Тайно разрешение

30

— Сержант първи клас Франсоа Перит — обяви Имелда с голяма доза официалност и смайващо ясно произношение.

Мороу изненадано вдигна глава. Когато поискаше, Имелда можеше да говори по-правилно от английската кралица.

Перит вървеше също толкова нахално и самоуверено, колкото последния път. Отново забелязах колко безшумно се движи, като котка, сякаш под краката му имаше въздушна възглавница.

Идеята да продължим с Перит беше моя. Той беше горещата глава в отряда. Беше останал в центъра на почти всички събития. И най-важното, очевидно беше любимецът на старшина Персико. Между двамата имаше силна връзка и аз смятах, че ще е както голямо предимство, така и възможно слабо място.

Посочих му да седне на същия стол, който Персико беше освободил едва преди половин час. За втори път изрецитирах обяснението за целта на този разговор и му позволих да пуши, ако желае. Той желаеше и бързо измъкна от джоба си пакет „Кемъл“ без филтър. Значи двамата с Персико предпочитаха една и съща марка. Другари по цигара.

Загледах се в някакви документи пред себе си, докато той запали и се отпусне в удобна поза. Беше развеселено усмихнат, сякаш се бяхме събрали, за да го позабавляваме.

Вдигнах очи и започнах:

— Сержант Перит, вече сме убедени, че вие и някои други членове на вашия екип сте дали фалшиви показания. Знаем, че капитан Санчес е подкрепял желанието на капитан Ахан да нападне полицейското управление в Пилука. Знаем, че след това е настъпил всеобщ спад на доверието в неговите способности и старшина Персико практически е поел командването. Знаем също, че засадата не е била акт на самоотбрана. Била е преднамерено отмъщение.

Всъщност не знаехме последните две неща и само подозирахме за някои от предишните, но бях решил да метна всичко в казана и да видя какво ще стане. Той не се и опита да ми противоречи. Вместо това ме загледа, почеса се и се усмихна.

— Тогава за какво съм ви аз, по дяволите?

— Трябва да установим вашата роля в тези събития.

— А, да.

— Започнете с момента, в който двамата с Мачуско сте влезли в Пилука сутринта на четиринайсети. Какво видяхте там?

Той се наведе и с дясната си ръка изгаси цигарата на пода до трите фаса, останали от Персико. Перит беше изпушил едва четвърт от своята цигара, така че истинската му цел сигурно беше да провери каква марка са останалите фасове до стола му. Истинските разузнавачи проявяват такова любопитство.

После се изправи и каза:

— Майната ви. Не съм длъжен да отговарям на въпросите ви.

— Длъжен сте — възразих. — На колко сте години?

— Трийсет и три.

— Говорихте ли вече с адвокат?

— Естествено. Дойде някаква дебела кучка. Разкарах я. Както ви казах и преди, не обичам адвокатите. От тях се изприщвам.

— Надявам се, че преди да си тръгне, тя е успяла да ви обясни, че ако веднъж сте изправен пред военен съд, след това мога да добавям толкова обвинения, колкото преценя. Съдията по вашето дело ще инструктира заседателите да разглеждат всяко обвинение поотделно. Разбирате ли какво означава това?

— Не.

Отвърнах с възможно най-безизразния си тон:

— Означава, че за всяко престъпление ще има отделно наказание. Присъдите ще се трупат. Дори ако сте невинен по отношение на всичко, станало в Косово, допълнителните обвинения, които мога да повдигна срещу вас — неизпълнение на заповед, неуважение, възпрепятстване на правосъдието и лъжесвидетелстване, — ще бъдат разгледани и ще получат отделна присъда. Сега вече стана ли ви ясно?

Той кимна. Неохотно и бегло, но кимна.

— Разбирате ли, сержант, в момента имате възможност да се спазарите за няколко години от живота си с мен. Извадете си главата от пясъка. Помислете дали искате да гледате света през решетки, докато остареете.

— Слушам, сър — каза той.

Обръщението звучеше като нещо, след което трябва да пуснеш водата в тоалетната, но все пак показваше, че вече е наясно със залога.

— И така, какво точно видяхте, когато влязохте в Пилука с Мачуско? — попитах отново.

— Наистина ли искате да знаете? — попита той.

Кимнах.

— Добре, ще ви кажа.

Звучеше ядосано, сякаш сам си го бях изпросил и сега щях да си го получа. Наведе се на стола и облегна лакти на коленете си. После огледа всички в стаята един по един, като кимаше презрително, сякаш никой от нас не заслужаваше тази чест, но какво пък толкова.

