Триумфалната арка

23

— Да, върнах се, Равик — каза Кейт Хегстрьом. Беше в стаята си в хотел „Ланкастър“. Отслабнала бе. Мускулите под кожата й изглеждаха хлътнали, като че са изстъргани с много фини инструменти. Чертите й се бяха поизострили, а кожата приличаше на коприна, която може много лесно да се скъса.

— Мислех, че сте още във Флоренция… Или в Кан… или вече в Америка.

— През цялото време бях във Флоренция. Във Фиезоле. Докато най-накрая не можех вече да издържам. Спомняте ли си как се опитвах да ви убедя да дойдете с мен? Книги, камина, вечери, спокойствие. Книгите бяха на мястото си… Камината — също… Но спокойствието… И градът на свети Франциск Асизки дори е станал шумен. Шумен и неспокоен като всичко останало. Там, където той е проповядвал любов на птиците, сега маршируват мъже в униформи, замаяни от самохвалство, големи думи и бездънна омраза.

— Винаги е било така, Кейт.

— Не точно така. Само преди няколко години моят домоуправител беше любезен господин с кадифени панталони и обувки от въже. Сега е герой с високи ботуши и черна риза, въоръжен е със златни ками и държи речи, в които твърди, че Средиземно море трябва да бъде само италианско, че Англия трябва да бъде унищожена, а Ница, Корсика и Савоя да бъдат върнати на Италия. Този кротък народ, Равик, който не е печелил ни една война векове наред, обезумя, откакто го оставиха да победи Етиопия и Испания. Мои приятели, разумни хора преди три години, днес сериозно вярват, че могат за три месеца да покорят Англия. Страната кипи. Какво става? Избягах от грубостта на кафявите ризи във Виена; сега напуснах Италия заради безумието на черноризците; казват, че другаде имало зелени ризи, а в Америка — сребърни, разбира се… Целият свят ли е обзет от лудост по разни ризи?

— Изглежда. Но твърде скоро ще се промени. Цветът на всички ще стане червен.

— Червен ли?

— Да. Кървавочервен.

Кейт Хегстрьом погледна надолу към двора. Мека зеленикава светлина се процеждаше през листата на кестените.

— Невероятно — каза тя. — Две войни за двадесет години е прекалено много. Още сме твърде уморени от първата война.

— Уморени са само победителите. Но не и победените. Победителите бързо забравят.

— Да, може би. — Тя го погледна. — Не остава много време, нали?

— Страхувам се, че не.

— Мислите ли, че това се отнася и за мен?

— Защо не? — вдигна глава Равик. Тя не отбягна погледа му. — Видяхте ли Фиола? — попита той.

— Да. Един, два пъти. Той е от малцината, които още не са се заразили от черната чума.

Равик не отговори. Изчакваше.

Кейт Хегстрьом взе от масата една огърлица от бисери и почна да си играе с нея. В тънките й пръсти тя приличаше на скъпа молитвена броеница.

— Чувствам се като Скитника евреин — добави после тя. — Търся малко покой, но изглежда, че съм тръгнала в неподходящо време. Никъде не мога вече да го намеря. Само тук е малко по-спокойно.

Равик погледна бисерите. Бяха създадени от безформени сиви мекотели, подразнени от чуждо тяло, зрънце пясък в черупките им. Тази нежна и сияйна красота се дължеше на едно случайно раздразнение, „Човек трябва да запомни това“ — помисли той.

— Не мислихте ли да отидете в Америка, Кейт? Всеки, който има възможност да напусне Европа, трябва да го стори. Късно е вече за друго.

— Искате да ме отпратите ли?

— Не. Нали казахте миналия път, че имате намерение да уредите нещата си и да се върнете в Америка?

— Да. Но вече не искам. Още не. Искам да остана тук известно време.

— В Париж е горещо и неприятно през лятото. Тя остави бисерите.

— Не е толкова неприятно, ако е последното ти лято, Равик.

— Последното ли?

— Да. Последното, преди да си замина.

Равик замълча. „Какво знае? — питаше се той. — Какво й е казал Фиола?“

— Какво става в „Шехеразада“? — попита тя.

