Триумфалната арка

28

Холът на „Пренс де Гал“ беше празен, когато Равик слезе. Едно портативно радио свиреше тихо на масата при администрацията. Няколко чистачки шетаха из хола. Равик мина бързо и незабелязано. Погледна часовника срещу вратата. Бе пет часът сутринта.

Тръгна по авеню „Георг“ към „Фуке“. Нямаше никой. Ресторантът отдавна беше затворен. Постоя малко, след това спря едно такси и отиде в „Шехеразада“.

Морозов бе пред вратата и го погледна въпросително.

— Нищо — отвърна Равик.

— Така си и мислех. Не можеше да дойде днес.

— Можеше. Днес е четиринадесетият ден.

— Не може да се разчита на точно определен ден. Беше ли през цялото време в „Пренс де Гал“?

— Да. От вчера сутринта до сега.

— Утре ще ти се обади — каза Морозов. — Може да е имал работа днес или пък е тръгнал един ден по-късно.

— Утре сутринта имам операция.

— Няма да те търси толкова рано.

Равик не отговори. Гледаше към едно такси, от което слезе мъж с бяло сако. След него се появи бледа жена с едри зъби. Морозов им отвори вратата. Изведнъж из улицата се разнесе миризма на „Шанел пет“. Жената накуцваше. След като плати на шофьора, мъжът тръгна лениво подир нея. Пред вратата тя го почака. В светлината на лампите очите й изглеждаха зелени. Зениците бяха свити.

— Положително няма да те търси по това време — каза Морозов, като се върна.

Равик не отговори.

— Ако ми дадеш ключа, аз ще отида утре в осем часа — заяви Морозов. — И ще чакам, докато се върнеш.

— Трябва да спиш.

— Глупости! Ако искам, мога да спя и на твоето легло. Никой няма да те потърси, но мога да сторя това за твое успокоение.

— Операцията ще трае до единадесет.

— Добре. Дай ми ключа. Не бих желал да зашиеш яйчниците на някоя дама от предградието Сен Жермен за стомаха. Защото може в такъв случай след девет месеца да повърне някое дете. У теб ли е ключът?

— Да. Ето го.

Морозов сложи ключа в джоба си. След това извади кутийка е ментови бонбонки и предложи на Равик, но той поклати глава. Морозов взе няколко и ги лапна. Те изчезнаха зад брадата му като бели птиченца, литнали в гората.

— Освежават — каза той.

— Случвало ли ти се е да чакаш някога цял ден, затворен в една стая? — попита Равик.

— Чакал съм и по-дълго. А ти?

— И аз. Но не за такова нещо.

— Не си ли взе нищо за четене?

— Имам достатъчно книги. Но не мога да чета. Докога ще останеш тук?

Морозов отвори вратата на едно такси, пълно с американци. И ги въведе в бара.

— Още два часа най-малко — отвърна той, когато се върна. — Сам виждаш какво става. Най-лудото лято от години насам. Жоан е също вътре.

— Нима?

— Да. С друг мъж, ако те интересува.

— Не — каза Равик. После се обърна, за да си тръгне. — Значи, ще се видим утре.

— Равик! — извика Морозов.

Равик се върна. Морозов извади ключа от джоба си.

— Ето. Няма да можеш да влезеш в стаята си в „Пренс де Гал“. Няма да те видя до утре. Остави вратата отворена, когато излезеш.

— Аз няма да спя в „Пренс де Гал“ — Равик взе ключа, — а в „Интернационал“. По-добре е да не се мяркам много там.

— Там трябва да спиш. Какво значи да си на хотел я да не спиш там. Така е по-безопасно, в случай че полицията направи проверка на администрацията.

— Наистина. Но от друга страна, ще е по-добре, ако мога да докажа при евентуална проверка, че през цялото време съм живял в „Интернационал“. Нагласих всичко в „Пренс де Гал“, сякаш съм нощувал там и съм излязъл рано сутринта. Леглото е измачкано, умивалникът, банята, кърпите и всичко останало е употребявано.

— Добре. Дай ми тогава пак ключа.

Равик поклати отрицателно глава.

