Тайно разрешение

9

Когато се върнахме в хотела, някой беше пъхнал плик под вратата на стаята ми, а на телефонния секретар мигаше онази дразнеща червена светлинка. Отворих плика, докато набирах кода за прослушване на съобщенията, което не беше лесно само с две ръце.

В плика имаше факс, препратен от Имелда. Беше добавила и една миниатюрна бележчица, която гласеше: „Кучи син!!!“ Не разбрах дали се отнася за мен или за човечеството като цяло, затова продължих да чета.

Факсът беше копие от статия във „Вашингтон Хералд“ от предишния ден. Беше подписана от самия Джеръми Бърковиц, същия тип, на когото бях затворил телефона, и съдържаше шокиращото разкритие, че армията е възложила делото за вероятно най-сериозното криминално престъпление в историята си на един нищо и никакъв майор от пехотата и двама капитани. По този начин се намекваше, че ако армията действително искаше да разбере истината за този случай, щеше да избере по-висши и квалифицирани специалисти да оглавят разследването. Името ми дори се споменаваше няколко пъти в статията — написано грешно, което добавяше лична обида към клеветата.

Можех да си помисля, че Джеръми Бърковиц е отмъстително копеле, което се опитва да ми го върне за затварянето на телефона, но това водеше към извода за тревожна липса на професионализъм у един много известен журналист. Така или иначе, статията беше доста слаба. Не, наистина, на кого му пукаше дали армията е назначила някакъв майор да оглавява разследването? Ако Бърковиц не можеше да направи нищо повече, нямаше за какво да се притеснявам.

На секретаря имаше три записани съобщения. Едното беше от нахалния, досаден съветник на президента, с когото се бях запознал, преди да тръгна от Вашингтон, а второто беше от генерал Клапър, шефа на военната колегия. Тези типове са такива — ако им се обадиш веднъж, никога няма да можеш да се отървеш от тях. Като досадно гадже, което не иска да те остави на мира.

Помолих оператора незабавно да ме свърже с генерал Клапър. Не че толкова ми се говореше с него, но ако не му се обадех веднага, пак щеше да ми позвъни посред нощ в крайно добро настроение.

Невероятно деловата му, хладна секретарка вдигна на първото позвъняване, а само след миг чух и него самия.

— Как се чувстваш като знаменитост?

Засмя се, което не беше много трудно, тъй като никой не го беше накарал да се наведе, та да го изтипоса в гръб на първата страница на национален всекидневник същата тази сутрин.

— Вчера ми харесваше повече, защото все още никой не беше чувал за мен.

— Какво толкова направи, за да вбесиш Бърковиц? — попита той, като демонстрира забележителна обща култура.

— Това, че му затворих телефона, брои ли се?

— Не бих ти препоръчал да правиш такива неща.

И аз не бих си го препоръчал, но не се канех да го признавам. Само комунистите си падат по публичните самопризнания и вижте докъде се докараха.

— И как е времето във Вашингтон? — попитах.

Той замълча за миг, а после каза:

— Всъщност е горещо като в ада. Някои хора се питат дали са постъпили правилно, като са те назначили да оглавиш това разследване. Нищо лично, Шон, но статията на Бърковиц е направила впечатление в някои среди.

— Има ли конкретен човек, който се съмнява дали е постъпил правилно? — попитах, като прехапах устни.

— Все още не съм говорил лично с него, но ми казаха, че президентът е прочел статията и се наложило да го изстъргват от стените.

— А, тоя ли — казах толкова незаинтересовано, колкото успях да го докарам. — А някой друг? Някой по-важен?

— Председателят на Съвета на началник-щабовете на въоръжените сили също не звучеше много доволен. А с него вече говорих лично.

Настъпи мълчание — една от онези паузи, които можете да определите единствено като „напрегнати“. Бърковиц беше ударил много по-близо до десетката, отколкото си мислех. Тишината продължи прекалено дълго, докато най-сетне осъзная, че по този начин Клапър учтиво ми предоставяше избора да предам това разследване на някой друг, най-вероятно някой по-отговорен. Трябва да си призная, че сериозно се замислих върху тази възможност, защото откъдето и да го погледнете, нямаше как да спечеля от тази ситуация.

