Триумфалната арка

27

Море, море от гърмящ мрак ехтеше в ушите му. След това острият звън из коридорите, вещаещ корабокрушение, звън в нощта; познатият блед прозорец се вмъкваше в отлива на съня, отново звън… Телефонът.

Равик вдигна слушалката.

— Ало…

— Равик…

— Какво има? Кой е?

— Аз съм. Не ме ли позна?

— Да, сега те познах. Какво има?

— Трябва да дойдеш! Бързо! Още сега!

— Какво има?

— Ела, Равик! Случи се…

— Какво се е случило?

— Стана нещо и се изплаших. Ела! Ела веднага! Помогни ми, Равик! Ела!

Телефонът изключи. Равик почака малко. Чу се знак „свободно“. Жоан бе затворила. Остави слушалката и се загледа в бледата нощ. Главата му все още тежеше. „Хааке — беше първата му мисъл. — Хааке“ — докато позна прозореца и разбра, че е в „Интернационал“, а не в „Пренс де Гал“. Погледна часовника си. Фосфоресциращите стрелки показваха четири и двадесет. Скочи веднага. Жоан му каза нещо в деня, когато бе видял Хааке… нещо за опасност и страх. Ако… Всичко беше възможно. Какво ли не бе виждал на този свят. Взе набързо най-необходимите инструменти и се облече.

Намери такси още на първия ъгъл. Шофьорът имаше кученце, порода „пинчер“, бе легнало на раменете му като кожена яка. То се люшкаше при всеки завой на колата и това влудяваше Равик. Искаше му се да го грабне и да го хвърли на седалката. Но познаваше много добре парижките шофьори на таксита.

Колата бръмчеше в топлата юлска нощ. Лек мирис на свенливо потрепващи листа. Цъфнали липи, цветя, сенки, теменужено небе, обсипано със звезди, самолет с мигащи зелени и червени светлини, приличащ на зловещ майски бръмбар сред светулки, безцветни улици, тягостна пустота, песен на двама пияни, звуци на акордеон, идващи от едно подземие, внезапно колебание, страх и непосилно бързане, разкъсващата мисъл: може би вече е късно…

Къщата. Хладният мрак, в който всичко спеше. Асансьорът запълзя надолу като флегматично светещо насекомо. Равик беше стигнал вече до първата площадка, когато се сети за нещо и се върна. Макар и да се движеше бавно, асансьорът все пак бе по-бърз.

Тези парижки асансьори са като детски играчки! Като затвори, които скърцат, кашлят, отворени отгоре и отстрани, с под от няколко железни пръчки, една едва мъждукаща крушка и друга, незавита добре, която примигваше тъжно. Ето и последният етаж!

Той дръпна решетката и позвъни.

Отвори му Жоан. Погледна я учудено. Никакви следи от кръв. Лицето й — нормално. Нищо.

— Какво има? — попита после. — Къде е…

— Равик! Ти дойде…

— Къде е… Направи ли ти нещо?

Тя се отдръпна. Той направи няколко стъпки. Огледа стаята. Нямаше никой.

— Къде е? В спалнята ли?

— Кой? — попита тя.

— Има ли някой в спалнята? Има ли човек тук?

— Не. Защо?

Равик я погледна.

— Мислиш ли, че ще оставя някого тук, като знам, че ще дойдеш? — отвърна. Жоан.

Той продължаваше да я гледа. Тя стоеше пред него усмихната и невредима.

— Как ти хрумна това.

Усмивката й се разшири.

— Равик — започна тя. Изведнъж му дойде наум, че тя е сметнала въпросите му като проява на ревност и сега се радва. Стори му се, че чантата с инструментите му тежи цял тон. Той я остави на един стол и каза:

— Проклета измамница!

— Какво? Какво те прихвана?

— Проклета измамница! — повтори той. — А пък аз, магарето, се хванах на въдицата ти.

Взе чантата и тръгна към вратата. Тя веднага го настигна.

— Какво искаш? Не си отивай. Не ме оставяй сама! Не знам какво ще направя, ако ме оставиш.

— Лъжкиня! — отвърна Равик. — Жалка лъжкиня! Това, че ме лъжеш, не е толкова страшно, противно е само, че го правиш, така просташки. С тия неща не се играе.

Жоан го избута от вратата.

— Погледни само какво направи преди малко и сам ще се убедиш! Виж как вилня! Ти просто не знаеш на какво е способен! Страхувам се, че ще се върне.

