Триумфалната арка

33

Телефонът иззвъня. Той вдигна сънливо слушалката.

— Равик… — обади се някой.

— Да… Беше Жоан.

— Ела — каза тя. Говореше бавно и тихо. — Веднага, Равик…

— Не…

— Трябва…

— Не. Остави ме на мира. Не съм сам. Няма да дойда.

— Помогни ми…

— Не мога да ти помогна.

— Стана нещо… — Гласът й заглъхна. — Трябва… Веднага…

— Жоан — каза нетърпеливо Равик, — Вече нямам време за такива комедии. Изигра я и по-рано и аз се хванах. Но сега вече знам. Остави ме на мира. Опитай с някой друг.

Той затвори слушалката, без да дочака отговор, и се опита да заспи отново. Но не успя. Телефонът пак позвъни. Не вдигна слушалката. Телефонът продължаваше да звъни в сивата, безлюдна нощ. Взе възглавницата и я сложи върху апарата. Заглушеният звън продължи още известно време, след това спря.

Равик почака малко. Телефонът повече не позвъня. Стана и взе цигара. Стори му се горчива. Угаси я. На масата имаше още малко калвадос. Изпи една глътка и остави бутилката. „Кафе — помисли той. Горещо кафе. Масло и пресни кифли.“ Знаеше едно бистро, отворено цяла нощ.

Погледна часовника си. Спал бе само два часа, но не беше уморен. Нямаше смисъл да заспива повторно и да се събуди замаян. Той влезе в банята и пусна душа. Шум. Телефонът ли звънеше пак? Затвори крановете. Чукаше се. Някой чукаше на вратата. Равик се наметна с хавлията. Чукането се засили. Невъзможно беше да е Жоан; тя щеше да влезе. Вратата не бе заключена. Той изчака една минута, преди да отвори. Ами ако бе полицията.

Отвори вратата. Отвън стоеше непознат човек, който му напомняше все пак нещо познато. Беше облечен със смокинг.

— Доктор Равик?

Равик не отговори. Погледна мъжа и попита:

— Какво желаете?

— Ако сте доктор Равик, трябва да дойдете веднага при Жоан Маду.

— Така ли?

— Стана злополука…

— Каква злополука? — усмихна се недоверчиво Равик.

— С пистолет — каза мъжът. — Изгърмя…

— Ранена ли е? — запита Равик, като продължаваше да се усмихва. „Вероятно симулира самоубийство — помисли той, — за да заплаши тоя нещастник.“

— Тя умира — прошепна мъжът. — Трябва да дойдете. — Умира. Аз я застрелях.

— Какво?

— Да… аз…

Равик бе захвърлил вече хавлията и търсеше дрехите си.

— С такси ли сте дошли?

— Колата ми е долу.

— По дяволите… — Равик се наметна пак с хавлията, после грабна чантата, обувките и сакото си. — Мога да се дооблека в колата… Хайде! Бързо!

Колата летеше в млечнобялата нощ. Градът бе потънал в тъмнина. Не се виждаха никакви улици — само едно плуващо мъгливо пространство, из което сините лампи на противовъздушната отбрана изникваха самотни и закъснели — сякаш колата плуваше по морското дъно.

Равик се обу и облече. Бутна хавлията, с която бе слязъл до долу, в ъгъла на седалката. Беше без чорапи и без връзка. Гледаше неспокойно в нощта. Нямаше смисъл да разпитва стоящия до него мъж, който караше бързо, като внимаваше да не сбърка посоката. Той нямаше време за говорене. Можеше само да кара колата, да дава път на другите, да избегне евентуални сблъсквания и да внимава да не загуби пътя в тъмнината. „Петнадесет загубени минути — помисли Равик. — Най-малко петнадесет“.

— Карайте по-бързо — каза той.

— Не мога… без фарове… Трябваше да ги затъмня… Поради общото затъмнение…

— По дяволите!… Карайте тогава с фарове!

Мъжът запали фаровете. На пресечките полицаите викаха подир него. Заслепеният шофьор на едно „Рено“ едва не връхлетя върху тях.

— Карайте! Продължавайте! По-бързо!

Колата подскочи и спря пред къщата. Асансьорът беше долу. Вратата му беше отворена. Някой яростно звънеше. Мъжът навярно бе забравил да я затвори, когато бе излетял навън. „Много добре — помисли Равик. — Спестихме няколко минути.“

Асансьорът запълзя нагоре. Също като по-рано! Тогава нищо й нямаше! Сигурно и сега е така! Асансьорът внезапно спря. Някой надникна през прозорчето и отвори вратата.

— Защо задържате асансьора толкова време долу?

Беше човекът, който звънеше. Равик го бутна назад и затвори вратата.

— Дръпнете се! Първо ние трябва да се качим!

Чакащият отвън изруга. Асансьорът запълзя пак нагоре. Човекът от четвъртия етаж продължи да натиска яростно звънеца. Асансьорът спря. Равик блъсна вратата, преди онзи долу да успее да ги повика.

Жоан лежеше на леглото. Беше облечена. Във вечерна рокля от сребърен брокат, затворена догоре. По нея — кървави петна. Кръв имаше и по пода, където бе паднала. Този идиот я бе сложил на леглото.

— Спокойно — каза Равик. — Спокойно! Всичко ще се оправи. Няма нищо страшно.