Не знаех какво мисли Клапър, но знаех какво бих си помислил аз на негово място. Бих се молил човекът срещу мен да каже: „Виж, това нещо малко надхвърля възможностите ми и аз наистина дадох всичко от себе си, но не мислиш ли, че е време да назначиш изцяло нов екип, по възможност съставен от генерал и няколко високопоставени помощници?“ Не беше трудно да се сетя, че в момента вероятно му се караха здравата. Казано по друг начин, кариерата на генерал Клапър беше в ръцете ми и можех да си представя, че тази мисъл не го радва особено. Най-сетне избърборих:

— Вижте, генерале, аз започнах тази история и бих искал аз да я приключа.

Без да се колебае нито за миг, той отвърна:

— Добре, нека да опитаме по твоя начин. Но все пак внимавай, Шон. Поработи върху отношенията си с пресата.

— Дадено — отвърнах, но продължих да се чудя защо не се отказах.

Бърковиц ми беше дал удобна възможност, без да иска, и можех да се обзаложа, че ще бъде последната.

Следващото обаждане беше от човека, с когото не исках да се чувам за нищо на света, но нямаше как. Помолих оператора да набере номера и чух познатия недоволен глас от другата страна:

— Дръмънд слуша.

— Здравей, татко — казах.

— Как си? — попита той.

— Чудесно — отвърнах по най-простия начин. — Чудесно наистина.

— Видях те във вестника.

— Предположих.

— Не знаех, че са те назначили да водиш разследването — каза той и въпреки че в това нямаше обвинение, смисълът беше ясен.

— Сигурно съм забравил да ти кажа. Бях малко зает.

— Искаш ли един съвет от стария войник? — попита той.

— Няма да навреди, предполагам — излъгах.

Съветите му винаги ме закопаваха.

— Не тръгвай с рогата напред. И не забравяй да си пазиш гърба.

— И още как, тате — казах.

Точно така разговарят със синовете си старите войници — с войнишки притчи, които всъщност звучат малко идиотски.

— Трябва да затварям — изръмжа той. — Майка ти пак иска да окося двора. За трети път тази седмица, мамка му.

И затвори.

Сега сигурно трябва да ви разкажа за татко. Майка ми изобщо не искаше той да коси двора. Баща ми, така или иначе, го косеше и поливаше три пъти седмично. Отнасяше се към него като към армия от малки зелени войничета, които изискват постоянно внимание. Нашият двор беше най-поддържаният в квартала, ако не и в света. Ако се появеше дори един-единствен плевел, той го изтръгваше като непокорен редник, който си проси дисциплинарно наказание. Ако едно-единствено стръкче трева проявеше дързостта да се издигне малко над останалите, цялата ливада го отнасяше от косачката.

Баща ми имаше репутацията на страхотен офицер. Беше висок, строен, хубавец и, за бога, беше истински мъжкар. Когато бях дете, дори в неделите и на празниците той ставаше точно в пет сутринта, правеше около двеста лицеви опори и коремни преси, тичаше поне осем километра и поддържаше ларинкса си във форма, като крещеше по мен и брат ми. Сетне решително излизаше от къщата с маршова стъпка, за да прослужи още един ден в армията. Понякога не го виждахме с години, например когато отиде във Виетнам — при това не веднъж или два пъти, а цели три. (Което може да се случи само на човек, който с писъци умолява да го върнат.) Всеки път, когато заминеше, се отваряше огромна празнина, която незабавно и щастливо беше запълвана от мен, брат ми и майка ми. Но след година той пак се връщаше, натежал от още медали, и отново с бой си пробиваше път в семейното огнище.

Изглежда, всички бяха съгласни, че е на път да стане бригаден генерал, когато на последната седмица от третото му турне във Виетнам жестоката съдба се намеси. Тогава вече беше полковник и водел своята военна част на рутинно претърсване, когато се навел да вдигне нещо и, без майтап, някакъв виетнамец, въоръжен с арбалет и кофти чувство за хумор, го улучил в задника.

Звучи смешно, но лекарите не мислеха така. Прекара цяла година в болницата, докато се опитваха да се справят с инфекциите и да закърпят всички органи, повредени от стрелата. Когато свършиха, вътрешностите му бяха подредени по доста странен начин, а с кариерата му в армията беше свършено. Вече нямаше войници, които да командва, или медали, с които да го награждават.