— Отдавна не съм бил там. Морозов казва, че всяка вечер е препълнено. Като останалите нощни барове.

— През лятото?

— Да, и през лятото, когато повечето заведения от тоя род са затворени. Учудвате ли се?

— Не. Всеки бърза да сграбчи каквото може, преди да настъпи краят.

— Да — каза Равик.

— Ще ме заведете ли някога там?

— Разбира се, Кейт. Когато пожелаете. Мислех, че не искате да отидете там.

— И аз мислех така. Но промених решението си. И аз искам да грабна още нещо от живота.

Погледна я. После каза:

— Добре, Кейт. Когато искате.

Стана. Тя го придружи до вратата. Облегна се на дървената й рамка, стройна, със суха копринена кожа, която ти се струва, че ще зашуми при най-лекото докосване. Очите й бяха много бистри и още по-големи. Подаде му ръка. Беше гореща и суха.

— Защо не ми казахте от какво съм болна? — каза безгрижно тя, като че го пита за времето.

Той я погледна, без да отговори.

— Можех да понеса тая вест — допълни тя и едва доловима насмешка, без нито следа от укор, премина по лицето й. — Сбогом, Равик.

Човекът с извадения стомах бе умрял. Охкал цели три дни. Дори и морфинът не му помогнал. Равик и Вебер знаеха, че ще умре. Можеха да му спестят страданията през тия три дни. Но не го сториха, защото религията проповядва любов към ближния и забранява съкращаването на мъките му. А законът я закриля.

— Изпратихте ли телеграма на семейството му? — попита Равик.

— Няма семейство — отговори Вебер.

— На роднините тогава?

— Няма и роднини.

— Никакви ли?

— Никакви. Дойде само портиерката на къщата, в която живее. Този човек не получавал никога писма, само каталози от търговски фирми и брошури против алкохолизма, туберкулозата, венерическите болести и т.н. Никой не го посещавал. Плати предварително за операцията и за четири седмици престой в болницата. Тоест за две седмици повече. Портиерката твърди, че й обещал всичко, което притежава, защото се грижила за него. И иска да й върнем предплатената за двете седмици такса. Била като майка за тоя човек. Трябваше да видите тази майка! Разправя, че била принудена да прави какви ли не разходи за него. Платила му наема. Аз й казах, че щом като той е платил тук предварително, не виждам защо да не постъпи по същия начин и с жилището си. Освен това с тези въпроси ще се занимава полицията. При тия думи тя ме наруга.

— Пари! — каза Равик. — Колко изобретателни стават хората за тях!

Вебер се засмя.

— Трябва да уведомим властите. Те ще се погрижат за всичко; дори за погребението.

Равик погледна още веднъж човека без стомах и роднини. За тоя един час лицето му се бе така променило, както никога досега през неговия тридесет и пет годишен живот. От вцепененото при последното дихание тяло постепенно изникваше суровият образ на смъртта. Случайното и временното изчезваха, белезите на смъртта се заличаваха и това изкривено обикновено лице се превръщаше постепенно в строга и безмълвна вечна маска. Само след час тя щеше напълно да властва.

Равик излезе. В коридора срещна нощната сестра. Тя току-що влизаше.

— Болният от дванадесета стая умря — каза той — преди половин час. Няма защо да дежурите. — И добави, като видя израза й: — Остави ли ви нещо?

Тя се поколеба.

— Не. Беше много студен човек. И през последните дни почти не говореше.

— Да, не говореше.

Сестрата погледна Равик.

— Имаше чудесен несесер. Целият от сребро. Всъщност бе прекалено изящен за един мъж. Много повече подхожда на една жена.

— Не му ли казахте това?

— Говорихме веднъж. Във вторник през нощта, тогава беше по-спокоен. Но каза, че среброто подхожда и на мъж. И четките били много хубави. Такива вече не се намирали днес. Иначе говореше съвсем малко.

— Среброто ще вземе сега държавата. Този човек няма никакви роднини.

Сестрата кимна с разбиране.

— Жалко! Ще почернее! А четките се развалят, ако не са нови и не се употребяват. Преди употреба трябва да се измият много добре.