— По-добре ще е да не те виждат там.

— Няма значение.

— Има, Борис. Не трябва да ставаме идиоти. Брадата ти не е обикновена. Освен това си прав. Трябва да живея така, че да не будя подозрение. Ако Хааке се обади наистина утре сутринта, ще позвъни и следобед. Ако изключа тази възможност, ще се превърна само за двадесет и четири часа в жалка отрепка.

— Къде отиваш сега?

— Да си легна. Не може да очакваме, че ще ме потърси по това време.

— Можем да се срещнем някъде по-късно, ако желаеш?

— Не, Борис. Надявам се, че вече ще спя, когато ти приключиш тук. В осем часа имам операция.

Морозов го погледна недоверчиво.

— Добре. Ще те потърся тогава утре следобед в „Пренс де Гал“. Ако се случи нещо преди това, позвъни в хотела.

— Добре.

Улиците. Градът. Червеникавото небе. Трепкащото червено, бяло и синьо сияние над сградите, вятърът, който си играе по ъглите край кръчмите като палаво коте. Хората, чистият въздух след един ден, прекаран в задушна хотелска стая. Равик тръгна по улицата зад „Шехеразада“. Заградените с железни оградки дървета пръскаха в оловната нощ колебливо ухание на гора и зеленина. Той се почувства изведнъж отпаднал и изтощен. „Да мога да се освободя от тая мисъл — помисли нещо в него. — Напълно да я забравя, да я захвърля, както змия хвърля старата си кожа! Какво ме интересува тази мелодрама от едно почти забравено минало? Какво значение има и тоя човек дори, това долно случайно оръдие, тази жалка маша в един къс от мрачното Средновековие, в слънчевото затъмнение, обхванало Средна Европа?“

Какво значение имаше за него? Една проститутка се опита да го подмами в някакъв вход. Разтвори роклята си в сянката на вратата. Беше ушита така, че да се разтваря като халат, щом се развърже коланът. Бледата плът светна неясно. Дълги черни чорапи и бельо. Тъмни очни орбити, в чиито сенки не се виждаха никакви очи; тленна плът, започнала вече да фосфоресцира.

Някакъв сутеньор със залепнала на горната устна цигара се бе облегнал на едно дърво и го наблюдаваше. Няколко каруци зеленчук минаха край него. Коне с наведени глави и изпънати под кожата мускули. Остър мирис на зеленчуци, цветно зеле, напомнящо вкаменени мозъци, увити в зелени листа. Червени домати, кошове с боб, лук, череши и целина.

Какво значение имаше за него? Един повече или по-малко. Един от многото мръсници, които може би дори са и по-лоши. Един по-малко! Той спря внезапно. Така е! Изведнъж се сепна. Така е; затова се бяха появили и станаха силни, защото хората бяха изморени, искаха да забравят и си казваха: „Какво ме интересува?“ Така беше? Един по-малко! Да, един по-малко е нищо и същевременно всичко. Всичко! Той извади бавно една цигара от джоба си и също така бавно я запали. И изведнъж, докато жълтеникавият пламък на кибрита освети дланите му като пещера с проходи от тънки линии, почувства, че нищо не може да го спре да убие Хааке. Всичко бе свързано по странен начин с това убийство. То се превърна изведнъж в нещо повече от лично отмъщение. Стори му се, че ще се чувства безкрайно виновен, ако не го направи; светът ще загуби, ако сега не действа. В същото време ясно съзнаваше, че не е така… И все пак, независимо от всяко обяснение и логика, в кръвта му туптеше мрачното съзнание, че трябва да действа, сякаш от това дело ще се излъчат невидими вълни, които ще доведат до големи събития. Той знаеше, че Хааке е само един дребен, незначителен чиновник на страха; същевременно разбираше колко много е важно да го убие. Пламъчето в пещерата на дланите му угасна. Той хвърли кибритената клечка. Зората бе надвиснала над дърветата. Сребърна тъкан, поддържана от цвъртенето на пробуждащите се врабчета. Той се огледа учудено. Нещо бе станало в душата му. Заседавал бе невидим съд. Присъдата бе вече произнесена. Пред очите му бяха дърветата, жълтият зид на една къща, сивата желязна ограда, улицата, потънала в синкава мъгла. Имаше чувството, че никога няма да ги забрави. Сега знаеше вече със сигурност, че ще убие Хааке, че това не е някакъв незначителен въпрос, засягащ само него самия, а нещо много по-важно. Едно начало…