Отряза презрамките на вечерната рокля и я смъкна внимателно. На гърдите нямаше нищо. Раната беше в гърлото. Ларинксът беше сигурно незасегнат, иначе не би могла да се обади по телефона. Артерията — също.

— Боли ли? — попита той.

— Да.

— Много ли?

— Да…

— Ей сега ще мине…

Приготви спринцовката. Тогава забеляза очите на Жоан.

— Няма нищо. Само против болките. Ще спрат веднага.

Заби иглата и изпразни спринцовката.

— Готово. — После се обърна към мъжа. — Телефонирайте Паси 27 — 43. Повикайте линейка с двама санитари. Веднага.

— Какво ми е? — попита с усилие Жоан.

— Паси 27 — 43 — повтори Равик. — Веднага! Хайде, обадете се!

— Какво ми е, Равик?

— Нищо опасно. Но тук не мога да установя точно какво е. Трябва да те откараме в болница.

Тя го погледна. Лицето й беше изцапано. Черният туш се бе размазал по клепките й. Червилото бе изтъркано от едната страна. Едната половина на лицето й напомняше лицето на клоун от провинциален цирк, другата с черните кръгове под очите напомняше лицето на стара, уморена проститутка. А над него блестяха косите.

— Не искам да ме оперират — прошепна тя.

— Ще видим. Може би не е нужно.

— Дали е… — Тя млъкна.

— Не — каза Равик. — Не е сериозно. Само че там са всички инструменти.

— Инструменти…

— За преглед. Сега ще те… Няма да боли…

Инжекцията подейства. Докато Равик преглеждаше предпазливо Жоан, очите й престанаха да се взират уплашено в него.

Мъжът се върна в стаята.

— Линейката идва.

— Потърсете сега Отьой 13 — 57. Там е болницата. Аз ще говоря.

Мъжът послушно изчезна.

— Ще ми помогнеш… — прошепна Жоан.

— Разбира се.

— Не искам да ме боли.

— Няма да боли.

— Не мога… Не мога да понасям… — Тя почна да се унася. Гласът й заглъхна. — Просто не мога…

Равик погледна раната от куршума. Не бе засегнат ни един от големите кръвоносни съдове. Куршумът не беше излезнал. Не каза нищо. Само направи превръзка, без да издаде опасенията си.

— Кой те сложи на леглото? — попита той. — Да не би сама…

— Той…

— Можеш ли да ходиш?

Занесеният й поглед се впи уплашено в него.

— Какво? Аз… Не… Не можех да помръдна крака си. Целият крак… Какво ми е, Равик?

— Нищо. Така и мислех. Ще се оправи.

— Болницата…

Равик отиде бързо на телефона.

— Кой е? Йожени ли? Да… Една стая и повикайте Вебер. — Той погледна към спалнята, след това добави тихо. — Пригответе всичко. Трябва да започнем веднага. Повиках линейка. Злополука… Да… Именно… Да… След десет минути…

Затвори слушалката. И остана за миг на мястото си. Същата маса. Бутилка ментовка, отвратително питие, чаши, парфюмирани цигари — ужасно, като в лош филм, — хвърлен на килима пистолет, кръв. Всичко му се струваше недействително. „Какво ме кара да мисля така?“ — помисли той. — Истина е. Сега се сети и кой е мъжът, който го бе повикал. Костюмът с подплънки на раменете, гладко вчесаните напомадени коси, леката миризма на одеколон „Шьовалие д’Орсе“, която го бе подразнила в колата, пръстените по ръцете… Този човек беше наистина артистът, на чиито заплахи той се бе присмял. „Добре се е прицелил — помисли той. — Или изобщо не се е прицелвал. Такова нараняване може да се получи само когато нямаш намерение и не искаш да улучиш.“

Той се върна. Мъжът бе коленичил до леглото. Ще коленичи, разбира се. Не можеше иначе; приказваше, вайкаше се, после отново приказваше. Думите му се лееха безспир.

— Станете — каза Равик.

Мъжът стана послушно и изтърси разсеяно праха от коленете си. Равик го погледна. Сълзи. Само това липсваше.

— Нямах намерение да я нараня, господине. Кълна ви се, не исках. Това е чиста, нелепа случайност.

Равик почувства, че му се повдига. Чиста случайност. Скоро ще заприказва в стихове.

— Знам. Слезте сега долу и чакайте линейката. Мъжът понечи да каже нещо.

— Вървете! — прекъсна го Равик. — Нека този проклет асансьор да е готов. Бог знае как ще слезем с носилката.

— Ще ми помогнеш, Равик, нали? — каза унесено Жоан.

— Да — отвърна той без всякакви надежди.

— Ти си тук. Винаги съм спокойна, когато си с мен. Изцапаното лице се усмихна. Клоунът се ухили, а проститутката едва се усмихна.

— Не исках, миличко… — каза мъжът на прага.

— Вървете! — извика Равик. — Ще се махнете ли, да ви вземат дяволите?

Жоан помълча известно време. После отвори очи.

— Той е идиот — каза изненадващо ясно тя. — Не е искал, разбира се… Горкият… искаше само да покаже, че е нещо. — Странно, почти шеговито изражение светна в погледа й. — И аз не можех да повярвам… Дразнех го, докато…

— Не бива да говориш.

