Триумфалната арка

24

— Какво ще желаете? — обърна се келнерът към Равик.

— Донесете ми…

— Какво?

Равик не отговори.

— Не ви разбрах, господине — каза келнерът.

— Каквото и да е. Донесете ми нещо.

— Перно?

— Да.

Равик затвори очи. След това бавно ги отвори. Мъжът беше все още там. Този път беше изключено да греши.

Хааке седеше на масата до входа. Бе сам и ядеше. На масата имаше сребърна чиния с две половини от лангуста и бутилка шампанско в лед. Наблизо стоеше келнер и приготвяше зелена салата с домати. Равик видя всичко това съвсем ясно, като че бе гравирано върху ретината на очите му. Когато Хааке взе бутилката от съда с лед, той забеляза на ръката му пръстен с червен камък, върху който имаше герб за поставяне на печати. Позна този пръстен върху подпухналата бяла ръка. Видял го бе в кошмара на безкрайния наниз от мъчения, когато, след като припадна до масата за изтезания го извадиха отново от безсъзнание и поставиха срещу ослепителната светлина, когато, пристъпвайки внимателно, за да запази чистата си униформа от водата, с която обливаха Равик. Хааке бе протегнал към него тази месеста бяла ръка и бе заявил с приятния си глас „Това беше само началото. Това не е още нищо. Ще ни кажете ли имената? Или да продължаваме? Знаем и други начини. Ноктите ви са още здрави, както виждам.“

Хааке вдигна глава и го погледна право в очите. Равик трябваше да положи невероятни усилия, за да остане на мястото си. Взе чашата перно, изпи една глътка и започна да гледа към купата със салатата, като че приготовлението й го интересуваше необикновено много. Не знаеше дали Хааке го е познал. Усети, че за тези няколко мига гърбът му е станал вир вода.

След малко погледна отново към масата. Хааке ядеше лангустата и гледаше в чинията си. Голото му теме отразяваше светлината. Равик се огледа. Заведението беше препълнено. Невъзможно бе да предприеме нещо. Нямаше никакво оръжие, а ако скочи върху Хааке, най-малко десет души веднага щяха да го спрат. Две минути по-късно щеше да дойде полицията. Не можеше да стори нищо друго, освен да чака и да го проследи. Да открие жилището му.

Реши пак да погледне към Хааке, едва след като изпуши една цигара. Озърна се бавно, като че търсеше някого. Хааке току-що бе изял лангустата си. Сега бе взел салфетката и изтриваше устните си. Но не с една ръка, а с двете. Едва докосваше устните си с кърпата, първо едната, после другата, като жена, която изтрива червилото си. При това гледаше към Равик.

Той отмести погледа си, чувстваше, че Хааке продължава да го гледа. Повика келнера и поръча още едно перно. При Хааке дойде сега друг келнер, който прибра остатъците от яденето, наля празната чаша и донесе чиния с няколко вида сирене. Той посочи едно парче, сложено на табличка от слама.

Равик запали нова цигара. След малко забеляза с крайчеца на окото си, че Хааке пак го гледа. Не беше вече случайно. Почувства, че кожата му се свива. Ако Хааке го е познал… Спря минаващия келнер:

— Можете ли да ми донесете навън чашата перно? Ще седна на терасата. Там е по-хладно.

Келнерът се поколеба.

— Най-добре е да платите. Навън обслужва друг. След това ще ви донеса перното.

Равик поклати глава и извади една банкнота от джоба си.

— Това ще изпия тук и ще поръчам друго за навън. Тогава няма да има никакво объркване.

— Добре, господине. Благодаря.

Равик допи бавно чашата си. Разбра, че Хааке слуша. Защото престана да яде, докато Равик говореше, а сега продължи. Равик постоя още малко. Ако го е познал, трябваше да стори само едно: да се държи така, сякаш не познава Хааке и тайно да го наблюдава.

След няколко минути стана и тръгна бавно навън. Почти всички маси бяха заети. Постоя малко, докато си намери място, откъдето можеше да наблюдава масата на Хааке в ресторанта. Самият него нямаше да вижда, но щеше да го забележи, като излиза. Поръча си перно и веднага го плати. Искаше да бъде готов да го проследи.

— Равик… — каза някой до него.

Той трепна, като че го удариха. До масата му стоеше Жоан. Погледна я изненадан.