— Да, жалко — каза Равик. — По-добре щеше да бъде вие да ги вземете. Така някой все пак ще им се радва.

Сестрата се усмихна признателно.

— Няма значение. Не очаквах нищо. Умиращите рядко подаряват. Само оздравелите. Умиращите не искат да повярват, че ще умрат. Затова не дават нищо. А някои го вършат и напук. Няма да повярвате, докторе, колко ужасни понякога са те. Какви неща говорят, преди да умрат!

Руменото й детинско лице беше откровено и ясно. Тя не се интересуваше от това, което става около нея, стига да не засяга нейния малък свят. Умиращите бяха за нея лоши или безпомощни деца. Човек се грижи за тях, докато умрат, после идват други, някои оздравяват и са признателни, други — не, трети просто умират. Такъв е животът. Няма за какво да се тревожим. Много по-важно е дали цените при разпродажбата в „Бон Марше“ са с 25 процента по-ниски или дали братовчедът Жан ще се ожени за Ан Кутюрие.

„Това наистина е по-важно — помисли Равик. — Малкият кръг, който ни предпазва от хаоса. Какво щеше да стане иначе с нас?“

Той седеше пред кафене „Триомф“. Нощта беше сива и облачна. Бе топло, безшумни светкавици проблясваха някъде далеч от време на време. Животът се промъкваше бавно по улиците. Една жена със синя копринена шапка седна до него на масата.

— Ще ме почерпиш ли един вермут? — попита тя.

— Да. Но ме оставете сам. Чакам някого.

— Можем да чакаме заедно.

— Предпочитам да съм сам. Очаквам една шампионка по борба от „Пале дю Спор“.

Жената се усмихна. Беше така гримирана, че усмивката се забелязваше само на устните й. Всичко друго беше бяла маска.

— Ела с мен — каза тя. — Имам много приятно жилище. И съм добра.

Равик поклати глава. Остави една петфранкова банкнота на масата.

— Ето. Сбогом. И всичко хубаво.

Жената взе банкнотата, сгъна я и я мушна под жартиера си. След това запита:

— Настроение ли нямаш?

— Напротив.

— Аз умея да се справям с лошото настроение. Имам една много хубава приятелка. — Млада — добави тя след кратко мълчание. — С гърди като Айфеловата кула.

— Друг път.

— Добре. — Жената стана и отиде да седне на друга маса. Известно време поглеждаше към него, след това си купи спортен вестник и зачете резултатите от надбягванията.

Равик гледаше гъмжащата тълпа, която се буташе непрестанно край масите. Оркестърът в кафенето свиреше виенски валсове. Светкавиците зачестиха. Група млади хомосексуалисти, кокетни и шумни, кацнаха на съседната маса като ято папагали. Бяха с брадички по последна мода, а саката им бяха много широки в раменете и тесни в кръста.

Една девойка се спря пред масата на Равик и го погледна. Лицето й му беше смътно познато, но имаше толкова жени, които познаваше така. Приличаше на онези елегантни проститутки, които спекулират със своята безпомощност.

— Не ме ли познахте? — попита девойката.

— Познах ви, разбира се — отвърна Равик, без ни най-малко да се сеща коя е. — Как сте?

— Добре. Но вие май наистина не ме познахте?

— Аз забравям имена. Но ви познавам, разбира се. Отдавна не сме се виждали.

— Да. Добре изплашихте Бобо тогава! — Тя се усмихна. — Вие ми спасихте живота, а вече не ме познавате.

„Бобо! Спасил съм й живота! Акушерката!“ Равик си припомни.

— Вие сте Люсиен — каза той. — Разбира се! Но тогава бяхте болна. А сега сте здрава. Затова не ви познах веднага.

Люсиен се засмя.

— Наистина! Спомнихте си! Много ви благодаря за стоте франка, които успяхте да измъкнете от акушерката.

— А… вярно… няма за какво. — След неуспеха си у госпожа Буше той й бе изпратил малко пари от собствения си джоб. — Съжалявам, че не можах да взема цялата сума.

