Триумфалната арка

15

Равик се пробуди много бавно. Лежа известно време в странна просъница — между съня и действителността — избледнелият и объркан сън още не го напускаше, а същевременно съзнаваше, че сънува. Беше на малка гара в Шварцвалд, недалеч от германската граница. Чуваше се шум от близък водопад. Откъм планината се носеше мирис на бор. Беше лято. Долината бе изпълнена с уханието на ливади и смола. Релсите се червенееха на залеза — като че по тях бе минал кървав влак. „Какво търся тук? — помисли Равик. — Какво търся тук, в Германия? Бях във Франция, в Париж.“ Той плуваше в мека лъчезарна вълна, която още повече го унасяше. Париж се стопи бавно пред очите му, превърна се в мъгла и изчезна. Той не беше в Париж, а в Германия. Защо ли се бе върнал там?

Пресече малкия перон. Кондукторът бе застанал до будката. Четеше „Фьолкишер Беобахтер“. Мъж на средна възраст с пълно лице и руси вежди.

— Кога заминава следващият влак? — попита Равик.

Кондукторът го погледна лениво.

— За къде ще пътувате?

Равик почувства веднага, че го облива гореща вълна от страх. Къде се намира? Кое е това селище? Коя е тази гара? Дали да каже за Фрайбург? По дяволите! Защо не знае къде е? Той огледа перона. Никакъв знак. Никаква табела. После се усмихна.

— На почивка съм.

— За къде пътувате? — повтори кондукторът.

— Просто обикалям. Слязох ей така от влака. Местността ми хареса от прозореца. Но сега вече не. Не понасям водопади. Искам да продължа.

— За къде? Трябва да знаете къде отивате.

— В други ден трябва да съм във Фрайбург. Имам още време. Обичам да пътувам без цел.

— Този влак не е за Фрайбург — каза кондукторът и го погледна.

„Каква глупост — помисли Равик. — Защо го питам? Защо съм дошъл изобщо тук?“

— Знам — каза той. — Имам достатъчно време. Има ли някъде ликьор? Истински шварцвалдски ликьор?

— В бюфета на гарата — отговори кондукторът, като продължаваше да го гледа.

Равик тръгна бавно по перона. Стъпките му отекваха по цимента под навеса на гарата. В чакалнята за първа и втора класа видя двама души. Почувства по гърба си погледите им. Няколко лястовици прехвръкнаха под навеса. Той се престори, че ги наблюдава, а с крайчеца на окото си поглеждаше кондуктора, който сгъваше един вестник. След това проследи Равик, който влезе в бюфета. Вътре миришеше на бира и нямаше никой. Когато излезе от там, забеляза кондуктора навън. Той видя Равик и влезе в чакалнята, Равик тръгна по-бързо. Веднага разбра, че му изглежда подозрителен. На ъгъла се обърна. На перона нямаше никой. Мина бързо покрай празното гише за експедиция на багажа. Заобиколи платформата, където стояха няколко гюма за мляко, промъкна се под един прозорец, зад който тракаше телеграфен апарат, и стигна до другия край на сградата. Обърна се предпазливо. След това пресече бързо ж.п. линията и хукна през цъфналата ливада към боровата гора. Пухкавите топки на глухарчетата се пръскаха при тичането му. Когато стигна до боровете, той забеляза кондуктора и двамата мъже, застанали на перона. Кондукторът сочеше към него, а двамата мъже се спуснаха да го догонят. Той подскочи и почна да си проправя път сред боровете. Игличките на клоните го бодяха по лицето. Той заобиколи и застана неподвижно, за да не го открият. Чу как мъжете се промъкват между боровете и продължават да тичат. Ослушваше се непрестанно. Понякога не чуваше нищо; тогава чакаше. После нещо изпукваше и той започваше да пълзи, за да не вдига шум. Ослушваше се, като стискаше юмруци и притаяваше дъх, изпитваше мъчително желание да скочи и да хукне — но така би се издал. Можеше да се движи само когато и другите се движат. Лежа в един гъсталак сред сини потайничета. „Хепатика трилоба — помисли си. — Хепатика трилоба, потайниче.“ Гората му се стори безкрайна. Отвсякъде се чуваха шумове. От всичките му пори избиваше пот, сякаш от тялото му валеше дъжд. Коленете му изведнъж се подкосиха, като че ставите му бяха омекнали. Той се опита да стане, но земята го поглъщаше. Сякаш бе попаднал в тресавище. Погледна надолу. Почвата беше твърда. Само краката му бяха станали меки, като каучук. Преследвачите се чуваха вече по-близо. Вървяха право към него. Опита се да се изправи, но падна отново на каучуковите си колене. Повлече крака, запълзя мъчително напред и чу, че шумоленето се приближава, после изведнъж зърна през клоните късче синьо небе; пред него се откри полянка. Разбра, че е загубен, ако не я прекоси; продължи да пълзи, обърна се и видя зад себе си ехидно усмихнатото лице на Хааке, после продължи да потъва безпомощно и беззащитно, чувствайки, че се задушава, разкъсвайки с ръце потъващите си гърди, стенейки…