— Не ме ли познаваш вече, Равик? — попита тя.

— Да, разбира се. — Погледът му не се отделяше от масата на Хааке. Келнерът му бе донесъл кафе. Той си пое дъх. Имаше още малко време.

— По какъв повод си тук, Жоан? — Запита я с усилие.

— Що за въпрос! Кой не ходи във „Фуке“.

— Сама ли си?

— Да.

Едва сега забеляза, че тя все още е права, а той — седнал. Стана, като внимаваше да не изпуска от очи масата на Хааке.

— Имам работа, Жоан — каза бързо, без да я поглежда. — Сега не мога да ти обясня. Трябва да си отидеш.

— Ще почакам. — Жоан седна. — Любопитна съм да видя как изглежда тя.

— Коя тя? — запита Равик, без да разбира.

— Жената, която чакаш.

— Не е жена.

Той я погледна.

— Правиш се, че не ме познаваш, а — добави тя. — Искаш да ме отпратиш, развълнуван си; разбирам, чакаш жена. Ще я видя коя е.

„Пет минути — помисли Равик. — Може би дори десет или петнадесет за кафето. Хааке ще изпуши още една пура или по-скоро цигара. Дотогава трябва да се освободя от Жоан“.

— Добре. Няма да ти преча. Но седни някъде другаде.

Тя не отговори. Очите й заблестяха, лицето й стана по-напрегнато.

— Не е жена — повтори Равик. — А дори и да е, какво, по дяволите, ти влиза това в работата? Не ставай смешна с твоята ревност, по-добре виж себе си и твоя артист.

Жоан не отговори. Обърна се в посоката, в която гледаше, и се постара да открие кого наблюдава.

— Престани! — ядоса се той.

— С друг мъж ли е?

Равик седна внезапно. Хааке бе чул, че той иска да излезе на терасата. Ако го е познал, сигурно щеше да се усъмни и да провери къде е седнал. В такъв случай би било по-естествено и безопасно да го види с жена.

— Добре — каза той. — Остани тук. Говориш глупости. Аз ще стана в дадена минута и ще изляза. Ти ще дойдеш с мен до едно такси, но няма да се качваш. Съгласна ли си?

— Защо си толкова тайнствен?

— Не съм тайнствен. Видях само един човек, когото отдавна не съм виждал. И искам да разбера къде живее. Това е всичко.

— Не е ли жена?

— Не. Мъж е. Не мога да ти кажа нищо повече.

Келнерът застана пред масата.

— Какво ще пиеш? — попита Равик.

— Калвадос.

— Един калвадос!

Келнерът се отдалечи.

— Няма ли да поръчаш и за себе си?

— Не. Имам вече.

Жоан го изгледа.

— Да знаеш как те мразя понякога!

— Може — Равик погледна към масата на Хааке. „Стъкло — помисли той. — Трептящо, подвижно, прозрачно стъкло. Улицата, масите, хората — всичко е потънало в каша от трептящо стъкло.“

— Ти си студен, егоист…

— Жоан — каза Равик, — друг път ще говорим за това.

Тя млъкна, докато келнерът оставяше чашата.

— Ти ме забърка във всичко това — продължи предизвикателно тя.

— Знам. — Видя за миг пълничката бяла ръка на Хааке, която се протегна над масата, за да вземе захар.

— Ти и никой друг! Ти никога не си ме обичал, само си играеше с мен, разбра, че те обичам и пак не се трогна.

— Вярно е.

— Какво?

— Вярно е — каза Равик, без да я погледне. — Но после всичко се промени.

— Да. После! После! Когато всичко тръгна наопаки! Когато беше вече много късно. И то по твоя вина.

— Знам.

— Не говори така с мен. — Лицето й бе пребледняло и сърдито. — Ти дори не ме слушаш.

— Слушам те. — Той я погледна. Трябваше да говори, да каже нещо, безразлично какво. — Да не си се скарала с твоя артист?

— Да.

— Ще мине.

В ъгъла се издигаше синкав дим. Келнерът наля отново кафе. Хааке като че не бързаше.

— Бих могла да отрека — каза Жоан. — Можех да кажа, че съм дошла случайно тук. Но не го направих. Търсих те. Реших да го напусна.

— Така казват всички.

