Триумфалната арка

10

— Какво ми беше, Равик? — попита Кейт Хегстрьом.

Тя лежеше понадигната, с две възглавници под главата. Стаята миришеше на лизол и парфюм. Горният прозорец беше леко открехнат. Чист и студен въздух проникваше отвън и се смесваше с топлината на стаята, сякаш не бе януари, а април.

— Няколко дни имахте висока температура, Кейт. След това спахте непрекъснато почти двадесет и четири часа. Температурата спадна вече и сега сте много добре. Как се чувствате?

— Уморена съм все още. Но не както преди. Вече не съм така скована, почти нямам болки.

— Малко по-късно ще почувствате. Не много силни. Ще направим всичко възможно, за да са поносими… Но няма да е така, както е сега. Сама знаете…

Тя кимна.

— Оперирали сте ме, Равик…

— Да, Кейт.

— Необходимо ли беше?

— Да.

Той почака. Най-добре беше да изчака въпросите й.

— Колко време ще лежа?

— Няколко седмици.

Тя помълча.

— Мисля, че ще е добре да полежа. Имам нужда от почивка. Много ми дойде. Сега разбирам, чувствах се уморена. Не исках да го призная. Дали се е дължало на болестта?

— Положително.

— Както и това, че имах от време на време неочаквани кръвоизливи?

— И това, Кейт.

— Тогава е добре, че сега имам време. Сигурно е било необходимо. Струва ми се, че не бих могла да стана и да повторя всичко това отново. Не бих могла.

— Не е нужно. Забравете го. Мислете само за близкото бъдеще. За закуската си например.

— Добре — усмихна се леко тя. — Но дайте ми тогава огледалото.

Той й подаде огледалото от нощната масичка. Тя започна да разглежда внимателно лицето си.

— От вас ли са тия цветя, Равик?

— Не. От болницата.

Тя остави огледалото на леглото.

— Болниците не купуват люляк през януари. Най-много астри или нещо подобно. А и освен това не знаят, че люлякът е любимото ми цвете.

— Но тук знаят. Всички ви познават, Кейт. — Равик стана. — Трябва вече да вървя. Към шест часа ще дойда пак да ви видя.

— Равик…

— Да.

Той се обърна. И помисли: „Сега ще ме попита.“ Тя му подаде ръка. И каза:

— Благодаря ви, благодаря за цветята. За грижите. При вас винаги чувствам, че съм в сигурни ръце.

— Добре, Кейт, добре. Но не съм направил нищо особено. А сега поспете, ако можете. Ако имате болки, позвънете на сестрата. Ще оставя при нея успокоително. А следобед ще дойда пак.

— Къде е конякът, Вебер?

— Неприятно ли беше? Ето шишето. Донесете една чаша, Йожени.

Йожени неохотно донесе една чаша.

— Това е напръстник — възмути се Вебер. — Донесете една прилична чаша. Или почакайте. Ще си взема сам. В противен случай може да се преуморите.

— Господин доктор Вебер, не мога да разбера — заяви хапливо Йожени, — защо, щом дойде господин Равик, вие започвате…

— Добре, добре — прекъсна я Вебер. След това наля чаша коняк. — Заповядайте, Равик. Какво ви пита тя?

— Не ме разпитва — каза Равик. — Вярва ми, без да пита.

— Виждате ли — заяви победоносно Вебер, като го погледна, — нали ви казах.

Равик изпи чашата на един дъх.

— Случвало ли ви се е някога да ви благодари пациент, комуто не можете да помогнете?

— Често:

— И да ви вярва изцяло?

— Естествено.

— Какво изпитвате в такива случаи?

— Облекчение — каза учудено Вебер. — Голямо облекчение.

— На мене ми се повръща, чувствам се престъпник.

Вебер се засмя и прибра бутилката.

— Повръща ми се — повтори Равик.

— Това е първото човешко чувство, което откривам у вас — намеси се Йожени. — Като се изключи, разбира се, начинът, по който го изразявате.

— Вие не сте откривател, Йожени, а медицинска сестра, често забравяте това — забеляза Вебер. — Въпросът е уреден, Равик, нали?

