Триумфалната арка

22

Писъкът идваше откъм прозореца на семейство Голдберг. Равик се ослуша. Струваше му се почти невъзможно старият Голдберг да хвърли нещо по жена си или да я набие. Повече нищо не се чу. Само тичане, кратък тревожен разговор в стаята на емигранта Визенхоф и блъскане на врати.

Почти веднага на вратата му се потропа и съдържателката се втурна в стаята.

— Бързо… Бързо… Господин Голдберг…

— Какво?

— Обесил се е. На прозореца. Бързо…

Равик хвърли книгата.

— Дойде ли полицията?

— Не, разбира се! Иначе не бих ви поканила. Жена му току-що го е намерила.

Равик изтича заедно с нея надолу по стълбите.

— Свалиха ли го?

— Не още. Държат го…

Една тъмна група бе застанала до прозореца в полуосветената стая. Рут Голдберг, емигрантът Визенхоф и още някой. Равик запали лампата. Визенхоф и Рут Голдберг държаха в ръцете си като кукла стария Голдберг, а третият мъж се опитваше нервно да развърже възела на една вратовръзка, хваната за дръжката на прозореца.

— Прережете я…

— Нямаме нож — извика Рут Голдберг.

Равик извади от чантата си ножица и почна да реже. Вратовръзката беше от плътна коприна и не можеше да се среже лесно. Докато я режеше, Равик беше лице срещу лице със стария Голдберг. Изпъкнали очи, отворена уста, рядка побеляла брадичка, надебелял език, тъмнозелена връзка на бели точици, впита дълбоко в мършавия, подут врат… Тялото се люшкаше в ръцете на Визенхоф и Рут Голдберг, сякаш се превиваше от зловещ, смразяващ смях.

Лицето на Рут Голдберг беше зачервено и потънало в сълзи. Визенхоф се потеше до нея под тежестта на тялото, сега много по-тежко, отколкото е било приживе. Две влажни, ужасени, стенещи лица, а над, тях, усмихващата се мълчаливо на неземния мир, леко полюшкваща се глава, която чукна главата на Рут Голдберг при прерязването на връзката, така че жената отстъпи с писък, отпусна ръце и трупът се наклони с прострени ръце, сякаш искаше да я догони със смешно палячовско движение. Равик взе тялото и заедно с Визенхоф го сложи на пода. Развърза възела и започна да го преглежда.

— На кино! — хленчеше Рут Голдберг. — Изпрати ме на кино! „Рути — ми каза, — ти имаш толкова малко развлечения! Защо не отидеш в кино «Курсел»! Дават филм с Гарбо. «Кралица Кристина». Защо не отидеш? Избери си по-хубаво място. Балкон или ложа. Иди да го видиш. Два часа далеч от мизерията са все пак нещо.“ Каза го спокойно, мило и ме погали. „После иди да изядеш един шоколадов или млечен сладолед в сладкарницата на парка «Монсо»; позабавлявай се веднъж и ти, Рути“, каза той. И аз излязох. А когато се върнах…

Равик се изправи. Рут Голдберг млъкна.

— Трябва да е свършил тази работа, още щом сте излезли — каза той.

Тя притисна с ръка устата си.

— Нима е…

— Ще направим опит. Най-напред с изкуствено дишане. Знаете ли как се прави? — обърна се Равик към Визенхоф.

— Не, малко.

— Гледайте тогава.

Равик взе ръцете на Голдберг. Вдигна ги нагоре, след това ги притисна към гърдите му и продължи да ги движи по същия начин. В гърлото на Голдберг се чу хъркане.

— Жив е! — извика жената.

— Не. Това само е притиснатата трахея.

Равик показа още няколко пъти как се прави изкуствено дишане.

— Така, а сега опитайте — каза той на Визенхоф. Визенхоф коленичи до Голдберг.

— Почвайте! — подкани го нетърпеливо Равик. — Хванете го за китките. Или още по-добре между китките и лакътя!

Визенхоф се бе изпотил.

— По-силно! — каза Равик. — Изкарвайте въздуха от дробовете му.

След това се обърна към съдържателката. В стаята бяха надошли междувременно доста хора. Той направи знак на съдържателката да го последва.

— Мъртъв е — каза й той в коридора. — Изкуственото дишане е само за заблуждение. Един ритуал, който трябва да се извърши и нищо повече. Истинско чудо ще бъде, ако нещо му помогне.