— И това стигаше. Вече ги бях отписала.

— Искате ли да пийнете нещо с мен, Люсиен?

Тя кимна и седна предпазливо при него.

— Чаша чинцано със сода.

— Как сте, Люсиен?

— Много добре.

— С Бобо ли сте още?

— Разбира се. Но той сега е съвсем друг. По-добър е.

— Добре.

Нямаше какво да я разпитва. Една бедна шивачка се бе превърнала в уличница. Затова я бе закърпил. А Бобо се бе погрижил за останалото. Тя не се страхуваше вече, че може да забременее. Още едно основание да тръгне без задръжки по нанадолнището. Беше още в началото; почти детинската й външност можеше все още да привлича възрастните мераклии, като порцеланова статуйка, която не е загубила напълно блясъка си от дълга употреба. Тя пиеше предпазливо като птиче, но очите й вече шареха наоколо. В това нямаше нищо радостно, но и не беше повод за особени съжаления. Само късче от живота, което се изплъзва.

— Доволна ли си? — попита той.

Тя кимна. Равик забеляза, че е наистина доволна. Всичко й се струваше напълно в реда на нещата. Нямаше какво толкова да се драматизира.

— Сам ли сте? — попита тя.

— Да, Люсиен.

— В такава вечер?

— Да.

Тя го погледна стеснително и се усмихна.

— Аз съм свободна.

„Какво става с мен? — помисли Равик. — Толкова зажаднял ли изглеждам, та всяка проститутка ми предлага късче продажна любов?“

— Много далече живеете, Люсиен. Нямам толкова време.

— Няма да отидем у нас. Бобо не бива да узнае нищо.

Равик я погледна.

— Знае ли изобщо Бобо?

— Знае. За другите — да. Той следи. — Усмихна се. — Много е млад още и мисли, че иначе няма да му давам парите. От вас няма да искам пари.

— Затова ли не трябва да узнае нищо?

— Не. А защото ще ревнува. Просто полудява от ревност.

— И винаги ли е такъв?

Люсиен го погледна изненадана.

— Не, разбира се. Другите плащат.

— Значи само когато не става дума за пари, така ли?

Люсиен се поколеба. След това се изчерви:

— Не това е причината. Той ревнува само когато мисли, че има и нещо друго. — Поколеба се отново. — Че се намесват и чувства.

Тя не вдигна глава. Равик взе ръката й, отпусната на масата.

— Слушай, Люсиен — каза той. — Много е мило, че си спомни за мен. И че искаш да бъдеш с мен. Ти си прекрасна и аз бих те взел със себе си. Но не мога да бъда с жена, която съм оперирал. Разбираш ли?

Тя повдигна дългите си ресници и кимна бързо.

— Да.

После стана.

— Тогава си тръгвам.

— Сбогом, Люсиен. Всичко хубаво. Пази се да не се разболееш.

— Добре.

Равик записа нещо на едно листче. След това й го подаде.

— Вземи това лекарство, ако още го нямаш. То е най-ефикасното. И не давай всичките си пари на Бобо.

Люсиен се усмихна и поклати отрицателно глава. И тя, и Равик знаеха, че въпреки всичко ще му ги даде. Равик я проследи с поглед, докато изчезна в тълпата. След това повика келнера.

Жената със синята шапка мина отново край него. Бе наблюдавала сцената. Сега си вееше със сгънатия вестник и показваше изкуствените си зъби.

— Ти, сладурче, си или импотентен, или хомосексуалист — каза тя приятелски, минавайки край него. — Бъди щастлив и ти благодаря от сърце.

Равик тръгна в топлата нощ. Над покривите на къщите проблясваха светкавици. Беше тихо. Той видя, че входът на Лувъра е осветен. Вратите бяха отворени и влезе вътре.

Имаше нощна изложба. Няколко зали бяха осветени. Обиколи египетската експозиция, която приличаше на огромен светещ гроб. Клекнали или изправени каменни царе от преди три хиляди години гледаха неподвижно с гранитните си очи групите обикалящи студенти, жени със старомодни шапки и отегчени възрастни мъже. Миришеше на прах, застоял въздух и безсмъртие.

