Триумфалната арка

31

Прощалната вечер на Роланд започна точно в шест. Трая само един час. Работата започваше в седем.

Масата беше сложена в една съседна зала. Всички проститутки бяха облечени. Повечето бяха в черни копринени рокли. Понеже ги бе виждал винаги голи или в съвсем прозрачни дрехи, Равик мъчно можа да познае повечето от тях. Само пет-шест бяха останали в голямата зала, за да обслужват посетителите в случай на нужда. Те щяха да се преоблекат в седем часа и да дойдат на празненството. Никоя нямаше да се яви в професионалния си костюм. Това не беше нареждане на съдържателката; момичетата го пожелаха сами. Равик не бе и очаквал нещо друго. Той знаеше каква е етикецията при проститутките, много по-строга от тая във висшето общество.

Момичетата бяха събрали пари и подариха на Роланд шест плетени стола за ресторанта й. Съдържателката й подари една каса, Равик — две мраморни маси, които подхождаха на столовете. Той беше единственото външно лице и единственият мъж.

Вечерята почна в шест часа и пет минути. Съдържателката седеше на почетното място. Роланд беше от дясната, а Равик от лявата й страна. По-нататък следваха новата управителка, помощник-управителката и момичетата.

Ордьоврите бяха отлични. Страсбургски гъши дроб, домашна баница с месо и старо шери към тях. На Равик донесоха бутилка водка. Мразеше шери. После поднесоха калкан с вино Мьорсо от 1933 година. Рибата беше от същото качество като в „Максим“. Виното бе леко, младо и подхождащо за яденето. След това имаше пресни зелени аспержи, печено пиле, хрупкаво и крехко, вкусна салата със съвсем лек дъх на чесън и към всичко това вино Шато Сен Емилиои. В горния край на масата пиеха бутилка „Романе конти“ от 1921 година.

— Момичетата не го харесват — заяви съдържателката. Равик го хареса. Поднесоха му втора бутилка. Той се отказа в замяна на това от шампанското и шоколадовия крем. Към виното той и съдържателката ядоха сирене „Бри“ с пресен бял хляб.

Разговорът на масата напомняше разговор в пансион за девици. Подарените столове бяха украсени с панделки. Касата лъщеше. Мраморните маси светеха. В залата витаеше някаква тъга. Съдържателката беше в черно. С брилянти. Но не много. Една брошка и един пръстен. Прекрасни синьобелезникави камъни. Никаква корона, при все че бе станала вече графиня. Беше жена с вкус. Обичаше брилянтите. Каза, че днес рубините и изумрудите са опасни. Брилянтите са по-сигурни. Бъбреше с Роланд и Равик. Беше образована, приказките й бяха приятни, весели и духовити. Цитираше Монтен, Шатобриан и Волтер. Белите й, леко синкави коси блестяха над умното и насмешливо лице.

В седем часа след кафето момичетата станаха като послушни пансионерки. Благодариха учтиво на съдържателката и се сбогуваха с Роланд. Съдържателката остана още малко. Поръча да донесат арманяк, какъвто. Равик досега не бе пил. Момичетата, които бяха останали на пост в залата, се появиха измити, с много по-малко грим, отколкото когато са на работа и с вечерни рокли. Съдържателката почака, докато поднесоха риба и на новодошлите. Размени по няколко думи с всяка от тях и им благодари, че са се жертвали да работят през този час. След това много мило се сбогува.

— Роланд, ще ви видя ли преди да заминете…

— Разбира се, госпожо.

— Мога ли да ви оставя арманяка? — обърна се тя към Равик.

Той й благодари. Съдържателката излезе. Истинска дама от висшето общество.

Равик взе бутилката и седна до Роланд.

— Кога заминаваш? — попита я той.

— Утре следобед в четири и седем минути.

— Ще дойда на гарата.

— Не, Равик, не може. Годеникът ми ще пристигне тази вечер. Заедно ще заминем. Разбираш защо не можеш да дойдеш, нали? Ще се учуди.

— Естествено.

