Тайно разрешение

18

Тази вечер не можах да заспя лесно. Лежах и се опитвах да сглобя парчетата от мозайката, но не можех да си представя нищо по-добро от някакъв Франкенщайн: тромаво, уродливо чудовище. Освен това на моя Франкенщайн му липсваха няколко крайници и не можех да го съживя. Всичките ми обяснения бяха твърде фантастични, за да убедят и мен самия.

Клапър ми се обади около два сутринта, когато все още бях буден, така че този път не мърморих.

— По дяволите, Дръмънд, какво става при теб? — започна той.

Звучеше искрено разярен — още една причина да не мърморя.

— Нещата вървят добре — отговорих. — Някакъв тип от АНС идва днес и каза, че сме извадили късмет. Благодаря за помощта.

— Не говоря за това. Току-що разговарях по телефона с генерал Мърфи. Твърди, че притискаш офицерите му и него самия. Че се държиш непрофесионално.

— На мен нищо подобно не ми е казвал.

— Изпрати ми по факса един дълъг списък с официални жалби. Неуважително отношение към по-висши офицери. Заплашване на висши офицери със съдебно преследване. Възпрепятстване на висш офицер да приложи правото си да използва адвокат. Тормоз и заплашване на свидетели. И не на последно място проникване със сила в оперативния щаб и създаване на пречки по време на текуща бойна операция, с което си застрашил живота на войниците, участващи в нея.

— Вижте, сър, това са глу…

— Добавил е и свидетелски показания — прекъсна ме той. — Да видим, значи има едно от полковник Смодърс и адвоката му капитан Смит. Както и едно от майор Уилямс и от някакъв полковник Битърс. Да продължавам ли?

— Не, сър, мога да обяс…

— А, да не пропускаме и това. Оплакване от военния свещеник. Твърди, че си се опитат да го притиснеш да наруши тайната на изповедта.

— Разговарях с него, но…

— Така че ще те попитам отново: какво става при теб, по дяволите?

Най-сетне ми беше дал възможност да се защитя, но в момента бях твърде зает с опитите да си поема въздух. Все едно бях скочил в басейн, пълен с ледени блокове, и слабините ми вече бяха преминали през гръдния кош на път за гърлото. Изведнъж ми хрумна, че всичките ми действия тук бяха обезсмислени от самото начало. Бях попаднал в капан — буквално от мига, в който бях стъпил на бетона на летището в Тузла. Навсякъде, на всеки един разпит, някой ме беше следил. Или дори беше стоял до мен. Бях подценил противника.

Златното правило в армията гласи, че по-високият чин винаги има право. Може и да не е честно, но цялата проклета система би се сринала, ако това правило не се спазваше и защитаваше.

Да не говорим за златното правило на юриспруденцията, според което страната с по-сигурни и многобройни доказателства печели делото. Мърфи си беше направил труда да фалшифицира показания и да събира свидетели, докато аз разполагах само с честната си дума на адвокат и офицер. Дотолкова, доколкото някой изобщо ми вярваше.

— Сигурен съм, че ще мога да обясня всичко това, когато разполагаме с достатъчно време — отвърнах много вяло.

— Точно така. Когато всичко приключи, ще има официално разследване на твоето поведение. Надявам се, няма нужда да ти напомням, че Чък Мърфи сигурно е най-уважаваният офицер във въоръжените сили. Завършил е пръв в своя випуск в „Уест Пойнт“. Бил е най-добрият защитник по американски футбол, награден с „Хайсман“. Удостоен със стипендията „Роудс“. Герой от войната. Верността му към родината е неопетнена и никога не е подлагана на съмнение.

От това очевидно следваше, че за моята собствена репутация и лоялност не можеше да се твърди същото.

— Наясно съм с това, но… — заекнах.

— И още нещо, по дяволите! Единствената проклета причина да изберем адвокат да оглави разследването беше, че ни трябваше човек с достатъчно опит, за да се справи с юридическото минно поле, което представлява случаят. Знаеш ли какво означава „плод от отровно дърво“?