— Страхувам се от него. Той ме заплашва. Иска да ме застреля.

— Какво? — Равик вдигна изведнъж глава. — Какво каза?

— Казва, че иска да ме застреля.

— Кой? — Той бе слушал наполовина. Сега разбра. — О, да, разбрах! Но ти не му вярваш, нали?

— Ужасно е избухлив.

— Глупости! Човек, който говори тия неща, не ги върши. Още по-малко пък артист.

„За какво приказвам? — помисли той. — Каква е тази история? Какво търся тук? Един глас, едно лице и това бръмчене в ушите! Какво значение имат те за мен?“

— Защо ми разправяш всичко това? — попита той.

— Ще го напусна. Искам да се върна при теб.

„Ако той вземе такси, ще минат най-малко няколко секунди, докато аз успея да спра друго — помисли Равик. — Може да го изпусна.“ Той стана.

— Почакай. Ще се върна веднага.

— Къде отиваш?…

Той не отговори. Пресече бързо тротоара и повика едно такси.

— Ето ви десет франка. Можете ли да ме почакате няколко минути? Имам още малко работа вътре.

Шофьорът погледна парите, после Равик. Равик смигна. Той също смигна, като въртеше бавно в ръце банкнотата.

— Това е извън сметката — каза Равик. — Нали разбирате защо.

— Разбирам — ухили се шофьорът. — Добре, ще чакам тук.

— Спрете така, че да можете да потеглите веднага.

— Разбрано, шефе.

Равик си проправи отново път през тълпата. Гърлото му се сви, като видя Хааке пред входа. Не чуваше какво казва Жоан.

— Почакай — каза той. — Почакай! Ей сега! Една секунда!

— Не! — Тя стана. — Ще съжаляваш! — Почти ридаеше.

Той направи усилие да се усмихне. Уловил бе здраво ръката й. Хааке стоеше все още пред входа.

— Седни! Само една секунда!

— Не!

Искаше да изтръгне ръката си от неговата. Той я пусна. Не искаше никакви сцени. Тя тръгна бързо между масите пред входа. Хааке я проследи с поглед. След това обърна бавно поглед към Равик, после отново в посоката, в която бе отминала Жоан. Равик седна. Почувства как кръвта изведнъж забуча в слепоочията му. Извади портфейла си и се престори, че търси нещо. Забеляза, че Хааке тръгна бавно между масите. Загледа равнодушно в друга посока, откъдето той трябваше да мине.

Продължи да чака. Стори му се, че е минала цяла вечност. Внезапно го обзе невъобразим страх. Ами ако Хааке се е върнал? Обърна бързо глава. Нямаше го. Беше изчезнал. Всичко му се завъртя изведнъж пред очите.

— Ще позволите ли? — попита някой до него.

Равик не чу. Гледаше към изхода. Хааке не се бе върнал в ресторанта. „Да скоча — помисли той, — да изтичам след него, да се опитам да го настигна.“ Гласът зад него се обади пак. Той се обърна и не можа да повярва на очите си. Хааке бе обиколил отзад и стоеше сега пред него. Той сочеше стола, на който бе седяла Жоан.

— Ще позволите ли? Няма друга свободна маса.

Равик кимна. Не беше в състояние да продума. Като че някой бе изсмукал кръвта от главата му. Тя се изливаше сякаш под стола, оставяйки тялото му като празен чувал. Облегна здраво гръб на стола. Млечнобялата течност беше все още в чашата пред него. Вдигна и отпи. Стори му се тежко. Погледна чашата. Държеше я здраво в ръка. Само жилите му трепереха.

Хааке си поръча коняк. Стар коняк. Говореше френски с подчертан немски акцент. Равик повика едно вестникарче.

— „Пари Соар!“

Вестникарчето погледна предпазливо към входа. Знаеше, че там обикновено стои старата продавачка на вестници. То подаде на Равик сгънатия вестник, уж случайно, грабна монетата и избяга.

„Трябва да ме е познал — помисли той. — Иначе не би дошъл.“ Не бе очаквал подобно нещо. Сега имаше само една възможност: да стои, да види какво ще прави и да действа съобразно с това.

Взе вестника, прегледа заглавията и го остави пак на масата.

Хааке го погледна.

— Хубава вечер — каза после на немски.

Равик кимна.

