Триумфалната арка

4

Болничният лист над леглото беше нов и чист. Записано беше само името. Люсиен Мартине. Бют-Шомон. Улица „Клавел.“

Девойката лежеше посърнала. Беше оперирана предната нощ. Равик прислуша внимателно сърцето. След това се изправи.

— По-добре е — каза той. — Преливането на кръв направи чудеса. Ако изкара още един ден, ще бъде спасена.

— Добре — каза Вебер. — Поздравявам ви. Не изглеждаше, че ще оживее. С пулс сто и четиридесет и кръвно налягане осемдесет, с кофеин и корамин — беше съвсем близо до смъртта.

— Няма какво да ме поздравявате — каза Равик, като вдигна рамене, — просто е дошла по-навреме от другата, от онази със златната верижка на крака. И нищо повече.

Той зави девойката.

— Това е вторият случай за една седмица. Ако продължава така, ще имате болница за злополучни аборти от Бют-Шомон. Нали и първата беше от там?.

— Да — кимна Вебер. — И пак от улица „Клавел“. Трябва да са се познавали и са отишли при същата акушерка. Тя дойде по същото време привечер, както и другата. Добре, че можах да ви намеря в хотела. Страхувах се, че няма да сте там.

Равик го погледна.

— Който живее в хотел, не се намира там вечер, Вебер. Хотелските стаи не са особено уютни през ноември.

— Представям си. Защо живеете тогава в хотел?

— Защото животът там е удобен и безличен. Човек е едновременно и сам, и не.

— Това ли желаете?

— Да.

— Същото бихте могли да постигнете и по друг начин. Като си наемете малък апартамент например.

— Възможно е. — Равик се наведе отново над девойката.

— Не мислите ли и вие така, Йожени? — попита Вебер.

Сестрата вдигна глава и каза студено:

— Господин Равик никога няма да направи това.

— Доктор Равик, Йожени — поправи я Вебер. — Той е бил главен хирург на голяма болница в Германия. И е много по-ценен от мене.

— Тук… — започна сестрата и намести очилата си.

— Добре, добре — прекъсна я Вебер. — Знаем какво ще кажете. Тук не признават чужди дипломи. Голяма глупост. Но откъде сте толкова уверена, че той няма да си наеме апартамент?

— Господин Равик е загубен човек. Той няма никога да си създаде свой дом.

— Какво? — учуди се Вебер. — Какво казахте?

— За господин Равик няма нищо свято. Това е причината.

— Браво — каза Равик откъм леглото на девойката.

— И това не бяхме чували — добави Вебер, като погледна втренчено Йожени.

— Попитайте го сам, доктор Вебер!

Равик стана.

— Отгатнахте, Йожени. Но когато за някого няма нищо свято, всичко започва да му става свято по един по-човешки начин. Той започва… да почита искрицата живот, която тупти дори в червея и го кара да търси светлината… Това обаче не е сравнение.

— Не можете да ме засегнете. Вие не вярвате в нищо — Йожени поправи енергично бялата престилка на гърдите си. — Аз, слава Богу, съм верующа.

Равик посегна към палтото си.

— Вярата лесно може да направи хората фанатици. Затова за всички религии е заплатено с толкова кръв. — Той се усмихна. — Търпимостта е дъщеря на съмнението, Йожени. Не сте ли вие въпреки цялата си вяра много по-нападателна, отколкото аз, изгубеният неверник.

— Чухте ли, Йожени? — изсмя се Вебер. — По-добре не отговаряйте. Само ще стане по-лошо.

— Моето достойнство на жена…

— Добре — прекъсна я Вебер. — Пазете си го; това е много хубаво. Трябва вече да тръгвам. Имам още малко работа в канцеларията. Елате, Равик. Довиждане, Йожени.

— Довиждане, доктор Вебер.

— Довиждане, сестра Йожени — каза Равик.

— Довиждане — отговори Йожени почти насила, и то едва след като доктор Вебер се обърна и я изгледа.

