Триумфалната арка

18

Равик идваше от гарата. Беше уморен и мръсен. Тринадесет часа в задушния влак с хора, които миришат на чесън, ловци с кучета, жени, които държат на скута си кошници с кокошки и гълъби, а преди това три месеца на границата…

Някаква светлина трептеше в мрака. Вдигна глава. Тя сякаш идваше от някакви пирамиди с огледала, наредени около „Рон Поан“ и отразяващи последните сиви лъчи на май.

Спря се и погледна по-внимателно. Наистина имаше пирамиди от огледала. Бяха сложени навред в призрачно повторение зад лехите с лалета.

— Какво е това? — попита той един градинар, който изравняваше леха с прясно разкопана пръст.

— Огледала — отговори той, без да вдига глава.

— Виждам, но те не бяха тук, когато идвах миналия път.

— Отдавна ли не сте идвали?

— От три месеца.

— О, от три месеца! Поставиха ги през последните две седмици. За английския крал. Идва на посещение. Да може да се оглежда в тях.

— Ужасно — каза Равик.

— Разбира се — отвърна без учудване градинарят. Равик продължи. Три месеца… три години… три дни; какво нещо е времето? Нищо и всичко. Не го изненадваше обстоятелството, че кестените бяха вече цъфнали, а тогава не бяха още се и разлистили… че Германия бе нарушила отново договорите и бе завзела цяла Чехословакия; че емигрантът Йосиф Блументал се бе застрелял в Женева в изблик на истеричен смях пред двореца на Обществото на народите; че някъде в гърдите му се обаждаше болката, спомен от пневмонията, която под името Гюнтер бе прекарал в Белфор; че сега, в тая вечер, мека като женска гръд, се връщаше отново. Човек го възприемаше, както много други неща — с равнодушието на фаталист, единственото оръжие на безпомощността. Небето беше навсякъде и винаги еднакво. За убийството и омразата, жертвата и любовта; дърветата се разцъфваха всяка година, не подозирайки нищо; тъмносиният мрак се променяше, идваше и си отиваше, без да се занимава с паспорти, предателства, отчаяния и надежди. Хубаво беше да си отново в Париж. Приятно е да вървиш бавно, без да мислиш, по тази улица в сребристосивата светлина, без да бързаш, забравил всичко, достигнал границата, на която далеч в кръгозора се сливат отлитащата мъка и тихото щастие, че си още жив — първия миг на пристигането, преди да те пронижат отново мечове и стрели, това странно животинско чувство, тази далечна въздишка, този ветрец, все още лишен от вълнение, полъхващ по пътеките на сърцето, край тъмния огън на факлите, край бодливия кръст на отлетелите дни и телените мрежи на бъдещето; приятно беше това кратко спиране, тази тишина, изпълнена с трепет, тази моментна пауза, този понятен и загадъчен живот, лекото пулсиране на вечността в този преходен свят…

Морозов седеше в палмовата зала на „Интернационал“. Пред него имаше кана с вино.

— Здравей, Борис — каза Равик. — Здравей, стари приятелю. Изглежда, че се връщам точно навреме. Вувре ли е това?

— Точно така. От тридесет и четвърта този път. Малко по-сладко и по-силно. Радвам се, че се върна. Три месеца минаха, нали?

— Да. Повече от друг път.

Морозов позвъни със старомодно звънче. То отекна като камбаната на селска църква, „Катакомбите“ имаха електрическо осветление, но не и електрически звънци. Не се рентираше, защото емигрантите не смееха много да звънят.

— Как се казваш сега? — попита Морозов.

— Пак Равик. Не споменах това име в участъка. Наричал съм се Воцек, Нойман и Гюнтер. Каприз. Не исках да се откажа от името Равик. Защото ми харесва.

— Не разбраха, че си живял тук, нали?

— Не, разбира се.

— Очевидно. Иначе щяха да направят проверка. Значи, можеш да си останеш пак тук, стаята ти е свободна.

— Знае ли съдържател ката за станалото?

— Не. Никой не знае. Казах им, че си заминал за Руан. Твоите неща са в стаята ми.

Келнерката дойде с поднос.

— Донесете една чаша за господин Равик, Кларис — каза Морозов.

— О, господин Равик! — Девойката се усмихна. — Върнахте ли се? Нямаше ви повече от половин година.

— Само три месеца, Кларис.

— Невъзможно! Мислех, че са шест.