— Набито око, нали? — усмихна се Хааке.

— Очевидно.

— Забелязах ви още, докато стоях вътре.

Равик кимна с учтиво безразличие. Беше ужасно притеснен. Не можеше да разбере какви са намеренията му. Той нямаше откъде да знае, че Равик живее незаконно във Франция. Но Гестапо може би е осведомено и за това. Всъщност никога не беше късно.

— Познах ви веднага — каза Хааке.

Равик го погледна.

— По белега — каза Хааке, като посочи челото на Равик. — Били сте член на студентска корпорация. Следователно сте немец или сте следвали в Германия.

Той се засмя. Равик продължаваше да го гледа. Невероятно! Направо смешно! Той въздъхна дълбоко и с внезапно облекчение. Хааке не го бе познал. Смяташе, че белегът на челото му е от дуел. Равик се засмя. Хааке също. Трябваше да забие нокти в дланта на ръката си, за да престане.

— Така ли е? — попита Хааке с радостна гордост.

— Да, така е.

Белегът на челото! Останал му беше от боя в подземията на Гестапо. Самият Хааке присъстваше. Тогава кръвта се стичаше в очите и устата му. А Хааке мислеше сега, че тоя белег е следа от дуел и се гордееше, че е познал.

Келнерът донесе коняка. Хааке го помириса като добър познавач и заяви:

— Това поне имате. Хубави коняци. — Иначе… — Той смигна на Равик. — Всичко друго е гнило. Народ от рентиери. Искат само спокойствие и приятен живот. Напълно безпомощни пред нас.

Равик помисли, че не може да заговори, или ако заговори, ще трябва да счупи чашата в ръба на масата и да забие острите й ръбове в очите на Хааке. Взе я внимателно, изпи я и пак я сложи на масата.

— Какво пиете? — запита Хааке.

— Перно, заместител на абсента.

— О, абсент! Питието, което прави французите импотентни, нали? — Хааке се усмихна. — Извинете. Нямах намерение да правя никакви лични намеци.

— Той е забранен — каза Равик. — Това е безвреден заместител. Разправят, че абсентът причинява безплодие, а не импотентност. Затова е забранен. Това е анасон.

„Потръгна“ — помисли той. — И то без особено вълнение. Ето че можеше да говори с него, и то спокойно, без да се притеснява. Дълбоко в душата му ревеше черна буря, но привидно беше спокоен.

— Тук ли живеете? — попита Хааке.

— Да.

— Отдавна ли?

— Винаги.

— Разбирам — каза той. — Германец, роден в чужбина, нали?

Равик кимна. Хааке отпи от коняка си.

— Някои от най-добрите ни хора са родени в чужбина. Заместникът на фюрера е роден в Египет. Розенберг — в Русия. Даре дойде от Аржентина. По-важни са политическите убеждения, нали?

— Само те — отговори Равик.

— Така мисля и аз. — Лицето на Хааке светна от задоволство. Наведе се леко през масата, сякаш удари в същото време токовете си под масата. — Позволете ми, впрочем… фон Хааке.

Равик повтори церемонията.

— Хорн.

Това беше едно от предишните му имена.

— Фон Хорн ли? — попита той.

— Да.

Хааке кимна. Стана по-интимен. Срещнал бе човек от своята класа.

— Трябва да познавате добре Париж, нали?

— Доста.

— Нямам предвид музеите. — Хааке се ухили като светски човек.

— Разбирам какво искате да кажете.

„Един арийски свръхчовек желае да блудства, а не знае къде да отиде — помисли Равик. — Да мога да го отведа в някое тайно кътче, самотно бистро или забутан вертеп!“ — съобрази веднага той. Някъде, където няма да го безпокоят и да му пречат.

— Тук има най-различни заведения, нали? — попита Хааке.

— От скоро ли сте в Париж?

— Идвам всеки две седмици за по два-три дни. Нещо като контрол. Много важна мисия. Свършихме хубава работа през последната година. Всичко върви чудесно. Не мога да говоря по тоя въпрос, но… — Хааке се засмя. — Тук може да купите всичко. Продажна пасмина! Знаем почти всичко, което ни е потребно. Няма защо дори да търсим сведения. Те сами ни ги носят. Предателство под форма на родолюбие. Последица от партийната система. Всяка партия предава другата и страната за собствени облаги. А от това печелим ние. Тук имаме много съмишленици. В най-влиятелните кръгове.