Канцеларията на Вебер беше запълнена с лека бяло-златиста мебел в стил ампир. По стената над писалището бяха окачени снимки от къщата и градината му. До стената имаше голям модерен лежащ стол. Вебер спеше на него, когато биваше принуден да нощува тук. Частната болница беше негова.

— Какво искате да пийнете, Равик? Коняк или дюбоне?

— Кафе, ако има още.

— Разбира се. — Вебер сложи кафеничето на масата и го включи в контакта. След това се обърна към Равик; — Можете ли да ме заместите днес следобед в „Озирис“?

— Разбира се.

— Нямате ли нищо против?

— Абсолютно нищо. Нямам други планове.

— Прекрасно. Няма защо да идвам тогава в града, само за да отида там. Ще мога да поработя в градината си. Бих помолил Фошон, но той е в почивка.

— Би било безсмислено — каза Равик. — Често съм вършил това.

— Вярно е. И все пак…

— Днес не съществува вече „все пак“, поне за мене.

— Да. Цяла идиотщина е, че на такъв способен хирург като вас не се разрешава да работи официално тук и че сте принуден да се криете.

— Но, Вебер, това е стара история. Такава е съдбата на всички лекари, избягали от Германия.

— Все едно! Смешно е! Вие вършите най-трудните операции на Дюран, а той се прославя с тях.

— По-добре, отколкото ако ги правеше сам.

— Не се чувам какво говоря — изсмя се Вебер. — Вие правите и моите операции. Но аз поне съм гинеколог, а не хирург…

Кафеварката почна да свири. Вебер я изключи от контакта. След това взе чаши от едно шкафче и наля кафето.

— Едно нещо не мога да разбера, Равик — каза той. — Защо продължавате да живеете в тази съборетина „Интернационал“? Защо не си наемете един нов апартамент около Булонската гора? Лесно ще си намерите евтини мебели. Така поне ще знаете, че имате нещо.

— Да — каза Равик. — Тогава ще знам, че имам нещо.

— Защо не го направите?

Равик отпи една глътка кафе. Беше горчиво и много силно.

— Вебер — каза той, — вие сте великолепен пример за болестта на нашето време. Първо ме съжалявате, че работя незаконно тук, после ме питате защо не си наема жилище…

— Какво общо има едното с другото?

Равик се усмихна търпеливо.

— Ако наема жилище, трябва да подам адресна карта. А за това са ми необходими паспорт и виза.

— Правилно. Не се сетих за това. А в хотела?

— И там също. Но, слава Богу, в Париж има хотели, които не спазват особено строго наредбите за адресната регистрация. — Равик наля в кафето си малко коняк. — Един от тия хотели е и „Интернационал“. Затова именно живея там. Не знам как се оправя съдържателната, но трябва да има добри връзки. Полицията или не знае нищо, или е подкупена. Във всеки случай отдавна живея там, необезпокояван от никого.

— Равик — започна Вебер, като се облегна, — аз не знаех това. Мислех само, че нямате право да работите тук. Дяволска ситуация.

— Истински рай в сравнение с концентрационните лагери в Германия.

— Ами полицията? Ако все пак дойде някой ден?

— Ако ни пипнат, прекарваме няколко седмици в затвора, а след това ни екстрадират. Обикновено в Швейцария. При повторно нарушение — шест месеца затвор.

— Какво?

— Шест месеца — каза Равик.

— Нима е възможно? Та това е нечовешко! — възкликна Вебер и го погледна с недоумение.

— И аз мислех така, преди да ми дойде до главата.

— Как така до главата? Нима и това сте изпитали?

— Не веднъж, а три пъти. Както и стотици други. Още в началото — когато не разбирах нищо и разчитах на така наречената човечност. Преди да отида в Испания — където не ми трябваше паспорт и където ме научиха за втори път какво значи човечност. Не друг, а немските и италианските летци! Когато по-късно се върнах във Франция, естествено вече знаех как стоят нещата.

Вебер стана.

— Но, за бога — възкликна той и започна да пресмята наум, — та вие сте лежали за нищо в затвора повече от година.