— Естествено. Юридическа доктрина, според която ако при разкриването на едно доказателство са използвани неправилни средства, не само това доказателство, но и целият процес, който следва от него, е невалиден.

Той почти изкрещя:

— Ако препоръчаш военен съд в този момент, цялата защита ще си вземе отпуска, за да го отпразнува! Ти наистина се издъни!

— Вижте, сър, аз…

— И още нещо. Преди няколко минути идва шефът на военните следователи. Поиска военното ти досие. В момента те проверява. Защо, по дяволите? Да не би да имаш някаква връзка с убийството на Бърковиц?

— Не ми е известно, господин генерал. Както вече докладвах, Бърковиц идва при мен в деня, в който го убиха. Оттогава на два пъти ме посетиха двама военни следователи. Притеснявали ги някакви любопитни бележки в дневника на Бърковиц.

— Любопитни? Какво означава „любопитни“, по дяволите?

— И аз това ги попитах, но те твърдят, че информацията е секретна.

Настъпи дълга напрегната пауза, после той заяви:

— Не съм доволен от теб, Дръмънд. Искам да кажа, наистина съм адски недоволен.

— Аз също — признах си, макар и по съвсем различни причини от неговите.

— Само внимавай да не объркаш още нещо до края. Не искам повече оплаквания от Чък Мърфи. Нито дума. Ясно ли се изразих?

— Много ясно.

— Ще проведем разследване, когато това свърши — повтори той заплашително, после тресна слушалката и разговорът ни приключи.

Ако изобщо можеше да се нарече така. Аз не бях допринесъл с нищо повече от няколко „да, сър“ и „да, но…“.

Нямаше смисъл отново да се опитвам да заспя. Станах, облякох се и отидох до дървения ни офис. Двама от най-едрите полицаи на Уолки стояха на пост пред вратата. Показах им документи за самоличност и те ме пуснаха.

Имелда беше вътре, седеше на леглото и си светеше с фенерче, за да чете една от дебелите книги, които толкова обича. Вдигна поглед, когато чу вратата да се отваря и затваря с трясък, и бързо натъпка книгата под спалния си чувал. Тя е от онези жени, които винаги се възползват от това, че ги подценяваш.

— Кой е там? — попита, като мигаше в тъмното.

— Аз съм, Имелда.

— А, ти ли — каза тя. — И какво правиш тук толкова късно?

— Не можах да заспя. Реших да дойда и да прегледам няколко закона.

Истината беше, че самочувствието ми толкова беше паднало от разговора с Клапър, че ми беше хрумнало да се самонакажа като монасите от четиринайсети век с техните камшици, които са се бичували сами за собствените си грехове. Но бях измислил още по-жестока форма на наказание. Щях да прочета всички юридически текстове, които успея да докопам.

— Работата не върви много добре, а? — попита Имелда.

— Не — признах тъжно. — Според мен тотално я прецаках.

Тя помисли известно време. През годините бяхме работили заедно по двайсетина случая и въпреки че адски я уважавах, никога не бяхме разговаряли подробно за някой от тях. Аз й подхвърлях документи и задачи, а тя надзираваше помощниците си и се грижеше да вляза в съда навреме и добре подготвен.

— Смяташ, че са виновни? — попита.

— Да ти кажа честно, не знам. Подозирам, че са виновни, но, изглежда, само аз съм на това мнение.

— Според мен са виновни като банда сифилитични проститутки в женски манастир.

В случай че не съм го споменавал по-рано. Имелда може да се изразява много цветисто. Подпрях се на стената и скръстих ръце. Не бях дошъл, за да си говоря с нея, но нямах по-важна работа. Ако някога сте отваряли някой закон, за да го прочетете, знаете какво имам предвид.

— Защо мислиш така? — попитах.

— Защото съм чела всички показания, които сте взели. Лъжат. Лъжат като стой, та гледай. Този техен капитан, Санчес ли беше?