Мина покрай „Озирис“. Няколко пияни излязоха, залитайки оттам. Очите им бяха подпухнали, лицата — зачервени. Нямаше никакво такси. Изругаха и продължиха пътя си. Едри, тромави и шумни. Говореха немски.

Равик възнамеряваше да отиде в хотела. Но сега промени решението си. Припомни си думите на Роланд, че през последните месеци в „Озирис“ идват често германски туристи. И влезе.

Роланд седеше на бара и не изпускаше нищо от очи, облечена като гувернантка в черна рокля. Музиката отекваше шумно в египетските стени.

— Роланд — каза Равик.

Тя се обърна.

— Равик! Отдавна не си идвал. Хубаво е, че дойде.

— Защо?

Той застана до нея на бара и огледа заведението. Нямаше вече много посетители. Няколко души дремеха тук-там по масите.

— Приключвам вече — каза Роланд. — След една седмица заминавам.

— Завинаги ли?

Тя кимна. И извади от пазвата си една телеграма.

— Ето.

Равик я прочете и й я върна.

— Значи, леля ти най-после умря!

— Да. И аз ще си отида. Казах вече на госпожата. Тя ужасно се разсърди, но ме разбра. Жанет ще ме замести. Само че ще трябва да я подготвя. — Роланд се засмя — Горката госпожа! Искаше да блесне тая година в Кан. Вилата й е вече препълнена с гости. Миналата година стана графиня. Ожени се за един тулузки негодник. Плаща му пет хиляди франка месечно, но при условие той да не напуска Тулуза. А сега ще се наложи да остане тук.

— Ще си отвориш ли кафене, както мечтаеше?

— Да. По цял ден тичам из Париж да поръчвам каквото е необходимо. Тук всичко може да се купи по-евтино. Какво ще кажеш за тази басма? От нея ще направя завеси.

Тя извади пак от пазвата си едно измачкано парцалче. Цветя на жълт фон.

— Чудесна е — отвърна Равик.

— Ще ми я продадат с тридесет на сто отстъпка. Останала е от миналата година. — Очите на Роланд сияеха от топлота и нежност. — Така спестявам триста и седемдесет франка. Не е лошо, нали?

— Чудесно. Ще се омъжиш ли?

— Да.

— Защо ще се Омъжиш, а не почакаш, докато постигнеш всичко, за което си мечтала?

Роланд се засмя.

— Не разбираш от тия работи, Равик! Не върви без мъж. Иначе не мога да се справя със заведението. Знам много добре какво правя.

Тя бе застанала пред него силна, уверена и спокойна. Обмислила бе всичко. Мъжът беше част от търговията.

— Не му давай веднага парите си — каза Равик. — Почакай да видиш как ще тръгне работата.

Тя се засмя отново.

— Знам как ще тръгне. Ние сме разумни хора и се нуждаем един от друг в търговията. Мъжът не е мъж, ако жена му държи парите. Аз не искам да имам играчка. Искам да уважавам съпруга си. А това е невъзможно, ако той всяка минута идва да ми иска пари. Не разбираш ли?

— Да — съгласи се Равик, без да е разбрал.

— Добре — кимна радостна тя. — Искаш ли да пиеш нещо?

— Не. Трябва да си вървя. Минах просто така. Утре сутринта имам работа.

Тя го погледна.

— Ти си съвсем трезвен, не искаш ли тогава момиче?

— Не.

Роланд махна леко с ръка към две момичета, като ги изпрати при един посетител, заспал на пейката. Другите се въртяха насам-натам. Само няколко седяха на табуретките, поставени в две редици край главната пътека. Други се пързаляха по лъснатия под като деца по леда през зимата. Две влачеха трета, клекнала, из дългия коридор. Косите им се развяваха, гърдите им подскачаха, раменете блестяха. Копринените рокли не прикриваха вече нищо, весели писъци се носеха навред и „Озирис“ изведнъж се превърна в аркадийска сцена на класическата невинност.