— Не чак толкова. Само два месеца.

— Как така? Нали казахте, че при повторно нарушение наказанието е шест месеца?

— Няма повторни нарушения, когато си опитен — отвърна усмихнат Равик. — Изгонват те под едно име, а ти се връщаш под друго. И то по възможност през друг граничен пункт. Така не могат да те хванат. Понеже нямаш никакви документи, измамата може да се докаже само ако някой лично те познае. А това се случва много рядко. Равик е третото ми име. Използувам го почти две години и не съм имал неприятности. Изглежда, че ми носи щастие. Започва все повече да ми харесва. Почти забравих вече истинското си име.

Вебер поклати глава.

— И всичко това само защото не сте националсоциалист?

— Естествено. Документите на националсоциалистите са изрядни. С всички необходими визи.

— В какъв свят живеем! А правителството не предприема нищо.

— Правителството има на главата си няколко милиона безработни. Освен това не само във Франция е така. Навсякъде е същото. — Равик стана. — Сбогом, Вебер. Ще дойда да видя пак девойката след два часа. Ще мина и през нощта.

Вебер го изпрати до вратата.

— Слушайте, Равик, елате някога у нас на вечеря.

— Непременно ще дойда. — Равик знаеше, че няма да отиде — в най-скоро време. Сбогом, Вебер.

— Сбогом, Равик. Елате наистина.

Равик влезе в най-близкото бистро. Седна до един прозорец, за да може да гледа навън. Той обичаше да стои така, без да мисли, и да гледа минувачите. Париж е град, дето най-добре може да прекараш времето си без работа.

Келнерът изтри масата и зачака.

— Едно перно — каза Равик.

— С вода ли, господине?

— Не, почакайте. — Равик размисли, — Не перно.

Трябваше да оправи вкуса си. Нещо му горчеше в устата. Сладникавият анасон не беше достатъчно силен за тая цел.

— Донеси ми калвадос — каза той на келнера. — Един голям калвадос.

— Да, господине.

Поканата на Вебер. Едва уловимото състрадание да удостоиш някого с вечеря в домашна обстановка. Французите рядко канят чужденци у дома си; предпочитат да ги водят на ресторант. Той не бе ходил досега у Вебер. Поканата беше добронамерена и все пак неприятна. Човек може да се защити по-лесно от обидите, отколкото от състраданието.

Той отпи глътка ябълкова ракия. Защо бе обяснил на Вебер причините, поради които живее в „Интернационал“? Не беше необходимо. Вебер знаеше колкото трябва. Знаеше, че Равик няма право да оперира и това беше достатъчно. Негова работа си беше, че е съгласен въпреки това да му дава да оперира. По този начин той печелеше и можеше да се справя с операции, които сам не смее да направи. Никой не знаеше това освен самия него и сестрата; а тя мълчеше. Същото беше и с Дюран. Само че церемонията се спазваше по-стриктно. При всяка операция той оставаше при пациента, докато упойката започне да действа. Тогава влизаше Равик, за да направи операцията, за която Дюран бе твърде стар и неспособен. След пробуждането пациентът виждаше до леглото си гордия хирург Дюран. Равик виждаше само покрития пациент; познаваше само тясната, намазана с йод оголена за операцията част на тялото. Много често не знаеше дори кого оперира. Дюран му даваше диагнозата и той започваше да реже. Той плащаше на Равик по-малко от една десета от хонорара, който сам получаваше за операцията. Равик нямаше нищо против. Беше все пак по-добре, отколкото изобщо да не оперира. С Вебер работеше на много по-приятелски начала. Той му даваше четвърт от хонорара. Това беше справедливо.

