Триумфалната арка

3

Жената трепна на дивана. Не извика, а просто трепна с тих, заглушен звук, облегна се на лакътя си и се вцепени.

— Спокойно, спокойно — каза Равик. — Аз съм. Този, който ви доведе тук преди няколко часа.

Тя въздъхна отново. Равик я виждаше неясно; утрото бавно се промъкваше през прозореца и превръщаше светлината на електрическите лампи в бледо, мъртвешко сияние.

— Мисля, че можем да угасим вече лампата — каза той и завъртя електрическия ключ.

Отново почувства зад челото си леките удари на опиването.

— Искате ли да закусите? — запита той. Беше забравил жената, а после, когато вземаше ключа, реши, че сигурно си е отишла. С удоволствие би се отървал от нея. Бе пил много, бариерите на съзнанието му се бяха вдигнали, звънтящата верига на времето се бе скъсала, спомените и мечтите се въртяха буйно и дръзко наоколо. Искаше му се да е сам.

— Искате ли кафе? — попита той. — Това е единственото добро нещо тук.

Жената поклати отрицателно глава. Равик я погледна по-отблизо.

— Какво ви е? Идвал ли е някой?

— Не.

— Но нещо трябва да се е случило. Гледате ме, като че съм призрак.

Жената раздвижи устни:

— Миризмата…

— Миризмата ли? — повтори, без да разбира, Равик. — Водката почти не мирише, ликьорът и конякът също. А що се отнася до цигарите, и вие пушите. Какво страшно има в случая?

— Нямам това предвид…

— Но какво има, за бога?

— Усещам същата… същата миризма…

— Господи, трябва да е етерът! — сети се изведнъж Равик. — Етерът ли е?

Тя кимна утвърдително.

— Оперирали ли са ви някога?

— Не… само че…

Равик не я доизслуша, а отвори прозореца.

— Ей сега ще се отмирише. Изпушете една цигара.

Той отиде в банята и отвори крана. Погледна се в огледалото. Преди няколко часа бе стоял на същото място. Междувременно бе умрял един човек. Какво пък толкова? Хиляди хора умират всеки миг. Така твърдят статистиките. Какво пък толкова? Но за човека, който си отива, това значеше всичко и беше много по-важно от целия този свят, който продължаваше да живее.

Той седна на ръба на ваната и се събу. Все едно и също. Нещата и тяхната мълчалива принуда. Изтърканите, досадни привички в измамната светлина на преходното. Цъфналият бряг на сърцето се облива от вълните на любовта, но каквото и да си — поет, полубог или идиот — на всеки няколко часа трябва да слезеш от небето, за да изпълниш естествените си нужди. Не можеш да избягаш от тях. Такава е иронията на природата. Романтичен ореол над вътрешни секреции и стомашни вълнения. Органи за наслада, а същевременно сатанински нагодени за отделяне. Равик прати обувките си в ъгъла. Отвратителният навик да се събличаш! Човек не може да избяга и от него дори. Само този, който живее сам, може да разбере това. Някакво проклето примирение те принуждава да му се покориш. Той бе спал често облечен, за да се изплъзне от него; но това беше само отлагане. Невъзможно е да се отървеш.

Той отвори душа. Студената вода обля кожата му.

Пое дълбоко въздух и започна да се трие. Утехата на дребните неща на този свят. Вода. Дишане, вечерен дъжд. И само този, който е бил сам, ги познава. Признателна кожа. Кръв, която кръжи по-свободно в тъмните жили. Да легнеш в ливада. Брези, бели летни облаци. Небе на младостта. Но къде са преживяванията на сърцето? Мрачните приключения в живота са ги убили.

Той се върна в стаята. Жената се бе свила в един ъгъл на дивана, завита добре с одеялото.

— Студено ли ви е? — попита той.

Тя поклати отрицателно глава.

— Страхувате ли се?

Жената кимна.

— От мене ли?

— Не.

— От външния свят ли?

— Да.

Равик затвори прозореца.

— Благодаря — каза тя.

Той погледна тила й. Рамене. Същество, което диша. Като късче чужд живот, но все пак живот. Топлота. А не вцепенено тяло. Какво друго можем да дадем на ближния си освен малко топлота? И какво повече?