Стенеше ли? Къде беше? чувстваше ръцете на гърлото си. Ръцете му бяха мокри. Гърдите — също. Мокри бяха и шията, и лицето му. Отвори очи. Не разбираше още напълно къде се намира: в тресавището сред боровата гора или другаде. И през ум не му минаваше за Париж. Луната надничаше зад тъмен кръст в един незнаен свят. Бледата й мъртва светлина сякаш плачеше безгласно на голото стоманено небе. Луната надничаше зад дървения кръст на прозореца в стаята на парижкия хотел „Интернационал“ — Равик седна в леглото. Какво беше това? Окървавен влак, от който капеше кръв, летеше с бясна скорост в лятната вечер по кървави релси — стократно повтарящ се сън за връщане в Германия, обкръжен и преследван от палачите на един кървав режим, за който убийството е закон; колко пъти бе преживявал това! Той погледна луната, която изсмукваше багрите на света със своята взета назаем светлина. Тия сънища, изпълнени с ужаса на концентрационните лагери, с неподвижните лица на убитите другари, с вкамененото безгласно страдание на живите, с тежката раздяла и самотата… с най-голямата мъка на този свят. Денем човек можеше да издигне преграда, по-висока от погледа си… да я изгради бавно, в продължение на дълги, тежки години, изпълнени с цинично задушавани желания, със сурово потъпквани и забравени спомени, с отказване от всичко, включително и от името, с погребване на всички чувства… И когато все пак безжизненият образ на миналото ненадейно го издебне, сладостен, призрачен и призоваващ, човек го удавя в пиянство до забрава. Така е през деня… Но нощем човек е все още в негова власт, спирачките на дисциплината отслабват и колата почва да се търкаля, миналото изниква отново иззад кръгозора на съзнанието, излиза от гробовете, скованото напрежение изчезва, призраците се връщат, кръвта започва отново да кипи, раните се разтварят и черната буря помита всички укрепления и барикади. Лесно е да се забравя, докато пламъкът на волята озарява света… Но когато той угасне и започне да се долавя шумоленето на червеите, когато един разрушен свят изникне от вълните като някаква потънала Винета и се възвърне към нов живот… тогава е съвсем друго. Човек може да се налива жестоко ден след ден, вечер след вечер, за да надвие всичко това — може да превърне нощта в ден и деня в нощ… Денем човек сънува другояче, не се чувства така отритнат от всичко на този свят, както нощем. Всъщност не го ли е правил досега? Колко пъти се е връщал в хотела, когато из улиците се промъква първият утринен лъч? Не е ли чакал в „Катакомбите“ с някой приятел, съгласен да му прави компания в пиенето, докато Морозов дойде от „Шехеразада“, за да продължат да пият под изкуствените палми в стаята без прозорци, където само през вратата можеше да се види дали навън е светло? Сякаш пиеш в подводница. Лесно е да поклатиш глава и да кажеш, че трябва да си разумен. Но това е дяволски трудно. Животът си е живот, едновременно нищожен и скъпоценен; лесно е да го захвърлиш. Но нима няма да захвърлиш заедно с него и отмъщението, и онова, което наричаме вяра в човечеството и човечността и ежедневно, дори ежечасно презираме, оплюваме и осмиваме? Един празен живот не се захвърля като празен патрон. Човек може все още да го използува в борбата, когато му дойде времето и му потрябва. Не по лични подбуди, не и за отмъщение, колкото и дълбоко да е вкоренено в душата му това желание; не от егоизъм, нито от алтруизъм, макар че този свят трябваше само с едно завъртане на колелото да се тласне напред по пътя на кръвта и разрушението; а само с една цел — да се бориш, да чакаш до последния си дъх случая за борба. Но чакането е убийствено, а може би и безнадеждно. Към него се прибавя и тайният страх, че когато най-после настъпи моментът, може да си смазан от чакане, с изтощени и уморени клетки, загубил вече възможността да вървиш напред редом с другите. Не потъпква ли затова човек всичко, което къса нервите му, не го ли задушава безмилостно със сарказъм и ирония, дори със сантименталност, с бягство в друго човешко същество, в чуждо аз? Но докато стане това, бруталната безпомощност винаги ще се връща, докато си във властта на съня и призраците…