— Какво трябва да направя?

— Това, което се прави винаги в такива случаи.

— Бърза помощ? Това значи да се разправям след десет минути с полицията.

— Няма да мине без полиция. Има ли документи семейство Голдберг?

— Да. Редовни. Паспорти и лични карти.

— А Визенхоф?

— Разрешително за пребиваване. Продължена виза.

— Тогава всичко е наред. Кажете на двамата да не споменават за мен. Тя се върнала, намерила го, изпищяла, Визенхоф прерязал възела, свалил го, опитал се с изкуствено дишане до идването на линейката. Можете ли да свършите тая работа?

Съдържателката го погледна с птичите си очички.

— Разбира се. Аз ще бъда непременно тук, като дойде полицията. Ще се погрижа за всичко.

— Добре.

Върнаха се. Визенхоф се бе навел над Голдберг и продължаваше работата си. На пръв поглед изглеждаше, че и двамата правят гимнастика на пода. Съдържателната застана до вратата.

— Дами и господа — заяви тя, — трябва да повикам „Бърза помощ“. Санитарят или лекарят, който ще дойде, ще трябва да предупреди веднага полицията. След половин час най-късно тя ще бъде тук. Тия от вас, които нямат редовни документи, ще е най-добре да си приберат нещата или поне това, което е навън, да ги занесат в „Катакомбите“ и да останат там. Не е изключено полицаите да претърсят стаите или просто да потърсят свидетели.

Стаята се изпразни за миг. Съдържателката кимна на Равик, че ще даде съответни наставления на Рут Голдберг и Визенхоф. Той прибра чантата и ножиците, оставени на пода до отрязаната вратовръзка, на която личеше етикетчето на магазина „С. Фьордер. Берлин“. Струвала е най-малко десет марки. От щастливите години на Голдберг. Равик знаеше магазина. Бе купувал оттам. Прибра набързо нещата си в няколко куфара и ги занесе в стаята на Морозов. Само от предпазливост. Полицията сигурно нямаше да се интересува от нищо. Но все пак така беше по-добре… Споменът за Фернан бе все още жив в съзнанието му. И слезе в „Катакомбите“.

Доста хора сновяха там възбудени нагоре-надолу. Все бежанци без документи. Нелегалната бригада. Келнерката Кларис и келнерът Жан ръководеха прибирането на куфарите в един килер до „Катакомбите“. В самия ресторант всичко бе готово за вечеря. Масите бяха сложени. Тук-там имаше панерчета с хляб, а откъм кухнята се носеше миризма на пържено и риба.

— Полека — казваше Жан на неспокойните бежанци. — Полицията няма да се разбърза чак толкоз.

Но емигрантите не искаха да рискуват. Не бяха от тези, на които много им вървеше. Те се блъскаха да влязат с жалкото си имущество в зимника. Между тях беше и испанецът Алварес. Съдържателката предупреди всички, че полицията скоро ще дойде. Усмихна се почти виновно на Равик, но той не разбра защо.

Един слаб мъж се приближи спокойно до него. Беше Ернст Зайденбаум, доктор по филология и философия.

— Маневри — каза той, като се обърна към Равик. — Генерална репетиция. В „Катакомбите“ ли ще останете?

— Не.

Зайденбаум, ветеран от шест години, вдигна рамене.

— Аз ще остана. Не ми се бяга. Предполагам, че няма да направят нещо повече освен да съберат свидетелски показания за произшествието. Кой ще се интересува от смъртта на един стар немски евреин?

— За него сигурно не, но ще се интересуват от живите, незаконно пребиваващи тук бежанци.

Зайденбаум намести пенснето си.

— Все ми е едно. Знаете ли какво направих при последната проверка? Един полицай слезе дори в „Катакомбите“. Беше преди повече от две години. Облякох една от белите престилки на Жан и започнах да прислушвам по масите. Разнасях пиене на полицаите.

— Хубава идея.

Зайденбаум кимна.

— Идва време, когато ни дотяга и да бягаме.

Той се запъти към кухнята, за да разбере какво ще има за вечеря.

Равик излезе в двора през задната врата на „Катакомбите“. Една котка пробяга пред краката му. Другите вървяха пред него. Щом излязоха на улицата, всички бързо се пръснаха. Алварес накуцваше. „Може би тоя крак ще се оправи с операция“ — помисли разсеяно Равик.