— Дразнех го… — Очите й се свиха съвсем. — Такава съм, Равик… Животът ми… Той не искаше да ме нарани… а…

Очите й съвсем се затвориха. Усмивката угасна, Равик се ослуша и погледна към входа.

— Не ще можем да внесем носилката в асансьора. Много е тесен. В най-добрия случай полуизправена.

— Ще можете ли да направите с нея завоите по стълбището?

Санитарят излезе.

— Може би. Но ще трябва да вдигнем носилката високо. Най-добре е да вържем болната.

Завързаха я. Жоан беше полузаспала. От време на време стенеше. Санитарите излязоха.

— Имате ли ключ? — обърна се Равик към артиста.

— Аз ли?… Не. Защо?

— За да заключите жилището.

— Нямам. Но тук някъде има ключ.

— Потърсете го и заключете вратата.

Санитарите бяха спрели на първата площадка.

— Вземете и револвера. Навън може да го хвърлите.

— Аз… аз… ще се… ще се предам на полицията. Сериозна ли е раната?

— Да.

Артистът се изпоти. Потта бликна така ненадейно от порите му, сякаш под кожата му нямаше нищо друго. Върна се в жилището.

Равик тръгна след носилката. Стълбището имаше автомат, който светеше само три минути и после угасваше. На всяка площадка копчето трябваше отново да се натиска. Санитарите слязоха сравнително лесно до средата на стълбите. Но завоите бяха мъчни. За да могат да минат, трябваше да издигат носилката високо над главите си и над парапета. Огромните им сенки играеха по стените. „Къде съм виждал това? Някъде съм го виждал“ — помисли унесено Равик. После си спомни. При свалянето на Рашински, още в самото начало.

Докато санитарите си подвикваха един на друг, а носилката изкъртваше мазилката на стените, тук-там се отвориха врати. Появиха се любопитни погледи, пижами, разчорлени коси, подути от сън лица, яркочервени и зелени нощници на тропически цветя.

Лампите пак угаснаха. Санитарите изръмжаха в тъмното и се спряха.

— Осветлението!

Равик потърси копчето. В тъмнината докосна женски гърди, лъхна го неприятен дъх, нещо изшумя в краката му. Светна отново. Една русокоса жена го погледна втренчено. Лицето й бе дебело и намацано с крем, а ръката й придържаше роба от крепдешин с безброй кокетни рушчета. Приличаше на затлъстял булдог в дантелено легло.

— Мъртвец ли? — попита тя с поглед.

— Не.

Равик продължи. Нещо изсъска. Една котка отскочи назад.

— Фифи! — Жената се наведе, като разкрачи дебелите си крака. — Господи, Фифи, да не те настъпиха?

Равик влизаше по стълбите. Носилката се люшкаше пред него. Той видя главата на Жоан, която се поклащаше при всяко движение на носилката. Не можеше да види очите й.

Последната площадка. Осветлението пак изгасна. Равик се качи до първия етаж, за да намери копчето. В същия миг изтрака асансьорът, който се спусна надолу в тъмнината, сякаш слизаше от небето. Артистът бе застанал в силно осветената желязна клетка. Той мина край Равик и носилката безшумно и неудържимо като видение. Намерил бе асансьора горе и го бе използувал, за да ги настигне по-бързо. Постъпил бе разумно, макар че постъпката му изглеждаше призрачна и невероятно смешна.

Равик вдигна глава. Вече не трепереше. Ръцете му престанаха да се потят под гумените ръкавици, които бе сменил два пъти.

Срещу него стоеше Вебер.

— Равик, ако искате, повикайте Марто. Може да дойде след петнадесет минути. Вие ще му асистирате, а той ще оперира.

— Не, много е късно. Не мога да оперирам, а още по-малко да гледам.

Равик си пое дъх. Сега се почувства спокоен. Започна да работи. Кожата, бяла кожа. „Като всяка кожа“ — каза си той. Кожата на Жоан. Като всяка кожа.

Кръв. Кръвта на Жоан. Като всяка друга. Тампон. Разкъсан мускул. Тампон. Внимание! По-нататък! Парченце сребърен брокат. Нишки. По-нататък! Каналът на раната. Надробени кости. По-нататък! Каналът води към… към…

Равик усети, че главата му се изпразва. Той бавно се изправи.

— Погледнете само… Седмият прешлен…

Вебер се наведе над разреза.

— Не изглежда добре.

— Нещо повече… Безнадеждно. Нищо не може да помогне.

Равик погледна ръцете си. Те се движеха в гумените ръкавици. Силни, опитни ръце, които бяха оперирали хиляди пъти и зашивали разкъсани тела, често сполучливо, понякога несполучливо, случвало се беше да направят и невъзможното възможно… когато няма почти никакъв шанс да се оцелее. Но сега, когато всичко зависеше от тях, те бяха безпомощни.

Нищо не можеше да се направи. Никой нищо не можеше да направи. Невъзможно беше да се, оперира. Той застана, вперил очи в кървавата рана. Можеше да повика Марто. Но той щеше да каже същото.

— Нищо ли не може да се направи? — попита Вебер.

— Нищо. Ще съкратим само живота й и ще я омаломощим. Виждате къде е заседнал куршумът. Не мога дори да го извадя.

— Пулсът е непостоянен, ускорява се — сто и тридесет… — каза Йожени зад преградата.

Раната посивя едва уловимо. Като че я бе лъхнал мрак. Равик държеше в ръката си готова инжекция с кофеин.

