Триумфалната арка

30

След час спря пред малка гостилничка. Беше много гладен, главата му бе замаяна. Остави колата пред сградата, където имаше две маси и няколко стола. Поръча си кафе с кифли и отиде да се измие. Умивалнята вонеше. Поиска чаша, за да си изплакне устата. После си изми ръцете и се върна.

Закуската беше на масата. Кафето миришеше като всяко кафе; над покривите прелитаха лястовички; слънцето простираше по стените на къщите първите си златисти килими. Хората отиваха на работа, една чистачка със запретната пола търкаше пода на бистрото. Спокойна утрин, каквато Равик отдавна не бе преживявал.

Изпи горещото кафе, но не можа да се реши да хапне. Не можеше нищо да пипне с ръцете си. Погледна ги. „Глупости — помисли си. — Дявол да го вземе, не искам сега да ме обземат разни мании! Трябва да ям.“ Изпи още една чаша кафе. Извади цигара от пакета, като се постара да не захапе докоснатия от ръката му край. „Не може да продължава така“ — помисли той. Но въпреки това не хапна нищо. — „Трябва най-напред да уредя всичко“ — реши той, стана и плати.

Стадо крави. Пеперуди. Слънце над нивите. Слънце по предното стъкло на колата. Слънце на покрива й, слънце по лъскавия метал на багажника, където лежеше Хааке… убит, без да е разбрал от кого и защо. Трябваше да стане другояче. Да, другояче… „Хааке, позна ли ме? Знаеш ли кой съм?“

Той видя пред себе си зачервеното лице.

„Не, защо? Кой сте? Срещали ли сме се някога?“

„Да.“

„Кога? Говорили ли сме си на «ти»? Може би от кадетското училище? Не мога да си спомня.“

„Не си спомняш, Хааке. Не е от кадетското училище. А по-късно.“

„По-късно ли? Но вие сте живели в чужбина, а аз не съм излизал никога от Германия. Само през последните две години съм идвал в Париж. Може би сме пили…“

„Не, не сме пили заедно. И не беше тук. А в Германия, Хааке“.

Бариера. Железопътни релси. Градина, пълна с рози, флокси и слънчогледи. Чакане. Безкраен черен влак, който пухти в безкрайната утрин. В огледалото на колата се отразяват като живи очите, които бяха сега в багажника, превърнати в безжизнена пихтия и покрити с проникващия през процепа прах.

„В Германия ли? Да, разбирам. На някой партиен конгрес. В Нюрнберг. Мисля, че си спомням. Не беше ли в Нюрнбергерхоф?“

„Не, Хааке“. Равик говореше бавно на стъклото и чувстваше как черната вълна на миналото се връща към него. „Не в Нюрнбергер, а в Берлин.“

„В Берлин ли?“ Разсеченото от отражения призрачно лице прояви весело нетърпение. „Разкажете, приятелю, нека да чуя тая история! Не ме дръжте в напрежение. Не ме мъчете. Кога сме се виждали?“

Вълната на миналото се надигаше от земята.

„Когато ме мъчехте, Хааке. Именно тогава. Когато ме мъчехте“.

Плах, смутен смях.

„Не се шегувайте, приятелю.“

„Да, там, в ада, Хааке. Сетихте ли се сега кой съм?“

Нов смях, по-неуверен, по-смутен и тревожен.

„Как да се сетя? Виждам хиляди хора. Не мога да помня всяко лице. Ако намеквате за Гестапо…“

„Да, Хааке, Гестапо.“

Вдигане на рамене. Гузен поглед.

„Ако са ви разпитвали там…“

„Да. Спомняш ли си?“

Ново свиване на рамене.

„Как мога да си спомня! Разпитвали сме хиляди…“

„Разпитвали! Изтезавали, били до безсъзнание, смазвали бъбреци, чупели кости, хвърляли безчувствените тела в подземията, после отново измъчвали, обезобразявали, ритали в слабините… На това ли казвате разпит. Или може би на сърцераздирателните, ужасяващи степания на онези, които нямат вече сила да викат. Скимтенето в полусъзнание, ритниците в корема, гумените палки, камшиците. Да, това именно вие наричате невинно «разпит».“

Равик погледна невидимото лице в стъклото, зад което се плъзгаха безшумно ниви с жито, макове и шипкови храсти, погледна го втренчено, устните му се раздвижиха и той изрече всичко, което желаеше и трябваше да каже поне веднъж.