Девойката отмина. Почти веднага след нея пристигна дебелия келнер на „Катакомбите“ с чаша за вино в ръка. Не носеше поднос; отдавна беше в това заведение и можеше да си позволи такава волност. Лицето му показваше какво щеше да последва, но Морозов го изпревари.

— Добре, Жан! Кажи веднага колко време отсъства господин Равик? Знаеш ли точно?

— Но, господин Морозов! Знам, разбира се! Точно… — Той помълча, усмихна се и добави: — Точно четири и половина седмици.

— Правилно — каза Равик, още преди Морозов да отговори.

— Правилно — отвърна и Морозов.

— Разбира се. Аз никога не греша. — Жан изчезна.

— Не исках да го разочаровам, Борис.

— И аз също. Исках само да ти покажа колко относително е времето, когато се превърне в минало. Това те утешава, плаши и прави безразличен. Загубих подпоручик Биелски от Преображенския гвардейски полк в Москва, през 1917 година. Бяхме приятели. Той тръгна на север през Финландия. Аз минах през Манджурия и Япония. Когато се срещнахме пак тук след осем години, мислех, че съм го видял за последен път през 1919 г. в Харбин; а той мислеше, че е било през 1921 г. в Хелзинки. Разлика само от две години и няколко хиляди километра. — Морозов взе каната и напълни чашите. — Но виждаш ли, не са те забравили. Така имаш чувството, че си се завърнал у дома, нали?

Равик отпи. Виното беше студено и приятно.

— А през това време аз бях съвсем близо до границата — каза той. — Почти до Базел. Едната половина на шосето е Швейцария, другата — Германия. Седях в Швейцария и ядях череши. А можех да плюя костилките в Германия.

— Е, домъчня ли ти за родината?

— Не. Никога не съм се чувствал по-далеч от нея.

— Разбирам те — засмя се Морозов. — Как мина пътуването?

— Както винаги. Единственото е, че вече е по-трудно. Охраняват границата по-строго. Хванаха ме веднъж в Швейцария и веднъж във Франция.

— Защо не писа нито ред?

— Не знаех докъде е стигнала полицията. Понякога много се престарават. По-добре е да не излагам никого на опасност. Нашето алиби никога не е достатъчно сигурно. Старо бойно правило е; мирувай и изчезвай. Очакваше ли нещо друго?

— Не.

Равик го погледна. После каза:

— Писма! Какво са всъщност писмата? Те не помагат.

— Не.

Равик извади пакет цигари от джоба си.

— Странно как всичко се променя, когато те няма.

— Не се залъгвай — отговори Морозов.

— Нямам и намерение.

— Докато отсъстваш, всичко ти се струва хубаво. Когато се върнеш, заварваш нещо друго. След това всичко започва отново.

— Може би. А може би и не.

— Много си потаен. Добре, че възприемаш така нещата. Искаш ли да изиграем един шах? Професорът умря. Той беше единственият ми достоен противник. Леви замина за Бразилия. Намери си работа като келнер. Животът тече страшно бързо напоследък. Човек не трябва да свиква с нищо.

— Не трябва.

Морозов погледна внимателно Равик.

— Не исках да кажа това.

— И аз също. Не можем ли да напуснем тоя мухлясал палмов гроб? Не съм бил тук три месеца, но както винаги не мога да понасям неговата миризма — на кухня, прах и страх. Кога можеш да тръгнеш?

— Днес съм свободен.

— Вярно — усмихна се Равик. — Значи, ще прекараме една вечер сред елегантния свят на някогашна Русия, с големи чаши в ръка.

— Искаш ли да дойдеш с мен?

— Уморен съм. Почти не съм спал през последните нощи. Да походим малко и да седнем някъде. Отдавна не съм правил това.

— Вувре ли? — попита Морозов. Бяха седнали пред кафене „Колизей“. — Рано е още, приятелю. Сега е време за водка.

— Така е, но въпреки това искам вувре.

— Почвам да се безпокоя. Няма ли да пиеш поне един коняк?

Равик поклати отрицателно глава.

— Когато човек пристигне някъде, трябва още първата вечер здравата да се напие, братлето ми — заяви Морозов. — Безполезно геройство е да гледаш трезвен ужасните лица на призраците от миналото.

— Нищо не гледам, Борис. Просто се радвам кротко на живота.

Равик забеляза, че Морозов не му вярва. Но не се и опита да го убеди. Той седна спокойно на една маса към улицата, пиеше виното си и наблюдаваше тълпата от минувачи. Докато отсъстваше от Париж, всичко беше ясно и будно в съзнанието му. Сега то бе замъглено, бледо, многоцветно, отминаващо като приятно видение, както при бързо слизане от планината чуваш шума в долината съвсем далечен.