Равик погледна през прозореца. Какво друго му оставаше? Нищо особено. Достатъчно беше и това, че е жив. Нямаше никакво желание да гради нещо, което ще рухне твърде скоро в тези несигурни времена. По-добре беше да се носи по течението, отколкото да пилее силите си; те бяха единственото незаменимо нещо. Важното беше да преживее — докато се покаже отново някаква цел. Колкото по-малко сили пилееше, толкова по-добре. Така щеше да се запази по-задълго. Той бе виждал неведнъж как хора се мъчат като мравки да си изградят спокойно съществуване в тоя рухващ свят. Това беше едновременно трогателно, героично, смешно и безполезно. Просто да те хване страх. Никоя лавина не може да бъде опряна, след като се е откъснала. Всеки, който се опита да я спре, бива повлечен от нея. По-добре ще е да почака и да изрови по-късно жертвите. При дълги походи човек не трябва да пътува с много багаж; същото е и когато бяга…

Равик погледна часовника си. Време беше да намине при Люсиен Мартине. А след това да отиде в „Озирис“.

Проститутките в „Озирис“ чакаха. Съдържателката не се задоволяваше с редовния преглед на държавния лекар. Не желаеше никой да се зарази в заведението й, затова се бе разбрала с Вебер да преглежда допълнително момичетата всеки четвъртък. Равик понякога го заместваше.

Съдържателката бе уредила на първия етаж една стая за прегледите. Тя се гордееше с обстоятелството, че в продължение на повече от една година ни един от клиентите й не се бе заразил в нейното заведение; но въпреки всички предпазни мерки имаше седемнадесет, случая на заболяване сред момичетата.

Управителката Роланд донесе на Равик бутилка бренди и една чаша.

— Струва ми се, че Март е заразена — каза тя.

— Добре. Ще я прегледам внимателно.

— От вчера не й давам да работи. Тя отрича, разбира се. Но бельото й…

— Добре, Роланд.

Момичетата идваха едно след друго. Равик познаваше почти всички. Имаше само две нови.

— Няма защо да ме преглеждате, докторе — каза Леони, червенокосата гасконка.

— Защо?

— Защото през цялата седмица нямах клиенти.

— Какво казва госпожата в такъв случай?

— Нищо. Карах ги да поръчват шампанско. По седем-осем бутилки на вечер. Имахме трима търговци от Тулуза. Женени. И тримата биха се забавлявали, но се срамуваха. Всеки се страхуваше, че ако тръгне с мене, другите ще го раздрънкат, като се върнат. Затова пиеха и всеки се надяваше, че ще може да прогони другите. — Леони се засмя и се почеса лениво. — А този, който оставаше последен, не можеше вече да се държи на краката си.

— Добре. Трябва да ви прегледам все пак.

— Нищо ми няма. Имате ли цигари, докторе?

— Да. Ето.

Равик взе секрет, постави го на една стъклена плочка и след това я сложи под микроскопа.

— Знаете ли какво не мога да разбера? — каза Леони, докато го наблюдаваше.

— Какво?

— Как след като вършите всичко това, можете да имате желание да спите с жена?

— И аз не мога да го разбера. Наистина си добре. Следващата?

— Март.

Март беше бледа, слаба, русокоса девойка. Имаше лице на ангел от Ботичели, но говореше езика на улица Блондел.

— Нищо ми няма, докторе.

— Добре. Да видим.

— Наистина нищо ми няма.

— Толкова по-добре.

Роланд се появи ненадейно в стаята. Тя погледна Март. Момичето престана да говори. И погледна уплашено Равик. Той я прегледа най-внимателно.

— Нищо ми няма, докторе. Знаете колко съм внимателна.

Равик не отговори. Момичето продължи да приказва, поколеба се, след това започна отново. Равик погледна повторно под микроскопа.

— Болна сте, Март — каза той.

— Какво? — Тя подскочи. — Не е вярно!

— Вярно е.

Тя го погледна, след това го заля с порой от проклятия и ругатни.

— Тази свиня! Тази проклета свиня! Хубаво не вярвах на тоя лъжец! А казваше, че е студент, и то по медицина. Би трябвало да знае, мошеникът!

— Защо не сте внимавали?

— Внимавах, разбира се, но всичко стана много бързо, а той каза, че като студент…

Равик кимна. Позната история — студент-медик, който се е разболял от трипер и сам се е лекувал. След две седмици е сметнал, че е оздравял, без да направи изследване.