„Не мърдай. Или ще те застрелям като куче! Помниш ли малкия Макс Розенберг, който лежеше с разкъсано тяло в подземието до мен и се опита да си разбие главата в циментовата стена, за да се спаси от нов «разпит»? А защо го разпитваха? Защото беше демократ! Ами Вилман, който уринираше кръв и бе останал без зъби и с едно око след твоя двучасов разпит… И защо? Защото беше католик и не вярваше, че вашият фюрер е нов месия. Ами Ризенфелд, чиито глава и гръб бяха заприличали на късчета сурово месо, който ни молеше да прегризем артериите му, защото нямаше зъби и не можеше да го стори сам, след като ти го беше «разпитвал»… И защо? Защото беше против войната и не вярваше, че културата се показва най-добре чрез бомби и огнехвъргачки. Разпит! Хиляди са били «разпитвани». Да… не мърдай, свиня такава! Пипнах те най-после; сега отиваме в един дом с дебели стени, където ще бъдем съвсем сами и аз ще те «разпитвам» бавно, по цели дни, както разпитваше Розенберг, Вилман и Ризенфелд, както ни научихте, че се разпитва. А след това…“

Изведнъж Равик почувства, че колата се движеше много бързо. Отпусна газта. Къщи, село, кучета, кокошки, пуснати на паша коне, които препускаха, източили шии, с високо вдигнати глави, диви, напомнящи кентаври, изпълнени с бурен живот. Засмяна жена с панер дрехи. Пъстро пране, простряно по въжетата като знаме на истинското щастие. Деца, които играят пред вратите. Видя всичко това ясно и като че през стъклена стена, съвсем близко и невероятно далечно, изпълнено с красота, покой и невинност, мъчително властно, далечно за него и завинаги недостижимо само заради тая нощ. Не съжаляваше. Така беше. И нищо повече.

Караше бавно. Единствената възможност да те спрат е, ако караш много бързо из селата. Часовникът. Пътуваше почти два часа вече. Възможно ли е? Не бе забелязал. Нищо не бе видял. Освен лицето, на което говореше…

Сен Жермен. Паркът. Черни решетки върху синьото небе, после дървета. Дървета. Алеи с дървета, парк с дървета, очаквани и желани дървета. А след това изведнъж и самата гора. Колата се движеше по-тихо. Гората се надигна като зелено-златиста вълна, изникна отляво и отдясно, закри кръгозора и обгърна всичко… включително бързото лъскаво насекомо, което се промъкваше, лъкатушейки в нея.

Земята бе мека и покрита с храсти. Намираше се далеч от шосето. Равик остави колата на стотина метра, за да може да я вижда. После взе лопатата и започна да копае. Лесно беше. Ако го види някой минувач, ще може да скрие лопатата и да се върне към колата, все едно, че е бил излязъл на разходка.

Изкопа достатъчно дълбока дупка, за да може да покрие добре тялото. След това докара колата при изкопания трап. Мъртвото тяло е тежко. Въпреки това докара колата само дотам, докъдето почвата беше твърда, за да не остави следи от гумите.

Тялото беше още отпуснато. Довлече го до трапа и почна да го съблича и да струпва дрехите на куп. Това беше по-лесно, отколкото предполагаше. Остави голия труп, прибра дрехите в багажника и върна колата. Заключи вратата на колата и багажника и все със себе си чук. Допускаше, че тялото може да бъде случайно открито и затова искаше да премахне всякаква възможност за установяване самоличността му.

За миг му се стори безкрайно тежко да се върне. Почувства непреодолимото желание да остави трупа, да се качи в колата и да избяга. Постоя известно време и се огледа. Няколко метра по-нататък две катерички се гонеха по дънера на един бук. Червеникавата им козина светеше на слънцето. Той продължи пътя си.

Подуто. Посиняло. Той покри лицето на Хааке с напоен в мастило вълнен парцал и почна да удря с чука. След първия удар се спря. Стори му се, че вдига много шум. След това продължи. Подир известно време вдигна парцала. Лицето беше неузнаваема маска, изпъстрена с черна съсирена кръв. „Като главата на Ризенфелд“ — помисли той. Почувства, че скърца със зъби. „Не като главата на Ризенфелд. Тя бе още по-страшна. Защото Ризенфелд беше още жив“.