Той вдигна чашата си, разгледа я, откри, че е празна и я остави.

— Не се въоръжават дори. Смятат, че така няма да искаме нищо от тях. Ако знаете броя на самолетите и танковете им, бихте се смели до припадък на тия кандидати за самоубийство.

Равик слушаше. Въпреки че не изпускаше нито дума, всичко наоколо му беше като насън. Масите, келнерите, приятното нощно вълнение на живота, плъзгащите се редици от автомобили, луната над покривите, разноцветните електрически реклами по сградите и бъбривият закоравял убиец срещу него, провалил някога живота му.

Две жени в костюми „Тайор“ минаха край тях. Усмихнаха се на Равик. Ивет и Март от „Озирис“. Бяха свободни тази вечер.

— Шик са, да ги вземат дяволите! — каза Хааке. „Някоя странична улица — разсъждаваше Равик. — Тясна и пуста странична улица… да можех само да го завлека там! Или в Булонската гора!“

— Две дами, които с любов си изкарват прехраната — добави после той.

Хааке ги изгледа.

— Много са хубави. Хората тук разбират от тия работи, нали? — Поръча втори коняк. — Мога ли да ви предложа една чаша?

— Благодаря. Предпочитам да продължа със същото питие.

— Разправят, че тук имало фантастични публични домове. Заведения с представления и така нататък. — Очите на Хааке светкаха. Също както преди години в суровата светлина на подземието.

„Не трябва да мисля сега за това“ — реши Равик.

— Никога ли не сте били в такова заведение? — попита го.

— Посещавал съм много. Само с познавателна цел, разбира се. Да видя докъде може да падне един народ. Но сигурно не истинските. Трябва да бъда внимателен, естествено. Защото постъпката ми може да се изтълкува погрешно.

Равик кимна.

— Няма защо да се страхувате. Има заведения, които никога не се посещават от туристи.

— Знаете ли ги?

— Разбира се. Много такива.

Хааке изпи втората чаша коняк. Стана по-интимен. Задръжките, които имаше в Германия, бяха изчезнали. Равик почувства, че Хааке наистина не подозира нищо. И му каза:

— Възнамерявам да поскитам малко тази нощ.

— Наистина ли?

— Да. Правя го понякога. Човек трябва да види всичко на тоя свят.

— Правилно, съвсем правилно.

Хааке го погледна право в лицето. „Напий го! — помисли си Равик. — Ако не върви другояче, напий го и го завлечи някъде.“

Изражението на Хааке се промени. Не беше пиян, а само унесен в размишления.

— Жалко — каза най-после той. — Много бих желал да дойда с вас.

Равик не отговори. Искаше да избегне всичко, което би могло да пробуди подозрение у него.

— Трябва да се върна тази нощ в Берлин — и погледна часовника си. — Заминавам след час и половина.

Равик седеше съвсем спокойно. „Трябва да отида с него — помисли той. — Сигурно живее в хотел, а не в частен дом. Ще вляза в стаята му и там ще уредя сметките си.“

— Тук чакам двама познати — продължи Хааке. — Трябва да дойдат вече всяка минута. Пътуват с мен. Багажът ми е на гарата. Оттук ще отидем право на влака.

„Край — помисли Равик — Защо нямам сега револвер? Защо бях такъв идиот и повярвах, че през последните месеци съм се заблуждавал? Бих могъл да го застрелям на улицата и да се помъча да избягам през входовете на метрото.“

— Жалко — каза Хааке. — Но ще можем да го направим може би следващия път. Ще дойда след две седмици.

Равик въздъхна с облекчение:

— Добре.

— Къде живеете? Бих могъл да ви позвъня тогава.

— В „Пренс дьо Гал“. Отсреща.

Хааке извади бележника от джоба си и записа адреса. Равик погледна фините корици от мека червена кожа. Моливът беше тънък и позлатен. „Какво ли има в тоя бележник? — помисли си. — Сигурно сведения, които водят към мъчения и смърт.“

Хааке прибра бележника си.

— Преди малко разговаряхте с елегантна жена — каза той.

Равик трябваше да помисли.

— О, да… много.

— Филмова звезда ли е?

— Нещо подобно.

— Добра позната ли ви е?

