през около три постройки, откъдето можех да наблюдавам, без да ме видят. Видях как готвачите се изнесоха и заключиха столовата в осем и четирийсет и пет, както правеха всяка вечер. Сградата опустяваше напълно, което беше точната причина да избера това време и място. Така щях по-лесно да видя дали мис Уорнър не си води компания. Може би бях прекалено мнителен, но не исках да свърша като Джеръми Бърковиц, натъпкан в контейнер със сух лед в товарния от-сек на някой „С–130“.

Точно в девет видях една слаба жена в цивилни дрехи, която с небрежна походка приближи до входа на столовата. Не люлееше хълбоци като някои други, а просто си вървеше. Спря под една лампа и се подпря на стената. Косата й изглеждаше дълга и черна. Носеше джинси и късо кожено яке. Адски се радвах, че не беше облечена с някоя от онези жилетки. Така отпадаше обещанието да се застрелвам.

Предприех пълна обиколка около столовата, като проверявах уличките и надничах зад ъглите, за да видя дали някой не ни следи. Нямаше никого. После доближих ъгъла на една сграда на трийсетина метра от столовата.

— Мис Уорнър! — извиках.

Тя погледна към мен и аз бавно тръгнах към най-близката улица. Тя ме последва. Когато най-сетне ме настигна, тръгнахме заедно.

— За какво беше всичко това? — попита.

— Тези дни човек не може да бъде прекалено внимателен.

— Има ли от какво да се страхувате?

— Не мога да бъда сигурен.

— Къде отиваме?

— Мислех просто да повървим. Полезно е за здравето — казах и за пръв път я огледах по-внимателно.

Имаше остри интелигентни очи. Ясно изразени скули. Пълни устни. Слабо, почти кльощаво тяло. Приличаше на момичето от гимназията, което винаги изкарва шестици, но е твърде затворено и извисено в интелектуално отношение, за да излиза с капитана на футболния отбор. Никога не съм бил особено близък с такива момичета.

— Къде ме водите? — попита тя.

— Нямаме определена цел. За пръв път ли идвате в Тузла?

— Да. Това не е в моя ресор.

— А какъв ви е ресорът?

— Западноевропейска политика и икономика.

— Аха, но все пак ви пратиха да отразите убийството на Бърковиц?

— Отчасти. Изпратиха мен и Клайд Стърнър, за да проверим по какво е работил Бърковиц, поне докато му намерят заместник.

— Открихте ли нещо интересно?

— Всъщност да.

Само след няколко секунди възнамерявах да й стане още по-интересно.

— Значи двамата с Джеръми не сте били приятели? — попитах.

— Да кажем, че имахме различни възгледи за репортерската работа.

Това звучеше интересно.

— Какви са вашите възгледи? — попитах.

Тя се вторачи в мен с интелигентните си очи, преди да отговори:

— Според мен на източниците на информация не бива да се плаща. Ако целите това, не съм подходяща. Опитайте със Стърнър. Той има сметка за такива разходи точно като Бърковиц.

— Всъщност не искам това.

— Тогава какво искате, сержант? — попита тя, за да ми угоди.

— Да сключим същата сделка като тази, която имахме с Бърковиц.

— Каква беше тя?

— Обменяхме информация — казах.

Не счетох за необходимо да обяснявам, че се беше случило само веднъж, при това аз бях излъгал и се бях опитал да го натопя. Защо да я отегчавам с подробности?

Тя спря и ме загледа още по-подозрително.

— За какво му е информация на един сержант? За кого работите, Хуфнагел?

Мис Джанис Уорнър беше съобразителна жена и всъщност аз се бях надявал да стигне точно до това заключение. Широко й се усмихнах.

— Все още не сме стигнали дотам. Готова ли сте да обсъждате сделката, или не?

— Ами ако не съм?

— Ще си намеря друг репортер. Миризмата на труп е привлякла цели ята. В последно време направо не можеш да се разминеш от репортери.

Тя се замисли, но по лицето й се четеше, че не е готова да ми повярва. Поне засега.

— Добре, продължавайте — каза.

— Ето как ще работим. Вие ще ми дадете малко информация. После аз ще ви дам малко информация. Ако играете честно, ще получите история, от която ще ви спре дъхът.

— Не съм толкова лековерна, Щупнагел.

— Хуфнагел. Харолд Хуфнагел.

Много ми харесваше как звучи.

— Но ти можеш да ме наричаш Хари — добавих.

— Да не си военен полицай?

— А, не. Нямаш право да познаваш.

— Откъде да знам, че информацията ти за смъртта на Бърковиц е надеждна?

— Бях един от вътрешните му източници. Дадох му голямата история и го удушиха.

Тя кимна.

— И това ли е всичко? — попита с известно съмнение.

Трябваше да й се признае, че не спира да опитва.

— Хайде, мис Уорнър. Играеш ли, или не?

Тя спря и ме загледа. Не можех да разбера какво мислеше. Както вече споменах, очите й бяха много интелигентни, но не изразяваха почти нищо.

— Добре, ще пробваме — заяви накрая. — Ти ми даваш малко информация и аз ти давам малко в замяна. Нали така?