— Възнамерявам да купим още някои работи утре сутринта и да изпратим всичко преди заминаването ни. Тази вечер ще се преместя в „Белфор“. Хубав, евтин и чист хотел.

— Там ли е отседнал и годеникът ти?

— Не, разбира се — каза изненадано Роланд. — Не сме женени още.

— Забравих.

Равик знаеше, че това не е преструвка. Роланд беше буржоазка, която е работила. Нямаше значение дали в девически пансион или в публичен дом. Сега напускаше работата; всичко се бе свършило и тя се връщаше към своя буржоазен мир, без да отнесе каквато и да е следа от другия. Така беше и с много други проститутки. Някои от тях ставаха отлични съпруги. Да си проститутка, значеше да имаш сериозна професия, а не порок. Съзнанието за това ги спасяваше от пълно падение.

Роланд взе бутилката с арманяка и наля отново чашата на Равик. След това извади от чантата си едно листче.

— Ако решиш някога да напуснеш Париж — ето новият ни адрес. Можеш да дойдеш, когато пожелаеш.

Равик погледна бележката.

— Имам две имена — каза Роланд. — Едното е за първите две седмици. Моето. А след това името на годеника ми.

Равик прибра бележката в джоба си.

— Благодаря, Роланд. Засега оставам в Париж. Освен това годеникът ти би се учудил сигурно, ако внезапно довтасам.

— Казваш това, защото не исках да дойдеш на гарата ли? Това е нещо друго. Давам ти бележката в случай, че някога ти се наложи да напуснеш Париж. И то набързо.

Той вдигна глава и я погледна учудено.

— Защо?

— Слушай, Равик — отвърна тя. — Ти си бежанец.

А бежанците изпадат понякога в затруднения. Добре е да знаеш къде можеш да отидеш в такъв случай и да знаеш, че полицията няма да те открие.

— Откъде знаеш, че съм бежанец?

— Знам. Но не съм казвала никому. Това не засяга другите. Вземи адреса и ако ти потрябва някой ден, ела. У нас никой няма да те търси.

— Добре. Благодаря, Роланд.

— Преди два дни тук идва един полицай. Пита за някакъв германец. Искаше да знае идвал ли е.

— Така ли? — попита внимателно Равик.

— Да. За онзи, който беше тук при последното ти идване. Сигурно не си спомняш вече. Един дебел, плешив мъж. Седнал бе с Ивон и Клер. Полицаят питаше бил ли е тук и кой друг е бил по същото време.

— Не си спомням — каза Равик.

— Сигурна съм, че не си го забелязал. Но аз не му казах, разбира се, че си идвал оная вечер.

Равик кимна.

— По-добре да не знаят — заяви Роланд. — По този начин няма да дам на фантетата възможност да преследват невинни хора за това, че нямат паспорти.

— Разбира се. Каза ли полицаят какво иска?

Роланд вдигна рамене.

— Не. А не е и наша работа да го питаме. Казах му, че никой не е идвал. Това е правило в нашето заведение. Ние никога нищо не знаем. Така е по-добре. А той и не прояви особен интерес.

— Така ли?

Роланд се усмихна.

— Трябва да знаеш, Равик, че повечето французи не искат и да знаят какво може да се случи на някой немски турист. Ние си имаме достатъчно грижи.

Тя стана.

— А сега трябва да си вървя. Сбогом, Равик.

— Сбогом, Роланд. Без теб тук няма да е вече тъй хубаво.

Тя се усмихна.

— Отначало може би не. Но скоро ще стане.

Отиде да се сбогува с момичетата. На минаване погледна към касата, столовете и масите. Практични подаръци. Тя си ги представяше вече в кафенето си; особено касата. Тази каса означаваше приходи, сигурност, дом и благоденствие. Роланд се поколеба за миг, но не можа да устои. Извади няколко монети от чантата си, сложи ги в лъскавата каса и я завъртя. На прозорчето се появи сумата два и половина франка, касата се отвори и Роланд прибра с щастлива детска усмивка собствените си пари.

Любопитни момичетата я заобиколиха. Роланд повтори операцията и плати франк и седемдесет и пет.