В гръцката зала пред Венера Милоска си шепнеха няколко девойки, които никак не приличаха на нея. Равик се спря. След гранита и зеления египетски сиенит мраморът изглеждаше декадентски и мек. Леко закръглената Венера напомняше някоя самодоволна, къпеща се домакиня, красива, но глупава. Аполон гущероубиецът приличаше на хомосексуалист, който се нуждае от повечко гимнастика. Статуите бяха изложени в зали и това именно ги убиваше. Но не и египтяните, създадени за гробници и храмове. На гърците им трябваше слънце, въздух и колони, зад които блести златистата светлина на Атина.

Равик продължи по-нататък. Голямата зала със стълбата се приближаваше властно към него. И изведнъж над всичко останало израсна Нике от Самотраки.

Отдавна не бе я виждал. Последният път беше облачен ден. Мраморът изглеждаше тогава потъмнял и в сивата зимна светлина на музея богинята на победата му се стори зъзнеща и неуверена. Тя се издигаше сега високо над стълбите, на останките от мраморния кораб, осветена от прожектори, сияеща, с широко разперени крила, с дреха, прилепнала от вятъра до устремената й снага, блестяща и готова да литне. Пурпурното Саламинско море сякаш ревеше зад нея, а небето тъмнееше в кадифено очакване.

Тя не знаеше какво е морал. Не знаеше какво са бури и засади. Познаваше само победата и поражението, които са почти едно и също. Не беше изкушение, а само полет; не беше съблазън, а само безгрижие. Нямаше тайни, а беше все пак по-вълнуваща от Венера, която изтъкваше още повече своя пол, като го прикриваше. Приличаше на птиците и корабите, на вятъра, вълните и кръгозора. Нямаше родина.

„Няма родина — помисли Равик. — Но нямаше и нужда от нея. На всеки кораб беше като у дома си. Родината й е навред, където има смелост, борба и дори поражение, стига то да не се примесва с отчаяние. Тя бе не само богиня на победата, но и на всички авантюристи и бежанци, докато не се предадат.“

Той се огледа. В залата не бе останал вече никой.

Студентите и туристите с пътеводители в ръка се бяха прибрали по домовете си. Дом… какъв друг дом съществува за хората без родина освен бурния кратковременен подслон в едно чуждо сърце? Може би затова любовта разтърсва и завладява така силно сърцата на бездомниците… защото нямат нищо друго? Не се ли опита точно затова да избяга от нея? Но тя не го ли догони и повали? Много по-трудно бе да се надигнеш отново на хлъзгавия лед в чуждата страна, отколкото на родната, добре позната земя.

Нещо привлече погледа му. Нещо бяло, малко и пърхащо. Пеперуда, която бе влязла сигурно през отворените врати. Може би бе долетяла откъм топлите розови лехи на парка „Тюйлери“, пробудена в уханния си сън от двама влюбени, замаяна от светлината на непознати за нея многобройни и объркващи слънца, сега търсеше убежище в тъмнината зад тежките врати и се луташе в просторните зали, където щеше да заспи уморена на някой мраморен корниз, на парапета на прозореца или на рамото на някоя сияйна богиня. На сутринта щеше да потърси цветя, живот, сладкия мед на цветчетата, но нямаше да намери нищо и щеше да заспи пак на хилядолетния мрамор, изнемощяла и безпомощна, докато тънките упорити крачета се отпуснат съвсем и тя се отрони като листче в ранна есен.

„Сантименталност“ — помисли Равик. Богинята на победата и приютилата се в музея пеперуда. Прост символ. Но има ли по-затрогващо нещо от простия символ, от простите чувства, от простата сантименталност? Какво ги прави прости? Само тяхната очевидна истина. Всеки снобизъм изчезва, когато борбата е на живот и смърт. Пеперудата изчезна в полумрака на купола. Равик излезе от музея. Навън го посрещна топъл и задушен въздух, като че бе влязъл в баня. Спря се. Прости чувства! Не беше ли той във властта на най-простото от всички? Погледна широкия двор, където вековете хвърляха своята сянка, и внезапно почувства, че го удрят с юмруци. Едва не политна. Призракът на устремената нагоре бяла Нике беше все още пред очите му, но из полумрака зад нея се подаваше друго, простичко, но все пак скъпо за него лице, в което въображението му се бе уплело като индийски воал в тръните на роза. Той го дърпаше, но тръните държаха здраво копринените и златни нишки, бяха така плътно сплетени, че погледът не можеше вече ясно да различи острите тръни от лъскавата материя.