Накрая отново се обърна към мен.

— Първо, не бяхме само двамата с Мачуско. Брайън Мур също дойде с нас, защото говори езика на местните. Влязохме около десет. Беше много тихо, но във въздуха имаше тежка миризма.

— Каква миризма?

— Всъщност бяха две. Кръв и кордит. А причината да е толкова тихо беше, че всички си бяха тръгнали. Имаше много дим и някои от къщите още горяха или тлееха. Имаше и много надупчени къщи, като след особено жестоки престрелки. В някои от стените имаше дупки от снаряди, вероятно от танкове. Казах на Мачуско и Мур, че трябва да се изнасяме колкото можем по-бързо. Тоест и за слепец беше ясно, че Ахан не е спечелил битката. Но Мачуско реши, че старшината просто ще ни накара да се върнем и да разберем какво е станало. Доколкото познавам шефа, сигурно беше прав, така че продължихме.

Той спря, за да извади още една цигара, която почука по дланта си точно като Персико. Изумително.

— Минахме по страничните улички — продължи той. — Мур ни покриваше и ние с Мачуско тръгнахме към площада, каквито ги има във всички села в Косово. Там беше полицейското управление. Доближихме се колкото ни се стори разумно, после влязохме в една сграда на три етажа. Качихме се догоре, минахме през един прозорец и излязохме на покрива.

Той разпери ръце, за да ни покаже панорамата оттам.

— Виждахме целия площад и полицейското управление. При това много добре. Навсякъде гъмжеше от сръбска милиция. Видяхме десетина танка, стари „Т–34“, подредени в редица, а екипажите им се бяха покатерили върху тях и ги почистваха след операцията. Видяхме и една огромна купчина трупове. Бяхме взели бинокли, така че ги извадихме и огледахме труповете. През оптиката виждахме дори лицата. Някои от тях не ги познавахме. Сигурно бяха селяни, попаднали на огневата линия. Но разпознахме повечето. После Мачуско ме бутна с лакът и ми посочи нещо до полицейското управление. Погледнах. Точно до главния вход бяха забили един висок стълб. А на върха се виждаше нещо безформено, от което се отцеждаха капки. Беше главата на Ахан. Сърбите я бяха отсекли и забили като трофей.

Той спря да ни погледне. Искаше да ни набие в главите колко ужасно е било.

— Слязохме и се изнесохме по най-бързия начин — продължи. — Открихме следи, които извеждаха от селото, и ги проследихме. След около пет километра попаднахме на селяни, които се криеха в гората. Бяха напуснали селото сутринта, след края на престрелката. Казаха, че сърбите са полудели и никой не бил в безопасност. Имаше две възрастни жени, един старец и сигурно три-четири деца. Всички бяха уплашени до смърт. Дадохме им малко храна и Мур ги разпитва двайсетина минути. Казаха, че късно предишния ден, малко преди залез, в селото пристигнала голяма сръбска част, около шестстотин души, които се скрили на различни места. Спрели танковете в плевните и скрили повечето хора в къщите. През цялата нощ подреждали амуниции, опъвали жици, разполагали постове и се готвели за нещо. После, около шест сутринта, сякаш цялото село избухнало. Навсякъде се разхвърчали куршуми и снаряди. Битката продължила около два часа. Имало много стрелба, но селяните чули и изстрели някъде на север. Ахан беше разположил охранителната си група там и ние предположихме, че са нападнали и тях.

— И какво беше станало според вас? — попитах. Лицето му почервеня и гневът му започна да взема връх.

— Какво беше станало ли? Не е ли очевидно, по дяволите? Сърбите знаели, че Ахан идва. Чакали го. Шест-седемстотин души. Извън селото чакала още една голяма военна част, може би подкрепление, което се справило с охранителната му група. Горките негодници нямали никакъв шанс. Избили ги. Една от бабите ни каза, че през последния половин час от битката наоколо обикаляли само сръбски войници, които издирвали оцелели. Намерили десет-петнайсет и ги завлекли на площада. После ги съсекли с щиковете. Бабата каза, че никога нямало да забрави как пищели мъжете.

Нещо в начина, по който Перит разказваше тази история, я правеше особено въздействаща. Може би грубите прости думи, които използваше. Или просто ужасяващата й достоверност. Дори Имелда и момичетата й се бяха навели напред, вторачени в изкривеното лице на Перит.

Самият той също беше дълбоко развълнуван. Искаше да ни шокира, но докато разказваше, трябваше да преживее цялата сцена отново. Беше стиснал челюсти, а очите му ядно блестяха.

