Тайно разрешение

20

В един часа следобед Делбърт и Мороу все още не се бяха върнали в офиса. Нямах нищо против. Така имах време да помисля, а отчаяно се нуждаех от това.

Във флота крещят „разчистете палубата“ и „отворете шлюзовете“ всеки път, когато влизат в битка. Все едно, преди да отидеш на първата си среща, баща ти да те удари по рамото и да те попита дали си носиш в портфейла едно малко блестящо пакетче. Или майка ти да провери дали си с чисто бельо, когато й поискаш ключовете от колата. Добрата подготовка съществува в най-различни форми.

Двамата ми колеги влязоха с танцова стъпка в офиса в един и петнайсет, като бърбореха радостно, крайно щастливи от факта, че са прекарали деня с двама расови екземпляри от противоположния пол. След като бяха останали с мистър Джоунс и мис Смит, сигурно бяха обядвали с новите си — или стари — приятели от АНС. Както и да е.

Имелда беснееше. Тя имаше строга представа за дълга и продължителните неоправдани отсъствия за нея бяха нещо като смъртен грях. Чух я как настоятелно ги пита къде са били цяла сутрин. Както обикновено Делбърт беше твърде напомпан със собственото си самочувствие, за да увърта или направо да се признае за виновен. Отначало го чух да спори, а после да твърди, че това си е негова работа. Това момче си просеше смъртната присъда. Може би наистина си беше негова работа, но подобни обяснения никога не вършеха работа при Имелда. Тя сама си решаваше кое е нейна работа. И когато например решаваше, че трябва да се бърка в моята работа, просто отстъпвах, за да й направя място.

Избрах точно този момент, за да изляза от кабинета си насред разразилата се буря. Адски се изкушавах да се облегна на стената и да се порадвам на гледката, но това не се връзваше с току-що измисления ми план. Беше време да разчистя палубата, да отворя шлюзовете, да проверя съдържанието на портфейла и чистотата на бельото си. Каквото и да е.

— Какво става тук, по дяволите? — излаях.

Имелда беше стъпила здраво на разтворените си крака, ръцете й бяха стиснати в юмруци, устните й трепереха, а от ушите й излизаше яростен черен дим. Беше във вулканичното си настроение.

Делбърт я посочи с треперещ показалец и с най-префърцунения си и ядосан тон заяви:

— Майор Дръмънд, до гуша ми дойде от отношението на този сержант. Ще я дам под съд.

— Никъде няма да я даваш — изревах.

— Тя настоява да знае къде сме били — каза той малко по-меко. — Това не е нейна работа.

— Грешиш, капитане. Цяла сутрин я гоня да разбере къде сте. Двамата с капитан Мороу отсъствате без разрешение.

Имелда любопитно ме погледна през рамо. Изобщо не я бях питал къде са.

— Съжалявам — каза Делбърт. — Бяхме с Хари и Алис.

— Хари и Алис? И кои са Хари и Алис, по дяволите? — попитах настоятелно.

Мороу, която изглеждаше напълно объркана, отговори:

— Мистър Джоунс и мис Смит.

— Онези двама негодници? Изгубили сте половината ден с тях? По личен или служебен въпрос?

— По малко и от двете — смело призна Мороу.

Е, честността невинаги върши работа.

— Веднага влизайте в кабинета ми — заповядах хладно. — И по-добре да не ви хващам без работа, когато се върна.

Бях чул тази реплика от един стар сержант и винаги ми се беше искало да я изпробвам.

Те се спогледаха уплашено и избягаха като виновни дечица. Имелда ме гледаше изпитателно и аз й намигнах. Тя се усмихна и ми намигна в отговор. Изобщо не ги харесваше.

Отидох да си направя кафе. Не бързах. Бавно си сипах захар и сметана. После бърках кафето цяла вечност. Реших, че трябва да ги оставя да се поизпържат.

Най-сетне се върнах в кабинета и се отпуснах на стола си. Отпих веднъж-дваж от чашата си, без да бързам, за да им напомня кой е шефът. Винаги съм мразел шефове, които нарочно губят времето на подчинените си. Адски прозрачна демонстрация на власт. Хи-хи-хи.