— Точно така.

Хааке загледа замислено пред себе си.

— Това е трудното тук… да се запознаеш с нещо наистина интересно. Човек няма нито време, нито случай.

— Може да се уреди — подхвърли Равик.

— Наистина ли? Вас не ви ли интересува?

— Кой?

Хааке се засмя стеснително.

— Например дамата, с която разговаряхте.

— Ни най-малко.

— Няма да е лошо. Дявол да го вземе. Французойка ли е?

— Италианка, струва ми се, с примес на още няколко раси.

Хааке се ухили.

— Не е лошо. У нас, разбира се, не можем и да имаме такива неща. Но тук съм в известен смисъл инкогнито.

— Нима? — попита Равик.

Хааке се смути за миг. После се ухили.

— Разбирам. Не съм инкогнито за посветените, но иначе съм в най-строго инкогнито. Впрочем, хрумна ми. Имате ли някакви връзки с бежанци?

— Много малко — каза предпазливо Равик.

— Жалко! Искаме да получим някои… нали разбирате… информации… Плащаме за тях. — Хааке вдигна ръка. — За вас не може да става и дума, естествено. При все това и най-малката новина…

Равик забеляза, че той продължава да го гледа.

— Възможно е — измънка после. — Откъде да знаеш… И това може да се случи някога.

Хааке придърпа стола си.

— Това е една от моите задачи тук. Връзки с хора от тяхната среда. Понякога е мъчно да се намерят. Но ние разполагаме с опитни хора. — Той вдигна многозначително вежди. — За нас работата е друга, разбира се. Въпрос на чест. За родината!

— Разбира се.

Хааке вдигна глава.

— Познатите ми идват. — Остави няколко банкноти на порцелановата чинийка, след като направи сметката. — Удобно е, че цените са написани на чиниите. Можем да възприемем това и у нас. — Стана и подаде ръка. — Довиждане, господин фон Хорн. Много ми е приятно, че се запознах с вас. Ще ви се обадя след две седмици. — Той се усмихна. — Всичко остава между нас, разбира се.

— Разбира се. Не забравяйте да ми се обадите.

— Не забравям никога и нищо. Нито физиономия, нито среща. Не мога да си позволя такова нещо; професията ми го изисква.

Равик застана пред него. Стори му се, че ще трябва да пробие с ръката си циментова стена. След това почувства ръката на Хааке в своята. Малка, невероятно мека ръка.

Остана нерешително на мястото си и проследи с поглед Хааке. После седна. Изведнъж усети, че трепери. След това плати и излезе. Тръгна в същата посока, в която се бе отдалечил Хааке. След това си спомни, че бяха взели такси. Нямаше смисъл да го гони. Хааке бе уредил вече сметката си в хотела. Ако случайно го видеше пак някъде, можеше само да стане подозрителен. Равик се обърна и тръгна към „Интернационал“.

— Разумно си постъпил — каза Морозов. Седяха пред едно кафене на „Рон Поан“.

Равик погледна дясната си ръка. Няколко пъти я бе измил със спирт, чувстваше, че постъпва глупаво, но не можеше да не го стори. Кожата му беше сега суха като пергамент.

— Безумие би било да се опитваш да правиш нещо — продължи Морозов. — Добре, че не си имал оръжие.

— Да — отговори Равик, без да бъде убеден.

Морозов го погледна.

— Надявам се, че не си толкова голям идиот, та да искаш да те съдят за убийство или опит за убийство.

Равик не отговори.

— Слушай, Равик… — и удари с бутилката по масата. — Не се заблуждавай!

— Не се заблуждавам. Но не смяташ ли, че е ужасно досадно да се пропусне такъв удобен случай? Два часа по-рано бих могъл да го отведа някъде… или да направя нещо друго…

Морозов наля две чаши.

— Пий сега! Водка е. Пак ще ти падне.

— А може би и няма.

— Ще го пипнеш. Пак ще дойде. Такива хора не изпускат нищо. А и ти си му пуснал хубава въдица.

Равик изпи чашата си.

— Можех да отида поне до Северната гара. Да видя дали ще замине.

— Разбира се. Можеш да се опиташ и да го застреляш. Най-малко двадесет години затвор. Имаш ли и други подобни идеи?

— Да. Можех да проследя дали наистина ще замине.