Кръглата луна се промъкваше през прозореца. Тя не беше вече мъченическо сияние, а безсрамен натрапник, който наднича из чужди стаи и легла. Равик съвсем се разсъни. Сънят не беше чак толкова страшен. Какви по-страшни бе сънувал. Но отдавна не му се беше случвало. Той се замисли — откакто не спеше сам.

Опипа около леглото. Бутилката не беше там. Нямаше я от известно време. Беше на масата в ъгъла. Поколеба се за миг. Защо да пие? Нямаше смисъл. Но защо пък и да не пие? Стана и отиде бос до масата. Намери чаша, отвори бутилката и отпи. Беше още от отлежалия калвадос. Вдигна чашата към прозореца. Луната я превърна в опал. „Ракия не трябва да се оставя на светло — помисли той. — Нито на слънце, нито на луна. Когато ранени войници останат навън при пълнолуние, състоянието им се влошава.“ Той поклати глава и изпи чашата. После си наля втора. Вдигна поглед, забеляза, че Жоан бе отворила очи и го гледаше. Спря се. Не знаеше дали е будна и наистина го гледа.

— Равик — каза тя.

— Да…

Тя потрепера, сякаш току-що се бе пробудила, и добави с променен глас:

— Какво правиш там?

— Дойдох да изпия една чаша.

— Защо?… — запита тя сънливо и стана. — Какво има? Какво се е случило?

— Нищо.

Тя приглади назад косите си и каза!

— Господи, колко се изплаших!

— Не исках да те плаша. Мислех, че още спиш.

— Изведнъж те видях там… в ъгъла… съвсем променен.

— Извинявай, Жоан. Не мислех, че ще се събудиш.

— Усетих, че те няма. Стана ми студено. Сякаш вятър ме пронизваше. Смразяваща уплаха. И изведнъж те видях там. Случило ли се е нещо?

— Не. Нищо, Жоан. Събудих се и исках да пийна нещо.

— Дай ми и на мен една глътка.

Равик наля чашата и отиде до леглото.

— Приличаш на дете — каза той.

Тя взе с две ръце чашата и почна бавно да пие, като го поглеждаше от време на време през чашата.

— Защо се събуди? — попита тя.

— Не знам. Мисля, че луната е причината.

— О, мразя я!

— В Антиб няма да я мразиш.

— Ще отидем ли наистина? — попита тя, оставяйки чашата.

— Да, ще отидем.

— Ще се махнем от мъглата и дъжда.

— Да, ще се махнем.