Докато седеше на площад „Тери“, той почувства изведнъж, че Жоан ще дойде тази вечер. Не можеше да обясни защо, това чувство просто го обзе ненадейно.

Плати вечерята и тръгна бавно към хотела. Беше топла, ранна нощ; в тесните улички се червенееха светлинните фирми на хотелите, които дават под наем стай на час. Иззад завесите на прозорците прозираха ивички светлина. Група моряци вървяха след няколко проститутки. Бяха млади, шумни, разгорещени от виното и лятото; всички изчезнаха в един от хотелите. Отнякъде се дочу акордеон. Една мисъл проблясна като ракета в съзнанието на Равик, литна над него и изрисува вълшебна гледка в тъмнината: Жоан го чака в хотела, за да му каже, че е зарязала всичко, връща се при него и се хвърля в обятията му…

Спря се. „Какво става с мен? — помисли той. — Защо съм застанал тук и ръцете ми докосват въздуха, сякаш е къдрокоса глава? Късно е вече. Нищо не може да се върне. Никой не се връща. Както никога не се връща преживеният час.“

Той продължи към хотела, пресече двора и стигна до задния вход на „Катакомбите“. През вратата забеляза няколко души, насядали вътре. Сред тях беше и Зайденбаум. Не като келнер, а като посетител. Опасността, изглежда, бе преминала. Равик влезе.

Морозов беше в стаята си.

— Щях да излизам — каза той. — Когато видях куфарите, помислих, че ще заминаваш за Швейцария.

— Всичко наред ли е вече?

— Да. Полицаите няма да се върнат. Оставиха дори трупа. Ясен случай. Покойникът е горе. Ще го изнасят вече.

— Добре. Мога да се върна тогава в стаята си. Морозов се засмя.

— Този Зайденбаум! — допълни после. — През цялото време беше там. С чанта, в която бе поставил някакви документи и пенснето си. Представи се за адвокат, агент на застрахователно дружество. Държа се доста грубо с полицията. Успя да спаси паспорта на стария Голдберг. Заяви, че му бил потребен. Полицията имала право да вземе само личната му карта. И измъкна паспорта. Има ли самият той документи?

— Никакви.

— Чудесно! — заяви Морозов. — Паспортът е със стойност на злато. Валиден е още една година. Някой може да го използува. Не в Париж естествено, освен ако е нахален като Зайденбаум. Снимката може лесно да се смени. Има специалисти, които срещу малко пари ще подправят датата на раждането, ако новият Арон Голдберг се окаже по-млад. Нов вид преселение на душите — един паспорт се използува за няколко живота.

— Значи, Зайденбаум ще се нарича отсега-нататък Голдберг?

— Не. Отказа. Било под неговото достойнство. Зайденбаум е истински Дон Кихот сред чуждите поданици от нашето подземие. Той е твърде любопитен да види какво може да се случи на хора като него, та да иска да си послужи с един откраднат паспорт. Ти не го ли искаш?

Равик поклати глава.

— Не. И аз съм на мнението на Зайденбаум.

Той взе куфарите си и се качи на горния етаж. В коридора на етажа, където живееше семейство Голдберг, го настигна един стар евреин в черен кафтан, с брада и бакенбарди и с лице на библейски патриарх. Той пристъпваше безшумно с гумените си подметки — сякаш плуваше, неясен и блед, в мрачния коридор. Отвори вратата на семейство Голдберг. Оттам проблясна за миг червеникава светлина на свещи и Равик чу странно, полуглухо, полуотчаяно, монотонно, почти меланхолично ридание. „Оплаквачки“ — помисли той. Дали такова нещо все още съществува? Или това беше само Рут Голдберг?

Когато отвори вратата на стаята си, видя Жоан, седнала до прозореца. Тя скочи веднага.

— Ето те най-после. Какво се е случило? Защо си с куфарите? Пак ли трябва да заминеш?

— Нищо няма — каза Равик, като остави куфарите до леглото. — Направих го от предпазливост. Един човек в хотела почина. Трябваше да повикат полиция. Но сега всичко е наред.

— Търсих те по телефона. Отговориха ми, че не живееш вече тук.

— Била е съдържателката. Умна и предпазлива както винаги.