Лице, лице! Кой се интересуваше дали е просто или скъпо? Единствено или хилядолетно повтарящо се? Човек може предварително да е разпитвал, но хванал се един път, вече нищо не разбира. Става пленник на любовта, а не на създанието, което в момента я олицетворява. Кой може правилно да преценява нещата, когато е заслепен от пламъка на въображението? Любовта не признава никакви ценности.

Небето бе надвиснало още по-ниско. Безшумни светкавици раздираха от време на време черните облаци в нощта. С хилядите си слепи очи задухът сякаш притискаше покривите. Равик тръгна по улица „Риволи“. Под аркадите светеха витрини. Тълпа хора се стичаше към тях. Колите приличаха на колона мигащи отражения. „Ето ме — помисли той, — един от хилядите, които минават край витрините, изпълнени с лъскави джунджурии и скъпи неща; аз се разхождам в късната вечер с ръце в джобовете, а кръвта ми кипи и в пулсиращия сивобял лабиринт по двете полукълба на мекото мозъчно вещество бушува невидима битка, която превръща действителното в недействително, недействителното в действително. Усещам, че ме докосват чужди ръце, чужди тела се блъскат в мен, чужди погледи ме преследват, чувам коли, гласове, вихъра на осезаемата действителност, намирам се сред нея, а същевременно далеч от нея, като луната — на някаква друга планета, отвъд логиката и фактите; нещо в съзнанието ми вика някакво име, знаейки, че то не е действително и продължавайки все пак да го повтаря на глас; то вика сред вечната тишина, в която са заглъхнали много викове и която никога не дава ответ; то съзнава това и продължава да повтаря вика на любовната и на смъртната нощ, вика на възторга и на угасващото съзнание, на джунглите и на пустинята; и дори ако знам хиляди други отговори, този ще остане винаги недостижим.“

Любов! Колко неща крие тази дума! От най-леката милувка на плътта до най-далечната възбуда на духа, от простото желание за семейство до смъртния гърч, от ненаситната страст до борбата на Яков с ангела. „Ето ме — помисли Равик, — човек, прехвърлил четиридесетте, минал през много школи, с опит и знания, повалян и изправял се отново, минал през ситото на годините, закоравял, станал по-критичен и по-студен… Не желаех любов, не вярвах в нея, мислех, че тя няма да се върне, а ето я — дойде отново и цялата ми опитност е безполезна, а знанията ми я правят само по-пламенна. Какво изгаря в пламъка на чувствата по-пълно от сухия цинизъм и натрупаните дърва на дългогодишната критика?“

Той вървеше, нощта бе ведра и звучна; вървеше без цел, без да знае дали минават часове или минути. Не усети, когато се отзова в градините пред авеню „Рафаел“.

Домът на улица „Паскал“. Едва уловимото очертание на етажите. После — ателиетата в най-горния етаж, някои от които светеха. Откри кои са прозорците на ателието на Жоан. Те светеха. Беше си в къщи. А може би не, само беше оставила лампата да свети. Тя не обичаше да се връща на тъмно. Както и той. Равик тръгна нагоре по улицата. Пред къщата бяха спрели няколко коли. Между тях имаше и една жълта открита кола. Навярно бе на другия. Беше като за артист. Червени кожени седалки, арматурно табло като на самолет и безброй ненужни инструменти — положително е неговата. „Ревнувам ли? — помисли учудено той. — Да ревнувам случайната вещ, към която се е привързала? Да ревнувам нещо, което не ме засяга? Човек може да ревнува една любов, но не този, който му я е отнел…“ Върна се в градината. В тъмнината се разливаше сладко ухание на цветя. Примесваше се с аромата на пръстта и свежата зеленина. Те миришеха силно като пред буря. Намери пейка и седна. „Нима аз — помисли той — съм този закъснял влюбен, седнал срещу къщата на жената, която го е изоставила, и гледа в прозореца й? Нима съм разтърсван от желание, което мога да анализирам, но не и да преодолея? Нима аз съм тоя глупак, който е готов да даде години от живота си, за да върне времето назад и заедно с това едно русо нищожество, нашепващо глупости в ухото му? Нима аз съм този… по дяволите всички преструвки… който стои тук, ревнив, смазан и жалък, изпитващ безкрайно желание да подпали тая кола?“