Прекатурен беше един стол. Една лампа. Парчета от счупено стъкло.

— Обуй се — каза Равик, — за да не се порежеш. Само това мога да те посъветвам.

Между счупените стъкла имаше някаква снимка. Той бутна с крак стъклата и вдигна снимката.

— Ето, вземи… — добави после, като я хвърли на масата. — А сега ме остави на мира.

Жоан стоеше пред него и го гледаше. Лицето й беше променено.

— Равик — каза тихо и сдържано тя. — Не ме интересува как ще ме наречеш. Често съм лъгала и ще продължавам да лъжа. Защото всички мъже желаят това.

Бутна настрана снимката, която се плъзна по масата така, че Равик можа да я види. Не беше снимката на мъжа, с когото бе я видял в „Клош д’Ор“.

— Всеки иска да го лъжат — продължи презрително тя. — „Не лъжи! Не лъжи! Казвай само истината!“ А когато им я кажеш, не им е приятно! На никого! Но теб не съм лъгала често. Теб не. Просто не исках…

— Добре — отговори Равик. — Няма защо да говорим повече.

Изведнъж се почувства някак си странно развълнуван. Нещо го бе трогнало. Ядоса се, защото не искаше вече да се разнежва.

— Да. Нямаше нужда да те лъжа — продължи тя, като го погледна почти умоляващо.

— Жоан…

— Не те лъжа и сега. Всичко не е лъжа, Равик. Повиках те, защото наистина ме беше страх. За щастие можах да го изгоня. Заключих вратата. Това бе първата мисъл, която ми мина през ум. Толкова зле ли съм постъпила?

— Ти беше невероятно спокойна, когато влязох.

— Защото той си бе вече отишъл. И знаех, че ти ще дойдеш да ми помогнеш.

— Добре. Сега всичко е наред и мога да си ходя.

— Но той ще се върне. Изкрещя, че ще се върне. Отишъл е някъде да се напие. Знам. А когато е пиян, не е като теб. Не може да носи много…

— Стига! — каза Равик. — Престани вече! Всичко това са глупости. Вратата ти е здрава. И не си прави друг път такива шеги.

Тя не мръдна от мястото си. После изведнъж избухна:

— Какво друго мога да сторя?

— Нищо.

— Търсих те по телефона три, четири пъти — не отговаряше. А когато се обади, каза да те оставя на мира. Какво значи това?

— Това, което ти казах.

— Как така? Да не сме автомати, които човек може да пуска и да спира? Една нощ всичко е чудесно и изпълнено с любов, след това изведнъж…

Тя погледна Равик и млъкна веднага.

— Сигурен бях, че ще стигнем дотук — отвърна тихо той. — Сигурен бях, че ще се опиташ да използуваш това! Съвсем е в твоя стил! Знаеше, че тогава беше за последен път и трябваше да престанеш с тия неща. Ти дойде при мен и тъй като беше за последен път, се държахме, сякаш нищо не е било. Като приятели на раздяла, за да запазим хубав спомен един за друг; но ти веднага го използува като някой търговец, поиска да превърнеш нещо единствено и възвишено в една безкрайна агония. И понеже аз не се съгласих, използува тая отвратителна измама, а сега ме караш да предъвквам неща, за които е срамота дори и да се говори.

— Аз…

— Ти знаеше това! — прекъсна я Равик — Не лъжи пак! Не искам да повтарям думите ти. Не съм способен да го сторя. Знаеше! И двамата знаехме. Ти не смяташе да се връщаш повече при мен.

— Не съм се връщала.

Той я погледна и направи усилие да се овладее.

— Добре! Но ми се обади.

— Обадих ти се, защото се изплаших.

— О, боже! — отвърна Равик. — Това е вече прекалено глупаво! Не мога повече.

Тя се усмихна бавно.

— И аз също. Не разбираш ли, че искам само едно — да останеш?

— Точно това аз пък не искам.

— Защо? — Жоан продължаваше да се усмихва.

Равик се почувства победен. Тя просто не искаше да го разбере, а ако започнеше да й обяснява, бог знае какво щеше да стане.

— Докъде стигнахме? — добави най-после той. — Не можем да се разберем.

— Напротив! — отвърна бавно тя. Може би все пак можем. Какво се е променило толкова от миналата седмица?

— И тогава беше същото.

Тя замълча и го погледна.

— Не е важно как ще наречеш нещата, а какви са те.

Той не отговори, чувстваше се победен.