— Тогава дойдох тук. Стаята беше отворена и празна. Твоите неща ги нямаше. Веднага помислих… Равик!

Гласът й трепереше.

Той се усмихна пресилено.

— Както виждаш, не съм човек, на когото можеш да се опреш.

Някой почука на вратата. Бе Морозов, носеше няколко бутилки.

— Равик, забрави провизиите си…

В тъмнината забеляза Жоан, но се престори, че не я вижда. Не разбра дали изобщо я бе познал. Морозов му подаде шишетата и си отиде, без да влезе.

Равик остави бутилките калвадос и вувре на масата. През отворения прозорец се чуваше гласът, който бе чул в коридора. Оплакваше смъртника. Ту се засилваше, ту заглъхваше. После пак отново. В топлата нощ прозорците на Голдберг бяха сигурно отворени, трупът на стария Арон се разлагаше вече бавно в стаята с махагонови мебели.

— Равик — каза Жоан, — тъжна съм. Не знам защо. Целият ден ми е тъжно. Нека да остана тук.

Той не отговори веднага. Беше изненадан. Очаквал бе, че ще постъпи другояче. Не така направо.

— До кога? — попита той.

— До утре.

— Не е задълго.

Тя седна на леглото.

— Не можем ли да забравим това поне за един ден?

— Не, Жоан.

— Аз не искам нищо. Искам само да спя до теб. Или дори на дивана.

— Невъзможно е. Ще излизам. Трябва да отида в болницата.

— Няма значение. Ще те почакам. Нали съм го правила и друг път.

Той не отговори. Изненада се от собственото си спокойствие. Горещината и възбудата, които бе чувствал на улицата, бяха изчезнали.

— Освен това сигурно не е нужно да отидеш в болницата — добави Жоан.

Той замълча. Знаеше, че е загубен, ако я остави. Все едно да подпише чек без покритие. Щеше да дойде пак, да държи на постигнатото като на свое право, да иска всеки път по нещо ново, без да отстъпва сама, докато го завладее напълно, за да го изостави накрая, след като й омръзне и стане жертва на собствената си слабост и неутолими желания, безпомощен и покварен. Тя нямаше такова намерение и дори не го съзнаваше. Но така щеше да стане. Лесно е да се каже, че една нощ няма никакво значение; човек губи всеки път частица от съпротивата си, частица от това, което не трябва да се покварява никога в живота. Католическият катехизис казва със странна и предпазлива заплаха, че това е прегрешение пред светия дух и добавя мрачно в противоречие с всичките си догми, че този грях не се прощава нито на този, нито на онзи свят.

— Вярно е — каза Равик. — Не трябва да отида в болницата, но не искам да останеш тук.

Той очакваше да избухне. Но тя запита съвсем спокойно:

— Защо?

Трябваше ли да се опита да й обясни? Можеше ли изобщо да го направи?

— Ти нямаш нищо общо с тази стая — каза той.

— Имам.

— Не.

— Защо?

Той замълча. „Колко е ловка!“ — помисли си. — Принуждава го с въпросите си да дава обяснения. А който прави това, вече се отбранява.

— Знаеш защо — отвърна той. — Не задавай глупави въпроси.

— Не, ти просто не ме искаш вече.

— Не — отговори той и добави против волята си: — Не е така.

Монотонният плач от стаята на Голдберг влизаше през прозореца. Оплакване на мъртвец. Скръб на ливански пастири в странична парижка уличка.

— Трябва да ми помогнеш, Равик — каза Жоан.

— Най-добре ще си помогнем, ако се разделим. Така ще е по-хубаво и за теб, и за мен.

Тя не обърна внимание на думите му.

— Трябва да ми помогнеш. Мога да те излъжа, но не искам вече. Да. В живота ми има друг човек. Но всичко е съвсем различно, не е като с теб. Ако беше същото, нямаше да дойда.

Равик извади цигара от джоба си. Почувства сухата хартия. Така било значи! Най-сетне му каза. Прободе го като нож, но не го заболя. Никога не те боли, когато знаеш нещо със сигурност. Нараняват те само очакването и последиците.

— Никога не е същото — каза той. — И винаги е същото.

„Какви глупости говоря — помнели си. — Вестникарски парадокси. Колко жалка може да бъде истината, когато я изречеш.“

Жоан стана.