— Лято е — каза Роланд. — Може поне сутрин да ги оставим да полудуват. — Погледна Равик. — Четвъртък е последният ми ден тук. Госпожата дава прощална вечеря в моя чест. Ще дойдеш ли?

— В четвъртък ли?

— Да.

„Четвъртък — помисли Равик. — След седем дни. Седем дни, като седем години. Четвъртък… Дотогава всичко ще се свърши. Четвъртък… Кой може да мисли за толкова време напред?“

— Разбира се — каза той. — Къде?

— Тук. В шест часа.

— Добре. Ще дойда. Лека нощ, Роланд.

— Лека нощ, Равик.

Това стана, когато слагаше ретрактора. Случи се бързо, изненадващо и опасно. За миг той се поколеба. Отворената кървава коремна кухина, леката пара от топлите и влажни компреси, с които бе повдигнал червата, тънката струйка кръв, която едва течеше от нежните хванати с щипци вени… Изведнъж забеляза Йожени, която го гледаше изпитателно, на фона на металната светлина видя широкото лице на Вебер, всяка пора по него и всеки косъм от мустаците, после дойде на себе си и продължи работата.

Шиеше. Ръцете му шиеха. Разрезът бавно се затваряше, чувстваше как потта тече по ръцете му. Как се стича по тялото му.

— Бихте ли довършили? — обърна се той към Вебер.

— Да. Какво има?

— Нищо. От горещината. Не съм спал много.

Вебер забеляза погледа на Йожени.

— Случва се, Йожени — каза той. — И на праведниците дори.

Стаята сякаш за миг се залюля. Страшно изтощение. Вебер продължи да шие. Равик автоматично му помагаше. Езикът му бе надебелял. Небцето беше меко като памук. Дишаше едва-едва. И си мислеше. Макове. Фландърски макове. Зиналият кървав корем. Червени макове, разтворили широко цвят, безсрамна тайна, живот, който беше така близо до ножа в ръката му; едно трепване на ръцете, изпратено някъде отдалеко, от далечната смърт. „Не мога вече да оперирам — помисли той. — Най-напред трябва да свърша другото.“

Вебер намаза шева.

— Готово.

Йожени завъртя ръчката и смъкна краката на оперираната. Количката се затъркаля безшумно към вратата.

— Една цигара? — попита Вебер.

— Не. Трябва да тръгвам. Имам работа. Има ли още нещо да се прави тук?

— Не — отговори Вебер, като погледна учудено Равик. — Защо бързате толкова? Искате ли вермут със сода или друго разхладително питие?

— Нищо не искам. Бързам. Не допусках, че е толкова късно. Сбогом, Вебер.

Излезе бързо.

„Такси — помисли той навън. — Такси. Бързо.“ Видя минаващ „Ситроен“ и го спря.

— Хотел „Пренс дьо Гал“. Бързо.

„Трябва да кажа на Вебер, че ще е необходимо да изкарат няколко дни без мен. Не може иначе. Ще полудея, ако по време на операция се сетя, че Хааке може да ме търси точно в този момент.“

Плати на шофьора. Прекоси бързо хола. Стори му се, че мина безкрайно много време, докато дойде асансьорът. После тръгна по широкия коридор и влезе в стаята си. Телефонът. Вдигна слушалката, сякаш вдига товар.

— Тук е Ван Хорн. Търсил ли ме е някой?

— Един момент, господине.

Равик почака. Телефонистката се обади след малко.

— Не. Никой не ви е търсил.

— Благодаря.

Морозов дойде следобед.

— Ял ли си? — попита той.

— Не. Чаках те. Можем да похапнем заедно тук.

— Глупости! Това може да направи впечатление. В Париж никой, ако не е болен, не се храни в стаята си. Иди да се нахраниш. Аз ще остана тук. Никой няма да телефонира. По това време всички ядат. Свещен обичай. Ако се обади все пак, ще се представя за твой слуга, ще попитам за номера му и ще кажа, че ще се върнеш след половин час.