Той потърси цигара. Безшумен плам. Невидим пушек. Кратката диря от кибритената клечка пробяга като комета. Защо не се качи до ателието? Какво можеше да стане? Още не е много късно. Горе светеше. Все още нещата можеха да се оправят. Защо не я измъкне, след като е разбрал истината? Да я измъкне, да я вземе със себе си и да не я пусне вече никога?

Погледна втренчено в тъмнината. Каква полза? Какво ще стане? Не може да изхвърли другия. Не можеш да изгониш нищо и никого от чуждото сърце. Не трябваше ли да я задържи, когато дойде при него? Защо не го направи?

Той хвърли цигарата. Защото не беше само това. Там бе цялата работа. Искаше нещо повече. Не беше достатъчно, дори ако тя се върне сама при него и всичко друго бъде забравено и заличено. Никога нямаше да бъде достатъчно. Колко странно и ужасно бе това! Някъде бе сгрешил. Лъчът на въображението не се бе отразил в огледалото, което трябваше да го хване и върне много по-силен; той бе отлетял в мъглявините на неуловимото и нищо вече не можеше да го върне: нито едно, нито хиляди огледала. Те биха могли да уловят само частица от неговата светлина, но никога да го върнат напълно. Призракът му блуждаеше сега из пустите небеса на любовта и ги изпълваше с безформена лъчезарна мъгла, която нямаше да се превърне никога в сияние около любимата. Вълшебният кръг бе счупен. Страданието оставаше. Но надеждата беше разбита.

Някой излезе от къщата. Мъж. Равик се изправи. Последва го жена. Смееха се. Не бяха те. Една от колите потегли. Той запали пак цигара. Можеше ли да я задържи? Можеше ли да я задържи, ако беше друг? Но какво щеше да задържи? Само една илюзия и нищо друго. Не бе ли достатъчно и това? Можеше ли да се постигне нещо повече? Кой знаеше нещо за черния вихър на живота, който кипеше безименно в чувствата ни и превръщаше празния звук във вещи, маса, лампа, родина, в Ти и любов? Съществуваше само предчувствие и страхотен полумрак. Не бе ли достатъчно и това?

Не бе достатъчно. Достатъчно бе само, ако човек вярва в него. Щом кристалът е разбит от чука на съмнението, човек може само да го залепи и нищо повече. Да го залепи, да излъже и да наблюдава натрошения му блясък, който е бил някога бяло сияние. Нищо не се връща. Нищо не се повтаря. Нищо! Дори ако Жоан се върне, няма да бъде същото. Само залепен кристал. Мигът бе отлетял. Нищо не можеше да го върне назад.

Той почувства остра, непоносима болка. Нещо го разкъсваше. „Господи, боже мой — помисли си — как може да страдам толкова, и то затова! Наблюдавам се отстрани, но това не променя нищо. Знам, че ако загубеното се върне, ще го изпусна отново, но копнежът ми ще остане жив. Аз разсичам болката като труп в моргата и по тоя начин хилядократно я съживявам. Знам, че един ден ще мине, но това сега не ми помага.“ Той хвърли премрежен поглед към прозореца. Почувства се ужасно смешен, но и това нищо не промени.