Пръстенът на дясната ръка. Измъкна го и бутна трупа в изкопания трап. Дупката беше малко къса. Равик сви коленете му към корема и започна да хвърля с лопатата пръст. Това не му отне много време. Изравни пръстта и я покри с предварително изровен мъх. Всичко бе добре заличено. Краищата на отделните парчета се виждаха само ако човек се наведе. После оправи храстите.

Чукът, лопатата, парцалът. Прибра всичко при дрехите в багажника. След това бавно се върна, за да провери няма ли някакви следи. Не забеляза почти нищо. Дъждът и новопоникналата трева ще заличат след няколко дни останалото.

Странно — обувките, чорапите, бельото на мъртвеца. Костюмът не толкова. Но чорапите, ризата, долното бельо бяха като призраци, сякаш носеха духа на умрелия. Неприятно му бе да ги пипа и да търси монограмите и етикетите по тях.

Равик свърши бързо и това. Изряза ги, след това направи един вързоп от дрехите и ги зарови. На десетина километра от трупа, достатъчно далеко, за да не бъдат открити едновременно с него.

После продължи пътуването, докато стигна до едва река. Взе изрязаните етикети и ги зави в хартия. Скъса на малки късчета бележника на Хааке и претърси портфейла му. Две банкноти по хиляда франка, билет за влака до Берлин, десет марки, няколко листчета с адреси и паспорта му. Прибра френските пари. В джоба на Хааке бе намерил още няколко петфранкови банкноти.

Погледна за миг билета. За Берлин. Странно беше да види това „За Берлин“. Скъса го и го остави при другите неща. Дълго разглежда паспорта. Важеше още за три години. Почувства изкушение да го задържи и да го използува. Този паспорт би бил много подходящ за живота, който води. Не би се двоумил, ако не съзнаваше опасността.

Скъса и паспорта. След това и десетмарковата банкнота. Задържа ключовете, револвера, пръстена и разписката за куфарите. Трябваше да помисли дали да ги потърси и по този начин да заличи всякакви следи от него в Париж. Сметката в хотела бе вече намерил и унищожил.

Изгори всичко. Това му отне повече време, отколкото предполагаше; имаше вестници, с които изгори по-лесно парчетата плат. След това хвърли пепелта в потока. Най-накрая прегледа и колата за петна от кръв. Нищо не откри. Изми грижливо чука и френския ключ и прибра всички инструменти в багажника. Изми ръцете си, колкото е възможно по-добре, извади цигара и седна да я изпуши.

Слънчевите лъчи падаха косо през високите буки. Равик седеше и пушеше, чувстваше главата си празна. Не мислеше за нищо.

Сети се за Сибил едва когато излезе отново на шосето към замъка, който се белееше в този светъл летен ден под вечното небе на осемнадесетия век. Спомни си изведнъж за нея и за пръв път не направи опит да прогони тоя спомен или да го задуши. Досега спомените му бяха спирали винаги до деня, когато Хааке я бе повикал. Припомнял си бе само израза на ужас и безумен страх по лицето й. Всичко друго бе заличено. Никога не се бе замислял и над вестта, че се е обесила. Тогава не повярва. Възможно беше… Но кой знае какво се бе случило преди това? Не можеше да помисли за нея, без да почувства в мозъка си спазми, които превръщаха ръцете му в зверски лапи и сковаваха гърдите му в предсмъртни гърчове, отнемайки му по цели дни възможността да се отърве от червената мъгла на безпомощната надежда за мъст.

Сети се сега за Сибил и ето че спазмите и мъглата вече ги нямаше. Нещо се бе отпуснало, барикадата бе изчезнала, вековният израз на ужас се раздвижи, не беше вече смразен както през всичките тези години. Разкривените й устни се притвориха, погледът загуби своята втренченост, кръвта се върна постепенно в смъртно бледото лице. То не беше вече неизменна маска на ужас, а е отново оная позната Сибил, с която бе живял, чиято нежна гръд бе чувствал, която бе изпълвала като юнска вечер две години от живота му.

Изникнаха дни… вечери… като далечни забравени фойерверки, зърнати внезапно отвъд кръгозора. Заключената окървавена врата на миналото изведнъж леко и тихо се отвори и зад нея се появи отново градина… а не тъмното подземие на Гестапо.

Равик пътуваше повече от час. Не се върна в Париж. Спря на моста на Сена след Сен Жермен и хвърли във водите ключа и револвера на Хааке. После свали гюрука на колата и продължи пътя си.