Равик се поколеба. После каза:

— Прав си. Ще се върна след двадесет минути.

— Не бързай. Достатъчно си чакал. Не ставай нервен сега. Във „Фуке“ ли ще отидеш?

— Да.

— Поискай да ти дадат от наливното вувре 1937. Току-що пих от него. Прекрасно е!

— Добре.

Равик слезе. Пресече улицата и тръгна покрай терасата. След това мина през ресторанта. Хааке не беше там. Седна на празна маса на терасата откъм авеню „Георг V“ и си поръча говеждо а ла мод, салата, козе сирене и една кана вувре.

Помъчи се да се овладее, докато ядеше. Направи усилие да забележи, че виното е леко и малко газирано. Ядеше бавно, оглеждаше се, видя небето, надвиснало над Триумфалната арка като синьо копринено знаме, поръча си още едно кафе, почувства горчивия му вкус, запали бавно цигара. Не искаше да бърза, поседя още малко. Наблюдаваше минувачите, после стана, отиде отсреща в „Пренс дьо Гал“ и забрави всичко.

— Как ти се стори вуврето? — попита Морозов.

— Хубаво е.

Морозов извади от джоба си миниатюрен шах.

— Искаш ли да изиграем една партия?

— Да.

Наредиха фигурите в гнездата на шахматната дъска. Морозов седна на едно кресло. Равик на дивана.

— Не вярвам, че ще мога да остана тук без паспорт повече от три-четири дни — каза той.

— Поискаха ли ти го на администрацията?

— Не. Понякога искат паспорта визата още при пристигането. Затова дойдох нощно време. Нощният портиер не ме разпитва. Казах му, че ми трябва стая за пет дни.

— В скъпите хотели не са толкова стриктни.

— Но ще бъде много трудно, ако дойдат и ми поискат паспорта.

— Сега за сега няма да дойдат. Аз питах в „Георг V“ и „Ритц“. За американец ли се представи?

— Не. За холандец от Утрехт. Немското име не върви много, затова за всеки случай го промених малко. Ван Хорн. А не Фон Хорн. Но по телефона то звучи почти еднакво, така че когато Хааке запита, няма да направи впечатление.

— Добре. Аз все още смятам, че всичко ще се нареди. Не си наел евтина стая. Затова няма да се занимават с теб.

— Надявам се.

— Жалко, че си се представил за Хорн. Аз мога да взема една безупречна лична карта, валидна още цяла година. Беше на мой приятел, който почина преди седем месеца. При уреждането на смъртния акт заявихме, че е германски бежанец без документи и по този начин спасихме паспорта. За него няма никакво значение, че е погребан някъде под името Йозеф Вайс. Но двама бежанци преживяха вече с неговите документи. Иван Клуге. Презимето не е руско. Снимката е избеляла, в профил, без печат и може лесно да се смени.

— Така е по-добре — каза Равик. — Когато напусна този хотел, Хорн ще престане да съществува, а на това име не е имало изобщо никакви документи.

— Иначе щеше да е по-сигурно за пред полицията. Но тя няма да дойде. Не влиза изобщо в хотели, където за апартамент се плаща повече от сто франка. Познавам един бежанец в „Ритц“, който живее там от пет години без никакви документи. Знае само нощният портиер. Обмислил ли си какво ще правиш, ако тия приятели все пак се поинтересуват от теб?

— Разбира се. Изпратил съм паспорта си за виза в Аржентинското посолство. Ще им обещая, че ще го потърся още на другия ден. След това ще оставя куфара си и няма повече да се върна. Ще имам време. Защото първото запитване ще бъде от управата на хотела, а не от полицията. Разчитам на това. Само че… в такъв случай не ще мога да остана повече.

— Всичко ще се нареди.

Играха до осем и половина.

— Иди сега да хапнеш нещо — каза Морозов. — Аз ще чакам. След това трябва да тръгвам.

— Ще хапна тук по-късно.