После хладно се вторачих в тях.

— Според вас това разследване е приключило, така ли?

Мороу реши, че ще замаже положението с изблик на подчертана любезност.

— Извиняваме се, ако сме създали неудобство, сър.

— Не ви попитах това, капитане — казах студено. — Попитах ви дали смятате, че разследването е приключило.

Делбърт преглътна и реши да се пробва.

— След тази сутрин, сър…

— Какво е станало тази сутрин? — попитах намръщено.

Това предизвика още едно паникьосано споглеждане. Почти ги чувах какво си мислят. „Този пуяк с памук в ушите ли е бил тази сутрин? Той тъп ли е или какво?“

Най-сетне Делбърт избърбори:

— Отговорът е „да“.

— Значи всичко е свършено?

Мороу беше сбърчила чело и проучваше бюрото ми, сякаш отговорът се криеше някъде в канцеларските материали по него.

— Капитан Мороу, какво точно се е случило между четиринайсети и осемнайсети юни? — попитах.

— Какво се е случило, сър?

— В Харвард не ви ли учат на това? Нима сте си мислели, че можем да предадем доклада си без точен опис на събитията?

— Не, майоре.

Тя закима, все едно искаше да каже: „Естествено, без точен опис този доклад би бил пълен боклук.“

Още едно от тъпите правила в армията. Когато някой старши офицер излезе с абсолютно безсмислено предложение, уставът задължава то да бъде разгледано с уважението, което заслужава теорията на относителността на Айнщайн.

— А не липсва ли и още нещо, Делбърт? — излаях.

— Ами…

— Не бързай, Делбърт. Помисли си. Какво още липсва?

— Освен описа на събитията? — попита той, като се опитваше да спечели малко време.

— Да, бе — казах.

Направо не можах да повярвам, че го казах. Много мразя този израз. Толкова е детински и дразнещ.

Той се изчерви.

— Може би няма да навредят още няколко разпита.

— Естествено, че ни трябват още няколко разпита — натъртих. — В държавната работа винаги е по-добре да се подсигуриш двойно. Показва, че си проявил старание. Че си работлив. Нали не искаме никой там горе да си помисли, че не сме проявили старание и не сме работливи?

— Естествено, сър. Освен това сигурно трябва да проверим дали някои от другите елитни части не са употребили сила — каза той, като все повече се запалваше по идеята.

— Хващаш се за сламки, Делбърт. Какво ще кажеш за правилата за водене на военни действия?

— Правилата за водене на военни действия ли?

— Точно така. Не смяташ ли, че някой трябва да отскочи до Форт Браг и да провери какви са били намеренията на хората, които са планирали тази операция? И дали засадата е била позволено средство за самоотбрана?

— Да, разбира се — каза той и поглади брадичката си, все едно бях казал нещо много умно.

Естествено, че ще каже така. Освен всичко останало момчето беше такъв блюдолизец, че можеше да свали кората от някое дърво с езика си.

— Добре, значи се разбрахме — обявих. — Мороу, връщаш се в Авиано. Състави опис на събитията. Делбърт, хващаш самолета за Форт Браг още тази вечер. И не ми се връщай без отговор на моя въпрос.

И двамата се шокираха тотално. Опитах се да установя кой се шокира повече, но не беше лесно. Очите на Мороу се разшириха, а Делбърт изглеждаше така, сякаш му бях изкарал въздуха. Нямаше как да разбера на кого от двамата бяха възложили да ме следи.

— Работете бързо — излаях. — Остават ни само три дни.

— А ти какво ще правиш? — попита Мороу.

Или се беше изнервила, или именно тя беше назначена да докладва на началниците ми. Хм. Така или иначе, си го просеше.

— Ще пиша заключителния доклад — обявих с цялата арогантност, на която бях способен. — Поиграх си с идеята някой от вас двамата да го напише. Но проблемът е, че този доклад трябва да е съвършен. Не мога да рискувам да направите някоя аматьорска грешка, нали така?