— Да, Тери Санчес.

— Същият. Според мен просто не му е стигал кураж.

— Не разбирам. Кураж за какво?

— Старшината и сержантите са го разигравали както си искат. Прочети показанията. Направо са го правели на нищо.

— Възможно е — съгласих се. — Но я си представи, че армията всъщност не иска да открия какво точно е станало там? Че според армията ще бъде много по-удобно просто да докажем, че са невинни, и да ги оставим да си вършат работата?

— Понякога армията не знае какво е най-добро за нея. Беше седнала на спалния си чувал с разрошена коса, облечена с омачкана униформена тениска, избелели гимнастически шорти и бели чорапи. Честно казано, не приличаше на мъдрец.

— Благодаря ти, Имелда — казах.

— Няма защо. Спри да ревеш и се стягай.

— Тъй вярно, госпожо.

Влязох в кабинета си и затворих вратата. Отвън се чуваше как Имелда отваря и затваря чекмеджета и рови в папките. След няколко минути влезе с една купчина документи и безцеремонно ги изсипа на бюрото ми. После си тръгна, без да каже и дума повече.

Разгледах купчината. Беше събрала всички показания, които бяхме взели в Италия. Порових в тях, намерих папката на Персико и се зачетох. После направих същото и с показанията на останалите.

Свърших към шест сутринта. Имелда беше права. Във всичките показания имаше нещо общо — липса на уважение към Санчес. В случая на Персико почти не се забелязваше, но си беше там. Беше похвалил командира си, но винаги го наричаше просто „Санчес“, а командирът на отряда от АОК винаги беше „капитан“ Ахан.

Сержант Перит беше по-директен. Беше казал, че Санчес не може сам да си избърше задника, ако го няма Персико да му помага. Но не беше и само това. Когато Перит и Мачуско бяха забелязали сърбите на хълма, бяха докладвали именно на Персико. Може би точно затова Санчес нямаше представа колко сигнални ракети са изстреляли или с какво точно се занимават хората в ариергарда му и какво са забелязали. Сержантите просто са докладвали всичко на Персико, все едно именно той е бил истинският командир, а Санчес само ги е придружавал.

След като вече знаех какво да търся, откривах същата нишка във всички показания. Делбърт и Мороу не бяха разпитвали толкова подробно, но и при тях се усещаше. Близнаците Мур например казваха, че Персико им е казал къде да застанат по време на засадата. Персико им е дал заповед за стрелба и пак той е изстрелял сигналната ракета, за да прекрати стрелбата. Лекарят Грейвс обясняваше, че именно Персико го е разположил на безопасно разстояние от осемстотин метра зад засадата и му е казал къде е сборният пункт, ако нещо се обърка и се наложи да се разпръснат. Според Бътлър, един от двамата специалисти по тежко въоръжение, който бе носил картечницата, точно Персико му беше проверил мерника, беше му казал как да се включи в огневата линия и беше надзиравал поставянето на противопехотните мини. Същото твърдеше и сержант Колдуел.

По време на разпита няколко пъти бях попитал Персико и Перит как бяха вземани различни решения. И двамата бяха отговорили мъгляво, сякаш въпросът не е ясен. Трябваше да заподозра нещо още тогава. Персико ме беше уверил, че цялата отговорност за операцията лежи на раменете на Санчес, но когато четях показанията, в тях почти не се споменаваше, че е бил там.

Делбърт и Мороу дойдоха в шест и половина. Реших да не споменавам нищо за откритието си пред тях. От една страна, и двамата щяха да го възприемат като още един нещастен опит от моя страна да потърся вина в случай, където всички доказателства сочеха противното. От друга страна, не исках за това да се разчуе. А и най-важното беше, че сега целият успех на разследването зависеше от снимките на АНС. Ако на тях се виждаше формирование, което хладнокръвно избива трийсет и петима сърби, ходът на разследването щеше да се промени драстично. Но ако бяха заснели военна част, която се опитва да си спаси живота и отчаяно си пробива път от вражеския капан, интересните наблюдения щяха да ми влязат в работа толкова, колкото бандаж в женска съблекалня.