— Ходи ли някъде другаде, преди да дойдеш в хотела? — попита Морозов.

— Не.

— Вебер те търси няколко пъти.

— Ще му се обадя.

— Ти нещо не ми харесваш. Кажи какво има?

— Нищо особено. Границата при Женева е добре охранявана. Опитах най-напред там. После при Базел. И там беше трудно. Най-сетне успях да се прехвърля. Простудих се. Валя ме сняг и дъжд през нощите, които прекарах на открито. Но нямаше какво да сторя. Разболях се от пневмония. Един лекар в Белфор успя да ме вмъкне, а после и измъкне от болницата. След това ме държа десет дни у дома си. Трябва да му изпратя парите.

— Добре ли си вече?

— Доста.

— Затова ли не пиеш никакви силни напитки?

— Защо говорим със заобикалки? — усмихна се Равик. — Малко съм уморен и искам да свикна постепенно с всичко. Това е истината. Странно колко много мисли човек, докато пътува! И колко малко, когато пристигне!

— Равик — каза бащински Морозов, като махна с ръка, — приказваш с батко си Борис, познавача на човешките сърца. Не извъртай, а питай бързо, за да не се бавим много.

— Добре. Къде е Жоан?

— Не знам. Не съм чувал нищо за нея от няколко седмици. Не съм я виждал.

— А преди това?

— Преди това пита няколко пъти за теб. После престана.

— Не е ли вече в „Шехеразада“?

— Не. Напусна преди около пет седмици. След това идва два-три пъти и изчезна.

— Не е ли в Париж?

— Мисля, че не. Така ми се струва поне. Иначе би идвала от време на време в „Шехеразада“.

— Знаеш ли какво работи?

— Мисля, че е филмова артистка. Така поне казала на гардеробиерката. Нали знаеш как стават тези неща? Проклети женски преструвки!

— Женски преструвки ли?

— Да — потвърди сърдито Морозов. — Какво друго, Равик? Друго нещо ли очакваше?

— Да.

Морозов замълча.

— Да очакваш и да знаеш са две различни неща — каза Равик.

— Само за прокълнатите от бога романтици. Пий сега нещо разумно, а не тази лимонада. Един истински калвадос?

— Е, чак калвадос, не. Ако това ще те успокои, ще пия един коняк. Впрочем защо не и калвадос.

— Най-после! — каза Морозов.

Прозорците. Сините очертания на покривите. Изтърбушеният червен диван. Леглото. Равик знаеше, че ще трябва да понася всичко това. Седна на дивана и запуши. Морозов бе донесъл вещите и му бе казал къде може да го намери, когато поиска.

Захвърли стария си костюм. Къпа се дълго с гореща вода и много сапун. Изми и изтърка трите месеца от кожата си. Облече чисто бельо и друг костюм; после се обръсна. Най-голямото му желание бе да отиде в турска баня, но беше много късно. Приятно му беше, че е свършил всичко това. Би желал да стори и нещо повече, защото сега, когато седеше под прозореца, почувства, че пустотата започва да се промъква откъм ъглите на стаята.

Наля си чаша калвадос. Между вещите му имаше и отворена бутилка с малко калвадос на дъното. Припомни си нощта, когато го бе пил с Жоан, но всичко му се струваше сега далечно. Много отдавна беше. Забеляза само, че калвадосът е много стар и приятен. Луната изгря бавно над покривите. Мръсният двор отсреща потъна в сенки и сребро. С малко въображение всичко можеше да се превърне от мръсотия в сребро. През прозореца нахлу мирис на цветя. Тръпчивото ухание на карамфили. Равик се наведе над парапета и погледна навън. На долния прозорец имаше сандъче с цветя. Бяха на емигранта Вазенхоф, ако живееше още там. Равик бе правил веднъж промивка на стомаха му. Миналата Коледа. Бутилката беше празна. Хвърли я на леглото. Тя остана там като черен ембрион. Той стана. Защо гледаше така втренчено леглото? Ако нямаш жена, трябва да си намериш. Това поне е лесно в Париж.

Тръгна из тесните улици към площад „Етоал“. По „Шан-з-Елизе“ кипеше животът на нощния град. Тръгна назад, отначало бързо, а след това все по-бавно, докато стигна до хотел „Милано“.

— Как сте? — обърна се към портиера.

— О, господине! — стана портиерът. — Отдавна не сте идвали.

— Да. Доста отдавна. Не бях в Париж.

Портиерът го погледна внимателно с живите си, малки очички.