На Мороу очевидно й се искаше да се разкрещи, но прехапа устни.

— И какво ще бъде решението в него?

— Не е ли очевидно? А сега се размърдайте, по дяволите! И двамата! Искам да видя как затваряте вратата от външната страна!

Още една изтъркана реплика, но свърши забележителна работа. За по-малко от две секунди и двамата излязоха. Преди да се усетя, щяха да са отлетели от Тузла. Въпреки че преди това щяха да се помотаят пред офиса, докато разберат какво е станало. Щяха да решат, че ме е яд, защото са ме опровергали. Нямаше да са далеч от истината, само дето не ме бяха опровергали. Просто ме бяха прецакали.

Щяха да решат, че като всеки друг старши офицер си го изкарвам на тях. И че се опитвам да замажа неуспеха си, като лично напиша доклада, в който се твърди, че през цялото време съм вярвал в невинността на обвиняемите. Точно така правят старшите офицери.

И онзи от двамата, който пееше на началството, щеше да докладва на мистър Джоунс или генерал Клапър, че съм отстъпил и вече приключваме с цялата работа. После щеше да се качи на самолета и да ми се махне от главата поне за ден-два. Бях доста горд от себе си. Колко си хитър само, Шон Дръмънд. Виждате ли колко ми беше лесно да се примиря с мисълта, че съм най-големият загубеняк във военновъздушната база в Тузла?

Вдигнах телефона и се обадих на старото си приятелче Уолки. Благодарих му за пазачите. Казах му, че вече нямам нужда от тях. Той горещо ми благодари. След убийството на Бърковиц му се беше наложило да осигури охрана на всеки гостуващ журналист. Още повече, че убийството на един от братята им ги беше привлякло като мухи на мед. В базата беше пристигнало цяло стадо свежи, любопитни журналисти, които опъваха нервите на неговите хора до скъсване. Казах му, че се радвам колко много съм го облекчил.

Излязох от кабинета си и кимнах на Имелда. Тя стана и излезе след мен. Огледах се и й дадох знак да ме последва.

— Какво искаш? — попита тя.

— Да отидеш в палатката ми и да ми донесеш една от униформите. Махни пагоните и й сложи сержантски лентички. Вземи табелка за името от някоя от твоите помощнички, за да я поставиш на униформата.

— Защо? — попита Имелда.

— Закъсах, Имелда — отвърнах. — Трябва да ми помогнеш.

Малките й кафяви очички се присвиха още повече и аз й разказах всичко. Не исках да я замесвам в цялата история, но не виждах друг избор. Като начало не можех да шия. Освен това ми трябваше сериозна помощ и честен съзаклятник. Тя ме изслуша внимателно, кимна няколко пъти, примлясна и очевидно изобщо не се изненада.

— Някой от адвокатчетата те докладва на началството, а?

— Поне единият от двамата. А може би и едно-две от твоите момичета. От момента, в който слязох от самолета, някой докладва за всеки мой ход. Предполагам, че и телефоните се подслушват. Може би и офисът.

Тя помисли малко.

— Мога да проверя.

— Недей, моля те. Нека си мислят, че всичко е нормално. Трябва да ги убедим, че са спечелили.

Тя се съгласи с мен по характерния си начин, като измърмори нещо като „Страхотна идея. Наистина ти сече пипето“ или „Върви по дяволите“. Както и да е.

Отидох в столовата за късен обяд. Всеки опитен военен може да потвърди, че храненето в столовата не е проста работа. Трябва да сте адски съобразителни.

Столовата се помещаваше в дълга тясна дървена сграда, натъпкана с квадратни дървени маси и столове. Цялата украса в нея се заключаваше в няколко изкуствени цветя в саксии и рекламни плакати на въоръжените сили по стените. Рекламните плакати наистина ме изумяваха. Честно, кого очакваха да завербуват в армейската столова в Тузла? Просто нямаше да стане. Реших, че рекламните плакати всъщност бяха репродукции на Рембранд и Дега, защото сержантът от кухнята — тоест френският готвач — се отличава с широки вкусове. Изкуствените цветя тутакси се превърнаха в екзотични тропически растения, които пълзяха по стените и се увиваха около несъществуващите махагонови греди на тавана. Днес щях да си представям, че обядвам в ресторант от типа „тропически рай“.