— Равик, не е вярно, че можем да обичаме само един човек, сам знаеш. Има хора, които могат. Те са щастливи. Но има и други, които постоянно нещо ги тласка ту тук, ту там. И това ти е известно.

Той запали цигара. И без да я погледне, знаеше как изглежда сега. Бледа, с тъмни очи, мълчалива, задълбочена, почти умоляваща, крехка — и непобедима. Такава бе и у дома си онзи следобед, като ангел на Благовещението, изпълнен с вяра и лъчезарна убеденост, ангел, който се преструва на Спасител, а всъщност се опитва да те разпъне бавно на кръст, за да не можеш да избягаш.

— Да — каза той. — Това е едно от извиненията ни.

— Не е никакво извинение. Не си щастлив, когато го вършиш. Но нещо те тласка към него, без да можеш да го превъзмогнеш. Това е нещо зловещо, истински лабиринт, борба, нещо, което трябва да го преживееш. Не можеш да избягаш от него. То те гони. Настига те. Искаш да избягаш, но то е по-силно.

— Защо мислиш тогава? Следвай го, щом е по-силно от теб.

— Това и правя. Защото знам, че не мога да сторя нищо друго. Но… — Гласът й се промени: — Равик, не искам да те загубя.

Равик мълчеше. Пушеше, без да усеща дима. „Не искаш да ме изгубиш — помисли той. — Но не искаш да изгубиш и другия. Така е. Как може да си способна на подобно нещо! Затова трябва да се махна. Не заради другия — той може да бъде лесно забравен. За него имаш и оправдание. Лошото е, че не можеш да се отървеш вече от този си навик. Ще скъсаш с него, но ще се намери друг. И това ще се повтаря. Кой знае колко пъти. Защото е в кръвта ти. И аз постъпвах така преди. Но с теб не мога. Затова трябва да се махна. Сега съм все още в състояние да го сторя… Но следващия път…“

— Мислиш, че това е някакво особено положение — каза той. — Най-обикновеното нещо на света е да имаш съпруг и любовник.

— Не е така.

— Напротив. Има много разновидности. Една от тях е твоят случай.

— Как можеш да кажеш това? — подскочи тя. — Ти никога не си бил и няма и да бъдеш мой любовник! По-скоро другият… — Тя млъкна. — Не! И така не е! Не мога да го обясня!

— Добре. Да го наречем сигурност и авантюра. Това звучи по-добре. А е все същото. Искаш едното, без да се отказваш от другото.

Тя поклати глава.

— Слушай, Равик — заговори в тъмнината с глас, който го трогна. — Човек може да изрази това и с добри, и с лоши думи. Но то не се променя. Аз те обичам и ще те обичам до края на живота си. Това поне ми е известно и ясно. Ти си моят кръгозор и всичките ми мисли свършват с теб. Каквото и да стане, аз ще бъда винаги с теб. Не те мамя. Не желая да ти отнемам нищо. Затова именно дойдох пак при теб, не съжалявам затова и не се чувствам виновна.

— Няма виновни, когато става дума за чувства, Жоан. Кое те кара да мислиш така?

— Мислих дълго, много дълго, Равик. Мислих за теб и за мен. Ти никога не си ме желал напълно. Може би сам не го съзнаваш. У теб имаше винаги нещо, което бе затворено за мене. Аз не можех да проникна никога напълно в душата ти. А исках! И то как! Струваше ми се, че всеки миг може да избягаш. Никога не бях сигурна. Обстоятелството, че полицията те изгони, че трябваше да заминеш… това можеше да се случи или не… но един ден ти щеше да си отидеш по свое желание, просто да престанеш да живееш тук, да заминеш някъде…

Равик погледна лицето й в полумрака. Имаше нещо вярно в думите й.

— Винаги беше така — продължи тя, — винаги. Тогава се яви човек, който искаше мен и само мен, напълно и завинаги, без никакви усложнения. Аз отначало се изсмях. Не го исках. Почнах само да се забавлявам с него. Защото всичко това изглеждаше толкова безобидно, така лесно да се зареже… докато то изведнъж се превърна в нещо повече, в някакво насилие, в нещо, което искаше да завладее и мен. Аз се борех, защото бе безсмислено, защото ми беше чуждо, защото нищо в мен не го желаеше, а само една част от мен, но тя започна да ме тласка като по лек наклон, на който се смееш отначало, докато изведнъж усещаш, че нищо вече не може да те задържи, че всяка съпротива е безполезна. Но аз не принадлежа на него, Равик, а само на теб.