— Да. Засега.

— Добре. Тя казала тази сутрин на сестрата, че иска да замине за Флоренция, щом излезе от болницата. Ще се отървем, значи. — Вебер потърка ръце. — Тамошните лекари ще се грижат по-нататък. Не обичам да имам смъртни случаи в болницата. Накърняват доброто й име.

Равик позвъни на вратата на акушерката, която бе извършила аборта на Люсиен. След доста време му отвори възчерен мъж. Щом видя Равик, задържа вратата и изръмжа:

— Какво желаете?

— Искам да поговоря с госпожа Буше.

— Заета е.

— Няма значение. Ще почакам.

Мъжът се готвеше да затвори вратата.

— Ако не мога да я видя сега, ще дойда след четвърт час — каза Равик, — но вече не сам. А с някой, който непременно ще може да я види.

— Какво значи това? — попита човекът, като го погледна втренчено. — Какво желаете?

— Вече ви казах. Искам да говоря с госпожа Буше. Мъжът се позамисли.

— Почакайте малко — и затвори вратата след себе си.

Равик започна да разглежда очуканата, боядисана с кафява боя врата, ламаринената кутия за писма и кръглата емайлирана табелка с името. Много нищета и страх бяха престъпвали тоя праг. Заради безсмислените закони, които предават толкова човешки същества в ръцете на мошеници вместо на лекари. Така не се повишава раждаемостта. Който не иска деца, намира начин да се отърве от тях независимо от законите. Резултатът от всичко това беше само, че всяка година се опропастяват няколко хиляди майки.

Вратата отново се отвори.

— От полицията ли сте? — попита небръснатият мъж.

— Ако бях от полицията, нямаше да чакам тук.

— Влезте.

Мъжът въведе Равик през един тъмен коридор в препълнена с мебели стая. Плюшен диван и няколко позлатени стола, килим имитация обюсон, орехов бюфет, пасторални картини по стените. Пред прозореца метална поставка с кафез, а в него — едно канарче. Във всяко свободно кътче порцеланови и гипсови статуетки.

Госпожа Буше влезе. Беше невероятно дебела, облечена в много широко и не дотам чисто кимоно. Истинско чудовище с гладко и хубаво лице, като се изключи неспокойният поглед.

— Какво обичате, господине? — запита тя с делови тон, без да сяда.

— Дойдох заради Люсиен Мартине — каза Равик като стана. — Вие сте й правили аборт.

— Глупости — отговори веднага невъзмутимо жената. — Не познавам никаква Люсиен Мартине и не правя аборти. Грешите или пък някой ви е излъгал.

Тя се приготви да тръгне, сякаш въпросът бе приключен. Но не тръгна. Равик чакаше.

— Нещо друго? — обърна се тя.

— Абортът не е направен както трябва. Девойката получи силен кръвоизлив и за малко не умря. Трябваше да бъде оперирана. Аз я оперирах.

— Това е лъжа — изсъска веднага госпожа Буше. — Лъжа! Мръсници! Вършат глупости, а после топят другите. Ще я науча аз нея. Мръсница такава. Моят адвокат ще уреди въпроса. Хората ме знаят, плащам си данъците и ще видим дали тази безсрамна уличница…

Равик я наблюдаваше с възхищение. Изразът на лицето й не се промени въпреки това избухване. То си остана гладко и хубаво — само устата й се сви и затрака като картечница.

— Девойката не иска много — прекъсна я той. — Само да й върнете платения хонорар.

— Платения хонорар ли? — изсмя се госпожа Буше. — Кога съм получавала хонорар от нея? Има ли разписка?

— Не, разбира се. Вие едва ли давате разписки.

— Никога не съм я виждала. Кой ще й повярва?

— Тя има свидетели. Оперирана бе в клиниката на доктор Вебер. Диагнозата беше ясна. За случая е съставен протокол.

— Може да имате хиляди протоколи. Откъде личи, че аз съм направила нещо? Болница! Доктор Вебер! Ще умра от смях. Мръсница като нея в такава изискана болница! Нямате ли си друга работа!