— И вие обвинявате капитан Санчес за това? — попитах.

— Естествено, че обвинявам този глупак! — избухна той. — Нямаше търпение да запише нещо хубаво в досието си, за да получи повишение. Шефът, старшина Персико де, му каза да не пуска Ахан. Предупреди го. Дори го чух как му вика. Предишния ден го заведе навътре в гората, за да не чуе никой от нас, но аз подслушах как спореха. Но Санчес не искаше и да чуе. Все повтаряше какъв голям удар щяло да бъде, ако Ахан и хората му унищожат полицейското управление. Щяло да възпламени целия район, така казваше. Тъпак.

— Какво стана, когато тримата с Мачуско и Мур се върнахте?

— Първо отидохме да видим шефа. Не бях в настроение да говоря със Санчес, нали разбирате? На двамата с Мачуско ни идваше да го пребием или дори да застреляме този тъпак. Така че Мур предложи първо да отидем при шефа. Да го оставим той да се оправя.

— И какво направи старшина Персико?

— Ядоса се. Не че е казал нещо, но аз си знаех, че е предупредил Санчес точно за това. И все пак се почувства виновен. Такъв си е шефът. Беше направил всичко по силите си, за да го спре, и пак се чувстваше отговорен.

— Той скара ли се по-късно с капитан Санчес?

— Не ми е известно. Може и да му е казал нещо, когато са били насаме, но шефът може да преглътне и да продължи.

— Добре, ще се изразя по друг начин — казах. — Забелязахте ли видима промяна в командната верига след това?

— Не.

— Кой издаваше заповеди?

— Предимно Санчес, понякога и старшината. Не по-различно от обикновено.

— Според предишните ви собствени показания вие сте докладвали само на старшина Персико. Защо?

— Защото не можех да понасям да говоря със Санчес. Знам, че е непрофесионално, но онези момчета загинаха заради него. Не исках да го доближавам. Като нищо щях да направя нещо, за което после да съжалявам.

Пак беше започнал да лъже, но не проумявах как и защо. Просто го чувствах. Може би се опитваше да прикрие Персико.

— Разкажете ни за засадата — продължих.

— Нищо особено не мога да ви кажа. Както вече споменах, бях на осемстотин метра по левия фланг и охранявах. Не съм участвал в решението за засадата и така и не видях какво стана.

Обърнах се към Мороу, но тя поклати глава, за да покаже, че няма повече въпроси. Наредих на Перит да се върне в килията си и кимнах на Имелда да го придружи.

Когато излезе от стаята, напрежението спадна осезаемо.

— Уф! — възкликна Мороу и вдигна вежди. — Започва да се връзва, нали?

— Само до следобеда на четиринайсети. Все още не е ясно какво точно е станало по-късно.

Пуснах Имелда и помощничките й на почивка за цигара, тоалетна или от каквото имаха нужда. С Мороу останахме да решим какво да правим по-нататък. Бяхме стигнали до точката, от която нещата тръгваха гладко. Истината излизаше наяве и ние трябваше да следваме течението. Всеки по-нататъшен свидетел щеше да добавя по нещо от действителния ход на събитията и ние трябваше да използваме тази информация като отправна точка, за да уловим следващия член на екипа в мрежата от самопризнания.

— Според мен трябва да повикаме Брайън Мур — предложи Мороу.

Обмислих предложението, но не бях сигурен с какво ще ни помогне.

— Избери някой друг — казах.

— Добре. Езекийл Грейвс, лекарят.

— Защо?

— Защото има най-малко да губи. Не е участвал в засадата.

— Това означава, че и ще знае най-малко за нея.

— Но може да попълни празнините между четиринайсети и засадата.

Беше права, разбира се. Отидохме да изпием по едно кафе и аз пофлиртувах с нея. Не усетих очакваната реакция. Може би умът й беше твърде зает с непосредствената ни задача. Или пък още не ми беше простила, че я бях сметнал за шпионин.

След десет минути Имелда отново се престори на пристав, като обяви пристигането на сержант Езекийл Грейвс. Ставаше все по-добра. Можех да се закълна, че новата роля й харесва.

Сержант Грейвс беше слаб хубавец с тъмна кожа. Имаше големи влажни кафяви очи, правилни черти и дълга тясна брадичка. Армията избира войници с доста висок коефициент на интелигентност за медицинските части. Това е едно от нещата, които за разнообразие прави както трябва. Никой не иска да попадне в положение, в което някой глупак не може да му постави инжекция с морфин или не знае колко да стегне турникета, за да спре кръвотечението от разкъсана артерия.