— Слушай, Равик — приближи се Жоан до него. — Аз наистина казах тогава, че всичко е свършено. Казах, че няма вече нито да ме чуеш, нито да ме видиш. Защото ти го искаше. А че не мога да удържа думата си… Нима не разбираш защо?

Тя го погледна.

— Не — отвърна грубо той. — Знам само едно — че искаш да спиш с двама мъже.

Тя не мръдна. После каза:

— Не. Но дори и да е така, какво те засяга това?

Той я погледна.

— Какво те засяга наистина? — повтори тя. — Аз те обичам. Не ти ли стига?

— Не.

— Не трябва да ревнуваш. Ти — не. Ти и никога не си ревнувал.

— Така ли?

— Не, ти дори не познаваш това чувство.

— Не, разбира се. Понеже не разигравам разни сцени като твоя там…

— Равик — усмихна се Жоан, — понякога човек ревнува дори и въздуха, който другият диша.

Той не отговори. Тя застана пред него, гледаше го и мълчеше. Въздухът, тесният коридор, неясното осветление — всичко се изпълни изведнъж с нея. Изпълни се с очакване. Нещо го привличаше безмълвно и нежно, също както земята те тегли, когато застанеш на някоя кула и зашеметен хвърлиш поглед надолу.

Равик го почувства. Не искаше да бъде победен. Не мислеше вече да си отива. Ако си тръгне, това чувство ще го преследва. А не искаше да бъде преследван.

Искаше да сложи край на всичко, ясно и категорично. Утре щеше да му е необходима яснота.

— Имаш ли нещо за пиене? — попита той.

— Да. Какво искаш? Калвадос ли?

— Коняк, ако имаш. А може и калвадос. Няма значение.

Тя отиде бързо до малкия шкаф. Той я погледна. Лекият въздух, невидимото сияние, походката, мисълта „да създадем тук семейното си огнище“, старата вечна измама… Като че кръвта можеше да даде покой за повече от една нощ!

Ревност! Той не разбираше нищо от нея! Но затова пък не познаваше ли несъвършенството на любовта? Не беше ли то много по-стара и неизлечима болест от дребнавото егоистично страдание — ревността? Не започваше ли то от това, че единият от двамата трябва да умре преди другия?

Жоан не донесе калвадос, а бутилка коняк. „Добре — помисли си. — Проявява понякога малко съобразителност.“ Бутна снимката настрана, за да постави чашата. След това я взе отново. Най-простият начин да унищожиш обаянието на една жена, е да погледнеш заместника си.

— Странно колко е слаба паметта ми! Мислех, че твоят изглежда съвсем другояче.

Тя остави бутилката:

— Но снимката не е негова.

— Така… Някой друг, значи!

— Да. Затова стана всичко.

Равик отпи една голяма глътка.

— Човек не трябва да оставя никога снимки на мъже, когато ще идва бившият любовник. Изобщо не трябва много да се показват снимки. Това е проява на лош вкус.

— Снимката не беше отвън. Той я откри. Претърси всичко. А човек не може без снимки. Ти не го разбираш, но за една жена е така. Не исках той да види снимката.

— Затова сте се карали. Зависима ли си от него?

— Не. Имам договор. За две години.

— Той ли ти го осигури?

— Защо не? — Бе искрено изненадана. — Какво значение има?

— Има хора, които се огорчават от такава неща.

Тя вдигна рамене. Равик забеляза това движение. Спомен. Носталгия. Рамене, които по време на сън са се вдигали някога до него в равномерно и спокойно дишане. Ято лъскави птици в червеникавото нощно небе. Отдавна ли бе това? Колко отдавна? Говори, невидими счетоводителю! Погребан ли е вече този спомен, или това са наистина последните му отлитащи отражения? Кой знае?

Прозорците бяха широко отворени. Нещо тъмно долетя в стаята, залута се, запърха неспокойно, после кацна на абажура и разпери крилца… Ветрило, обляно от пурпурночервено, синьо и безброй нюанси кафяво… Пратеник на нощта, пеперуда-вечерница. Кадифените крилца трепкаха едва забележимо, също както тънката материя на роклята следва диханието на гърдите… Кога беше това, преди цяла вечност?

Лувърът. Нике. Не, много по-рано. Назад — в забуления със златен прах изгрев. Димът от олтарите; тътенът на вулканите; неведомите пътища на сенките, страстта и кръвта; лутането в морето на познанието; бушуващите води; огнената лава, сграбчила околните склонове, която залива и унищожава живота… И над всичко това — чудовището, наречено Медуза, което се присмива на няколко полуизтрити йероглифи в пясъците на времето. Неспокойният дух на човека.