— Налей ми още!

— Не искаш ли да спиш?

— Не. Загубено време. Човек пропилява голяма част от живота си в сън. Налей ми. От хубавия ли е? Няма ли да го вземем с нас?

— Човек не трябва да взема нищо със себе си.

— Никога ли? — погледна го тя.

— Никога.

Равик отиде до прозореца и дръпна завесите. Те се разтваряха само наполовина. Лунните лъчи проникваха през пролуката и разделяха на две мъгливия полумрак в стаята.

— Защо не си легнеш? — попита Жоан.

Равик стоеше до дивана, от другата страна на лунния лъч. Виждаше неясно седналата в леглото Жоан.

Косите й тъмнееха на тила. Беше гола. Между него и нея се разливаше студена светлина, която течеше като че без цел между два тъмни бряга, без някъде да се влива. Тя нахлуваше в стаята, изпълнена с топлия лъх на съня, пронизвайки от безкрайността тъмния безвъздушен ефир, пресечен лъч, отразен от далечна мъртва звезда, докоснат от топло слънчево сияние и превърнат в студена оловна река, която се лееше непрестанно, без да изпълни стаята.

— Защо не си легнеш? — попита Жоан.

Равик мина през стаята. Пресече тъмнината и светлината, а след тях новата тъмнина — само няколко стъпки, които му се сториха ужасно дълги.

— Донесе ли бутилката?

— Да.

— Искаш ли чаша? Колко е часът?

Равик погледна малкия циферблат на часовника си с фосфоресциращите цифри.

— Почти пет.

— Пет. А можеше да е три или седем. Нощем времето не тече. Движат се само часовниците.

— Да. И все пак всичко става през нощта, а може би точно затова.

— Кое?

— Това, което се проявява по-късно през деня.

— Не ме плаши. Искаш да кажеш, че то се случва преди това, още докато спим?

— Да.

Тя взе чашата от ръката му и изпи няколко глътки. Беше много хубава и той почувства, че я обича. Не беше хубава като статуя или картина, а като ливада, над която полъхва ветрец.

Хубав бе животът, който туптеше в нея, който я бе създал такава, каквато е, създал я бе тайнствено чрез сливането на две клетки, създал я бе от нищо в топлината на една утроба. Същата неразбираема загадка, че цялото дърво се съдържа в зрънцето, вкаменено и микроскопично, но вече с предопределена корона, плодове и прекрасни цветчета в априлските утрини — както от една любовна нощ изникват лице, рамене и очи, именно тия очи и рамене, които са скитали някъде по света между милиони други, докато застанеш в някоя ноемврийска нощ на моста „Алма“ в Париж и те тръгнат към теб…

— Защо именно нощем? — попита Жоан.

— Защото… Ела по-близо, мила, възвърната към мен от бездната на съня и от лунните поляни на случайността… Защото нощта и сънят са предатели. Помниш ли как заспахме в онази нощ, притиснати един до друг, бяхме толкова близо един до друг, както само хората могат да бъдат. Челата, кожата, мислите, диханието ни се докосваха и сливаха, докато сънят започна постепенно да се промъква между нас, безцветен и сив, отначало само като няколко петна, а след това като проказа, покриваща мислите и кръвта ни, разливайки слепотата на несъзнанието, докато всеки от нас остана внезапно сам, отнесен самотно из тъмни ходове, предаден на незнайни сили и безформени заплахи. Видях те, когато се събудих. Ти спеше. Беше далечна, недостъпна. Не ме забелязваше. Беше някъде, където аз не можех да дойда. — Целуна ръката й. — Може ли любовта да е съвършена, след като те изгубвам всяка нощ в съня си?

— Аз лежах до теб. В обятията ти.

— Ти беше в незнайна страна. Беше до мене. И същевременно така далеко, като че ли на Сириус. Не се страхувам, когато денем не си до мен. Тогава съзнанието ми работи. Но нощем…

— Бях при теб.