Представих двама ни с Мороу на Грейвс и за пореден път обясних целта на разговора. Видя ми се малко нервен, въпреки че според Флойд, с псевдоним Делбърт, бил доста печен. Естествено, Флойд се опитваше да ни саботира, така че преценката му сигурно е била преиначена. Хранех силното подозрение, че сержант Бътлър е най-печеният тип и Делбърт нарочно се беше опитвал да отвлече вниманието ни от Грейвс.

Съобщих на Грейвс колко много знаем вече за действителните събития, като добавих и новите подробности, които току-що бяхме научили от Перит. После минах и през обичайната си тактика за стимулиране на честността чрез заплахи с уточнението, че според нас той няма от какво толкова да се страхува, тъй като не е участвал в засадата. По изражението му можеше да се съди, че вече и сам се е сетил. Както казах, лекарите обикновено са доста умни.

После продължих:

— Бихте ли ни разказали какво стана, след като Перит, Мачуско и Мур се върнаха от Пилука с доклада си за съдбата на отряда на Ахан?

Той прехапа долната си устна и се огледа. Беше най-младият член на екипа на Санчес и беше лекар. Това работи и в двете посоки. Изпитваше лоялност във възможно най-малка степен. А можеше да бъде точно този, който най-силно се стреми да се включи в братството.

Спря да се оглежда, но започна да си играе с ръцете.

— Не съм сигурен за какво точно питате, сър.

Много добре знаеше за какво питам, така че навярно просто продължаваше да се чуди дали да говори изобщо.

— Вижте, сержант Грейвс, историята излиза наяве — казах. — Не можете да я спрете. Останалите вече си признаха един по един и би било срамота точно вие да се провалите за едното нищо. И така, имаше ли реакция? Усетихте ли разлика в бойния дух и настроението в екипа?

Опитвах се да се изразявам внимателно, тъй като бъдещият му адвокат можеше да изтъкне как първо съм му казал, че вероятността да бъде съден е малка, след което дискретно или недискретно съм му подсказал какво да каже, ако иска да се отърве.

— Не, сър, нямаше реакция — отвърна той. — Мина известно време, докато всички научат какво е станало в Пилука. Сержант Мачуско и сержант Перит обиколиха хората и разказаха на всички.

— Обвиняваха ли капитан Санчес?

— Да, сър. Но нямаше нужда. Всички знаехме. Толкова малко хора сме, все едно семейство. Не се случва почти нищо, за което да не разберат всички.

Кимнах, но не казах нищо. Той чакаше следващия ми въпрос, но аз така и не го зададох. Най-сетне Грейвс продължи сам:

— Не беше бунт, сър, нищо подобно. Заклевам се.

Стори ми се интересно, че избра точно тази дума.

— А какво беше? — попитах.

— Трябва да разберете, сър, че всички харесвахме капитан Ахан и неговите момчета. Доста шантаво, нали? Нямахме почти нищо общо с тях. Повечето от момчетата на Ахан дори не знаеха английски. Бяха земеделци, касапи, магазинери, няколко учители. Не знам как да го обясня. Нещо като чувството, което изпитваш към някое пале. Но не ме разбирайте погрешно, не се отнасяхме така към капитан Ахан. Не, сър. Той беше различен, много различен от останалите.

— По какъв начин? — попита Мороу.

— Знаете ли с какво се е занимавал в мирно време? — каза Грейвс.

Мороу поклати глава.

— Бил е доктор. Специалист по сърдечна хирургия. Завършил е медицина в Харвард. Затова станахме доста близки. Вечер след тренировките ме водеше в медицинските палатки на ООН. Бяха претъпкани с ранени и болни бежанци от Косово и ние работехме там по седем-осем часа всяка нощ. Не знам как го правеше. Ставаше в пет и половина всяка сутрин за тренировките, а тъй като имахме само шест седмици за обучение, ние здравата ги мъчехме. Когато ги пускахме, обикновено около пет следобед, хората му едва докуцукваха до кухнята да хапнат нещо и се пъхаха в чувалите. Бяха изтощени. Ахан пропускаше вечерята и работеше до един, а понякога и до два-три сутринта. Не знам как го постигаше. Но трябваше да го видите с онези хора в палатките. Не беше просто доктор. Беше като светец. Идваше например някое дете със счупен крак и рани от шрапнел, което виеше от болка, докато той не отиде при него. Ахан започваше да му говори с невероятно успокояващ глас, детето спираше да плаче и се оставяше да го лекува. Никой от другите лекари не беше толкова добър.