— Какво може да се получи във вашето заведение за един франк и седемдесет и пет сантима? — попита Маргьорит, по прякор Кобилата.

Роланд помисли. После отвърна:

— Едно дюбоне, два пъти перно.

— А колко струват амерпиконът или бирата?

— По седемдесет сантима. — Роланд записа нула франка и седемдесет сантима.

— Евтино е — каза Кобилата.

— При нас трябва да е по-евтино, отколкото в Париж — обясни Роланд.

Момичетата наредиха столовете около двете мраморни маси, седнаха внимателно, пригладиха копринените си рокли и започнаха да се държат като посетителки в бъдещото кафене на Роланд.

— Три чая с английски бисквити, госпожо Роланд — каза Дейзи, нежна руса девойка, любимка главно на женените посетители.

— Седем франка и осемдесет. — Роланд маркира на касата си. — Съжалявам, но английските бисквити са много скъпи.

От съседната маса Маргьорит-Кобилата вдигна глава, след като точно премисли всичко.

— Две бутилки помри — поръча тържествено тя. Обичаше Роланд и искаше да й го покаже.

— Деветдесет франка. Хубаво помри.

— И четири коняка — изпръхтя Кобилата, — Днес имам рожден ден.

— Четири франка и четиридесет. — Касата изтрака.

— Четири кафета с целувки.

— Три франка и шестдесет.

Възхитена Кобилата погледна Роланд. Не можеше да измисли нищо повече.

Момичетата заобиколиха касата.

— Колко прави всичко, госпожо Роланд?

Тя им показа бележката с отпечатаните цифри.

— Сто и пет франка и осемдесет сантима.

— И колко е печалбата?

— Около тридесет франка. Главно от шампанското. От него много се печели.

— Добре — каза Кобилата. — Добре! Така винаги да ви върви.

Роланд се върна при Равик. Очите й сияеха като на човек, който е влюбен или печели.

— Сбогом, Равик, не забравяй какво ти казах.

— Няма. Сбогом, Роланд.

Тя излезе — силна, изправена, уверена. Бъдещето беше за нея ясно, а животът — хубав.

Равик седеше с Морозов пред „Фуке“. Беше девет часът вечерта. Терасата бе препълнена. Две улични лампи светеха някъде зад Арката със студена бяла светлина.

— Плъховете напускат Париж — каза Морозов. — В „Интернационал“ има три празни стаи. Това не се е случвало от 1933 година насам.

— Други емигранти ще дойдат и ще ги заемат.

— Какви? Имали сме руснаци, италианци, поляци, испанци, германци.

— Французи — добави Равик. — От граничните области. Бежанци, както през последната война.

Морозов вдигна чашата си, видя, че е празна, и по вика келнера.

— Още една кана пуйи.

— А ти какво ще правиш, Равик? — попита той.

— В качеството си на плъх ли?

— Да.

— И плъховете се нуждаят днес от паспорти и визи.

Морозов го погледна неодобрително.

— Имал ли си досега паспорт? Не. И въпреки това си бил в Прага, Виена, Цюрих, Испания и Париж. А сега е вече време да изчезнеш от тук.

— Къде да отида? — попита Равик. После взе донесената кана. Тя бе толкова студена, че се беше изпотила. Той наля от пивкото вино. — В Испания? Там чакат фалангистите.

— В Швейцария.

— Швейцария е много малка. Бил съм там три пъти. Полицията ме хващаше винаги още на втората седмица и ме връщаше във Франция.

— В Англия. Да отидеш там нелегално от Белгия.

— Невъзможно. В Англия ги залавят още на пристанището и ги връщат в Белгия. А Белгия не е страна, в която могат да живеят емигранти.

— В Америка не можеш да отидеш. Какво ще кажеш за Мексико?

— Препълнено е. А и там можеш да отидеш само ако имаш документи.

— Никакви ли нямаш?

— Имах само няколко свидетелства за освобождаване от затворите, в които съм лежал под различни имена поради незаконно влизане в страната. А те не ми трябват и затова веднага съм ги унищожавал, разбира се.