Пеперудата се плъзна по копринения абажур и започна да удря с крилца по горещата електрическа крушка. Полетя виолетов прашец. Равик я взе в ръка, отиде до прозореца и я пусна в нощта.

— Пак ще се върне — каза Жоан.

— А може би няма.

— Идват всяка нощ. От градината. Все едни и същи. Преди няколко седмици бяха лимоненожълти, сега пък тези.

— Да. Винаги едни и същи и все пак други. Винаги други и все пак едни и същи.

Какво приказваше той? Не бяха ли това чужди думи? Далечното ехо на последните надежди. На какво се надяваше? Какво му отне така внезапно силите, какво го сряза като с нож в сърцето, там, където мислеше, че е неуязвим. Нещо се таеше дълбоко в душата му. Потънало в забрава, сега то се пробуждаше отново. Надежди, останали още живи, които той искаше да убие? Равик взе снимката от масата.

Лице. Обикновено лице. Едно от милионите човешки лица.

— Откога? — попита той.

— Отскоро. Заедно работим. От няколко дни. Откакто… във „Фуке“ ти…

Равик вдигна ръка.

— Добре, добре. Знам. Ако бях онази вечер… Сама знаеш, че не е вярно.

— Не… — каза след кратко колебание тя.

— Сама знаеш! Не лъжи! Нищо на земята не е така мимолетно.

Какво искаше да чуе? Защо бе казал това? Нима самият той не търсеше утеха в лъжата?

— Така е и не е така — каза тя. — Не знам какво да сторя, Равик. Сякаш нещо ме тласка нататък. Сякаш изпускам мигове от живота. Искам да ги сграбча. Да ги задържа, а изведнъж виждам, че в ръката ми няма нищо. Тогава търся нещо ново. Предварително знам, че и то ще свърши по същия начин, но не мога да се откажа. Този стремеж ме тласка насам-натам; задоволява ме за известно време, после ме напуска и изоставя пак празна, изгладняла, за да ме завладее после отново.

„Край — помисли Равик. — Всичко е свършено, наистина и завинаги. Стига вече грешки, лутане, връщане назад. Добре, че разбрах това преди фантазията да почне да забулва пътя към познанието.“

Мила, неумолима и безнадеждна химия! Кръвта, която веднъж се е смесила, никога не може да повтори това със същата сила. Това, което все още задържаше Жоан и я тласкаше от време на време към него, е тая частица от него, в която тя не бе още проникнала. След като завладее и нея, щеше да си отиде завинаги. Но кой щеше да чака този момент? Кой спокойно би го дочакал, за да се предаде после всецяло?

— Иска ми се да бъда силна като теб, Равик.

Той се изсмя. Сега пък измисли това!

— Ти си много по-силна от мен.

— Не е вярно. Не виждаш ли как тичам след теб?

— Това именно доказва силата ти, можеш да си позволиш подобно нещо. А аз не.

Тя го погледна за миг внимателно. След това внезапно проясненото й лице се помрачи отново.

— Ти не можеш да обичаш — добави тя. — Никога не се отдаваш изцяло.

— Затова пък ти винаги. Това ти е и спасението.

— Не можеш ли да говориш сериозно с мен?

— Сериозно говоря.

— Щом като в това ми е спасението, защо не мога да се откъсна от теб?

— Дори много добре го правиш!

— Остави това! Сам знаеш, че то няма нищо общо със станалото. Не бих тичала след теб, ако можех да се откъсна. Забравих другите. Но теб — не. Защо?

Равик отпи една глътка.

— Може би защото не успя да ме смажеш напълно.

Тя се смая. После поклати глава.

— Никога не съм се опитвала да смажа другите, както ти се изразяваш. Някои изобщо не съм искала. И все пак ги забравих. Отначало бях нещастна, но след това ги забравих.

— И мен ще забравиш.

— Не! По теб не мога да не страдам.

— Човек не подозира колко лесно забравя — каза Равик. — Това е истинско блаженство и ужасно нещастие.

— Още не си ми казал защо при нас нещата се развиха така.

— И двамата не можем да го обясним. Можем да говорим, колкото искаме. И ще се оплитаме все повече и повече. Има неща, които не могат да се обяснят. А някои не могат да се разберат. Да бъде благословена тази малка джунгла от тайни, която всеки крие в душата си. А сега да си тръгвам.