Но не съжаляваше. Хвана се да продава коли, защото си търсеше работа, при която ще може да отскача по голяма нужда поне веднъж на час. И продаваше адски много коли, по дяволите. Изкара петнайсет години, като продаваше коли и се напъваше в тоалетната, и в крайна сметка стана собственик на три автомагазина и немалко състояние. Пък и магазините му бяха уникални. Бяха с най-подредените и чисти паркинги, които някой беше виждал. Продавачите заставаха мирно и едва ли не козируваха, когато идваше някой клиент. Аз винаги се изнервях, когато влезех в някой от тях, но на клиентите, изглежда, им харесваше.

Брат ми, с една година по-голям от мен, още от раждането си знаеше, че не иска да стане като баща ни. Пусна си дълга коса, записа се в Демократическата партия още на шест години, направи си татуировки, проби си ушите и редовно се заяждаше с военната полиция. Преди около три години продаде интернет компанията, която беше основал, и се пенсионира на зрялата възраст от трийсет и седем години. Има около сто и петдесет милиона в банката и прекарва почти целия ден в задния двор на огромната си къща, като гледа Тихия океан, постоянно пуши марихуана и се смее до скъсване на съдбата си.

Аз проявих повече здрав разум от него. Тръгнах по стъпките на татко. Спечелих стипендия за КЗО и си избрах кариера, в която ти плащат държавна заплата, отнасят се с теб като с боклук и нямат нищо против да те уволнят, ако с теб се заяде някой известен репортер.

Не бях пил като хората почти от седмица и както бяха тръгнали нещата, наистина ми се искаше да поправя тази грешка. Вдигнах телефона и попитах първо Делбърт, а после и Мороу дали не искат да дойдат с мен в бара.

Делбърт учтиво отказа, като се оправда, че трябвало да подготви въпросите си за утре.

Мороу каза:

— Добре, ще сляза след десет минути.

Не мога да си кривя душата — този вариант изобщо не ме разочарова.

Вече пиех първия си скоч с лед, когато Мороу пристигна, облечена в тесни джинси и свободна плетена блуза. Веднага реших, че ако някога се откажеше от адвокатската професия, можеше спокойно да направи кариера като модел. Или още по-добре, както ми подсказа развихреното въображение, като стриптизьорка. На всичкото отгоре не само аз го забелязах, защото в бара имаше доста италианци, а те не са известни със сдържаността си по отношение на другия пол. И със сигурност не се сдържаха, когато тя се появи.

— Какво ще пиеш? — попитах, докато се настаняваше на стола срещу мен и се правеше, че не забелязва наточените тъпаци, които й подсвиркваха и подвикваха на някакъв странен език.

Почти подозирах, че ще си поръча бутилка „Евиан“ с лимон или нещо също толкова отвратително здравословно.

— Скоч с лед — каза тя и без малко да ме събори от стола.

Направих знак на бармана да донесе още едно от същото и реших, че е време да направя преоценка на впечатленията си за мис Мороу. Подуших въздуха веднъж-дваж и долових аромат на лилии. Беше си живо противоречие.

Един мъж може да си направи точни изводи от парфюма, който избира дадена жена, а винаги съм свързвал лилиите с румените жени от Средния запад. Онези, които на двайсет и една още са девствени. Същите, които всяка седмица се обаждат на майките си и продължават да изпращат пари за училищна благотворителност. И които никога не си поръчват скоч.

— Това ли пиеш обикновено? — попитах.

Тя леко се усмихна.

— Не. Обикновено си поръчвам „Евиан“ с лимон, но исках да те изненадам.

Сигурно съм примигнал няколко пъти, защото тя се засмя, очевидно доволна, че ме е победила в собствената ми игра.

— Да, обикновено и аз пия „Евиан“ — казах най-сетне, според мен остроумно.

— Не, обикновено пиеш скоч. Всъщност дори мога да се обзаложа, че през целия си живот не си опитвал „Евиан“.

— И защо би се обзаложила?

— Просто така. Искаш ли да поиграем на „Истини и последици“?

Ако не бях толкова самоуверен, щях да откажа веднага. Вместо това глупаво изтърсих:

— Става. Какъв е залогът?

— Победеният във всеки кръг ще пие по едно уиски. Крайният победител няма да плаща сметката.