— Колко време ще трае, докторе?

— Шест седмици. — Равик знаеше, че ще трае повече.

— Шест седмици ли? Шест седмици без доход? И болница? Ще трябва ли да отида в болница?

— Ще видим. Може би ще се опитаме да те лекуваме тук по-нататък, ако обещаеш…

— Обещавам всичко. Всичко! Само не ме пращайте в болница.

— Отначало ще трябва да отидеш. Не може другояче.

Момичето погледна умоляващо Равик. Всички проститутки се страхуваха от болницата. Надзорът там бе много строг. Но нямаше друг изход. Оставена тук, тя щеше да започне да излиза тайно след няколко дни въпреки всички обещания, за да може да печели, и така ще разнася заразата.

— Госпожата ще плати разходите — каза Равик.

— Но какво ще правя аз шест седмици без доход? А току-що си купих сребърна лисица на изплащане. Не ще мога да плащам вноските и всичко ще пропадне.

Тя се разплака.

— Ела, Март — каза Роланд.

— Няма да ме вземете вече, знам — плачеше все по-силно Март. — Няма да ме вземете пак. Никога не вземате тия, които веднъж са се разболели. Ще остана на улицата, и то само заради онова мръсно куче…

— Ще те вземем. Ти вършеше добра работа. Клиентите те обичаха.

— Наистина ли? — попита Март, като вдигна глава.

— Разбира се. Ела сега.

Март излезе с Роланд. Равик ги погледна. Нямаше да се върне. Съдържателната беше прекалено предпазлива. Бъдещето на Март бяха може би по-евтините вертепи на улица Блондел. След това идваха улицата, кокаинът, болницата, продаване на цветя и цигари. Или ако има повече късмет, някой сводник, който ще я бие и използува, докато накрая я изхвърли.

Трапезарията на хотел „Интернационал“ беше в сутерена. Посетителите я наричаха „Катакомбите“. През деня там проникваше слаба светлина през няколко големи прозорци с дебели матови стъкла, които гледаха към двора. Зиме трябваше да бъде осветена денонощно. Тази стая беше едновременно пушалня, канцелария, салон, зала за събрания, убежище за бежанци без документи; в случай на полицейска проверка те можеха да избягат оттук през двора в един гараж, а оттам в съседната улица.

Равик и Борис Морозов, портиер на бар „Шехеразада“, седяха в един от ъглите на „Катакомбите“, наречен от съдържателната Палмовата зала; там, на една тънкокрака масичка, във фаянсова саксия линееше самотна жалка палма. Морозов беше бежанец от Първата световна война и живееше от петнадесет години в Париж. Бе от малцината руснаци, които не твърдяха, че са служили в царската гвардия и не говореха за дворянския си произход.

Двамата мъже играеха шах. „Катакомбите“ бяха празни; само няколко души разговаряха шумно около една маса и вдигаха наздравици всеки пет минути.

Морозов се огледа разярен.

— Можеш ли да ми обясниш, Равик, защо тази вечер се вдига такава врява тук? Защо тия емигранти не отидат да спят?

Равик се изсмя.

— Онези в ъгъла не ме интересуват. Това е фашисткото отделение на хотела.

— Испания ли? Нали си бил там?

— Да, но в противниковия лагер. Освен това бях като лекар. Тия хора са испански монархисти, настроени профашистки. Остатъкът от групата. Другите отдавна си заминаха. А тези още не могат да се решат. Струва ми се, че не смятат Франко за съвършен аристократ.

Не ги вълнува във всеки случай това, че маврите изклаха толкова испанци.

Морозов нареди фигурите си.

— Вероятно празнуват клането в Гуерника. Или победата на италианските и германските картечници над миньорите и селяните. Не съм виждал досега тия приятели.

— Те са тук от години. Не си ги виждал, защото не се храниш тук.

— А ти тук ли ядеш?

— Не.

Морозов се ухили.