Жената се раздвижи. Трепереше. Погледна Равик. Той почувства, че вълната се отдръпва. Постепенно го обзе някакво безразличие. Напрежението бе отминало. Стана му леко. Сякаш бе дошъл от друга планета. Всичко му се стори изведнъж просто — утрото, жената, — нямаше вече за какво да мисли.

— Ела — каза той.

Тя го погледна втренчено.

— Ела — повтори нетърпеливо.

Той се пробуди с чувството, че някой го наблюдава. Жената седеше облечена на дивана. Но не го гледаше. Гледаше навън през прозореца. Той очакваше да види, че си е отишла. Не му беше приятно, че още е тук. Не понасяше сутрин хора наоколо си.

Опита се да заспи отново; но мисълта, че жената може би го наблюдава, го смущаваше. Реши да се отърве веднага от нея. Ако чака за пари, лесна работа. Пък и какви трудности би могъл да има изобщо. Седна в леглото.

— Отдавна ли станахте?

Жената трепна и го погледна.

— Не можах да заспя. Съжалявам, ако съм ви събудила.

— Не ме събудихте.

— Исках да си отида. — Тя стана. — Не знам какво ме задържа.

— Почакайте. Ей сега ще се приготвя. Ще закусите с прочутото кафе на хотела. Толкова време имаме и двамата.

Той стана и позвъни. После отиде в банята. Забеляза, че тя бе ходила там; но всичко бе прибрано на място, дори и използуваните кърпи. Докато си миеше зъбите, чу, че камериерката влезе със закуската. Затова побърза.

— Неприятно ли ви стана? — попита той, когато излезе от банята.

— Какво?

— Че момичето ви видя. Не го предвидих.

— Не. И тя не се изненада. — Жената погледна подноса. Донесли бяха закуска за двама, при все че Равик не бе казвал нищо.

— Не, разбира се. Нали сме в Париж? Хайде, изпийте кафето. Боли ли ви главата?

— Не.

— А мене ме боли. Но ще мине след един час. Вземете си кифла.

— Нищо не мога да ям.

— Можете, разбира се. Така си мислите. Опитайте само!

Тя взе кифлата, след това я остави.

— Наистина не мога.

— Тогава изпийте кафето и изпушете една цигара. Войнишка закуска.

— Да.

Равик започна да яде. След малко попита:

— Все още ли не сте гладна?

— Не.

Жената загаси цигарата.

— Струва ми се… — започна тя и млъкна.

— Какво ви се струва? — запита Равик без особен интерес.

— Че трябва вече да си вървя.

— Можете ли да се оправите? Тук сме около авеню „Ваграм“.

— Не мога.

— Къде живеете?

— В хотел „Вердюн“.

— Само на няколко минути оттук. Ще ви покажа пътя; и без тава трябва да ви изпратя до долу.

— Да, но не исках да кажа това.

Тя отново млъкна. „Пари“ — помисли Равик. „Както винаги пари“.

— С удоволствие мога да ви помогна, ако сте в затруднение. — Той извади портфейла от джоба си.

— Недейте. Откъде накъде? — каза рязко жената.

— Добре. — Равик прибра портфейла си.

— Извинете… — Тя стана. — Вие бяхте… Трябва да ви благодаря… Би било… Тази нощ… сама, не бих знаела…

Равик си припомни цялата случка. Смешно би било от нейна страна да предяви някакви искания, но той не бе очаквал благодарност и това беше много по-неприятно.

— Наистина не бих знаела… — каза жената. Тя продължаваше да стои нерешително пред него.

„Защо ли не си отива?“ — помисли си.

— Но сега вече знаете — отвърна той, само за да каже нещо.

— Не. — Тя го погледна открито. — Още не зная. Знам само, че трябва да сторя нещо. Че не мога просто да избягам.

— Това хич не е малко. — Равик взе палтото си. — Сега ще слезем заедно.

— Няма нужда. Кажете ми само… — Тя се поколеба, търсеше думите си. — Може би знаете… какво трябва да се направи… ако…

— Ако? — попита Равик след кратко мълчание.

— Ако някой умре — каза изведнъж жената и повече не издържа. Заплака, не ридаеше. Плачеше почти безгласно.