Морозов мълчеше.

— Няма вече къде да се бяга, Борис — каза Равик. — Този момент все някога настъпва.

— Нали знаеш какво те очаква, ако се обяви война?

— Разбира се. Френски концентрационен лагер. Ще бъде лошо, защото не са подготвени за това.

— Тогава?

Равик вдигна рамене.

— Няма защо да мислим толкова напред.

— Добре. Но знаеш ли какво може да се случи, ако Франция падне, докато се намираш в концентрационния лагер? Германците ще те пипнат.

— Мен и много други. Евентуално. А може пък французите да ни пуснат преди това. Кой знае?

— Тогава?

Равик извади една цигара от джоба си.

— Няма защо да говорим за това, Борис. Не мога да напусна Франция. Всичко друго е опасно или недостижимо. А пък и не ми се ходи никъде.

— Вече не ти се ходи никъде?

— Да. Мислих по този въпрос. Трудно ми е да ти обясня защо, но не ми се ходи никъде.

Морозов замълча. Погледна тълпата и каза:

— Жоан е тук.

Тя бе седнала доста далеч с един мъж на маса, обърната към авеню „Георг V“.

— Познаваш ли го? — попита Морозов. Равик погледна.

— Не.

— Изглежда, често ги сменя.

— Живее си живота — отвърна равнодушно Равик. — Като повечето от нас. Запъхтява се от страх да не пропусне нещо.

— Това може да се нарече и другояче.

— Може. Но не променя нещата. Неспокоен дух, приятелю. Болестта на последните двадесет и пет години. Никой вече не вярва, че със спестяванията си ще живее спокойно на старини. Всеки надушва пожара и се опитва да сграбчи, каквото може. Това, разбира се, не се отнася за теб. Ти си привърженик на дребните удоволствия.

Морозов не отговори.

— Тя не разбира нищо от шапки — каза Равик. — Погледни с каква шапка е само! Изобщо има лош вкус. В това е силата й. Културата омаломощава. Всичко се свежда в края на краищата до простия инстинкт за живот. Ти самият си чудесен пример за това.

— Остави ме да се порадвам на простите си наслади, ветрогонец такъв! — усмихна се Морозов. — Непридирчивият харесва всичко. И няма да остане никога с празни ръце. Глупаво е да търсиш на шестдесет години любов, все едно да искаш да спечелиш на карти, когато партньорите ти шмекеруват. Един приятен публичен дом може да те успокои. Този, в който аз ходя, има шестнадесет млади жени. Там срещу малко пари аз се чувствам като истински паша. Ласките, които получавам, са много по-искрени от тия, измолвани от някой роб на любовта. Повтарям — роб на любовта.

— Разбирам те, Борис.

— Добре. Да си доизпием тогава виното. Студеното леко пуйи. А след това да подишаме сребристия парижки въздух, докато е все още чист.

— Съгласен съм. Забеляза ли, че кестените цъфтят тази година за втори път?

Морозов кимна. След това посочи към небето, където трептеше Марс — голяма червена звезда над тъмните покриви.

— Да. Казват също, че онзи приятел горе от години не е бил толкова близо до земята. — Той се засмя. — Скоро ще прочетем, че някъде се е родило дете с белег, приличащ на меч. А другаде е валял кървав дъжд. От злокобните предзнаменования липсва единствено загадъчната комета от Средновековието.

— Ето я и кометата! — Равик посочи неоновите реклами над сградата на вестника, които се гонеха непрекъснато, и тълпата, застанала мълчаливо и загледана втренчено в тях.

Те поседяха известно време. Един акордеонист застана на края на тротоара и засвири „Ла Палома“. Продавачите на килими пристигнаха с копринени персийски килими на рамене. Едно момче продаваше по масите фъстъци. Всичко беше по старому, докато се появиха и вестникарчетата. Хората моментално разграбиха вестниците от ръцете им; след няколко секунди терасата с разгърнатите вестници изглеждаше покрита от рояк огромни, бели, безкръвни молци, застанали жадно над своите жертви с безшумно пляскащи криле.