— Напротив. Слушайте! Девойката ви е платила триста франка. Може да ви осъди да й платите обезщетение.

Вратата се отвори. Възчерният мъж се появи на прага.

— Какво има, Адел?

— Нищо. Да ме съди за обезщетение ли? Ако отиде в съда, нея ще осъдят. Преди всичко нея; това е сигурно, защото ще признае, че е абортирала. А обстоятелството, че абортът е бил извършен от мен, трябва да се докаже — нещо, което тя не може да направи.

Възчерният мъж измърмори нещо.

— Спокойно, Роже — каза госпожа Буше. — Иди си!

— Брюние е оттатък.

— Добре. Кажи му да почака. Нали знаеш…

Мъжът кимна и излезе, оставяйки след себе си силна миризма на коняк. Равик подуши.

— Стар коняк — каза той. — Най-малко от преди тридесет-четиридесет години. Блазе на тия, които пият такова нещо рано следобед.

Госпожа Буше го погледна за миг втренчено, малко озадачена, след това сви бавно устни.

— Вярно. Искате ли една чашка?

— Защо не.

Въпреки пълнотата си тя стигна поразително бързо и тихо до вратата.

— Роже!

Мъжът се появи.

— Пак си пил от хубавия коняк! Не лъжи, познах по миризмата! Донеси бутилката. Без приказки, донеси бутилката!

— Почерпих Брюние — отвърна Роже, като донесе бутилката. — Той ме накара да пийна с него.

Госпожа Буше не отговори. Затвори вратата и извади една кристална чаша от ореховия бюфет. Равик я погледна с отвращение. На чашата имаше гравирана женска глава. Госпожа Буше наля и остави чашата на украсената с пауни покривка.

— Изглеждате разумен човек, господине — каза тя.

Равик не можеше да й откаже известна почит. Тя не беше от желязо, както бе казала Люсиен. А от нещо по-лошо. От каучук. Желязото може да се пречупи. Каучукът — никога. Доводите й против възможността за получаване обезщетение бяха правилни.

— Вашата операция се е оказала несполучлива — каза той. — Имаше сериозни последици. Достатъчно основание да върнете парите.

— Връщате ли вие хонорара, ако пациентът ви умре след операция?

— Не. Но понякога изобщо не вземаме хонорар. От Люсиен например.

— Тогава защо вдига толкова шум? — попита госпожа Буше, като го погледна. — Трябва да е доволна.

— Моите почитания, госпожо — каза Равик, вдигайки чашата. — Човек не може да ви победи.

Жената остави бавно бутилката на масата.

— Мнозина вече са се опитвали, господине — заяви тя. — Но вие изглеждате по-разумен. Мислите ли, че тази професия е приятна? Или че всичките пари са за мене? Полицията получава почти сто франка от тия триста, които съм взела. Мислите ли, че иначе бих могла да работя? Един вече е дошъл и чака навън, за да получи пари. Трябва да ги подкупвам, да ги подкупвам непрестанно; няма друг изход. Казвам ви това тук, на четири очи; но ако се опитате да го използувате, ще го отрека, а и полицията ще потули работата. Повярвайте ми.

— Вярвам ви.

Госпожа Буше му хвърли бърз поглед. Като видя, че в отговора му няма насмешка, премести един стол по-близко до него и седна. Премести го като перце. Изглеждаше невероятно силна за дебелината си. Наля отново чашата със запазения за подкупване коняк.

— Триста франка изглеждат много пари; но има и други разходи освен полицията. Наемът е за мен, разбира се, много по-висок, отколкото за всеки друг. Пране, инструменти — за мен всичко е двойно по-скъпо, отколкото за вас, лекарите; комисионни, подкупи — трябва да съм в добри отношения с всички — черпене, подаръци за Нова година и за рождените дни на чиновниците и жените им. Всичко това не е малко, господине. Понякога не ми остава почти нищо.

— Не отричам.

— Тогава?

— Осъждам само това, което е станало с Люсиен.