— Добре. Да си спестим следващия въпрос и твоя отговор, който сигурно щеше да е оскърбителен. Ако искаш, нека да са се и родили в тая дупка. Нека само да говорят тихо. Ето ти един хубав дамски гамбит.

Равик премести отсрещната пешка.

Първите ходове минаха бързо. След това Морозов се замисли.

— Имаше един Альехинов вариант…

Един от испанците тръгна към тях. Беше мъж със сближени очи. Застана до масата им. Морозов го погледна намръщено. Испанецът леко се поклащаше.

— Господа — каза учтиво той, — полковник Гомес ви кани да изпиете чаша вино с него.

— Господине — отговори също така учтиво Морозов, — ние играем сега шах за първенство в седемнадесетия район. Много сме ви признателни, но не можем да дойдем.

Испанецът не трепна. Той се обърна тържествено към Равик, като че се намираше в двора на Филип II.

— Вие сте направили преди известно време приятелска услуга на полковник Гомес. Той би желал в знак на благодарност да изпие една чаша с вас, преди да си замине.

— Моят партньор — отвърна Равик също така бързо — току-що ви обясни, че днес трябва да изиграем тази партия. Предайте благодарностите ми на полковник Гомес. Много съжалявам.

Испанецът се поклони и си тръгна.

Морозов се подсмихна.

— Точно като руснаците през първите години — хванали са се здраво за титлите и обноските си като за спасителен пояс. Каква приятелска услуга сте направили на тоя хотентот?

— Предписах му веднъж разслабително. А романската раса държи много на доброто храносмилане.

— Не е лошо. Старата слабост на демокрацията — каза Морозов, като намигна. — При същите обстоятелства един лекар фашист би предписал на пациента си демократ само арсеник.

Испанецът се върна.

— Аз съм поручик Наваро — заяви той с важността на човек, който съзнава, че е пиян. — Адютант съм на полковник Гомес. Полковникът напуска тази нощ Париж. Отива в Испания, за да се присъедини към славната войска на генералисимус Франко. Затова именно желае да пие с вас за свободата на Испания и за испанската войска.

— Поручик Наваро — каза кратко Равик, — аз не съм испанец.

— Известно ни е. Вие сте германец. — Наваро се усмихна съзаклятнически. — Това именно е причината полковник Гомес да ви покани. Германия и Испания са приятелски държави.

Равик погледна Морозов. Положението беше явно комично. Морозов едва успя да запази сериозно изражение на лицето си.

— Поручик Наваро — каза той, — съжалявам, че трябва да изиграем непременно тази партия с доктор Равик. Резултатът трябва да се телеграфира още тази нощ в Ню Йорк и Калкута.

— Господине — отговори студено Наваро, — ние очаквахме, че ще отклоните поканата. Русия е враг на Испания. Поканата се отнасяше само за доктор Равик. Но трябваше да поканим и вас, понеже сте с него.

Морозов взе в ръка спечеления кон и погледна Равик.

— Не смяташ ли, че тази комедия продължи твърде много?

— Да. — Равик се обърна. — Смятам, че ще е най-добре да се върнете, млади момко. Напразно оскърбихте полковник Морозов, който не е приятел на съветския режим.

Той се наведе над шахматната дъска, без да дочака отговор. Наваро постоя известно време нерешително, след това си тръгна.

— Той е пиян, а освен това като повечето хора от романски произход — без чувство за хумор — каза Равик. — Но това не означава, че и ние не трябва да имаме. Затова току-що те произведох в чин полковник. Доколкото знам, ти си бил само жалък поручик. Но сметнах, че не е редно да имаш по-малък чин от онзи Гомес.

— Не приказвай много, момчето ми. Обърках Альехиновия вариант заради тия прекъсвания. Този офицер изглежда е загубен. — Морозов вдигна глава. — Господи, идва друг! Нов адютант! Какви хора!

— Самият полковник Гомес. — Равик се облегна удобно на стола си. — Сега ще започне разговор между двама полковници.

— Твърде кратък, момчето ми.