— Корамин! Бързо! Прекратете упойката.

Направи втора инжекция.

— Как е сега?

— Без промяна.

Кръвта имаше все още оловен оттенък.

— Пригответе инжекция с адреналин и кислородния апарат.

Кръвта потъмня още повече. Сякаш навън плуваха облаци, които хвърляха сянката си върху нея. Като че някой спускаше завесите на прозореца.

— Кръв — каза отчаяно Равик. — Трябва да се прелее кръв! Но не знам кръвната й група.

Апаратът започна да работи.

— Как е? Няма ли промяна?

— Пулсът спада. Сто и двадесет. Много слабо.

Животът бавно се възвръщаше.

— А сега? По-добре ли е?

— Все същият.

Той почака.

— Сега? По-добре ли е?

— По-добре. Нормализира се.

Сенките изчезнаха. Краищата на раната загубиха сивия си цвят. Кръвта стана отново кръв. Все още. Кислородът подейства.

— Клепачите й трепнаха — каза Йожени.

— Няма значение. Може да се събуди. — Равик сложи превръзката.

— Как е пулсът?

— По-равномерен.

— Беше на косъм — каза Вебер.

Равик почувства, че клепачите му тежат. Пот. Едри капки. Той се изправи. Кислородният апарат бръмчеше.

— Продължавайте!

Заобиколи масата и остана известно време неподвижен. За нищо не мислеше. Гледаше апарата и лицето на Жоан. То трепна. Още не беше мъртво.

— Шокът. Ето проба от кръвта й — каза той на Вебер. — Трябва да я изпратим за изследване. Откъде можем да получим кръв?

— От Американската болница.

— Добре. Трябва да опитаме. Но това няма да я спаси. Само ще й продължи малко живота. — Погледна кислородния апарат. — Трябва ли да уведомим полицията?

— Да — каза Вебер. — Длъжен съм. В такъв случай ще дойдат двама полицаи, които ще искат да ви разпитат. Желаете ли?

— Не.

— Добре. Следобед ще помислим по тоя въпрос.

— Достатъчно, Йожени — каза Равик.

Слепоочията на Жоан придобиха малко цвят. Лека руменина пропълзя върху сивата бледност. Пулсът беше нормален, слаб и ясен.

— Можем да я изнесем. Аз ще остана тук.

Тя се разбуди. Раздвижи си едната ръка. Дясната. Лявата не можеше.

— Равик — каза тя.

— Да…

— Оперира ли ме?

— Не, Жоан. Не беше необходимо. Само почистихме раната.

— Ще останеш ли тук?

— Да.

Тя затвори очи и заспа отново. Равик отиде до вратата.

— Донесете ми кафе — каза той на дневната сестра.

— Кафе и кифли?

— Не, само кафе.

Върна се и отвори прозореца. Утрото се извисяваше ясно и лъчезарно над покривите. Врабчетата чирикаха по стрехите. Равик седна на прозореца и запуши, издухвайки дима навън.

Сестрата се върна с кафето. Той го сложи до себе си. Пиеше, пушеше и гледаше през прозореца. Когато отвърна поглед от светлото утро, стаята му се стори тъмна. Стана и отиде да види Жоан. Тя продължаваше да спи. Лицето й беше измито и много бледо. Устните й едва личаха.

Той изнесе подноса с каничката и чашата. Остави ги на масата в коридора. Там миришеше на паркетин и гной. Сестрата мина край него с кофа стари превръзки. Някъде бръмчеше прахосмукачка.

Жоан стана неспокойна. Скоро щеше да се събуди. От болки. Те щяха да се усилят. Можеше да живее още няколко часа или няколко дни. Болките щяха да станат толкова силни, че никаква инжекция нямаше да помогне.

Равик отиде все пак за спринцовка и ампули. При влизането му Жоан отвори очи. Той я погледна.

— Боли ме главата — промълви тя.

Той почака малко. Тя се опита да си раздвижи главата. Клепачите, изглежда, й тежаха, с мъка движеше очите си.

— Сякаш са от олово…

Съвсем се разсъни.

— Не мога повече да издържам…

— Сега ще ти стане по-добре…

Направи й инжекция.

— По-рано не ме болеше толкова… — Раздвижи глава и прошепна: — Равик, не искам да се мъча… Обещай ми, че няма да се мъча много. Баба ми… Видях я. Не искам… И за нея беше безполезно… Обещай ми…

— Обещавам ти, Жоан. Няма много да те боли. Почти никак.

Тя стисна зъби.

— Скоро ли ще подейства?

— Да… скоро. След няколко минути…

— Какво ми е на ръката?

— Нищо. Не можеш да я движиш. Ще се оправи.

— А кракът… Десният ми крак…

Опита се да го раздвижи, но той не помръдна.

— Няма да помогне, Жоан. Нищо не помага. Ще се оправи.

Тя раздвижи глава. И прошепна?

— Тъкмо бях решила… да променя живота си…

Равик не отговори. Не можеше да каже нищо. Това беше може би истина. Кой ли няма такива намерения? Тя започна отново да мята неспокойно глава напред-назад. Говореше монотонно и с мъка.

— Добре… че дойде. Какво… щеше да стане… Ако не беше ти?