— Госпожата не е вече тук.

— Знам. Няма я отдавна.

Портиерът беше опитен. Знаеше какво иска от него дори без да го питат.

— От четири седмици — каза той. — Напусна преди четири седмици.

Равик извади една цигара.

— Не е ли в Париж госпожата? попита портиерът.

— В Кан е.

— В Кан! — Портиерът потърка лице с голямата си ръка. — Сигурно няма да повярвате, господине, че преди осемнадесет години бях портиер в хотел „Рул“ в Ница.

— Защо не.

— Какви времена бяха! Какви бакшиши! Хубави времена бяха след войната. А сега…

Равик знаеше как да се държи с хотелския персонал и нямаше нужда от много намеци. Извади една петфранкова банкнота и я сложи на масата.

— Благодаря, господине. Приятна вечер Изглеждате подмладен.

— Така се и чувствам. Лека нощ.

Равик се спря на улицата. „Защо отиде в хотела? Сега му оставаше само да се отбие в «Шехеразада» и да се напие.“

Погледна звездното небе. Трябваше да се радва на станалото. То му спасяваше много излишни разправии. И той, и Жоан знаеха това. Или поне го бяха научили с течение на времето. Тя бе сторила само това, което трябваше. Никакви обяснения. Те са излишни. Когато става дума за чувства, няма обяснения. А само постъпки. Слава Богу, че в случая не се намесваше и моралът! Слава Богу, че Жоан не знаеше какво е морал. Тя бе постъпила, както е намерила за добре, и всичко беше свършено. Без много колебания. И той бе допринесъл за това. Защо се въртеше сега тук? Това се дължеше сигурно на въздуха. На мекия полъх на парижката майска вечер. И на нощта, разбира се. Нощем всичко е по-друго, отколкото денем.

Върна се в хотела.

— Мога ли да се обадя по телефона?

— Разбира се, господине. Но нямаме кабина, а само този апарат.

— И той стига.

Равик погледна часовника си. Можеше Вебер да е още в болницата. Бе време за последната вечерна визитация.

— Там ли е доктор Вебер? — попита той. Не позна гласа на сестрата. Сигурно беше нова.

— Не може да говорите с доктор Вебер.

— Там ли е?

— Тук е. Но не може да ви се обади.

— Слушайте — каза Равик. — Кажете му, че Равик е на телефона. Веднага! Много е важно. Аз ще чакам.

— Добре — отвърна колебливо сестрата. — Ще му кажа. Но няма да дойде.

— Ще видим. Кажете му, че е Равик.

След един миг Вебер беше на телефона.

— Равик! Къде сте?

— В Париж. Днес пристигнах. Операция ли имате?

— Да. След двадесет минути. Неотложен апендицит. Може ли да се срещнем след това?

— Мога да дойда.

— Чудесно. Кога?

— Веднага.

— Добре. Ще ви чакам.

— Ето ви едно хубаво питие — каза Вебер. — Вестници и медицински списания. Разполагайте се.

— Само да пийна нещо. Дайте ми престилка и ръкавици.

Вебер го погледна.

— Най-обикновен апендицит. Недостоен за вас. Мога да го свърша лесно с помощта на сестрите. Сигурно сте уморен.

— Направете ми удоволствието да ми отстъпите тази операция, Вебер. Не съм уморен, чувствам се отлично.

Вебер се изсмя.

— Много бързате наистина да се върнете към работата. Както обичате. Всъщност добре ви разбирам.

Равик се изми, после сложи престилката и ръкавиците. Операционна зала! Вдъхна дълбоко миризмата на етера. Йожени бе застанала до главата на пациента и даваше упойката. Друга много хубава млада сестра подреждаше инструментите.

— Добър вечер, Йожени — каза Равик.

Тя едва не изпусна тампона и отговори:

— Добър вечер, доктор Равик.

Вебер се усмихна. Тя се обръщаше за пръв път така към Равик. Той се наведе над пациента. Лампите в операционната зала блестяха ослепително. Сякаш прогонваха света. А заедно с това и мислите. Обективни, студени, безмилостни и добри. Равик взе скалпела, който му подаде хубавата сестра. През тънките ръкавици почувства хладната стомана. Хубаво бе да се озовеш от люшкащата несигурност към ясната точност. Направи разреза. Тясната и червена ивица кръв вървеше след скалпела. Изведнъж всичко стана просто. Той дойде пак на себе си, за пръв път, откакто се бе върнал. Светлината трептеше беззвучно. „У дома! Най-после!“ — помисли си.