В осем се обади някаква жена от името на мистър Джоунс. Имаше сладък мелодичен глас и ни покани на частна прожекция в оперативната база на АНС след един час. Затворих вратата към кабинета си и прекарах времето по най-полезния начин — като вървях напред-назад. Крачех от стена до стена, а после от ъгъл до ъгъл, докато и това ми омръзна. После просто седнах и се зазяпах в стената.

Не ми се искаше Санчес и хората му да излязат виновни, но повече не можех да се залъгвам. Точно сега цялата ми кариера зависеше от това дали ще се окажа прав. Заплахата на Клапър от разследване на поведението ми надвисваше като кошмар. Мърфи беше избрал идеалния момент за атаката си. Ако записите докажеха, че екипът на Санчес е невинен, трябваше да си събера багажа и да се върна във Вашингтон. Можех и да отлагам ден-два с оправданието, че трябва да довърша някаква работа, но точно в този момент всяко официално разследване щеше да бъде напълно предубедено срещу мен. Делбърт и Мороу щяха да потвърдят, че съм бил обзет от фикс-идеята да докажа, че екипът на Санчес е виновен въпреки очевидната липса на доказателства. А после идваха и показанията на момчетата на Мърфи. Щях да изглеждам като полуделия капитан от „Моби Дик“, който бие с камшик и крещи по всичко живо заради някакъв несъществуващ бял кит. Нямаше да ме изправят на военен съд, но шансовете ми да продължа да практикувам право в армията бяха същите като на трикрак кон на състезание в Саратога.

В девет без петнайсет минах да взема Делбърт и Мороу. Открихме пътя до база „С–31“ на ВВС и един пазач ни посочи ниска метална сграда вляво от нея. Нямаше табела, която да я идентифицира като база на АНС, вероятно защото не искаха никой друг да знае, че изобщо са тук.

На входа стояха двама униформени пазачи, което донякъде разваляше ефекта. Все пак, ако си падаш по шпионажа и забележиш една необозначена, сериозно охранявана сграда точно до съоръжение „С–31“, сигурно ще развиеш някакви подозрения за това, което се случва в нея. Толкова много интелект на едно място и пак не се бяха сетили колко по-хитро би било пазачите да стоят в сградата, вместо отпред.

Пазачите очевидно ни очакваха, така че показахме личните си карти, а аз размахах и неприятния си комплект от заповеди, с които ме беше снабдил държавният секретар по въпросите на отбраната, а те веднага ни пуснаха.

Вътре имаше още една врата от дебела стомана и трябваше да натиснем едно копче. В ъгъла на тавана имаше камера и някой вътре сигурно погледна през нея, защото се чу бръмчене, а аз бутнах вратата.

Очакваше ни една жена, предполагам същата, която се беше обадила по-рано.

— Здравейте, аз съм мис Смит — представи се тя с крайно изкуствена усмивка.

Имаше внимателно подредени, блестящо бели зъби, които подсказваха или за великолепен семеен произход, или за невероятно надарен семеен зъболекар. От своя страна, аз бях поразен, че всички служители на АНС, изглежда, се казваха Джоунс, Смит или нещо подобно с една сричка. Защо не използваха имена като Гвиждовски или Петробласки? Тогава поне нямаше да се разбира кога се представят с псевдоними. Освен ако не се натъкнеш на няколко едновременно, разбира се.

Както и да е, мис Смит можеше да се опъне здравата на нашия шампион мис Мороу, когато ставаше дума за външен вид. Разликата се състоеше в това, че мис Смит беше облечена с много къса пола и приятно тясна блузка, които даваха да се разбере още по-ясно за какво става въпрос. Докато чудесната мис Мороу криеше всичките си прелести в торбеста камуфлажна униформа, макар че, от друга страна, зелено-кафяво-черната гама много й отиваше.