Грейвс спря за момент, а по лицето му се четеше тайно възхищение.

— А капитан Ахан дори не трябваше да бъде там — продължи той. — Родителите му отдавна бяха емигрирали в Щатите. Знаете ли, че имаше американско гражданство? И жена и три малки деца, къща в Бостън и работа в някаква голяма болница. А когато стана това в Косово, той все едно замрази живота си, плати си сам билета и пристигна тук. От ООН искаха да остане да работи в една полева болница. Той отказа. Реши, че ще се прояви като страхливец. Не знаеше нищо за бойните действия, но беше умен и всички го следваха сляпо.

Лицето на Грейвс се беше превърнало в олицетворение на човешката агония. Очевидно и той като Персико беше развил дълбока привързаност към капитан Ахан.

— Съжалявам — добави. — Трудно ми е да го обясня на непознати, но той… никога не бях срещал такъв човек. Трудно е да го изразя с думи. Сякаш излъчваше някаква сила. Беше невъзможно да не го харесваш. Всички го харесваха.

Отворих уста за следващия си въпрос, но той ме изпревари:

— Не. Не просто го харесваха. Някак си го обичаха. Аз също. И другите в екипа, дори Мачуско и Перит, които са доста груби хора, също го обичаха. Дори старшината според мен. Той никога не показва чувствата си, но когато бяха двамата с капитан Ахан, се усещаше някаква връзка помежду им. Направо абсурдно, защото шефът е войник до мозъка на костите си, а Ахан беше лечител по душа. Човек не би си помислил, че ще си допаднат.

— И какво стана? — попитах. — Ако не е било бунт, какво беше?

— Ами… просто някак си всички решихме, че вече няма да изпълняваме заповедите на капитан Санчес. Никой не каза нищо. Просто го почувствахме. Но не сме се бунтували, сър, заклевам се.

— Но ефектът беше същият?

— Да, сър, предполагам. Но е малко странно. Сякаш дори капитан Санчес беше с нас. Разбирате ли ме?

— Не. Обяснете, моля.

Той сведе очи към пода и лицето му придоби объркано изражение, докато се опитваше да намери точните думи.

— Някак си просто избледня. Беше с нас, но спря да издава заповеди. Може би от чувство за вина, не знам. Шефът просто запълни празнината и започна да заповядва вместо него.

— И прекарахте още ден и половина в базовия си лагер, така ли? — попитах.

— Точно така, сър.

— Какво правеше екипът през това време?

— Чакаше.

— Какво чакахте?

— Не знам точно. Нали разбирате, аз съм лекар и съм нов за другите. Ако бяха болни или ранени, се обръщаха към мен, но никой не искаше мнението ми за операциите. Перит, Мачуско и братята Мур продължиха да патрулират и според мен всички се опитваха да измислят какво да се предприеме. След случилото се на капитан Ахан и неговия отряд никой от нас не искаше да се прибере вкъщи с подвита опашка.

— Сърбите забелязаха ли вашия лагер?

— Не ми е известно. Изтеглихме се два дни по-късно. Спомням си, защото същата сутрин сержант Колдуел си сряза крака с една брадва. Сечеше дърва за огъня и си отвори дълбока рана. Наложи се да го зашия.

— Как беше проведена засадата?

— Не знам, сър. Само си спомням, че същата вечер набързо устроихме периметър. Беше късно и бяхме на крак цял ден. После по редицата тръгна заповед да започнем да проверяваме амунициите си и да чистим оръжията за битка. Тъй като съм лекар, нямаше нужда да си чистя оръжието или да проверявам амунициите, затова задрямах. Сержант Колдуел ме събуди, когато стана време да тръгваме. Искаше да му дам още аспирин, защото кракът продължаваше да го боли, а трябваше отново да поемаме на път.

Погледнах часовника си. Беше седем вечерта, а никой от нас не беше ял от закуска. Не бях особено гладен, но златното правило в армията е винаги да храниш войските си. Благодарих на сержант Грейвс и помолих Имелда да го придружи до килията.

После с Мороу излязохме заедно. Не говорихме много, докато микробусът не ни остави на входа на хотела. И двамата бяхме потънали в собствените си мисли. До този момент се занимавахме със съдебен случай, доказателства и свидетелства — все хладни, рационални парчета от мозайка, с които всеки адвокат е обучен да се справя. Но сега пред очите ни се очертаваше огромна човешка трагедия, а от това повечето хора се разстройват.

— Вечеря? — предложих.

— Кой плаща? — парира тя.