Пътуваше из Франция в тихо лятно утро. Нощта бе почти забравена, останала бе десетилетия зад него. Това, което се случи преди няколко часа, потъна някъде… А това, което от години бе потискано, се пробуди загадъчно и го обгърна, сякаш никога не ги е разделяла пропаст.

Равик не знаеше какво става с него. Предполагаше, че ще се чувства изтощен, уморен, равнодушен или развълнуван. Очакваше отвращение, безмълвно оправдание, желание да се напие, да забрави… но не и това чувство на облекчение и освобождение, като че най-сетне се бе отворила вратата към неговото минало. Той се огледа. Пред очите му постоянно се редяха все нови и нови картини, ред тополи извисяваха факловидната си зелена радост, разстилаха се полета с макове и синчец, откъм хлебарниците в малките села се носеше мирис на пресен хляб, детски гласчета от едно училище се сливаха със стърженето на някаква цигулка.

Какво мислеше по-рано, минавайки оттук? По-рано — преди няколко часа или преди цяла вечност? Къде остана стъклената стена? Къде остана чувството, че е откъснат от света? Всичко се бе изпарило като огряна от слънце роса. Той видя пак децата, които играеха пред къщите, видя препичащите се котки и кучета, пъстрото пране, развявано от вятъра, конете по ливадите, жената, която беше все още на полянката с щипки в ръка и простираше дълги редици от ризи. Видя всичко това и почувства, че принадлежи към тоя свят много повече, отколкото преди години. Нещо се разтопи в него, топлина обля сърцето му, това опожарено поле се раззелени, душата му си възвърна постепенно нормалното равновесие.

Седеше в колата и не смееше много да мърда, за да не прогони това чувство. То го изпълваше постепенно, кипеше в него, а той стоеше неподвижен и не искаше да повярва, че това е истина; и въпреки всичко чувстваше и разбираше, че то е настъпило. Очаквал бе, че сянката на Хааке ще седне до него и ще го загледа втренчено… А виждаше до себе си своя собствен живот, който се бе върнал и го гледаше. Две очи, отворени от години в безгласна и неотменна молба и обвинение, се бяха затворили. Устата се бе успокоила и две ръце, протегнати в ужас напред, се бяха отпуснали най-после. Смъртта на Хааке бе освободила образа на Сибил от маската на смъртта, тя за миг се бе съживила и след това бе отлетяла кой знае къде. Можеше най-после да се успокои и да потъне. Образът й нямаше да се върне никога вече; тополите и липите го погребаха тихо, а след това остана само лятото, жуженето на пчелите и една ясна, властна, непреодолима умора, сякаш няколко нощи не бе спал и щеше да спи дълго или изобщо нямаше вече да заспи.

Остави колата на улица „Понсле.“ След като моторът изгасна, излезе от нея и почувства колко е изморен. Това не беше вече спокойната умора, която бе изпитвал по време на пътуването, а една властна жажда за сън. Тръгна към „Интернационал“. Трябваше да направи усилие за да може да върви. Слънцето тежеше като греда на плещите му. Спомни си, че трябва да се върне и да освободи апартамента в „Пренс дьо Гал“. Забравил бе това. Беше толкова уморен, че се запита дали не може да го стори по-късно. После се върна и отиде с такси до „Пренс дьо Гал“. След като плати, едва не забрави да поиска да донесат куфара му.

Почака в хладния хол. Вдясно, пред бара, няколко души пиеха „Мартини“. Докато чакаше носача, за малко не заспа. Даде му бакшиш и взе такси.

— На Източната гара — каза той достатъчно високо, така че да бъде чут от портиера и носача.

Накара шофьора да спре на ъгъла на улица „Ла Боети“.

— Сбъркал съм с един час — каза после на шофьора. — Много е рано още за моя влак. Спрете пред отсрещното бистро.

Плати, взе куфара си, влезе в бистрото и видя как таксито изчезна. След това се върна, повика нова кола и каза да го закарат в „Интернационал“.

В хола имаше само един заспал прислужник. Часът беше дванадесет. Съдържателката бе на обяд. Равик занесе куфара в стаята си. Съблече се и пусна душа. Ми се дълго и старателно. След това се изтърка със спирт. Освежи се. Остави настрана куфара и вещите, които бяха в него. Смени бельото и костюма си и слезе при Морозов.