Равик почака, докато се успокои.

— Умрял ли е някой?

Тя кимна.

— Нощес ли?

Жената кимна отново.

— Вие ли го убихте?

Жената го погледна ужасена.

— Какво говорите?

— Убихте ли го? Трябва да ми кажете, щом ме питате какво трябва да направите.

— Той умря — извика жената. — Умря внезапно… Тя скри лице в ръцете си.

— Болен ли беше? — попита Равик.

— Да…

— Викахте ли Лекар?

— Да… но той не се съгласи да отиде в болницата.

— Вчера ли викахте лекар?

— Не. По-рано, преди три дни. Той… наруга лекаря и го изгони.

— Не повикахте ли след това друг лекар?

— Не познавахме никого. Само от три седмици, сме тук. Този лекар… доведе го камериерът… А той го изгони… Каза… каза… че ще му мине и без него.

— От какво беше болен?

— Не знам. Докторът каза, че е пневмония… Но той не му повярва… Каза, че всички лекари са мошеници… Вчера се чувстваше наистина по-добре, после изведнъж…

— Защо не го заведохте в болница?

— Не искаше. Каза… че… че ще му изневеря, щом не е при мене… Вие не го познавате. Не можеше да се направи нищо.

— В хотела ли е още?

— Да.

— Казахте ли на съдържателя за станалото?

— Не. Той изведнъж млъкна… после ужасна тишина, пък и очите му… не можах да издържа и избягах.

Равик си представи тази нощ. За момент му стана неприятно. Но станалото беше станало, това сега нямаше значение нито за него, нито за жената. Най-вече за нея! Тогава всичко й беше все едно. Нали въпросът бе да мине тази нощ. Животът не се състои само в сантиментални сравнения. В нощта, когато бе чул за смъртта на жена си, Лавин бе отишъл във вертеп. Спасили го бяха проститутките; свещеник не би могъл да му помогне. Всеки, който може да разбере това, ще оправдае и тяхната постъпка. Тя не подлежи на обяснения. Но отговорността върви редом с нея.

Той взе палтото си.

— Елате. Ще дойда с вас. Съпруг ли ви беше тоя човек?

— Не — каза жената.

Съдържателят на хотел „Вердюн“ беше дебел мъж без ни един косъм на главата; в замяна на това имаше боядисани черни мустаци и гъсти черни вежди. Той бе в хола на хотела; зад него бяха застанали един келнер, камериерка и една касиерка без бюст. Явно, че съдържателят знаеше вече всичко. Той избухна веднага, щом видя жената. Лицето му пребледня. Размаха във въздуха малките си дебели ръце, от него струеше ярост, възмущение, но като забеляза Равик, и облекчение. Когато стигна до думите: „Полиция, чужденци, подозрения и затвор“, Равик го прекъсна.

— От Прованс ли сте? — попита той.

Съдържателят млъкна изведнъж.

— Не. Какво искате да кажете? — запита учудено.

— Нищо — отговори Равик. — Искам само да ви прекъсна. Един съвсем безмислен въпрос е най-доброто средство в такива случаи. Иначе бихте говорили още цял час.

— Кой сте вие, господине? Какво желаете?

— Това е първата разумна приказка, която казахте досега.

Съдържателят се успокои.

— Кой сте вие? — запита по-спокойно той, като внимаваше да не оскърби случайно някой влиятелен човек.

— Лекарят — отговори Равик.

Съдържателят разбра, че няма никаква опасност.

— Не е нужен вече никакъв лекар — избухна отново той. — А полиция.

Той вторачи поглед в Равик и жената. Очакваше страх, молби и заплахи.

— Точно така! А защо не е тук? Вие знаете от няколко часа вече за смъртта на тоя човек.

Съдържателят не отговори. Гледаше Равик яростно. — Ще ви кажа защо. — Равик направи крачка напред. — Страхувате се да не се вдигне голям шум и да не загубите клиентите си. Много хора ще напуснат хотела, щом разберат за това. Но полицията ще дойде, такъв е законът. Зависи само от вас дали ще се вдига много шум или не. Всъщност за това изобщо не ви е било грижа. Страх ви е било, че е офейкала и всичко е оставила на вас. Напразно е било. И за сметката няма защо да се страхувате. Ще ви бъде изплатена. А сега искам да видя мъртвеца. След това ще се погрижа за останалото.