Силна гръмотевица разтърси града. Дъжд закапа по храстите. Равик стана. Улицата изглеждаше посипана с черно сребро. Дъждът запя. Едрите топли капки обляха лицето му. Той престана изведнъж да разбира смешен ли е, или жалък, страда ли, или не. Знаеше само, че е жив. Жив. Животът го държеше и разтърсваше. Не беше само страничен наблюдател; величието на неудържимото чувство пламтеше в жилите му като огън в пещ; нямаше значение дали е щастлив, или нещастен. Достатъчно беше, че е жив и съзнава това.

Той стоеше на дъжда, който се изливаше върху него като огън от небесна картечница. Стоеше там и се бе превърнал в дъжд и буря, вода и пръст; светкавиците от хоризонта се кръстосваха в него, той беше творение и стихия; нищо вече нямаше име, което да го отличава от другите. Всичко беше едно — любовта, поройният дъжд, бледият плам над покривите, пръстта, която сякаш набъбваше. Границите бяха изчезнали. Той спадаше към всички тях. Щастието и нещастието бяха празни черупки, изхвърлени от могъщото чувство, че живееш и че съзнаваш това. „Ей, ти, там горе — обърна се той към осветения прозорец, като се засмя, без да съзнава смеха си, — малка светлинка, мираж, лице, упражнявало такава странна власт над мене на тоя свят, в който има стотици хиляди друга, по-добри, по-красиви, по-умни, по-мили, по-верни и по-разбрани; случайност, изникнала една нощ на моя път и завладяла живота ми; безсмислено чувство, отхвърлено и отново влязло под кожата ми, докато спях, ти, която не знаеш за мен нищо друго освен това, че се съпротивлявах, и се нахвърляше върху мен, докато най-сетне се предадох, а след това мислех, че никога вече няма да стоя така. Дъждът облива ризата ми, по-топъл, по-хладен и по-нежен от ръцете и кожата ти. Аз стоя жалък в острите лапи на ревността, копнея за теб, презирам те, възхищавам се от теб и те боготворя, защото ти изпрати светкавицата, която ме озари, светкавица, скрита във всяка утроба, изпрати искрата на живота, черния плам! Ето ме тук не вече като мъртвец, който се е свил в убежището със своя дребнав цинизъм, сарказъм и малко смелост, прогонил мъртвешката студенина, а отново жив, и макар да страдам, сега съм готов да посрещна всички бури на живота, възроден отново чрез неговата проста сила. Бъди благословена ти, Мадона с невярно сърце; Нике с румънски акцент, мечта и измама, счупено огледало на тъмно божество; бъди благословена ти, която не подозираш нищо, ти, на която никога не ще заговоря, защото ще използуваш безмилостно думите ми! Ти ми възвърна това, което нито Платон, нито хризантемите, нито поезията и състраданието, нито отчаянието и търпеливата надежда биха могли да ми дадат: простия, силен, непосредствен живот, който ми се струваше престъпление в тия дни между две катастрофи. Поздравявам те! И бъди благословена! Трябваше да те загубя, за да науча всичко това. Поздравявам те!“

Дъждът се превърна в блестяща сребърна завеса. Разнесе се аромат на храсти. Ухаеше на пръст, в която се вливат нови живителни сокове. Някой изтича от отсрещната къща и вдигна покривалото на жълтата кола. Нямаше значение кой е. Нищо нямаше вече значение. Нощта продължаваше да излива дъжд от звездите; той се лееше тайнствен и плодоносен над каменния град е неговите алеи с градини; милиони цветчета протягаха към него разноцветните си венчета и го поглъщаха; той се хвърляше в отворените обятия на дърветата и проникваше в почвата, за да стигне до тъмния си брак с милиони очакващи корени; дъждът, нощта, природата, животът, всичко беше тук, без да се интересува от разрушението, смъртта, престъпниците и лъжливите светци, от победата и поражението; всичко беше тук, както всяка година, и той се бе слял отново с него; черупката се бе разтворила; животът се показваше, животът, благословеният очакван живот.

Той тръгна бързо през градините и улиците. Не се обръщаше, вървеше напред и върховете на дърветата в Булонската гора го посрещаха като огромен шумящ кошер; дъждът чукаше по тях, те се наклоняваха и шепнеха, а той се почувства отново млад, отиващ сякаш за пръв път при жена.