— Зависи.

— От какво?

— Ако го сметнем за среща, аз ще платя. Но ако е делова вечеря между колеги, ще трябва да я разделим наполовина. Пише го на каменна плоча на върха на една планина, на единайсето място: „И ще плащаш само за вечери, на които има шанс да покориш жената на съседа.“

— Тогава ще я разделим поравно — каза тя и ме остави в крайно лошо разположение на духа, за да поеме по стълбите.

Преоблякох се по-бързо от нея, изтичах долу и резервирах маса. При това добра, точно в ъгъла до големия панорамен прозорец, който гледаше към равнината в ниското. Докъдето стигаше погледът, мигаха светлинки.

Не изгубих време да разглеждам пейзажа. С чувство за вина, но с голяма ефективност обърнах две чаши скоч с много лед, като реших да не споменавам, че съм започнал без нея. Но ребрата наистина ме боляха и аз исках да ги изненадам приятно. Дори накарах сервитьора да отнесе доказателствата, преди Мороу да дойде.

Той тъкмо бягаше с чашите, когато тя царствено влезе в ресторанта. Ако не беше среща, беше прекалено добре облечена, или прекалено оскъдно, зависи откъде го погледнеш. Беше с къса и тясна синя пола, която свършваше на десетина сантиметра над коленете, и една чудесна блуза с това, на което учтиво казват „дълбоко деколте“. С един поглед видях почти всичко, което беше крила под камуфлажната си униформа през последните няколко седмици. Едва не ахнах, но се спрях навреме, тъй като съм прекалено печен. Ограничих се само с тежко дишане и един продължителен, мръснишки блеснал поглед.

Почудих се какво беше намислила. Може би искаше да ми покаже какво изпускам. Нещо като: „Виж, всичко това можеше да бъде твое, ако само не ме беше заподозрян, че шпионирам за Третърн.“ Или пък беше някакъв неин неосъзнат импулс да докаже, че мис Смит в Тузла не беше единствената жена наоколо, за която дядо ми би казал, че е „доста източена“. Тъй като аз знаех точно какво има предвид дядо ми с този израз, мога да ви уверя, че Мороу беше наистина много добре източена. Краката й бяха невероятно дълги и стройни и завършваха с прекрасни нежни глезени. А и в горната половина също имаше с какво да се похвали. Това също е израз на дядо ми. И за него знам точно какво значи.

Походът й през ресторанта привлече доста внимание под формата на многобройни погледи, подобни на моя. Двама италиански господа дори дотичаха да й поднесат стола. Тя седна и хладно благодари, а те останаха на местата си и просто зяпнаха, сякаш не знаеха какво да правят. Хванах единия да наднича през рамото й към горната й половина и го изгледах кръвнишки. Той ми се усмихна глупаво и се оттегли. Другият остана до масата, докато сервитьорът не дойде да вземе поръчката. Тогава стана малко претъпкано и той най-сетне се върна на масата си. Там имаше някаква жена, вероятно неговата, която започна да му крещи на италиански.

— Няма нищо по-добро от дискретното, незабележимо влизане — отбелязах.

Тя учтиво се усмихна и леко се изчерви.

— Нямаше какво друго да облека. Ако скоро не намеря пералня, и бельото ми ще свърши.

Измислих десет различни остроумни и еротични забележки в отговор, но все пак бяхме на делова среща между колеги независимо от крясъците на либидото ми.

— Нямаш проблеми — уверих я и я потупах по ръката като добър старши офицер, който се грижи за поверените му войници. — Ако наистина свърши, ще ти дам назаем от моето.

Тя мило се изкикоти и попита:

— Е, да си вземем ли бутилка кианти?

— Давай — отвърнах. — Аз имам две счупени ребра и цялото ми тяло крещи за истинско лекарство.

После намигнах на сервитьора.

— Ще започна с двоен скоч с лед.

— Чаша кианти, моля — каза Мороу.

Настъпи дълга, неудобна тишина. Тя ухаеше невероятно. И не беше онзи люляков парфюм, а нещо далеч по-силно. С нотка на мускус и лукавство.

Адски е трудно да се сетиш за нещо интелигентно и делово, когато пред теб е седнала красива жена с горна половина, която наднича от блузата й, носът ти се изправя от уханието й, а въображението ти се е отнесло в някакъв будоар и лудува между копринени чаршафи.

Най-сетне тя каза:

— С кого искаш да започнем утре?

С голямо нежелание напуснах будоара и обмислих въпроса.

— Защо не със Санчес?

— Не искаш ли да изчакаме, докато научим повече?