— Радвам се да се запознаем, мис Смит — казах. — Работите за мистър Джоунс, предполагам.

— Точно така. Аз съм негов административен асистент.

— Ами добре дошли в Тузла — изтърсих.

— О, благодаря — каза тя с блестящата си усмивка.

Очевидно и мис Смит току-що беше пристигнала от Вашингтон.

— Накъде да вървим значи? — попитах.

— Насам.

Последвахме я в дъното на малката приемна и, не щеш ли, попаднахме на стръмно стълбище, което водеше в подземието.

Тя не спря да говори по целия път, както се полага на един добър екскурзовод.

— Построихме базата под земята, защото всички стени трябва да са защитени с оловно покритие. Съвременните подслушвателни устройства използват микровълни и позволяват с достатъчно добра техника да се хване всичко, което минава през компютър. Разбира се, ние имаме най-добрите и охранявани компютри, но все пак не се отказваме от допълнителна защита.

— Много умно от ваша страна — отбелязах. После измърморих по-тихо: — Все едно да носиш два презерватива в леглото.

— Ами да, излиза по-скъпо, но си струва.

— И с какви специални неща се занимавате в тази специална база?

Пред очите ми беше само русата коса на тила й, така че не успях да видя изражението й, но отговорът доста се забави.

— Най-вече анализ на цели за бомбардировките — каза накрая, но не звучеше особено уверена.

— А контролирате ли бойни единици?

— Доколкото знам, не.

Вече бяхме стигнали до дъното на подземието и аз ускорих крачка, за да се изравня с нея. Тръгнахме по един дълъг тесен коридор.

— Странно — отбелязах. — Някой… може би мистър Джоунс, ми спомена, че оттук се управляват самолетите „U–2“.

— Да, разбира се, точно така. Съжалявам, аз съм само административен асистент. Не съм човекът, който може да ви даде информация за такива неща.

— Напротив, бяхте много любезна — казах аз и тя пак се усмихна.

Бях забелязал, че мис Смит доста често се усмихва. И доста лъже освен това.

Стигнахме до друга метална врата и тя ловко плъзна една пластмасова картичка през ключалката, преди да я бутне навътре. Мистър Джоунс се беше разположил в края на една дълга маса с чаша кафе в ръка. Беше се разделил с тъмния костюм и вратовръзката в полза на по-спортно облекло. Всъщност беше облечен почти като Бърковиц, с ловния елек и всичко останало. На мен ми се виждаше смешен, но всъщност той си беше хубавец и доста добре сложен. Изправи се и заобиколи масата, за да го запозная с Делбърт и Мороу.

Джоунс бързо и автоматично се ръкува с Делбърт, после се позабави и се усмихна на Мороу. Може би преувеличавам, но когато й каза „Приятно ми е“, сякаш избликна направо от сърцето или може би от някакъв друг орган, не знам.

После се обърна към мен и аз веднага си припомних, че инстинктивно не се харесваме.

— По-рано спомена, че искаш да видиш суровия материал, майоре. Разполагаме с инфрачервени снимки, направени от височина хиляда и двеста километра. Разбира се, след това избрахме някои участъци от тях и ги увеличихме около деветстотин пъти. Тъй като са инфрачервени, снимките са силно зърнести. Не можете да идентифицирате хората на тях.

— Нямахте ли и фотографски спътници над Трета зона?

— Оказа се, че не. По причини, които не ви влизат в работата, сме ограничавали покриването на Трета зона. Десета бригада е искала само сателити с инфрачервени камери.

— Значи в архивите ви няма истински снимки?

— Логично заключение, шефе. Но не се притеснявай. Сигурен съм, че и тези ще ти харесат.

Джоунс ни покани да седнем и аз забелязах, че той самият се разположи точно до Мороу. Затова на свой ред седнах точно до чудесната усмихната мис Смит. Горкият Делбърт беше принуден да се разположи точно до… ами до горкия Делбърт.