— И да провалиш всичко, ако те забележи.

— Можех да запитам в кой хотел отсяда.

— И да събудиш подозрение у него. — Морозов наля пак чашите. — Слушай, Равик! Знам, сега ти се струва, че си сбъркал. Прогони тия мисли. Счупи нещо, ако смяташ, че ще ти олекне. Нещо голямо, но не много скъпо. Палмата в „Интернационал“ например.

— Няма смисъл.

— Приказвай тогава! Повтаряй непрекъснато станалото, докато ти омръзне! Изхвърли го с приказки от съзнанието си! Успокой се! Не си руснак, иначе щеше да ме разбереш.

Равик се изправи.

— Слушай, Борис. Знам, че плъховете трябва да се унищожават, а не да се състезаваш с тях по гризене. За това не мога да говоря. А само да мисля. И ще мисля как мога да го направя. Ще се подготвям за тоя случай като за операция, доколкото е възможно. Ще свикна с тая мисъл. Имам две седмици. А това е хубаво! Дяволски хубаво! Ще свикна да се държа спокойно. Ти си прав. Когато си кажеш болката, ти олеква. Но същият резултат можеш да постигнеш и с мислене. Като обмисляш хладнокръвно и преднамерено своята омраза. Докато той се върне, аз ще убивам често в мислите си и ще свикна с това. След като хиляди пъти си направил едно и също нещо, ти го вършиш по-обмислено и спокойно. Нека да говорим сега на друга тема. За белите рози отсреща, ако искаш. Погледни ги! Сякаш е паднал сняг в тая душна нощ. Сякаш бели зайчета играят по вълните на неспокойното море. Доволен ли си сега?

— Не — каза Морозов.

— Добре. Запомни това лято. Лятото на 1939 година. То мирише на сяра. Розите приличат на сняг върху братска могила. И ние сме весели въпреки всичко, нали? Да живее векът на ненамесата! На вкаменяването на нравствените чувства! Колко ли убийства ще станат тази нощ, Борис? Както и през всяка друга! Все нови и нови. Градове горят, някъде пищят евреи, в горите гинат чехи, горят китайци, заляти с японски бензин, смъртоносният бич пълзи из концентрационните лагери… Нима ще трябва да заплачем като баби, когато трябва да се ликвидира един убиец? Ще го намерим, ще го премахнем и нищо повече, както сме постъпвали често със съвсем невинни хора, които са се различавали от нас само по униформите си…

— Добре — съгласи се Морозов. — Или всъщност още по-добре. Знаеш ли какво може да се направи с нож? Ножът не издава шум.

— Не ме занимавай тази вечер с това. Трябва да поспя. Само дяволът знае дали ще мога да заспя въпреки привидното ми спокойствие. Разбираш ли?

— Да.

— Тази нощ ще убивам, ще убивам непрестанно, докато след две седмици се превърна в автомат. Въпросът е да мине това време. Времето, когато ще мога да заспя. Пиенето не помага. Инжекция — също. Трябва да заспя от умора. Тогава на следващия ден всичко ще се нареди. Разбираш ли?

Морозов мълчеше.

— Намери си жена — каза сетне той.

— Каква полза?

— Все някаква ще има. Повикай Жоан. Тя ще дойде.

Жоан! Наистина! Беше забравил, че я бе видял преди малко. Какво му разправяше тя?

— Аз не съм руснак — отговори Равик. — Други предложения? Но лесно осъществими!

— Господи! Не ставай смешен! Най-лесният начин да се освободиш напълно от някоя жена е да спиш при случай отново с нея. Но без каквито и да е чувства. Трябва ли да се драматизира толкова едно физиологично действие?

— Да — каза Равик, — наистина не трябва.

— Позволи ми да телефонирам тогава — прекъсна го Морозов. — Ще ти намеря нещо. Не напразно съм портиер.

— Стой си на мястото! Така сме добре! Ще пием и ще гледаме розите! На лунно осветление след картечна стрелба лицата на мъртъвците са също така бледи. Видях това в Испания. „Небето е изобретение на фашистите“ казваше работникът Пабло Нонас. Бе останал само с един крак. Беше ми сърдит, че не съм запазил другия в спирт. Струваше му се, че една четвърт от личността му е погребана, а не знаеше, че кучетата бяха отнесли и изяли крака му…