— Дадено — казах и измъкнах монета от джоба си. — Ези или тура?

— Ези — каза тя, наистина беше ези и аз трябваше да се откажа още тогава.

— Хубаво — усмихна се тя. — Какво работи баща ти?

— Той е фризьор — отвърнах. — Живее в Сан Франциско и работи в един от онези мъжки фризьорски салони, в които ходят само хомосексуалисти. Той също е малко сбъркан, но веднъж си поиграл с някаква жена и съм се родил аз.

— Едно уиски! — поръча ми тя. — Баща ти е абсурдно хетеросексуален. Ако не греша, дори е служил в армията.

Попих уискито от устните си, дадох знак на бармана да донесе още едно и направих всичко възможно да прикрия изненадата си.

— Как позна? — попитах, защото не ми стана приятно, че съм толкова лесен.

— Не съм познала. Направих логично заключение. Синовете на мъже със силна воля обикновено развиват бунтарски тенденции и се правят на много умни. Знам го, защото много от тях после ми стават клиенти.

— Добре — казах, защото исках веднага да изравня резултата. — Откъде си?

— Еймс, щата Айова — каза тя. — Отгледана съм във ферма и детството ми премина в доене на крави, събиране на кокоши яйца и молитви да ме приемат да следвам право.

— Вярно — обявих. — Едно уиски! И не забравяй да кажеш как са те избрали за мис на гимназията и едва не си се омъжила за капитана на футболния отбор.

— Уискито е за теб — каза тя. — През живота си не съм стъпвала в Еймс, щата Айова. Родена съм в милионен град в североизточните щати и най-близкият ми досег с крава е бил с телешките пържоли, които си поръчвам.

Зяпнах и се протегнах към чашата си.

— Наистина ли? — попитах, крайно объркан.

— Наистина — отвърна тя с лека усмивка. — И за твоя информация съм завършила частно девическо училище. Нямахме конкурси за мис. Нито пък футболен отбор. Имахме отбор по хокей на трева и не съм била гадже на капитана, защото аз самата бях капитан.

Глътнах скоча и се замислих върху възможността да е планирала тази игричка още преди да е слязла. Сигурно нарочно си е сложила парфюма с дъх на лилии, за да тръгна по грешна следа. Така де.

Тя все още не беше докоснала своя скоч. Ухили се и каза:

— Добре, защо напусна пехотата и стана адвокат? Загледах се в новото си уиски и обмислих въпроса. Най-сетне свих рамене и признах:

— Защото ми писна да убивам хора. Няколко пъти ходих на война и реших, че не ми харесва особено.

Тя ме погледна изучаващо, право в очите, и изражението й внезапно омекна. Очите й, които — както вече споменах — бяха пълни със съчувствие, станаха още по-мили.

— Уиски — каза почти съжалително.

— Глупости, уискито е за теб! — извиках. — Прекарах си страхотно на бойното поле. Едва не се разревах, когато войните свършиха.

Всъщност това беше вярно. Точно затова бях станал адвокат. Развих силна фобия, че ще стана войнолюбец точно като баща си. И може би точно като него кариерата ми ще приключи със стрела в задника. Метафорично казано, разбира се.

— Добре — казах, като се наслаждавах на победата си. — Някога била ли си омъжена?

— Това е прекалено лично.

— В тази игра няма ограничения, госпожичке. Това е кървав спорт. Отговори на въпроса.

— Добре де, бях. Съпругът ми също беше военен адвокат.

Тя изведнъж се натъжи.

— Един ден се върнах от командировка и го заварих с една двайсетгодишна секретарка.

— Колко време бяхте женени? — попитах.

В тази игра имате право само на един въпрос, но аз се възползвах от най-висшето правило — че играчът с по-висок чин винаги определя нови правила.

Тя се вторачи в чашата си.

— Три години. Запознахме се на втората година от следването ми и се оженихме веднага щом завърших. Сигурно аз съм виновна. Винаги съм работела твърде много и той… вероятно се е почувствал пренебрегнат.

— Уиски! — излаях.

Тя ме изгледа шокирано:

— Какво?

— Нали ме чу! Уиски!

Мороу глътна питието и ме изгледа страшно чаровно и неприязнено.

— Откъде разбра?

— Каза прекалено много. А си от хората, които не говорят за личния си живот.