— Глупости. Иди да се нахраниш, както трябва. Когато онзи приятел те потърси, сигурно ще се наложи да пийнеш с него. Затова е по-добре да си се наял солидно. Знаеш ли къде ще го заведеш?

— Да.

— Искам да кажа, в случай че той иска още да пие или да види нещо.

— Да. Знам много заведения, където никой не се интересува от другите.

— Иди да се нахраниш сега. Не пий нищо. Яж нещо тежко и тлъсто.

— Добре.

Равик отиде пак отсреща във „Фуке“. Струваше му се, че всичко това е недействително, че сякаш четеше някаква книга, гледаше някаква мелодрама или просто сънуваше. Обиколи пак и двете страни на „Фуке“. Терасите бяха препълнени. Провери внимателно всяка маса. Хааке го нямаше.

Той седна на малка маса до вратата, за да може да наблюдава и входа, и улицата. Две жени на съседна маса говореха за Скиапарели и Менбоше. Мъж с рядка брадичка седеше при тях, без да продумва. Няколко французи от другата страна говореха за политика. Единият беше за „Огнените кръстове“, другият за комунистите; останалите се надсмиваха и на двамата. Между другото всички наблюдаваха внимателно две красиви и самоуверени американки, които пиеха вермут.

Докато пиеше, Равик гледаше улицата. Не беше толкова глупав, та да не вярва в случайности. Само в художествената литература няма случайности. Всекидневният живот е изпълнен с най-глупавите. Във „Фуке“ остана половин час. Сега бе по-спокоен, отколкото на обед. Мина още веднъж през залата, която гледаше към „Шан-з-Елизе“ и се върна в хотела.

— Ето ти ключа на колата — каза Морозов. — Смених я. Сега имаш син „Талбот“ с кожени седалки. На другата бяха кадифени. Кожата се мие по-лесно. Колата е кабриолет. Можеш да караш с вдигнат или свален гюрук. Но дръж прозореца винаги отворен. Ако стреляш в колата, прави го така, че куршумът да мине през отворения прозорец, за да не остави следи. Наех я за две седмици. За нищо на света не я откарвай в гаража, след като си свършиш работата. Остави я в някоя от страничните улици, които винаги са пълни с коли. Да се проветри. Паркирана е сега на улица „Бери“, срещу „Ланкастър“.

— Добре — отвърна Равик и сложи ключа до телефона.

— Ето ти документите на колата. Не можах да ти намеря шофьорска книжка. Защото не исках да разпитвам много хора.

— Не ми трябва. В Антиб карах през цялото време без книжка.

Равик остави документите на колата до ключовете.

— Паркирай в друга улица тая нощ — каза Морозов.

„Мелодрама — помисли Равик. — Глупава мелодрама!“

— Добре. Благодаря ти, Борис.

— Много бих искал да дойда с теб.

— А аз не искам. Човек трябва сам да върши такива работи.

— Разбира се. Не рискувай много, но не му давай шансове и на него. Просто го ликвидирай и толкова.

Равик се усмихна.

— Казвал си ми го милион пъти досега.

— Понякога и това не е достатъчно. В такива критични моменти на човек му идват наум какви ли не глупави идеи. Същото се случи с Волковски в Москва през 1915 година. Изведнъж решава, че не трябва да убива така хладнокръвно като ловците. По-късно го разстреля една свиня. Имаш ли достатъчно цигари?

— Стотина. Но мога да се обадя да ми донесат всичко, което ми е необходимо.

— Ела и ме събуди, ако не съм в „Шехеразада“.

— Ще дойда непременно, независимо дали ще стане нещо или не.

— Добре. Довиждане, Равик.

— Довиждане, Борис.

Равик затвори вратата след Морозов. Изведнъж в стаята стана много тихо. Той седна в един ъгъл на дивана. Погледна тапетите. Бяха от син плат и заковани с дървени летвички. През тези два дни бе изучил стаята много по-добре, отколкото всички други, в които бе живял години наред. Познаваше и огледалата, сивото кадифе по пода с тъмното петно до прозореца, знаеше всяко очертание на масата, леглото, калъфите за столовете… Всичко тук му бе до болка познато. Само не и телефонът.