— Да…

„Пак същото — помисли той, загубил всякаква надежда. — Пак същото. Всеки некадърник можеше да направи това. Всеки некадърник… Всичките ми знания отидоха на вятъра именно тогава, когато имах най-голяма нужда от тях. Всеки лекар би направил същото. А то бе нищо.“

Тя разбра по обед. Нищо не й бе казал, но тя изведнъж разбра.

— Не искам да остана жив труп, Равик… Какво става с краката ми? И двата не мога да ги помръдна.

— Няма нищо. Щом оздравееш, ще станеш и ще ходиш както преди.

— Като оздравея и стана… Защо лъжеш? Не е нужно.

— Не лъжа, Жоан.

— Напротив… Дори си длъжен… Но не бива… да ме оставяш да лежа така само… за да се мъча… Обещай ми.

— Обещавам.

— Когато болките се засилят много… трябва да ми дадеш нещо. Баба ми… лежа и пищя… цели пет дни. Не искам да се мъча така, Равик.

— Няма да се мъчиш. Няма да имаш силни болки.

— Когато болките много се засилят… трябва да ми дадеш нещо… да се свърши. Трябва да го направиш. Дори ако не искам… или съм в безсъзнание… Знам още какво говоря. По-късно… Обещай ми.

— Обещавам. Но няма да стане нужда.

Изплашеният поглед изчезна. Изведнъж се успокои.

— Няма нищо лошо в това, ако го направиш… Равик — прошепна тя. — Ако не беше ти… сега нямаше да съм жива.

— Глупости! Разбира се, щеше да си…

— Не. Когато… се срещнахме най-напред… не знаех вече къде… На теб дължа… тази година. Тя ми беше подарена. — Жоан обърна бавно глава към него. — Защо не останах… при теб?

— Аз съм виновен, Жоан.

— Не. Беше… Не знам…

Златното обедно слънце бе застанало на прозореца. Завесите бяха спуснати, но светлината се промъкваше отстрани. Жоан лежеше полуунесена от опиатите. Беше неузнаваема. Последните часове я бяха разкъсали като вълци. Тялото й сякаш бавно се топеше под одеялото. Съпротивата му отслабваше. Тя се люшкаше между съня и пробудата. Понякога беше почти безчувствена, понякога — в пълно съзнание. Болките се засилиха. Почна да стене и Равик й направи инжекция.

— Главата ми — прошепна тя. — Стана ми по-зле.

След известно време заговори отново.

— Светлината… Много е светло… Дразни ме.

Равик отиде до прозореца. Спусна щорите. След това събра плътно завесите. В стаята стана почти тъмно. Върна се и седна до леглото й.

Жоан размърда устни.

— Много дълго продължава… Не мога повече, Равик…

— Още няколко минути…

Тя лежеше неподвижно. Ръцете й бяха отпуснати на одеялото като мъртви.

Трябва… да ти кажа… толкова много неща…

— После, Жоан.

— Не. Сега… Няма вече време. Толкова много… трябва да ти обясня…

— Мисля, че знам повечето, Жоан.

— Наистина ли знаеш?

— Да, така мисля.

Конвулсиите. Равик видя как тялото й започна да се гърчи. И двата крака бяха вече парализирани. Ръцете — също. Само гърдите още се повдигаха.

— Знаеш… че винаги… само… с теб…

— Да, Жоан…

— Останалото беше… само неспокойствие.

— Да, знам…

Замълча. Дишаше с мъка. После каза съвсем тихо:

— Странно… Странно… че човек може да умре… когато е влюбен…

Равик се наведе над нея. Само мрак и лицето й.

— Не бях достатъчно добра… към теб… — прошепна тя.

— Ти беше моят живот…

— Мога… Искам… Ръцете ми няма да могат вече никога… да те прегърнат…

Той видя как се мъчи да вдигне ръцете си.

— Ти си в обятията ми — каза той. — И аз в твоите.

Дишането й спря за миг. Очите й бяха съвсем в сянка. Тя ги отвори. Разширени зеници. Равик не знаеше дали го вижда.

— Ti amo [Обичам те. — Б. пр.] — промълви тя.

Говореше езика на детството си. Беше много уморена, за да може да говори на друг. Равик взе безжизнените й ръце. Нещо се прекърши в него.

— Ти ме накара да заживея отново, Жоан. — Той говореше на лицето с втренчените очи. — Вдъхна ми живот. Бях просто един камък. Но ти ми вдъхна живот…

— Mi ami? [Обичаш ли ме? — Б. пр.]

Въпрос на дете, което иска да заспи. Последната умора, надделяваща всичко останало.

— Жоан — каза Равик, — любов не е точната дума. Нито е достатъчна. Тя е само малка част, капка, в реката, лист от дървото. Много повече е…

— Sono stata… sempre con te… [Винаги съм била… с теб. — Б. пр.]

Равик държеше ръцете й, които не чувстваха вече неговите.

— Ти беше винаги с мен — каза той, без да забележи, че изведнъж е проговорил на немски. — Беше винаги с мен, независимо от това дали те обичах, мразех или се правех на безразличен… Това не променя нищо, ти беше винаги с мен… и винаги в мен.

Те си бяха говорили винаги на чужд и за двамата език. Сега за пръв път всеки от тях бе проговорил, без да съзнава, на родния си език, словесната бариера бе паднала и те се разбираха по-добре от всеки друг път.

— Bacia mi… [Целуни ме! — Б. пр.]