— Жоан си отива — заяви Морозов.

— Къде е?

— Ей там.

Жоан пресече улицата и отиде до една открита зелена кола, спряла пред „Шан-з-Елизе“. Тя не видя Равик.

Мъжът, който я придружаваше, заобиколи колата и седна на кормилото. Носеше шапка и беше сравнително млад. Изкара умело колата от редицата други, които бяха паркирани тук. Бе марка „Дьолае“.

— Хубава кола — каза Равик.

— Хубави гуми — добави Морозов и изсумтя презрително. — Железни човече Равик — продължи гневно той. — Равнодушни средноевропеецо! Хубава кола… Вих те разбрал, ако кажеш: „Проклета уличница“.

Равик се усмихна.

— Какво значение има? Уличница или светица — важно е как човек постъпва с тях. Ти не разбираш това, мирни покровителю на публичните Домове, с твоите шестнадесет жени! Любовта не е търговец, който желае възвръщаемост на вложения капитал. А за въображението са потребни само няколко куки, за да закачи булото си. Все едно дали са златни, тенекиени или ръждясали. Това було се закачва всякъде, където може. Щом ги покрие булото от лунни лъчи и седеф, и тръните, и розите се превръщат във вълшебна приказка от „Хиляда и една нощ“.

Морозов отпи глътка вино.

— Приказваш повече, отколкото трябва — каза той. — Пък и неверни неща.

— Знам. Но понякога блуждаещата звезда може да ти покаже пътя в мрака, Борис.

Откъм площад „Етоал“ бавно и със сребърни стъпки идваше хлад. Равик сложи ръка върху изпотената кана с вино. Почувства студенина под ръката си. И животът охладняваше в сърцето му. Сякаш този хлад долиташе от спокойния лъх на нощта; с него идваше и дълбокото безразличие към съдбата. Към съдбата и към бъдещето. Кога друг път се бе чувствал така? В Антиб, спомни си той, когато бе разбрал, че Жоан ще го напусне. Безразличие, което се превърна в равнодушие. Както и решението да не бяга. Да не бяга вече. Те бяха свързани едно с друго. Той бе осъществил и отмъщението, и любовта. Това му стигаше. Не беше всичко, но все пак твърде много. След убийството на Хааке не бе напуснал Париж. Нямаше и сега да го напусне. Тия неща бяха свързани. Който се ползува от щастливия случай, трябва да може и да се отказва от него. Това не беше примирение, а спокойно решение, което не се поддава на никаква логика. Нямаше място вече за колебания. Той се бе успокоил. Сега чакаше, съвземаше се и се оглеждаше. Беше обзет от онова тайнствено равнодушие, което винаги те завладява в навечерието на преломни събития. Нищо вече нямаше значение. Всички реки бяха пресъхнали. Някъде в нощта море надигаше води, но утрото щеше да покаже накъде ще тръгнат те.

— Трябва да си вървя — каза Морозов, като погледна часовника си.

— Добре. Аз ще остана, Борис.

— За да се порадваш на последните вечери пред Залеза на Боговете ли?

— Именно. Те никога вече няма да се повторят.

— Толкова ли е лошо това?

— Не. И ние няма да се повторим. Вчерашният ден е безвъзвратно загубен и никакви сълзи или магии не могат да го върнат.

— Много приказваш. — Морозов стана. — Бъди благодарен, че присъстваш на агонията на един век. И то на един лош век.

— Той все пак е нашият. А пък ти говориш прекалено малко, Борис.

Морозов допи виното си прав. След това остави чашата така предпазливо, сякаш е динамит, и изтри брадата си. Беше в цивилни дрехи и изглеждаше пред Равик едър и силен.

— Не мисли, че не разбирам защо не искаш да напуснеш Париж — каза бавно той. — Разбирам добре нежеланието ти да отидеш някъде.

Равик се върна рано в хотела. В хола видя една малка, загубена фигура, която стана развълнувано при влизането му, като се подпря някак особено на двете си ръце. Забеляза, че единият крачол на панталона висеше без крак. Вместо него отдолу се подаваше мръсен, подбит дървен кол.