Той хвърли цигарата си през прозореца. Тя хвръкна като светулка надолу към двора.

— Станалото — станало, Жоан, не можем нищо да променим.

— Не искам нищо да променям. То ще мине. Аз съм само твоя. Защо се върнах? Защо чаках пред вратата ти? Защо стоя тук, въпреки че ме гониш, и защо идвам пак? Знам, че няма да ми повярваш, че подозираш други причини за моето държание. Какви ли причини? Ако онзи живот ме задоволяваше, нямаше да се върна. Щях да те забравя. Ти казваш, че търся у теб сигурност. Не е вярно! Търся любов!

„Думи — помисли Равик. — Сладникави думи. Приятен лъжлив балсам. Помощ, любов, да си принадлежим един на друг, да се върна… Думи, сладникави думи, нищо повече! Колко думи съществуват за простото, безумно, жестоко привличане на две тела. Каква дъга от фантазия, лъжи, чувства и самоизмами се извисява над него! Ето Го сега в тая последна нощ, застанал спокоен в тъмнината, позволявайки на тоя поток от сладникави приказки да го облива, макар и да знае, че те не означават нищо друго освен раздяла, раздяла, раздяла! Всичко бе загубено, още докато разговаряхме за него. Богът на любовта е с окървавено чело. Не разбира от думи.“

— Трябва да си вървиш вече, Жоан.

Тя стана.

— Нека да остана тук. Позволи ми. Само тая нощ.

Той поклати отрицателно глава.

— За какво ме смяташ? Аз не съм автомат.

Тя се облегна на него. Равик почувства, че трепери.

— Няма значение. Нека да остана.

Той я отстрани внимателно.

— Няма защо да започваш точно с мен, за да мамиш другия. И без това го чакат достатъчно страдания.

— Не мога да се върна сега сама в къщи.

— Няма да бъдеш задълго сама.

— Ще бъда. Сама съм. От няколко дни. Той не е в Париж.

— Така… — отвърна спокойно Равик и я погледна. — Поне си откровена. Човек знае къде е, когато е с теб.

— Не затова дойдох.

— Не, разбира се.

— Дори не трябваше да ти го казвам.

— Правилно.

— Не искам да си отида сама, Равик.

— Ще те заведа тогава.

Тя пристъпи бавно назад. И каза тихо, почти заплашително:

— Ти не ме обичаш вече.

— Затова ли дойде — да го научиш?

— Да, и затова. Не само затова, но отчасти и затова.

— Господи, Жоан! — отвърна нетърпеливо Равик. — Тогава току-що си чула едно от най-искрените признания в любов.

Тя не отговори. Погледна го.

— Мислиш ли, че иначе бих имал нещо против да те задържа, без да искам да знам с кого живееш? — попита я той.

Тя се усмихна. Това всъщност не бе усмивка, а някакво вътрешно сияние, сякаш в душата й бе пламнал някакъв огън, чийто пламък стигаше чак до очите й.

— Благодаря, Равик — И добави предпазливо, като продължаваше да го гледа. — Няма да ме изоставиш, нали?

— Защо питаш?

— Ще чакаш, нали? Няма да ме изоставиш?

— Струва ми се, че не съществува подобна опасност, ако се съди от досегашните ни отношения.

— Благодаря ти.

Тя се промени. „Колко бързо се утешава — помисли той. — Защо да не се утеши? Смяташе, че е спечелила това, което иска, и без да остане тук.“ Целуна го.

— Знаех, че ще постъпиш така, Равик. Така и трябваше. Сега ще си отида. Няма защо да ме изпращаш. Ще си отида сама.

— Застана на вратата.

— Не идвай повече — каза той. — И не мисли за нищо. Няма да умреш без мен.

— Няма. Лека нощ, Равик.

— Лека нощ, Жоан.

Той отиде до стената и запали лампата. „Така и трябваше да направиш…“ Потрепера. „Направени са от глина и злато — помисли после. — От лъжи и състрадание. От измама и безсрамна истина.“ Седна до прозореца. Отдолу се дочуваше все още тихото, монотонно ридание. Една жена, която бе мамила съпруга си, сега го оплакваше. Или може би защото религията й повеляваше това. Равик се учуди, че не е по-нещастен.