Някой в прожекционното помещение затъмни светлината и филмът започна. Видяхме зелен екран в различни нюанси, с няколко по-светли, почти прозрачни точки. Тези в средата бяха струпани в доста малка групичка. Една или две от тях мърдаха, а останалите стояха неподвижно. Бяха седем в средата и две на известно разстояние.

Джоунс беше отворил един бележник и разказваше.

— Този запис е направен в един следобед на четиринайсети. Координатите съвпадат с местоположението на базовия лагер на Санчес, което ни дадоха от Десета бригада. Приемаме, че това, което наблюдаваме тук, е обичайната следобедна активност в един базов лагер. Почистване на оръжието, хранене, такива неща. — После посочи двете зелени точки, отдалечени от останалите. — Виждате ли тези тук? Според нас това е охранителното звено на Санчес.

Погледахме същото допълнителни две-три минути, после Джоунс се обади:

— Този запис продължава още петдесет и две минути. Ако искаш, можем да го изгледаме целия, майоре, но на него няма нищо по-различно.

— Не, стига толкова — отвърнах. — Какво следва после?

— Радвам се, че попита. Следващият запис е направен на седемнайсети. Не искам да провалям изненадата, така че направо ще го пуснем.

Помълчахме, докато киномеханикът смени касетите. Идваше ми да барабаня с пръсти по масата, да си подсвирквам или направо да се пресегна и да удуша мистър Джоунс. Вместо това реших да седя напълно неподвижен. Не беше лесно, но аз съм много дисциплиниран човек.

Най-сетне екранът отново проблесна в нюанси на зеленото и не отне много време да разберем какво гледаме. Този път имаше адски много повече от малките ярки точки и всички се движеха, някои по-бавно, други по-бързо. Наблюдавах ги около две минути и усетих как сърцето ми потъва в стомаха.

Най-сетне обективният мистър Джоунс се изправи и доближи екрана. Започна да посочва и да обяснява:

— За онези, които не са запознати с нашата технология, по-малките зелени точки представляват личния състав. По-големите и по-ярки точки като тази тук са от по-силни топлинни източници. В този случай става дума за автомобилни двигатели.

— А къде е екипът на Санчес в тази бъркотия? — попита Делбърт.

— Добър въпрос. И аз нямаше да знам отговора, ако не се бях обадил да го задам направо на анализаторите, които са направили записа.

Той се обърна, измъкна лазерна показалка от един от многобройните джобове на ловджийския си елек, включи я и насочи миниатюрната точка към една колонка от зелени точици, които се движеха по-бавно.

— Ако преброите тези, ще видите, че са седем. Ако пуснете записа много бързо, ще установите, че се движат в колона. Отначало нашите анализатори се объркаха, защото им казахме да търсят девет души. Но в крайна сметка един пехотен офицер, който работи при нас, ни обърна внимание, че отрядът сигурно е отделил охрана в ариергарда.

Малката червена показалка на Джоунс се премести към две точки, разположени на известно разстояние зад останалите.

— Според нас това са тези тук. На този екран са на пет сантиметра разстояние, но в действителност са били на четиристотин метра назад.

— Това сигурно са сержантите Перит и Мачуско — обади се Мороу.

— Щом казвате — отбеляза Джоунс, като я удостои с усмивка тип „браво, умнице, все още искам да спя с теб“.

После продължи:

— Ако искате, можем да погледаме този запис още четирийсет и пет минути или да ви обясня какво гледате?

— Обяснявай — казах, като се опитвах да не повърна.

— Добре, но преди да го направя, имам още една добра новина — съобщи той с надменна усмивка. — Други наши източници са направили аудиозаписи същия ден. Изпратени са в шифрован вид на сръбски език, но нашите анализатори ги декодираха и преведоха.

Той замълча за момент, за да ни даде възможност да оценим този факт.