— Добре. А ти бил ли си женен? — попита тя.

— Не.

— А влюбвал ли си се?

— Само по един въпрос.

— Последния път ти ми зададе два.

— Добре де. Влюбвал съм се веднъж.

— И защо не се ожени за нея?

— Свършиха ти въпросите. Тя ме изгледа умоляващо.

— Ще изпия уискито и този рунд ще бъде реми. Моля те. Отговори.

— Първо пий — настоях и тя се подчини.

— Защото не можех да се оженя за кучето си — отвърнах и се ухилих като истински злодей.

Тя се намръщи.

— Това беше гадно.

— Парфюмът с аромат на лилии също — казах и тя почти падна от стола си от смях.

— Между другото е три на две за мен — отбелязах. — Ти плащаш сметката.

Тя вдигна два пръста, барманът се ухили и веднага ни донесе още две питиета. Барманът беше италианец и очевидно си мислеше, че се каня да я напия зверски, за да я занеса в стаята си и да я побъркам от секс. В Америка подобно поведение може да се счете почти за изнасилване. Но в Италия правилата бяха различни. Тук това се смята за проява на добър вкус, както и всичко друго, което в крайна сметка завършва с търкаляне в сеното. Той завистливо ми се усмихна, донесе напитките и аз му кимнах по мъжки в знак на разбиране.

— Как ти се стори Санчес? — попита тя.

— Порядъчен човек — признах.

— И аз така си помислих.

— Това ли очакваше? — попитах.

— Не. Изобщо не очаквах това.

— А какво?

— Не знам. Защитавала съм много убийци. Не ми приличаше на тях. Може би е прекалено мек. Недостатъчно агресивен.

— Може и да не е убиец.

— Как така?

Отпих от четвъртото си уиски за последните двайсет минути и усетих как мозъкът ми започва да се замъглява.

— Предполагам, че там с тези девет мъже се е случило нещо много странно.

— Странно в какъв смисъл?

— Ами нека ти обясня. Това не са военни действия като във Виетнам, Корея или Втората световна, където понякога цели бригади са превъртали и са започвали да убиват. Санчес и хората му са били под съвсем друг вид напрежение.

— Значи според теб не е станало така, както пише по вестниците?

— Не. Според мен изобщо не е било толкова сложно.

— Защо?

— Защото не са избили сърбите веднага. Защото след избиването на хората на Ахан са изчакали два дни, достатъчно време да се успокоят. Защото в този екип е имало деветима мъже, а девет души не могат заедно да решат да извършат нещо гадно. Защото в такива случаи винаги има обстоятелства, които е адски трудно да разбереш, ако не си бил там.

— И какво е станало според теб?

— Наистина не знам.

Тя отпи голяма глътка скоч.

— Ти си бил на война. Някога усещал ли си подобно желание?

Замислих се.

— Веднъж, предполагам.

— От какво се получи?

— Беше няколко дни след края на Войната в Залива. Републиканската гвардия на Саддам се беше измъкнала от обръча и започна да избива кюрдите и шиитите, които нашето правителство беше подтикнало да се вдигнат срещу режима, след като им обещахме да унищожим армията на Саддам. Излезе, че сме ги излъгали.

— Май си спомням нещо за това.

— Е, медиите в Америка не обърнаха особено внимание. И така, те се вдигнаха и изведнъж изникна Републиканската гвардия. Така и не разбраха какво ги е ударило. Хиляди кюрди и шиити, много от тях жени и деца, започнаха да загиват. Оцелелите избягаха на юг, в Кувейт. Построихме лагери и направихме всичко възможно, за да ги излекуваме и да се погрижим за тях, но от това се почувствахме още по-зле.

— И сте искали да отмъстите?

— Не. Искахме да сподавим чувството си за вина. Нашето правителство беше постъпило много непочтено и тези хора плащаха за това. Но Чичо Сам не беше там да ги погледне в очите.

— И според теб тук е станало нещо подобно?

— Не. Нищо подобно. Виждаш ли, на нас ни се искаше и адски много говорехме за това. Но нищо повече.

Тя пресуши уискито си и за момент ми се стори малко замаяна, а устните й — влажни. Почувствах се дързък, а очите ни се потърсиха и се срещнаха. А после настъпи една дълга неудобна пауза.