Полковникът беше още по-официален от Наваро. Той се извини на Морозов за грешката на адютанта си. Извинението бе прието. След това в знак на помирение, след отстраняването на всички пречки, Гомес ги покани много тържествено да пият за Франко. Този път Равик отказа направо.

— Но като германец и съюзник, господине…

Полковникът бе явно объркан.

— Слушайте, Гомес — каза Равик, започвайки да губи търпение. — Да оставим работите, както са. Пийте за когото искате, а аз ще играя шах.

Полковникът се опита да разреши загадката.

— Тогава вие трябва да сте…

— По-добре ще е да не правите никакви заключения — прекъсна го кратко Морозов. — Това ще предизвика само излишни спорове.

Гомес се объркваше все повече и повече.

— Но вие, като белогвардеец и царски офицер, би трябвало да сте против…

— Против никого не сме. Ние сме отживели времето си създания. Имаме различни политически убеждения, но въпреки това не си разбиваме черепите.

Гомес бе озарен най-после от внезапно просветление. Той се вдърви и каза рязко:

— Разбирам. Мекошава демократическа…

— Приятелю — каза Морозов, ставайки внезапно опасен, — махайте се оттук! Отдавна трябваше да изчезнете оттук! Вървете да се биете в Испания! Вместо вас там се бият германци и италианци. Сбогом.

Той стана. Гомес направи една стъпка назад. Погледна смаяно и втренчено Морозов. След това се обърна рязко кръгом и се върна към своята маса. Морозов седна, въздъхна и повика келнерката.

— Донесете ни бързо два големи калвадоса, Кларис.

Кларис кимна и изчезна.

— Послушни войнишки души — изсмя се Равик. — Прост ум и сложни представи за чест. Това усложнява твърде много живота, особено ако човек е пиян.

— Познато явление. Но ето че идва още един. Стана вече цяло шествие. Кой ли ще бъде този път? Самият Франко?

Беше Наваро Той се спря на две крачки от масата и се обърна към Морозов:

— Полковник Гомес съжалява, че не може да ви покани на дуел. Той напуска тази нощ Париж. Освен това мисията му е толкова важна, че не би могъл да се изложи на неприятности с полицията. — След това се обърна към Равик — Полковник Гомес ви дължи хонорар за прегледа.

Той хвърли една сгъната петфранкова банкнота на масата и се приготви да тръгне.

— Една минута — каза Морозов. Кларис току-що бе застанала с подноса. Той взе чашата калвадос, погледна я, поклати глава и я остави. След това взе една от чашите с вода от таблата и я плисна в лицето на Наваро. — За да изтрезнеете — заяви спокойно той. — И помнете за в бъдеще, че пари не се хвърлят. Изчезвайте сега, средновековни глупако!

Наваро стоеше недоумяващ. Изтри лицето си. Приближиха се и другите испанци. Бяха четирима. Морозов бавно стана. Беше с цяла глава по-висок от тях. Равик продължаваше да седи. Той погледна Гомес и каза:

— Не ставайте за смях. Всички сте пияни. Нямате никакви шансове. Само след няколко минути ще лежите на пода с изпотрошени кокали. А дори и да бяхте трезви, пак нямаше да успеете. — Той стана, сграбчи Наваро за лактите, вдигна го във въздуха, превъртя го и го сложи така близо до Гомес, че последният трябваше да отстъпи. — Оставете ни сега на мира. Не сме ви канили да ни досаждате. — Той взе петфранковата банкнота от масата и я сложи на подноса. — За вас, Кларис, от господата.

— За пръв път получавам нещо от тях… — заяви Кларис. — Благодаря.

Гомес каза нещо на испански. Петимата се обърнаха кръгом и се върнаха на масата си.

— Жалко — продължи Морозов. — С удоволствие бих понатупал тези приятелчета. Но за съжаление не мога да го направя заради тебе, нелегалния. Не съжаляваш ли понякога, че не можеш да го направиш?

— За тия не. Други бих желал да сложа на мястото.