— Тъкмо се готвех да те потърся — каза Морозов. — Днес съм свободен. Можем да обядваме в „Пренс дьо Гал“… — Той млъкна и погледна Равик изпитателно.

— Не е нужно вече — отвърна Равик.

Морозов го погледна.

— Всичко свърши — продължи той. — Тази сутрин. Не ме разпитвай. Спи ми се.

— Трябва ли ти нещо друго?

— Нищо. Всичко свърши. Имах късмет.

— Къде е колата?

— На улица „Понсле.“ Всичко е наред.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Не. Заболя ме внезапно глава. Искам да поспя.

Ще сляза по-късно.

— Добре. Наистина ли нямаш нужда от нищо?

— Не — отговори Равик. — Вече не, Борис. Всичко стана лесно.

— Да не си забравил нещо?

— Струва ми се, че не. Не. Не съм. Не ми се говори за това. Първо трябва да поспя. По-късно. Тук ли ще бъдеш?

— Разбира се.

— Добре. Ще дойда после при теб.

Равик се върна в стаята си. Имаше ужасно главоболие. Постоя известно време на прозореца. Лилиите се белееха долу пред прозореца на Визенхоф. Отсреща се виждаше сивата стена с тъмните прозорци. Всичко свърши най-после. Беше убеден, че е правилно и заслужено, че така трябваше да стане, но ето всичко се свърши и нямаше вече какво да прави. Нищо не му оставаше. Никаква цел. От утре животът му нямаше да има смисъл. А днешният ден си отиваше бързо зад прозореца му.

Съблече се и се изми отново. Накисна ръцете си в спирт, след това ги изсуши, без да ги изтрие. Кожата около ставите на пръстите се опъна. Главата му тежеше, мозъкът сякаш се люлееше. Извади игла за инжекции, извари я в малък електрически чайник на перваза на прозореца. Водата повря известно време. Това клокочене му напомни поточето. Само поточето. Счупи крайчеца на две ампули и напълни спринцовката с без цветната течност. Направи си инжекция и легна. След това взе стария си халат и се покри. Почувства се като дванадесетгодишно дете, уморено и изоставено в самота на детството и младостта.

Събуди се привечер. Розовият залез бавно се спускаше над покривите. От долния етаж се чуваха гласовете на Визенхоф и госпожа Голдберг. Не разбра за какво говорят. И не го интересуваше, чувстваше се като човек, спал следобед, без да е свикнал на това, — отделен от всякакви връзки и готов да се самоубие веднага, без много да мисли. „Бих желал сега да оперирам“ — помисли той. Някой тежък, почти безнадежден случай. Спомни си, че не е хапнал нищо през целия ден и изведнъж почувства ужасен глад. Главоболието бе изчезнало. Облече се и слезе долу.

Морозов седеше по риза до масата в стаята си и разрешаваше някаква задача на шах. Стаята му беше почти празна. На стената бе окачена униформата му. В един ъгъл имаше икона и запалено кандило. В друг — маса със самовар, в трети — модерен хладилник. Той беше разкошът на Морозов. Там държеше водка, хранителни продукти и бира. Пред леглото имаше турски килим.

Морозов стана, без да продума, и донесе две чаши и бутилка водка.

— Зубровка — добави после и наля чашите.

— Не искам нищо да пия, Борис — каза Равик, като седна на масата. — Ужасно съм гладен.

— Добре, да отидем да хапнем нещо. Междувременно… — Морозов почна да се рови в хладилника и извади черен руски хляб, краставички, масло и кутийка хайвер. — Да хапнем от това. Хайверът ми е подарък от главния готвач на „Шехеразада“. Не е за пренебрегване.

— Стига с този театър, Борис — каза Равик. — Срещнах го пред „Озирис“. Убих го в Булонската гора, а в Сен Жермен го погребах.

— Видя ли те някой?

— Не. Никой не ме видя дори и пред „Озирис“.

— Никъде ли?

— Един човек мина през полянката в Булонската гора. Когато всичко бе вече свършено. Не видя нищо друго освен колата и мен. В този момент аз точно повръщах. Можеше да съм пиян или да ми е станало лошо. Няма нищо необикновено.

— Какво направи с вещите му?

— Зарових ги. Извадих етикетите на магазините и ги изгорих заедно с документите му. Взех парите и разписката за багажа, оставен на Северната гара. Платил бе стаята си в хотела, защото трябваше да замине тая сутрин.

— Това наистина се казва късмет. Следи от кръв?