— Нима такива неща не се случват и на лекарите? — запита веднага госпожа Буше.

— Вече много рядко.

— Слушайте, господине — каза тя, като се поизправи. — Аз съм откровена. Предупреждавам всяка девойка, че се излага на известна опасност. И все пак ни една не си отива. Молят ме да ги спася. Плачат отчаяни, искат да се самоубият, ако не им помогна. Какви сцени се разиграват тук! Търкалят се на пода и ме молят. Виждате ли олющения ъгъл на бюфета? Една богата дама направи в отчаянието ся това. Аз й помогнах. Искате ли да ви покажа нещо? В кухнята има пет килограма мармалад от сливи, изпратен вчера от нея. В знак на благодарност, макар че си плати. Ще ви кажа нещо, господине… — Госпожа Буше повиши глас, който стана същевременно и по-плътен: — Вие може да ме наричате презрително мошеничка, но за други съм благодетелка и ангел.

Тя стана. Кимоното й величествено се развяваше. Канарчето като по заповед запя в клетката. И Равик стана, чувстваше се като в оперета. А същевременно знаеше, че госпожа Буше не преувеличава.

— Добре — каза той. — Ще си отида. Но за Люсиен не сте била благодетелка.

— Би трябвало да я видите по-рано. Какво иска още? Оздравя, детето се махна, а тя не искаше нищо друго. Пък няма да плаща и за болницата.

— Тя никога вече не ще може да има деца.

Госпожа Буше се поколеба само за миг. След това заяви, без да се трогне:

— Толкова по-добре. От това тази малка уличница ще бъде само доволна.

Равик разбра, че не може нищо повече да направи.

— Довиждане, госпожо Буше — каза той. — Интересно ми беше да се запозная с вас.

Тя се приближи към него. Равик предпочиташе да не се ръкува. Тя изобщо нямаше такова намерение, а сниши интимно глас:

— Вие сте разумен човек, господине. По-разумен от повечето лекари. Жалко, че… — Тя се поколеба и го погледна насърчително. — Понякога се нуждая от опитен лекар.

Равик не възрази, защото искаше да чуе по-нататък.

— Вие няма да имате никакви неприятности — добави госпожа Буше. — Само за особени случаи. — Тя загледа като котка, която дебне някое птиче. — Понякога има заможни пациентки… Плащането става винаги предварително. А що се отнася до полицията, няма никаква опасност, абсолютно никаква… Предполагам, че стотина франка допълнително няма да са ви излишни… — тя го потупа по рамото — на такъв хубав мъж като вас…

След това взе с широка усмивка бутилката.

— Какво ще кажете?

— Благодаря — отвърна Равик, като задържа ръката й. — Повече не. Ще се напия — отказа той неохотно, защото конякът беше отличен. Бутилката нямаше етикет и сигурно бе от първокласна частна изба. — Ще помисля по тоя въпрос. Пак ще дойда. Бих желал да видя инструментите ви. Може би ще мога да ви дам някои съвети.

— Ще ви ги покажа, като дойдете. А вие ще ми покажете документите си. Доверие за доверие.

— Вие ми оказахте вече известно доверие.

— Ни най-малко — усмихна се госпожа Буше. — Аз ви направих само предложение, което мога винаги да отрека. Ясно е, че не сте французин. Бежанец навярно. — Тя се усмихна още по-широко и го погледна хладно. — Хората няма да ви повярват и в най-добрия случай ще ви поискат френска диплома, каквато сигурно нямате. В хола има един полицай. Ако желаете, можете да ме издадете веднага. Но знам, че няма да го направите. Можете да помислите за предложението ми. Няма ли да ми кажете името и адреса си?

— Не — каза Равик, чувствайки се победен.

— Така и мислех. — Госпожа Буше приличаше сега наистина на едра, охранена котка. — Довиждане, господине. Помислете си за предложението ми. Често съм мислила над това да работя с някой лекар-бежанец.

Равик се усмихна. Той я разбираше. Лекар-бежанец ще бъде винаги и напълно в нейните ръце. Ако се случи нещо, отговорността ще носи той.