— Наблюдаваме развоя на мащабно преследване. В него участват общо почти седемстотин сръбски войници. Един сръбски разузнавателен отряд е докладвал за забелязана американска елитна част в — той спря, за да провери в жълтия си бележник… — два и петдесет и осем следобед. Веднага след това радиочестотата на сръбската милиция се изпълва със съобщения. Изпратени са заповеди за мобилизация до многобройни военни части в това, което ние наричаме Трета зона. Сръбската милиция очевидно не го нарича така. За тях това е Петнайсето районно командване. Така или иначе, трябвало им е малко време да изпратят всички части. Сръбската милиция в Косово работи по много децентрализиран начин, с малки отряди на голямо разстояние един от друг.

— Защо? — попита Делбърт.

— По няколко причини. Като начало те не са изправени срещу сериозни наземни заплахи, заради които да се концентрират. Освен това и самите те не го искат. Една бригада, разпръсната на голямо разстояние, може да упражнява контрол върху много по-голям район. Не трябва да забравяме, че са се разпръснали и заради нашите бомбардировки, за да не ни осигуряват големи примамливи цели.

— Давай нататък — обадих се, като се опитах да прозвуча заинтригуван, а не нещастен, както всъщност се чувствах.

— Добре. Записът, който гледаме, е направен около десет вечерта. Значи осем часа преди засадата. Както виждате, екипът на Санчес е притиснат доста лошо. Цяло чудо е, че изобщо са се измъкнали. Между другото, нашите анализатори наложиха карти на района върху записа и това тук — той очерта червена линия на стената с показалката… — са два пресичащи се пътя, по които се движат сръбски превозни средства, за да блокират кръстовището.

— Можеш ли да ни покажеш къде е устроена засадата? — попитах.

— С удоволствие, приятел.

Малката му червена точка застана на една от линиите, които изобразяваха пътища.

— По време на засадата нямаме сателит над зоната — добави. — Но на следващия ден е минал още един. Тогава екипът на Санчес вече е бил съвсем близо до македонската граница. Искате ли да го видите?

— Всъщност не — отвърнах кисело.

Някой включи лампите и аз видях, че Мороу и Делбърт сияят като деца под коледната елха. Джоунс ми се ухили изключително нахално.

— Излезе точно както искаше, нали, приятел?

Не му бях никакъв приятел и усетих почти непреодолим импулс да му го изясня, но вместо това казах:

— Все още ли нямам право да изнасям копия от записите от тази база?

— Не. Ще се съхраняват в архивите в нашата централа в Мериланд. Ако някой иска да ги гледа, може да отиде там.

Погледнах към Делбърт и Мороу.

— Някакви въпроси към мистър Джоунс?

— Не, според мен нещата са ясни — каза Делбърт.

Мороу се обърна към Джоунс.

— Имате ли аудиозаписи от сръбската реакция по време на засадата?

— Всъщност да. Малко са странни. Имаме запис на един отряд, който докладва за откриването на труповете. После сме засекли заповед от щаба на Петнайсета дивизия, която нарежда на всички отряди да останат на място и да чакат по-нататъшни инструкции. След това нямаме нищо друго.

— И как го тълкувате?

— Предполагаме, че веднага щом са разбрали, че екипът на Санчес може да хапе, сърбите са станали много по-предпазливи.

Мороу кимаше, сякаш също беше напълно убедена в това. Искаше ми се да удуша и нея. После тя попита:

— И след това нямате никакви записи? Не е ли малко странно?

Джоунс също кимаше, сякаш това беше блестящ въпрос и между другото той все още нямаше нищо против да спи с нея.

— Всъщност не. Сърбите знаят, че ги подслушваме. Когато искат да скрият нещо от нас, спират да предават по радиото и използват куриери.

— Но имате копие от записа в момента, в който е открито мястото на засадата? — попита Мороу.

— Искате ли да ви го покажа?

— Моля ви.

Той се разрови в купчина компютърни разпечатки и измъкна една.