— Никакви. Мина без кръв. Напуснах стаята в „Пренс дьо Гал“. Прибрах и вещите си. Хората, с които се е срещал, вероятно ще предположат, че вече си е заминал. Ако приберем и багажа му, никакви следи не ще останат в Париж.

— В Берлин ще разберат, че не се е върнал, и ще го потърсят тук.

— Но щом багажът му не е тук, не ще могат да разберат къде е отишъл.

— Ще разберат. Ще узнаят, че не е използувал билета си за спалния вагон. Изгори ли го?

— Да.

— Изгори тогава и разписката за багажа.

— Можем да я изпратим в гардероба на гарата с молба да изпратят куфарите му в Берлин или някъде другаде.

— Все едно е. По-добре да я изгорим. Колкото повече се занимаваш с това, толкова по-подозрителен ставаш. Така той просто е изчезнал. Това се случва често в Париж. Ще започнат издирвания и ако им провърви, могат да открият къде са го видели за последен път. В „Озирис“. Влиза ли вътре?

— Да. Само за миг. И го видях. Но той не. След това го чаках навън. Там не ни видя никой.

— Могат да разпитват кой е бил по това време в „Озирис“. Роланд ще си спомни, че ти си бил там.

— Там ходя често. Това още не значи нищо.

— По-добре е да не те разпитват. Емигрант без документи. Знае ли Роланд къде живееш?

— Не. Но знае адреса на Вебер. Той е официалният лекар на заведението. Само че Роланд напуска след няколко дни.

— Няма значение. Ще научат къде е отишла. — Морозов наля водка в чашата си. — Слушай, Равик, струва ми се, че ще е най-добре да изчезнеш за няколко седмици.

Равик го погледна.

— Лесно е да се каже, Борис. Но къде да отида?

— Навсякъде, където има много хора. Иди в Кан или Довил. Там сега е препълнено и лесно можеш да изчезнеш сред множеството. Или в Антиб. Мястото ти е познато. А там никой не иска документи. От Вебер и Роланд винаги мога да науча дали полицията те търси като свидетел.

Равик поклати отрицателно глава.

— Най-добре е да си стоя, където съм. И да се държа така, като че нищо не се е случило.

— Но не и в сегашното положение.

Равик погледна Морозов.

— Няма да бягам. Ще остана тук. И това е част от делото. Не разбираш ли?

Морозов не отговори веднага.

— Изгори най-напред разписката за багажа — каза после той.

Равик извади от джоба си разписката. Запали я и я изгори в пепелника. Морозов взе медната паничка и изхвърли през прозореца фината пепел.

— Така. Уреди се и това. Имаш ли още нещо негово у себе си?

— Пари.

— Дай да ги видя.

Морозов ги прегледа. По банкнотите нямаше никакви белези.

— Лесно можеш да се отървеш от тях. Какво смяташ да ги правиш?

— Да ги изпратя анонимно на фонда за бежанци.

— Размени ги утре, а ги изпрати след две седмици.

— Добре.

Равик сложи банкнотите в джоба си. Когато ги сгъваше, се сети, че яде. Погледна бързо ръцете си. Какви странни мисли го бяха обзели тая сутрин! Той взе още едно парче от пресния черен хляб.

— Къде ще отидем да ядем? — попита Морозов.

— Където и да е.

Морозов го погледна. Равик се усмихна. За пръв път.

— Слушай, Борис — каза той, — не ме гледай като медицинска сестра, която очаква някой да получи пред нея нервен припадък. Очистих един скот, който заслужаваше хилядократно по-лоша съдба. Убивал съм десетки хора, с които не ме е свързвало нищо, и съм получавал ордени за това, убивал съм ги не в честна борба, а промъквайки се зад гърба им, дебнейки ги из засада, тогава, когато те изобщо не са очаквали. Но тогава беше война и затова никой не може да ме осъди. Единствено съжалявам, че не можах да кажа в очите на Хааке всичко, което мисля, а изпитвах страшно желание да го сторя. Него го няма, той не ще измъчва вече никого. Аз спах, прогоних всички мисли за случилото се и го чувствам като нещо далечно, сякаш съм го прочел във вестника.

— Добре — отвърна Морозов, като закопча сакото си. — Да тръгваме. Искам да пийна нещо.

— Ти ли? — попита Равик и го погледна.

— Да, аз — отговори Морозов и добави след кратко колебание: — За пръв път се чувствам остарял.