Той целуна сухите й, горещи устни.

— Беше винаги с мен, Жоан… винаги…

— Sono stata… perduta… senza di te… [Загубена бях… без теб… — Б. пр.]

— Какво бях аз без теб! Ти беше светлината, сладостта и горчивината на моя живот. Съживи ме, даде ми себе си, направи ме друг. Вдъхна ми живот.

Жоан остана няколко минути неподвижна. Равик я наблюдаваше. Крайниците й бяха мъртви. Всичко беше мъртво освен очите, устата и диханието; той знаеше, че дихателните мускули постепенно ще се парализират. Няма да може да говори. Задъхваше се вече, зъбите й скърцаха, лицето й се свиваше; мъчеше се да проговори. Гърлото се сви, устните потрепераха, чу се хъркане, дълбоко, зловещо хъркане, после вик.

— Равик — заекна тя. — Помощ… Помощ!… Хайде.

Спринцовката беше готова. Той бързо я взе и заби иглата в кожата. Сега поне нямаше бавно и мъчително да се задуши. Нямаше смисъл да се мъчи. Иначе щеше само да страда. Може би с часове.

Клепачите й трепнаха. След това се успокоиха. Устните се отпуснаха. Престана да диша.

Той дръпна завесите и вдигна щорите. После се върна до леглото. Лицето на Жоан беше неподвижно и чуждо.

Затвори вратата и отиде в канцеларията. Йожени седеше на една маса с болнични листове.

— Пациентката в номер дванадесет почина — каза Равик.

Йожени кимна, без да вдигне глава.

— В стаята си ли е доктор Вебер?

— Струва ми се, че да.

Равик тръгна по коридора. Някои врати бяха отворени. Влезе в стаята на Вебер.

— Номер дванадесет почина, Вебер. Може да повикате вече полицията.

Вебер не вдигна глава.

— Полицията има сега други грижи.

— Какви?

Вебер посочи извънредното издание на „Матен“. Германски войски бяха нахлули в Полша.

— Имам сведения от министерството, че войната ще бъде обявена още днес.

Равик остави вестника.

— Да, така е, Вебер.

— Да, това е краят. Бедната Франция!

Равик поседя малко. Навред беше пусто. После каза:

— Не само Франция, Вебер.

Вебер го погледна втренчено.

— За мен е Франция. Това ми стига.

Равик не отговори.

— Какво ще правите? — запита го той след малко. — Не знам. Ще си отида в полка. А болницата… — Той махна безразлично с ръка. — Някой друг ще я поеме.

— Трябва да останете тук. По време на война са нужни болници. Ще ви оставят тук.

— Не искам.

Равик се огледа.

— Това е последният ми ден тук. Мисля, че всичко е наред. Болната с матката е на оздравяване; случаят с жлъчката е добре; ракът е безнадежден, нова операция ще бъде безсмислена. Това е.

— Защо? — запита уморено Вебер. — Защо ще е последният ви ден?

— Щом се обяви войната, ще ни приберат. — Равик забеляза, че Вебер иска да каже нещо. — Няма смисъл да спорим. Това трябва така и така да стане.

Вебер седна на стола си.

— Нищо не знам вече. Може би няма и да воюват. А само ще предадат страната. Никой не знае вече.

Равик стана.

— Ще намина довечера, ако съм още в Париж. В осем.

— Добре.

Равик излезе. В хола видя артиста. Съвсем го бе забравил. Мъжът подскочи.

— Как е?

— Умря.

Артистът го погледна втренчено.

— Умря ли? — Той се хвана с театрален жест за сърцето и политна.

„Проклет комедиант!“ — помисли Равик. — „Вероятно е играл подобна роля и сега, когато това му се случи наистина, той я повтаря. А може пък и да е искрен и театралните му жестове да придават само комичен оттенък на истинската му скръб.“

— Мога ли да я видя?

— Защо?

— Трябва да я видя още веднъж! — Мъжът се хвана с две ръце за сърцето. В тях стискаше светло кафяво бомбе с копринен кант. — Не разбирате ли, че трябва…

Очите му се бяха просълзили.

— Слушайте — каза нетърпеливо Равик. — Най-добре е да изчезнете. Жената е мъртва и нищо няма да промени този факт. Правете, каквото искате, по дяволите! Никой не го интересува дали ще ви осъдят на една година затвор или ще ви оправдаят след драматични спорове. А след няколко години ще използувате този случай, за да се харесвате на други жени. Махайте се, идиот такъв!

Той го изтласка към вратата. Мъжът за миг се поколеба. На прага се обърна и извика:

— Безчувствен звяр! Мръсна шваба!

Улиците бяха пълни с народ. Хората се тълпяха пред сменящите се светлинни бюлетини на вестниците. Равик отиде до Люксембургската градина. Искаше да остане няколко часа сам, преди да го арестуват.

В меката светлина на късния летен следобед градината беше празна. По дърветата се забелязваше първият повей на есента, но не на повяхването, а на зрелостта. Светлината беше златиста, а небесната синева бе последният копринен флаг на лятото.

Равик седя там дълго. Видя как светлината се смени и сенките се удължиха. Знаеше, че това са последните му свободни часове. След обявяването на войната съдържателната на „Интернационал“ не ще може да укрие никого. Спомни си за Роланд. И тя също. Никой. Ако продължи да се укрива, щяха да го обявят за шпионин и да го арестуват.