— Че какво е останало да научаваме?

— Дали е имало бунт? На кого е била идеята за засадата? Защо всъщност са я направили? Защо са застреляли сърбите в главите?

— И кой точно ще ни разкаже за тези неща?

— Остават петима, от които да избираме.

— Просто имам такова чувство — обясних, докато гледах как сервитьорът се доближава с питиетата ни. — Най-бързият начин да научим всичко е чрез Санчес, а според мен разполагаме с достатъчно, за да го накараме да проговори.

Чашите вече бяха на масата и аз се опитвах да не издавам нетърпението си, когато грабнах първия скоч, който всъщност ми беше трети, и обърнах една огромна глътка. Преди да се усетя, чашата беше празна. Чашите бяха високи и обемисти, а и барманът не беше от мошениците, които разводняват всичко. По някаква причина ребрата ме бяха заболели ужасно. Сигурно от нейния парфюм, не знам.

Тя въртеше чашата с вино между тънките си пръсти.

— Ужасна трагедия, нали? Направо те удря в сърцето.

— Аха — съгласих се и доста бързо усетих ефектите от третия скоч. — Но ти пък какво си очаквала? Наистина ли си мислеше, че ще открием деветима злодеи, които просто са се събрали и са решили да извършат някое и друго зверство?

— Не. Просто никога не съм се занимавала с такъв случай. Объркващо е. Нещата не са в черно и бяло.

— Точно такива са си. Грешиш, защото и те са сбъркали — казах, като започнах следващата чаша и показах с два пръста на сервитьора, че очаквам подкрепления. — Една от причините армията да настоява на желязната дисциплина са точно такива ситуации. Офицерите също са хора. И те се издънват, и когато го направят, хората им го забелязват. Но структурата и дисциплината трябва да останат. Персико е стар войник. Знаел е за това. Всички са го знаели, по дяволите.

— Разбирам. — Тя продължаваше да върти чашата между пръстите си. — Онези мъже са загинали заради Санчес. Знам какви са правилата, но разбирам и защо неговите хора вече не са искали да следват заповедите му. Но той, изглежда, спрял да ги издава. Все едно изпаднал в кома.

Чашата ми вече беше празна, а сервитьорът стоеше до масата с две нови. Щастливо му се усмихнах.

— Добре ли си? — попита Мороу.

— Ще се оправя — уверих я. — Просто си предписах малко болкоуспокояващо. Виж, ще остане достатъчно вина за всички. Смодърс например не е трябвало да възлага тази задача на Санчес. — Отпих още една огромна глътка и продължих. — Санчес не е трябвало да се огъва, когато нещата са се объркали. Хората му не е трябвало да му отказват съдействие след това. Дори в Холивуд го знаят. Не си ли гледала „Бунтът на Баунти“ или „Бунтът на Кейн“? И двата филма са страхотни. Спомняш ли си как капитан Куийг, командирът на боен кораб през Втората световна война, стоеше на мостика с две гюллета в ръка и крещеше: „Кой ми открадна ягодите?“ Играеше Хъмфри Богарт в най-добрата си форма, в ролята на упорития негодник, който безмилостно експлоатира хората си, а неговият помощник-капитан им симпатизираше и в крайна сметка подкопа авторитета му и доведе нещата до бунт. Адвокатът успя да го оправдае, но в последната сцена му каза, че помощник-капитанът го отвращава, защото всъщност е извършил престъпление. Системата има правила и всички трябва да ги спазват.

— Странно е да го чуя от теб — отбеляза тя, а аз стиснах следващата си чаша и излях още скоч в гърлото си.

— Защо? Защото се правя на умник? Защото се държа така, сякаш не уважавам системата? Не се заблуждавай, Мороу. Аз съм роден и отгледан по военни бази.

Спрях за миг, колкото да глътна още малко болкоуспокояващо.

— Никога не съм слагал и хапка в устата си, която не е платена от военния бюджет. Изпратих баща си на война три пъти. А когато откарват баща ти на война на другия край на света, където ще стрелят по него, сериозно се замисляш за армията и нейното значение. Всъщност и по мен стреляха няколко пъти. А това също провокира мисленето. Аз вярвам в армията и глупавите й правила. Това не означава, че ги харесвам, но Бог ми е свидетел, спечелили сме доста войни. Значи правим нещо както трябва.

Мороу ме гледаше изненадано и аз осъзнах, че пия прекалено много и говоря твърде отвлечено. Ребрата продължаваха да ме болят адски, така че не спирах да атакувам чашата в ръката си, а и щеше да е срамота да оставям този чудесен скоч недоизпит.