Ситуацията ми напомняше детска игра. Покажи ми я и аз ще ти го покажа. Веднъж опитах. Бях на шест. Но момиченцето ме убеди да си го покажа пръв, после се разсмя, избяга и разказа на всичките си приятелки какъв глупак съм.

— Не, ти първа — настоях, защото още ме болеше от този спомен.

— Има ли нещо конкретно, от което се интересуваш?

— Всъщност да. Случайно знам, че Бърковиц е работел по нещо голямо. Защо в последната му статия нямаше никакъв намек за това?

— Не съм сигурна какво имаш предвид. Бърковиц работеше по няколко истории едновременно.

— Хайде де. Не ме будалкай. Говорим за масовото убийство в Косово.

Тя изглеждаше искрено объркана.

— Ами той изпрати текст във вестника вечерта, когато е бил убит.

— Точно така — казах. — Но статията, която излезе следващия ден, беше въздух под налягане. Последния път, когато разговаряхме, той спомена за някакво голямо разкритие.

Тя сякаш ме гледаше с други очи, все едно разговорът ни беше направил неочакван завой и беше навлязъл в несигурна територия.

— За това ли си помагал на Бърковиц? Масовото убийство в Косово?

— Може би — отвърнах.

Тя наклони глава встрани.

— Не знам какво е станало.

После добави:

— Нека проверя във вестника какъв е бил последният текст на Бърковиц. Понякога редакторите режат много.

Недоверчиво поклатих глава.

— Не биха изрязали толкова важно нещо.

— Не бъди сигурен. Понякога са вбесяващо произволни при редакцията. Може би са сметнали, че източниците му са несигурни или имат лоша репутация. Бърковиц често действаше прибързано.

— Добре, провери — казах. — Но по-скоро.

— Защо? Бързаш ли?

— Имам си причини. А сега е мой ред. Според Бърковиц тук е имало някаква конспирация. Ще ти кажа едно име. Джак Третърн. Чувала ли си за него?

Тя поклати глава и разкошната й черна коса се разпиля, като хвърли отблясъци от светлината.

— Не, никога.

— Той е голяма клечка в ЦРУ. Прекарва много време в Тузла и работи директно със Зелените барети.

— И това трябва да има нещо общо с убийството на Бърковиц?

— Свързани са — уверих я.

— И какво очакваш да направя?

— Да се поразтърсиш, за да разбереш нещо повече за Третърн и с какво се занимава. Но внимавай, не знаеш какво ще излезе.

— Това ли е? — попита тя, като ме гледаше изпитателно.

— Засега да. Утре сутринта пак ще ти се обадя. Ще кажа, че се обажда Майк Джаксън и заповедта ти е готова. Ще ти кажа кога да дойдеш да я вземеш, което ще е часът на срещата ни пред столовата. Разбра ли?

— Да, ясно — кимна тя, но от тона й се разбираше, че очевидно ме смята за малко странен с моите пароли и тайни места за срещи.

Да, но тя не знаеше това, което знаех аз.

Бяхме само на една пресечка от жилищните помещения на репортерите, така че я оставих там и тръгнах обратно към палатката си. Тактиката ми започваше да сработва. Вече имах съюзник, който не знаеше нищо — най-добрият съюзник в схватка от този тип. ЦРУ се храни от тайните. Най-големият му враг е заплахата от обществено разкритие. Един човек като Джак Третърн би се сгърчил и умрял, ако го измъкнеш от сенките. Току-що бях насъскал Джанис Уорнър и нейния вестник по следите му, което трябваше поне малко да му усложни живота. Или, още по-добре, да му го усложни много.

Наистина бях любопитен защо Бърковиц така и не беше изпратил историята, която му дадох. Това беше най-важното парче от мозайката. Сценарият, който започна да се оформя в главата ми, беше следният: Третърн някак си е научил, че Бърковиц се кани да разкрие заговора. Може би е разбрал за това, защото „Вашингтон Хералд“ е изпратил запитване до ЦРУ в Лангли. Не съм специалист по модерна журналистика, но съм останал с впечатлението, че вестниците обикновено дават възможност за опровержение или коментар на засегнатите страни, преди да ги направят на салата на първа страница. А може би Третърн е накарал АНС да прехване електронната поща на Бърковиц или дори да проникне в компютъра му и оттам е разбрал. Така или иначе, след това е дал разрешение за убийството на Бърковиц и е изпратил на вестника фалшифицираната статия от негово име.

Единственото, което ме объркваше, беше пълното неведение на Джанис Уорнър за тукашните събития. Когато споменах масовото убийство в Косово, тя изглеждаше искрено озадачена. Може би Третърн беше успял да насочи нейния вестник по грешна следа А тъй като Бърковиц така и не беше изпратил истинската си статия, във „Вашингтон Хералд“ нямаха представа какво е открил.

Върнах се в палатката си и забелязах, че някой е ровил в нещата ми. Военните следователи бяха достатъчно добронамерени и се бяха опитали да оставят всичко на място, но все пак се виждаше. Освен това ми нямаше маратонките. Понякога ми се налага да работя при ужасни условия.