— Ще си помисля, госпожо — каза той. — Довиждане.

Той тръгна по тъмния коридор. Зад една врата се чу охкане. Предположи, че стаите са наредени като малки кабинки с легла. Жените могат да прекарат няколко часа там, преди да се завлекат до в къщи.

В хола седеше строен мургав мъж с хубаво подстригани мустачки. Той огледа внимателно Равик. До него седеше Роже. На масата имаше бутилка от същия стар коняк. Щом видя Равик, Роже се опита да я скрие инстинктивно. После се ухили и отпусна ръка.

— Довиждане, докторе — каза той, като показа жълтите си зъби. Изглежда, че бе подслушвал разговора.

— Довиждане, Роже.

На Равик се стори уместно да отговори фамилиарно.

Тази непобедима жена го бе превърнала за половин час от явен враг в съучастник. Затова почувства истинско облекчение, че няма нужда да бъде официален с Роже, у когото имаше все пак учудващо много човечност.

На улицата срещна две девойки. Те гледаха от врата на врата.

— Господине — запита решително едната от тях, — тук ли живее госпожа Буше?

Равик се поколеба. Имаше ли смисъл да каже нещо? Нямаше да помогне. Те щяха да отидат. Освен това той не можеше да им даде друг съвет.

— На третия етаж. Има табелка на вратата.

Светещият циферблат на часовника му блестеше в тъмнината като мъничко изкуствено слънце. Беше пет часът сутринта. Жоан трябваше да дойде в три. Може би ще дойде. А може би е била много уморена и се е прибрала направо в хотела си.

Равик се намести удобно в леглото, за да заспи отново. Но не можа. Лежа дълго буден, загледан в тавана, където червените ивици на светлинните реклами от отсрещния покрив светкаха през равни интервали от време, чувстваше празнота, без да разбере защо. Сякаш топлината на тялото му се изпаряваше бавно през кожата и кръвта му искаше да се опре на нещо, което не бе вече там, и потъваше постепенно в приятно безделие. Той скръсти ръце на тила си и остана неподвижен. Сега знаеше, че не само съзнанието му чака Жоан Маду — чакаха я ръцете му, жилите му и някаква странна, чужда за него нежност.

Той стана, облече халата си и седна до прозореца. Усети върху тялото си топлината на меката тъкан. Халатът беше стар, имаше го от няколко години. Спал бе с него по време на бягствата си, топлил се бе с него през студените испански нощи, когато, пребит от умора, се връщаше от лазарета в бараката. Двадесетгодишната Хуана, която имаше поглед на осемдесетгодишна баба, умря в един разрушен мадридски хотел, завита с тоя халат — с единственото желание да има също такава мека вълнена рокля и да забрави как майка й е била изнасилена, а баща й пребит от бой.

Той се огледа. Стая, няколко куфара, малко вещи, няколко изпокъсани от четене книги — колко малко ти е нужно на този свят. Добре е да не свикваш с много неща, когато живееш така несигурно. Човек или ги изоставя, или ще му ги отнемат. Трябва да е готов всеки ден да тръгне. Затова именно живееше сам — когато човек непрекъснато е на път, не бива да се обвързва с нищо. Нищо не трябва да вълнува сърцето му. Само приключения. Нищо повече.

Погледна леглото. Избеляло, измачкано бельо. Нямаше нищо странно в това, че чака. Често бе чакал жени. Но чувстваше, че е било другояче — просто, ясно и грубо. Понякога и с безименната нежност, която огражда желанието със сияние. Отдавна не бе чакал тъй, както чакаше днес. В сърцето му се бе промъкнало нещо, на което не бе обърнал внимание. Нещо ставаше там. Пробудило ли се беше то? И от кога? Или това бе зовът на миналото, на сините глъбини, който го настигаше като полъх от ливадите, ухаещи на мащерка, като шумолене на тополи и пролетен горски аромат? Той не искаше нищо да притежава. Не желаеше да бъде завладян. Защото бе винаги на път.

Стана и започна да се облича.