Тя отпи от виното си и огледа ожулванията и подутините по лицето ми.

— Последните няколко седмици не бяха лесни за теб — каза.

— Не се оплаквам — отвърнах и се почудих дали да повикам сервитьора с пръст за още две чаши.

Човекът вече се беше изпотил от тичане насам-натам. Хората от околните маси ме зяпаха.

— Още ли те болят ребрата?

— И ошште как — признах.

Тя се изкикоти.

— Кво? — попитах. — Кво е толкошш шшмешшно?

Едва тогава забелязах, че ребрата толкова ме боляха, че езикът ми се беше подул. До този миг никога не бях осъзнавал, че ребрата ми са свързани с езика.

— По-добре бързо да поръчваме вечерята, за да сложиш някаква храна в стомаха си — каза тя и невероятните й мили очи проблеснаха.

Открих, че вече съм подминал точката, след която не съм способен да се храня. Когато погледнах към приборите си, пред очите ми се завъртяха поне десет вилици. Зачудих се коя ли би избрал един възпитан джентълмен.

— Ммммнеззаммннн — обадих се.

Мороу се изправи и заобиколи масата. Хвана ме за ръката и явно беше доста силна, защото ме издърпа от стола като палачинка от тиган. После преметна лявата ми ръка през рамото си и ме изведе от ресторанта. Лявата ми ръка висеше точно над горната й половина, а лукавият й парфюм гъделичкаше носа ми. Искаше ми се нежно да стисна лявата й горна половина, но тялото ми отдавна беше престанало да се подчинява на мозъка.

В асансьора тя ме подпря на стената и аз щастливо си затананиках някаква песничка, докато се изкачвахме към третия етаж. Когато стигнахме до моята стая, тя взе, че бръкна в джоба на панталоните ми, за да намери ключа. После ме заведе до леглото.

Точно този момент очаквах. Тя си мислеше, че съм пиян. Мислеше, че съм безвреден, парализиран, опиянен евнух, твърде пропит със скоч, за да вдигне макарона. Хе-хе-хе. Метнах се към леглото и я повлякох със себе си.

— Шшминамммннчш? — предложих, но за щастие тя не разбра нито дума, защото предложението ми никак не беше възпитано.

В следващия миг часовникът на шкафчето до главата ми вече виеше, а по вратата се чуваха тежки удари. Изтъркалях се от леглото, докуцуках до вратата и я отворих. Мороу беше свалила страхотните си дрешки и пак беше навлякла проклетата камуфлажна униформа. Кога беше успяла?

Тя бързо мина покрай мен и тръгна към банята, като ме остави да стоя на прага и да се чудя какво става. Погледнах часовника. Показваше 7:40. Бях го навил за 6:00. Чух шума от душа, после Мороу вдигна телефона и се обади на румсървис. Каза им да изпратят две американски закуски и елегантно им предложи десет долара бакшиш, ако успеят да се класират до десет минути.

После остави слушалката и каза:

— Имаш десет минути да вземеш душ и да се избръснеш. И не ми излизай гол от банята. Според правилата в армията старшите офицери нямат право да си показват Пъдлито на подчинените. Не че мен ме притеснява, но нали си падаш по армейските правила.

По дяволите, значи това било Пъдлито, помислих си, докато се олюлявах към банята. Душът беше страхотен, а ребрата ме боляха съвсем малко. Доктор Дръмънд и шотландското му лекарство за пореден път бяха сторили медицинско чудо. Излязох от банята в пълно бойно снаряжение след около седем минути. Мороу беше на вратата и тъкмо плащаше на пиколото за закуската.

Не можах да се сдържа.

— Откъде знаеш за Пъдлито? — настоях.

— Какво?

— Пъдли? Откъде знаеш тази дума?

Тя силно се разкикоти.

— Научих я в частното девическо училище. Използвахме я за… ами, нали се сещаш. Но само за малките. На големите им викахме „Хумонго“.

Обмислих тази информация. Хапнах малко яйца и отпих глътка кафе.

— Моето не е Пъдли — настоях.

— Както и да е — усмихна се тя. — Ще закъснеем, затова яж бързо.

— Добре — изръмжах. — Просто не забравяй. Не е Пъдли. Може и да не е Хумонго, но и Пъдли не е, по дяволите.

— Яж — заповяда тя.

— Може би трябва да започна да нося различни панталони — измърморих.

Тя продължаваше да се усмихва, когато излязохме и се качихме в служебната кола към военновъздушната база.