Седя така до вечерта. Не беше тъжен. Пред очите му минаваха образи. Образи и години. До последното неподвижно лице.

Тръгна си в седем часа. Разделяше се с последните спокойни мигове, с тъмнеещия парк и знаеше това. Малко по-надолу видя извънредните броеве на вестниците. Войната беше обявена.

Спря да вечеря в едно бистро без радио. След това се върна в болницата. Посрещна го Вебер.

— Бихте ли направили един секциум? Току-що докараха пациентката.

— Разбира се.

— Той отиде да се преоблече. Срещна Йожени. Тя се смая, като го видя.

— Не очаквахте ли да ме видите вече?

— Не — отговори тя и го погледна странно. После бързо се отдалечи.

Секциумът беше за Равик проста работа. Той направи операцията, почти без да мисли. На няколко пъти усещаше, че Йожени го гледа. Учуди се какво става с нея.

Детето изплака. После го измиха. Равик погледна червеното разплакано лице и малките пръстчета. „Не идваме с усмивка на този свят“ — помисли той, като подаде детето на асистиращата сестра. Беше момче.

— Кой знае за каква война идва — каза той.

След това отиде да се измие. До него се миеше Вебер.

— Ако ви арестуват, Равик, съобщете ми веднага къде сте.

— Защо искате да си създавате неприятности? По-добре е сега да не познавате хора като мен.

— Защо? Защото сте германец ли? Вие сте бежанец.

Равик тъжно се усмихна.

— Нима не знаете, че и бежанците винаги са между чука и наковалнята. За сънародниците си те са изменници. А в чужбина са все пак поданици на своята родна страна.

— Това не ме интересува. Искам да ви освободя, колкото е възможно по-скоро. Посочете ме за гарант.

— Щом като искате. — Равик знаеше, че няма да го стори. — За лекар има работа навред. — Избърса ръцете си. — Искате ли да ми направите една услуга? Да се погрижите за погребението на Жоан Маду? Аз няма да имам време.

— Разбира се. Има ли нещо друго, което трябва да уредя? Някакви вещи или нещо подобно?

— Това можем да оставим на полицията. Не знам дали има роднини. Това няма никакво значение. — Облече палтото си. — Сбогом, Вебер. Истинско удоволствие беше за мен да работя с вас.

— Сбогом, Равик. Остава да си уредим сметките за секциума.

— Той е за сметка на погребението. И без това ще ви излезе повече. Искам да ви оставя пари за него.

— В никакъв случай, Равик. Къде искате да бъде погребана?

— Не знам. Все едно в кои гробища. Ще ви оставя името и адреса й.

Равик ги записа на една рецепта. Вебер сложи бележката под кристално преспапие с инкрустирана сребърна овца.

— Добре, Равик. Мисля, че и аз ще замина след няколко дни. Едва ли ще можем да оперираме без вас.

Той излезе с Равик.

— Сбогом, Йожени — каза Равик.

— Сбогом, господин Равик. — Тя го погледна. — В хотела ли си отивате?

— Да. Защо?

— А, нищо. Помислих само…

Беше се стъмнило. Пред входа на хотела имаше камион.

— Равик — каза Морозов, — излизайки от входа на една къща.

— Борис? — спря се Равик.

— Полицията е вътре.

— Така си и мислех.

— У мен е паспортът на Иван Клуге. Нали знаеш? Умрелият руснак. Валиден е още година и половина. Ела в „Шехеразада“. Ще сменим снимката и ще можеш да останеш в друг хотел като руски емигрант.

Равик поклати глава.

— Много е рисковано, Борис. Във военно време човек не трябва да използува фалшиви документи. По-добре е да няма никакви.

— Какво ще правиш тогава?

— Ще отида в хотела.

— Премисли ли добре, Равик? — попита Морозов.

— Да. Всичко.

— По дяволите! Кой знае къде ще те натикат!

— Всеки случай няма да ме върнат в Германия. Няма такава опасност. Няма да ме изгонят и в Швейцария. — Равик се усмихна. — За пръв път от седем години насам полицията ще иска да ни задържи тук, Борис. Трябваше да дойде войната, за да ни се удаде това.

— Говорят, че ще открият концентрационен лагер в Лоншан. — Морозов поглади брадата си. — Затова ли избяга от концентрационния лагер в Германия? За да отидеш сега във френски!

— Може би скоро ще ни освободят.

Морозов не отговори.

— Не се тревожи за мен, Борис — каза Равик. — По време на война има нужда от лекари.

— Какво име ще им кажеш, когато те арестуват?

— Истинското си. Използувах го само веднъж тук преди пет години. — Равик замълча. После каза: — Жоан умря, Борис. Застреля я един мъж. Сега е в болницата на Вебер. Трябва да бъде погребана. Вебер обеща да се погрижи, но не знам дали няма да го мобилизират преди погребението. Ти ще се погрижиш ли? Не ме разпитвай! Кажи да. И край.

— Да — каза Морозов.

— Добре. Сбогом, Борис. Вземи от моите вещи, каквото ти трябва. Премести се в моята стая. Харесваше банята ми. А сега тръгвам. Довиждане.

— По дяволите! — отвърна Морозов.

— Хубаво. Ще се видим след войната във „Фуке“.