— Докторе, докторе!

Равик се вгледа по-внимателно и видя в полутъмния хол едно широко усмихнато юношеско лице.

— Жано — каза изненадан той. — Жано е, разбира се!

— Да. Същият. Чакам ви цялата вечер. Едва днес следобед можах да намеря адреса ви. Много пъти се опитвах да го получа от онази стара вещица, старшата сестра в болницата. Но тя винаги ми казваше, че не сте в Париж.

— Нямаше ме наистина известно време.

— Най-после днес следобед ми каза, че живеете тук. И аз дойдох веднага — добави Жано сияещ.

— Да не е станало нещо с крака ти? — попита Равик.

— Не. — Жано потупа кола, сякаш галеше гърба на вярно куче. — Абсолютно нищо! Всичко е наред.

Равик погледна кола.

— Виждам, че си постигнал целта си. Но как успя да се справиш със застрахователното дружество?

— Не много трудно. Дадоха ми изкуствен крак. Но аз получих стойността му от магазина срещу петнадесет на сто отстъпка.

— Ами млекарничката?

— Затова именно съм дошъл. Отворихме млекарничка. Малка е, но можем да се оправим. Мама продава. Аз се занимавам с доставките и сметките. Имам добри снабдители. Направо от провинцията.

Накуцвайки, Жано се приближи до изтъркания диван и остави един пакет, завит в тъмнокафява амбалажна хартия.

— Това е за вас, докторе. Донесох ви го. Не е кой знае какво. Но е от нашия магазин — хляб, масло, сирене и яйца. Ако не ви се излиза, можете да се навечеряте с това, нали?

Той погледна втренчено Равик, който отговори:

— Това изобщо е една добра вечеря.

Жано кимна доволен.

— Надявам се, че ще харесате сиренето. Едното е „Бри“, другото — „Пон л’евек“.

— Това е любимото ми сирене.

— Чудесно! — Жано потупа от щастие силно ампутирания си крак. — Майка ми настоя за „Пон л’евек“. Аз смятах, че ще предпочетете „Бри“. То подхожда повече на човек като вас.

— И двете са първокласни. Не можехте да измислите нещо по-хубаво. — Равик взе пакета. — Благодаря, Жано. Пациентите не си спомнят често за своя лекар. Обикновено го търсят, за да се пазарят за хонорара.

— Богатите пациенти, нали? — кимна закачливо Жано. — Но не и ние. Ние сме ви безкрайно задължени! Ако кракът ми бе останал само парализиран, едва ли щяхме да получим някакво възнаграждение.

Равик го погледна. И помисли: „Да не би да смята, че съм отрязал крака от желание да му услужа?“

— Не можеше да се направи нищо друго, освен да се отреже, Жано.

— Сигурно — смигна Жано. — Ясно е. — Той нахлупи шапката си. — А сега трябва да тръгвам. Майка ми сигурно ме чака. Отдавна съм излязъл. Трябва да приказвам и с един човек за доставката на рокфор. Сбогом, докторе. Надявам се, че ще харесате сиренето.

— Сбогом, Жано. Благодаря ти. И добра сполука.

— Тя не ни напуска.

Малката фигура махна с ръка и излезе самоуверено от хола накуцвайки.

Равик отвори пакета в стаята. Намери един стар, неупотребяван от години спиртник. После изрови пакетче сух спирт и малко тиганче. Взе две таблетки, постави ги в спиртника и го запали. Синкавият пламък затрептя. Сложи в тигана малко масло, счупи две яйца и ги разбърка. След това си отряза парче пресен хрупкав бял хляб, сложи тиганчето на масата върху няколко вестника, отвори сиренето, донесе си една бутилка вувре и почна да яде. Отдавна не бе се хранил така. Реши да си купи още на другия ден няколко пакетчета сух спирт. Лесно можеше да вземе спиртника в концентрационен лагер, защото беше сгъваем.

Той ядеше бавно. Опита и другото сирене. Жано имаше право — вечерята беше хубава.