През столовата вече бяха минали три смени гладни войници, така че не беше останало кой знае какво. Плъзнах металната табла по рафта и си взех изсъхнала салата от потъмнели зеленчуци, една кутия блудкаво мляко и някакво парче месо, което приличаше на стар черен дроб. Един готвач с мръсна бяла престилка ме наблюдаваше, но аз реших да не го питам за месото. Реших да го обявя за пържола на грил, гарнирана със салата от омари, а млякото щеше да мине за екзотичен кокосов коктейл, характерен за тези земи.

Намерих празна маса и седнах да се храня. Първата хапка от месото имаше вкус на препечена кожа и въображението ми поддаде. Изведнъж се запитах къде ли обядват колегите ми от университета.

Преди около година се бях срещнал за обяд с един познат на име Фил Бецуто, който вече беше станал съдружник в някаква лъскава вашингтонска кантора. Заведе ме в един бляскав скъпарски ресторант на Уисконсин Авеню, където по масите седяха богати и известни личности със самочувствието на хора, които могат да си позволят ястия за сто долара и единственият им проблем е да не изцапат костюмите си за хиляда долара и вратовръзките си за още сто. Там нямаше нужда да впрягам въображението си. На всички маси имаше бели ленени покривки, кристални чаши и от онези свръхмодерни чинии, които наистина се чупят, ако ги изпуснеш. Фил не ми спести нищо. Когато дойде сметката, той подаде на сервитьора служебната си кредитна карта. Не че не можеше да си плати и сам. Каза ми, че изкарва по триста хиляди годишно, плюс почти сигурни трийсет процента премии. Аз изкарвам по петдесет хиляди, а армията е против премиите. Както и против служебни кредитни карти. Фил се занимаваше с недвижими имоти и се страхуваше най-много от катастрофа с някой побеснял шофьор на магистралата. От друга страна, нищо чудно новият му хромиран „Мерцедес 300SL“ да беше и брониран.

Точно на такава самосъжалителна, безрезервна меланхолия се отдадох, докато дъвчех загадъчното парче месо и отпивах от блудкавото мляко. В столовата вече нямаше почти никакви войници, но малкото останали ме поглеждаха и мърмореха помежду си. Не се чувствах особено добре дошъл.

Пльокнах половин бутилка мазен италиански сос на кафявата си салата и се замислих за мистър Джоунс с мраморните очи и прекрасната мис Смит. В армията ти набиват в главата, че преди да влезеш в битка, трябва да проучиш врага. Точно в този момент врагът ме познаваше отлично, а аз не знаех почти нищо за него. Е, поне знаех тъпите им псевдоними. И това, че уж работят за АНС. И че Джоунс е самоуверен хитрец. Знаех, че си пада по жените, а Мороу трябваше да се засрами, че не го забеляза веднага. Освен това знаех, че мис Смит има изумителни сини очи, пълни устни, дълги крака с тънки глезени, голям бюст — чашки 2Д, доколкото можех да преценя, — облича се добре и използва скъп френски парфюм. Когато става дума за жени, наблюдателността ми е невероятна.

Както стояха нещата, в тях двамата бяха най-добрите ми шансове. Ако успеех да разбера кои са, може би щях да открия и кой ги е изпратил и какво изобщо става тук.

Довърших салатата си и отидох да си взема десерт. Единственият останал десерт отдалеч приличаше на какаов пудинг. Когато го огледах по-отблизо, ми заприлича по-скоро на влажното съдържание на бебешка пелена. Дори моето богато въображение не успя да го превърне в шоколадов крем. Реших, че за днес ми стигат толкова кулинарни глезотии, и се върнах да работя.