— От коя страна? Откъм „Шан-з-Елизе“ или откъм „Георг V“?

— Откъм „Георг V“. Ние сме идиоти. Сополиви идиоти. — герои. Довиждане, Борис.

— По дяволите! — каза Морозов. — Не можем да се сбогуваме като хората. Ела, глупако.

Той целуна Равик по двете бузи. Равик усети брадата му и мириса на тютюн за лула. Не му беше приятно. И тръгна към хотела.

Бежанците се бяха събрали в „Катакомбите“. „Като първите християни“ — помисли Равик. Първите европейци. Мъж в цивилно облекло бе седнал на една маса под изкуствената палма и записваше данните на всеки. Двама полицаи пазеха вратите, откъдето никой не възнамеряваше да бяга.

— Паспорт? — попита цивилният полицай, като се обърна към Равик.

— Нямам.

— Други документи?

— Нямам.

— Нелегално ли сте тук?

— Да.

— Защо?

— Избягах от Германия. Нямаше как да взема със себе си документите.

— Фамилия?

— Фрезенбург.

— Име?

— Лудвиг.

— Евреин?

— Не.

— Професия?

— Лекар.

Полицаят записваше.

— Лекар ли? — каза той и извади една бележка. — Познавате ли лекар на име Равик?

— Не.

— Трябва да живее тук. Има сигнал.

Равик го погледна и помисли „Йожени“. Тя го бе попитала дали ще се върне в хотела и се бе учудила, че е още на свобода.

— Казах ви вече, че тук няма човек с такова име — заяви съдържателката, застанала до вратата към кухнята.

— Мълчете! — заяви намръщено полицаят. — И без това ще ви накажат за това, че не сте регистрирали тия хора.

— Гордея се с това. Щом като трябва да се наказва човечността, моля, заповядайте.

Полицаят я погледна, сякаш искаше да й отговори; но махна с ръка и не каза нищо. Съдържателката го гледаше предизвикателно. Имаше силен човек зад гърба си и не се страхуваше.

— Приберете вещите си — каза полицаят на Равик. — Вземете си бельо и храна за един ден. И одеяло, ако имате.

Един полицай го придружи до горе. Вратите на повечето стаи бяха отворени. Равик взе куфара, който отдавна си бе приготвил, и одеялото.

— Нещо друго? — попита полицаят.

— Не.

— Ще оставите всичко това?

— Да, ще оставя.

— И това ли? — Полицаят посочи малката дървена Мадона на масата до леглото, която Жоан му бе изпратила в „Интернационал“ след първата им среща.

— Да, и това.

Слязоха. Кларис, камериерката от Елзас, подаде на Равик един пакет. Той забеляза, че всички имаха такива пакети.

— Нещо за хапване — заяви съдържателката. — За да не умрете от глад. Уверена съм, че там, където отивате, нищо още не е приготвено.

Тя погледна продължително цивилния полицай.

— Не приказвайте много — каза сърдито той. — Не съм обявил аз войната.

— Нито пък, тия хора.

— Оставете ме на мира! — Той погледна униформените полицаи. — Готово ли е? Отведете ги.

Тъмната тълпа се раздвижи. Равик забеляза жената, на която се бе струвало, че вижда хлебарки. Мъжът й я подкрепяше със свободната си ръка. Под мишницата на другата имаше куфар, а в ръката си държеше друг. И момченцето влачеше с мъка един куфар. Мъжът погледна умолително Равик, който кимна.

— Имам инструменти и лекарства — каза той. — Не се страхувайте.

Качиха се в камиона. Моторът забръмча. Колата тръгна. Съдържателката застана на прага и им махна с ръка.

— Къде отиваме? — обърна се някой към единия от полицаите.

— Не знам.

Равик беше до Розенфелд и фалшивия Арон Голдберг. Розенфелд носеше под мишница един свитък. Вътре бяха картините на Сезан и Гоген. Лицето му нервно трепереше.

— Испанската виза — каза той — изтече, преди… — И млъкна. После продължи: — Птицата на смъртта, Маркус Майер, замина вчера за Америка.

Камионът подскачаше. Всички се бяха притиснали плътно един до друг. Почти никой не говореше. Завиха покрай някакъв ъгъл. Равик забеляза фаталиста Зайденбаум. Беше се свил в ъгъла.

— Ето ни отново заедно — каза той.

Равик потърси цигара. Не намери. Но си спомни, че имаше достатъчно в куфара.

— Да — промълви той. — Човек има много да тегли. Колата продължи по авеню „Ваграм“ и зави към площад „Етоал“. Никъде нямаше осветление. Площадът бе потънал в мрак. Беше толкова тъмно, че не се виждаше дори и Триумфалната арка.

Ерих Мария Ремарк започва творческия си път като писател антимилитарист. На неговото перо принадлежи една от най-силните творби против войната — „На западния фронт нищо ново“, която излиза през 1929 година и донася слава на още младия автор. Последователен в хуманистичните си позиции, в навечерието на Втората световна война и непосредствено след нея Ремарк пише своите антифашистки книги, които са едно разкритие на хитлерофашисткия геноцид за всичко нормалномислещо и неполитизирано. Между тях е и „Триумфалната арка“, писана в емиграция и излязла през 1946 година. В атмосфера на духовна стагнация и покруса е пресъздадена съдбата на средната интелигенция след военната катастрофа от 1939 година.