— Не беше при мен. Само лежеше до мен. Човек не знае как ще се върне от свят, където е бил на сън. Ще бъде преобразен, но няма да го съзнава.

— Но и ти ще се върнеш така.

— Да, и аз — каза Равик. — Дай ми пак чашата. Докато аз говоря глупости, ти пиеш.

Тя му подаде чашата.

— Добре, че се пробуди, Равик. Благословена да бъде луната. Без нея щяхме да спим и нямаше да знаем нищо един за друг. Или пък, докато сме беззащитни, някой може да посее в един от нас семето на раздялата. И то ще расте невидимо и бавно, докато се появи един ден на бял свят.

Тя се засмя тихо. Равик я погледна.

— Не вярваш, нали?

— Не, а ти?

— И аз също. Но в това все пак има нещо вярно. Затова не го вземаме много на сериозно. Тук се крие величието на човека.

Тя се засмя отново.

— Не ме е страх. Вярвам на нашите тела. Те знаят какво искат много по-добре от мислите, които витаят в главите ни нощем.

Равик изпи чашата си и каза:

— Да. И това е вярно.

— Какво ще стане, ако не спим тази нощ?

Той вдигна бутилката към сребристия лунен лъч. Останала бе една трета.

— Не е много. Но можем да опитаме.

Той сложи бутилката на масата до леглото. След това се обърна и погледна Жоан.

— В теб е събрано всичко, за което може да мечтае един мъж. Дори и това, което не съзнава.

— Добре — каза тя. — Трябва да се пробуждаме всяка нощ, Равик. Нощем си съвсем друг.

— По-добър ли?

— Друг. Много си интересен. Идваш от някакъв незнаен свят.

— Нима не съм такъв през деня?

— Не винаги. Само понякога.

— Какво мило признание. Нямаше да ми го кажеш преди няколко седмици.

— Не. Тогава не те познавах толкова добре.

Той я погледна. В израза й нямаше нито сянка от двумислие. Тя просто мислеше така и намираше това за съвсем естествено. Не искаше нито да го оскърби, нито да каже нещо особено.

— Добре започва! — каза Равик.

— Защо?

— След няколко седмици ще ме познаваш още по-добре и аз ще ти стана по-безинтересен.

— Както и аз — засмя се Жоан.

— Ти — не.

— Защо не?

— Това се дължи на петдесет хиляди години биология. Любовта прави жената по-прозорлива, а мъжа — по-объркан.

— Обичаш ли ме?

— Да.

— Не го казваш много често. — Тя се протегна. „Като котка — помисли Равик. — Като котка, пипнала жертвата си.“

— Понякога ми се иска да те хвърля през прозореца.

— Защо не го направиш?

Погледна я.

— Можеш ли да го направиш? — попита тя.

Той не отговори.

Тя легна отново на възглавницата.

— Да унищожиш някого, защото го обичаш? Да го убиеш, защото прекалено много го обичаш.

Равик протегна ръка към бутилката.

— Господи! С какво съм заслужил това? Да се събудя през нощта и да слушам такива приказки?

— Не е ли вярно?

— Да. Вярно е. За посредствени поети и за жени, на които няма да се случи.

— Както и за тия, които го правят.

— Да допуснем.

— Би ли го направил?

— Слушай, Жоан. Стига тези приказки! Не разбирам подобни игри. Убивал съм вече много хора. Като аматьор и като професионалист. Като войник и като лекар. Това вдъхва презрение, безразличие и уважение към живота. С убийството не можеш да прикриеш кой знае колко. Който убива често, не го прави от любов. Това означава да омаловажиш и осмееш смъртта. А тя никога не е незначителна или смешна. Това не е работа за жени, а само за мъже. — Той помълча известно време. После добави, навеждайки се към нея: — Какво приказваме? Не си ли ти моето изтръгнато щастие? Моето отлетяло в облаците и преотразено щастие? Дай да те целуна! Животът не е бил никога така скъп както днес — когато струва толкова много.