— Ето го. Позивната на изпращача е „Омега 36“, а на получателя — „Фокстрот 90“. Не успяхме да идентифицираме „Омега 36“, която вероятно е отряд на милицията, но „Фокстрот 90“ със сигурност е щабът на Петнайсета дивизия. Смисълът на съобщението е, че…

— Чакай — прекъснах го. — Прочети го дословно.

Той поклати глава — ясен знак, че не искаше да спи с мен — и погледна листа в ръцете си.

— Добре. Това е поредица от четири предавания. В първото се казва: „Фокстрот 90“, тук е „Омега 36“. Докладваме за проведена засада на координати 23445590. Второто е: „Омега 36“, тук е „Фокстрот 90“. Опишете положението. Третото е: „Фокстрот 90“, тук е „Омега 36“. Седемнайсет убити, тринайсет ранени, петима живи. И четвъртото: „Омега 36“, тук е „Фокстрот 90“. Останете на място и чакайте заповеди.

Джоунс вдигна глава.

— Това е. Не сме засекли други предавания между тях след това.

Делбърт и Мороу почти ахнаха на глас. В момента на откриването на засадата все още беше имало осемнайсет живи сърби. Следователно Санчес и хората му не са избили оцелелите. Дзън-дзън! Двамата току-що удариха двойния джакпот.

Мороу ме изгледа победоносно и попита:

— Споменахте, че сърбите често запазват радиомълчание, когато трябва да предадат важни заповеди.

— Точно така. Имат голям опит в избягването на нашите разузнавателни средства. В началото на войната в Босна слушахме през цялото време, докато те планираха масови убийства и изнасилвания. Записахме ги и много от тях бяха използвани като доказателствен материал пред трибунала в Хага. За съжаление, трябва да добавя. Ние протестирахме, защото не искахме да демонстрираме степента на възможностите си, но президентът настоя. Скоро след това всеки път, когато планираха някоя жестокост, те спираха да говорят по радиото.

Джоунс млъкна и ни изгледа с любопитство.

— Защо питате? Има ли нещо тук, което трябва да знам?

Мороу ме погледна за разрешение и аз кимнах.

— И още как — каза тя. — Някой е минал през мястото на засадата и е застрелял оцелелите в главата.

Джоунс дълбоко си пое въздух и сведе поглед.

— Сериозно? Собствените си хора? Защо са застреляли собствените си хора?

— За да инсценират жестокост, в която да обвинят американската армия — обясни Делбърт.

Джоунс кимна, сякаш всичко си идваше на мястото.

— Нещастници! Да, така всичко се връзва. Нищо чудно, че са спрели да предават.

Нямаше какво повече да добавя. Двойният джакпот беше станал троен. Мороу и Делбърт не успяваха да се сдържат и се хилеха победоносно, а правилата на добрия тон ме задължаваха да се усмихвам в отговор и с уважение да признавам, че са били напълно прави, а аз отчайващо съм грешал. За нещастие добрият тон никога не е бил най-силната ми страна. Вместо това просто се мръщех недоволно.

Джоунс започна да си гука с Мороу, а мис Смит реши, че вече не представлявам добра компания, така че стана, обиколи масата и подхвана дружески разговор с Делбърт. Все едно бяха на събрание на победителите, а аз — наказан в ъгъла.

Най-сетне станах и напуснах базата на АНС, без никой да ме изпрати. Можеше да се върна нацупен в офиса, но вместо това около час обикалях района. И много мислих. На първо място си мислех колко бях глупав. Освен това се чудех с какво ще се занимавам, след като Клапър завинаги ми забрани да практикувам право. Чудех се как ще преживявам като продавач на коли в някой от магазините на баща ми. Сигурно си го заслужавах.

Един от първите уроци в правото е да се доверяваш само на фактите. Да избягваш разсъжденията, да отхвърляш инстинктите и да си плюеш на петите, когато доловиш появата на шесто чувство. Всеки професор по право го казва на студентите си още първия ден, под една или друга форма. Аз бях направил точно обратното. Бях скочил с главата напред от трамплина на косвените доказателства и се беше оказало, че в басейна няма и капчица факти.