Тя скочи веднага.

— Няма да ме оставиш сама!

— Искаш да спиш с мен?

Тя го погледна, без да отговори.

— Надявам се, че не — каза той.

— Защо задаваш този въпрос?

— За да се поразвеселя. Легни си сега. Навън е вече светло. Не е време за трагедии.

— Не искаш ли да останеш?

— Не. И никога няма вече да се върна.

Тя не трепна.

— Никога ли?

— Никога. И ти никога вече няма да идваш при мене.

Жоан поклати бавно глава. След това посочи снимката на масата.

— Заради него ли?

— Не.

— Не те разбирам. В края на краищата можем…

— Не — прекъсна я бързо той. — Не почвай отново. Приятелството! Зеленчукова градина върху лавата на мъртвите чувства. Не! Не бива да правим това. Ние не бива. То подхожда само на мимолетни любовни приключения. Дори и това е противно. Любовта не трябва да се осквернява с приятелство. Краят си е край.

— Но защо именно сега?

— Ти си права. Трябваше да стане по-рано. Още когато се върнах от Швейцария. Но никой не може всичко да предвиди. А понякога човек и не иска. Беше… — Той млъкна.

— Какво беше? — Застана пред него, сякаш нещо не разбираше, а трябваше незабавно да го разбере. Беше пребледняла, погледът й бе прозрачен.

— Как се случи това с нас, Равик? — прошепна тя. Зад косите й се виждаше слабо осветеният коридор, който се губеше в полумрака, сякаш водеше към някаква далечна пропаст, където обещанията потъмняват, потънали в сълзите на много поколения и в росата на все нови надежди.

— Любов… — каза той.

— Любов ли?

— Любов. И именно затова — край на всичко.

Той затвори вратата зад себе си. Асансьорът. Натисна копчето. Но не го дочака. Страхуваше се, че Жоан ще го последва. И заслиза бързо по стълбите. Изненада се, че не чу вратата да се отвори. Спря на втората площадка и се ослуша. Нищо не трепна. Никой не излезе.

Таксито го чакаше още пред къщата. Той го бе забравил. Шофьорът вдигна ръка към фуражката си и се ухили многозначително.

— Колко? — попита Равик.

— Седемнадесет франка и петнадесет сантима.

Равик плати.

— Няма ли да се върнете с колата? — попита учудено шофьорът.

— Не. Искам да повървя.

— Доста е далеко, господине.

— Знам.

— Тогава нямаше защо да чакам. Дадохте единадесет франка за нищо.

— Няма значение.

Шофьорът се опита да запали един потъмнял влажен фас, залепен на горната му устна.

— Надявам се, че си е струвало парите.

— Много повече — каза Равик.

Градините изплуваха в студената утринна светлина. Въздухът беше вече топъл, но светлината — студена. Посивели от прах люляци, пейки; на една от тях спеше мъж, закрил лице с „Пари соар“. Пейката, на която Равик бе седял в оная дъждовна нощ.

Той погледна спящия. Старият вестник се повдигаше равномерно над закритото лице, сякаш имаше душа или беше пеперуда, готова всеки момент да отлети с важни новини към небето. Голямо заглавие дишаше спокойно. „Хитлер заявява, че няма никакви други териториални претенции освен полския Коридор.“ А под него: Гладачка убива съпруга си с гореща ютия. Една жена с големи гърди, облечена в празнична рокля, гледаше от една снимка във вестника. До нея друга: Чембърлейн заявява, че мирът все още е възможен; приличаше, на банков чиновник с чадър в ръка и изражение на щастлива овца. В краката му с по-ситни букви и почти без да се забелязва: стотици евреи, пребити от бой на границата. Човекът, който се бе защитил с всичко това от нощната роса и ранната утринна светлина, спеше дълбоко и спокойно.

Той имаше стари, скъсани платнени обувки, кафяви вълнени панталони и доста окъсано сако. Но всичко това не го интересуваше сега. Беше толкова далеко от нормалния човешки живот, че нищо не можеше вече да го трогне — както рибите на морското дъно не забелязват бурите на повърхността.

Равик се върна в „Интернационал“, чувстваше се бодър и свободен. Не бе загубил нищо. Пък и не, му бе необходимо. Не му трябваше вече нищо, което можеше да го обърка. Още днес щеше да се пренесе в „Пренс де Гал“. Два дни по-рано, но по-добре беше да изпревари Хааке, отколкото да закъснее.