Човек трябва да е независим. Всичко започва с малка зависимост. Отначало не я забелязваш. Докато изведнъж се почувстваш уплетен в мрежата на навика. Навик, за който съществуват много имена: едно от тях е любов. Не трябва да се свиква с нищо. Дори с тялото.

Той не заключи вратата. Ако дойде, Жоан няма да го намери. Може да остане, ако иска. За секунда помисли дали да й остави бележка. Но не обичаше да лъже; а не искаше и да каже къде отива.

Върна се към осем часа сутринта. Вървял бе в студа под светлината на уличните лампи и изведнъж се почувства ободрен и освежен. Но щом застана пред хотела, усети отново същото напрежение.

Жоан я нямаше. Равик и не очакваше да я види тук. Стаята изведнъж му се стори по-празна от всеки друг път. Той я огледа, търсейки следи, че е идвала. Нищо не намери.

Позвъни на камериерката. Тя дойде след известно време.

— Искам да закуся.

Тя го погледна. Не каза нищо. А той не искаше да я разпитва.

— Кафе и кифли, Ев.

— Добре, господин Равик.

Той погледна леглото. Дори Жоан да е идвала, тя никога не би легнала в празно легло. Странно колко мъртви изглеждат вещите, до които се е докосвало човешко тяло, когато то вече не ги топли — легло, бельо, дори вана. Всичко става противно, щом загуби топлината.

Равик запали цигара. Може би е предположила, че са го повикали при болен. Но тогава би оставил бележка. Каза си изведнъж, че е истински идиот. Искаше да бъде независим, а бе всъщност само безцеремонен. Безцеремонен и глупав като осемнадесетгодишен младеж, който иска да докаже нещо сам на себе си. В това имаше много повече зависимост, отколкото ако бе останал да я чака.

Камериерката донесе закуската.

— Да оправя ли вече леглото? — попита тя.

— Защо „вече“?

— Защото ще искате може би да спите. А човек спи по-добре в оправено легло.

Тя го погледна безизразно.

— Бил ли е някой тук? — попита той.

— Не знам. Аз дойдох в седем часа.

— Как се чувства човек, Ев, ако трябва да оправя всяка сутрин по десетина чужди легла?

— Не много зле, господин Равик, ако господата не искат нещо повече. Но такива винаги има, при все че публичните домове в Париж са толкова евтини.

— Сутрин те не работят, Ев. А някои гости се чувстват сутрин особено силни.

— Да, особено старите. — Тя вдигна рамене. — Ако не го правиш, ще загубиш бакшиша. В това е работата. А има и такива, които след това започват постоянно да се оплакват; че стаята не била чиста, че камериерката била нахална. От яд, разбира се. Няма какво да се прави. Такъв е животът.

— Да го направим днес малко по-лек, Ев — каза Равик, като извади една банкнота от джоба си. — Купете си с тия пари шапка или вълнена жилетка.

Очите на Ев светнаха.

— Благодаря, господин Равик. Днешният ден започва добре. Може ли да ви оправя по-късно леглото?

— Да.

Тя го погледна.

— Дамата, която идва напоследък тук, е много интересна.

— Ако кажете още една дума, ще си взема парите. — Равик бутна Ев към вратата. — Хайде! Старите донжуани ви чакат. Не ги разочаровайте.

Той седна на масата и започна да яде. Закуската не му се услаждаше особено. Стана и продължи да яде прав. Така беше по-вкусно.

Слънцето се показваше червено над покривите. Хотелът се пробуждаше. Старият Голдберг от долния етаж започна утринния си концерт. Кашляше и охкаше, като че има шест бели дроба. Емигрантът Визенхоф отвори прозореца си и засвири с уста параден марш. На горния етаж шумеше вода. Блъскаха се врати. Само испанците още не се обаждаха. Равик се протегна. Нощта бе отминала. Нямаше я вече покварата на тъмнината. Той реши да остане сам няколко дни.

Вестникарчетата разгласяваха навън утринните новини. Инциденти на чехословашката граница. Германски войски в Судетите. Мюнхенската спогодба в опасност.