От масата в ъгъла се дочу испанска реч. Петимата приятели станаха. Чу се трикратно „Вива!“. Чашите бяха оставени шумно на масата. След това групата напусна войнствено залата.

— За малко щях да го залея с хубавия калвадос — Морозов взе чашата и я изпи. — И такива хора управляват сега Европа. Дали и ние сме били някога толкова глупави?

— Да — каза Равик.

Играха почти цял час. След това Морозов вдигна глава.

— Шарл е дошъл — каза той. — Май че ви търси. Пиколото тръгна към тях. Държеше в ръка малко пакетче.

— Оставено е за вас — каза то на Равик.

— За мене ли?

Равик разгледа пакетчето. Беше малко, увито в бяла хартия и завързано с канап. Без надпис.

— Не чакам никакви пакетчета. Трябва да е грешка.

Кой го донесе?

— Една жена… една дама… — смънка момчето.

— Жена или дама? — попита Морозов.

— Нещо… нещо средно между двете.

— Много си проницателен — засмя се Морозов.

— Пакетчето не е надписано. Тя ли каза, че е за мене?

— Не каза точно така. Не каза името ви. А само, че този пакет е за доктора, който живее тук. Вие… познавате дамата.

— Тя ли каза това?

— Не. — Момчето се позапъна, — Тя беше при вас миналата нощ.

— При мен идват от време на време дами, Шарл — каза Равик. — Но ти трябва да знаеш, че най-голямата добродетел на служителя в един хотел е дискретността. Дрънкането е само за господата от висшето общество.

— Хайде, отвори пакета, Равик — каза Морозов. — Дори да не е за теб. Вършили сме и по-лоши неща в жалкия си живот.

Равик се засмя и го отвори. Извади оттам малък предмет — дървената Мадона, която бе видял в стаята на жената… Той се опита да си припомни името й… Мадлен… Мад… Забравил го бе. Нещо подобно беше. Разгледа хартията; на нея нямаше никаква бележка.

— Добре — каза той на момчето. — Вярно, за мене е.

След това остави Мадоната на масата. Тя странно контрастираше с пешките.

— Рускиня ли е тая жена? — запита Морозов.

— Не. Отначало и аз мислех, че е.

Равик забеляза, че следите от червилото върху Мадоната са изтрити.

— За какво ми е това?

— Прибери я някъде. Все ще намериш къде. На тоя свят има място за всичко. Само не и за хората.

— Трябва да са погребали вече мъжа…

— От нея ли е?

— Да.

— Не си ли я виждал оттогава?

— Не.

— Странно — каза Морозов, — винаги мислим, че сме направили услуга, а обикновено бягаме в най-тежкия момент.

— Аз не съм благотворително дружество, Борис. Срещал съм и по-тежки случаи, без да помогна. Защо да й е по-тежко сега?

— Защото е останала сама. Мъжът е бил досега с нея, макар и мъртъв. Бил е сред нас, на този свят.

Сега е под земята… Изчезнал… Няма го вече. Това — каза Морозов, като посочи Мадоната — не е благодарност. А вик за помощ.

— Аз спах с нея, без да съзнавам станалото. И искам да забравя това.

— Глупости! Това е без значение, щом не се намесва любовта. Познавах една жена, която казваше, че й е по-леко да се отдаде на някой мъж, отколкото да му заговори на име. — Морозов се наведе. Голямата му плешива глава лъсна на светлината. — Ще ти кажа нещо, Равик. Трябва да се държим човешки с хората, ако можем и докато можем, защото все ще ни се наложи да извършим през бъдещия си живот някое тъй наречено престъпление. Поне на мен. А вероятно и на теб.

— Да.

Морозов облегна ръка на саксията с палмата. Тя леко се разклати.

— Да живееш, значи да вземаш от другите. Ние постоянно се ядем помежду си, затова не трябва да се отказваме сами от редките искрици доброта. Те ни дават сили в този тежък живот.

— Добре. Ще отида да я видя утре.

— Чудесно — каза Морозов. — Това имах предвид. А сега да оставим приказките много. Кой ще вземе белите?