Той мина покрай съдържателя, като попита жената:

— Коя е стаята?

— Номер четиринадесет.

— Няма защо да идвате с мен. Мога да свърша и сам тази работа.

— Не, искам да остана тук.

— По-добре ще е да не го виждате повече.

— Не, искам да остана.

— Добре, както искате.

Стая номер четиринадесет бе ниска и гледаше към улицата. Около вратата се тълпяха няколко камериерки, прислужници и келнери. Равик ги разбута. В стаята имаше две легла. На леглото до стената лежеше мъртвецът, жълт и вцепенен като восъчна фигура, с черни къдрави коси и червена копринена пижама. Ръцете му бяха скръстени. Евтина дървена Мадона, по лицето на която имаше следи от червило, бе сложена на масичката до него. Равик я вдигна — на гърба й имаше надпис „Изработено в Германия“. Той погледна лицето на мъртвеца: по устните му нямаше червило, пък и не изглеждаше да е от тоя тип мъже. Очите бяха полуотворени; едното повече от другото — това придаваше на лицето израз на безразличие, като че се бе вцепенил във вечна досада.

Равик се наведе над мъртвеца. Най-напред прегледа всички шишенца на масата до леглото, а след това разгледа и самия труп. Никаква следа от насилие. Той се изправи.

— Знаете ли как се казваше лекарят, който е идвал? — обърна се към жената. — Спомняте ли си името му.

— Не.

Той я погледна. Беше много бледа.

— Я по-добре седнете на стола в ъгъла и почакайте. Тук ли е камериерът, който доведе лекаря?

Погледът й почна да търси из лицата на хората, струпали се на вратата. Всяко от тях имаше един и същ израз: ужас и алчност.

— На този етаж е Франсоа — каза чистачката, вдигнала метлата като копие.

— Къде е Франсоа?

Един келнер си проправи път.

— Как се казваше лекарят, който е бил тук?

— Боне. Шарл Боне.

— Знаете ли телефона му?

Келнерът започна да търси из джобовете си.

— Паси, 27–43.

— Добре. — Равик видя, че лицето на съдържателя се подаде между другите. — Ама, моля ви се, я затворете вратата, или може би искате да поканим и минувачите?

— Не. Махнете се! Всички се махнете! Защо сте се събрали тук? Да крадете от времето, за което ви плащам?

Той изгони прислугата и затвори вратата. Равик вдигна телефонната слушалка. Обади се на Вебер, с когото поговори малко. След това взе номера в Паси. Боне беше в кабинета си. Той потвърди казаното от жената.

— Човекът е умрял — каза Равик. — Можете ли да дойдете, за да съставите смъртния акт?

— Този човек ме изгони най-грубо.

— Той вече не може да ви нагруби.

— Не ми и плати. А ме нарече скъперник и мошеник.

— Бихте ли дошли, за да си получите хонорара!

— Мога да изпратя някого.

— По-добре е сам да дойдете. Иначе няма да получите нищо.

— Ще дойда — каза след известно колебание Боне. — Но няма нищо да подпиша, преди да ми се плати. Дължат ми триста франка.

— Добре. Триста. Ще си ги получите. — Равик затвори телефона. — Съжалявам, че трябваше да изслушате всичко това — каза той на жената. — Нямаше как. Този човек ни е необходим.

Жената беше извадила вече няколко банкноти.

— Няма значение — каза тя. — Не е нищо ново за мен. Ето парите.

— Не бързайте. Той ще дойде ей сега. Тогава сама ще му ги дадете.

— Не може ли вие да съставите смъртния акт? — попита жената.

— Не — каза Равик. — Лекарят трябва да е французин. А най-добре е да бъде този, който го е лекувал.

След като Боне затвори вратата зад себе си, изведнъж стана много по-тихо. Сякаш не бе излязъл само един човек. Шумът от автомобилите се чуваше съвсем слабо, като че се сблъскваше със стена от плътен въздух, през която проникваше с мъка. След цялата бъркотия през последния час сега за пръв път се почувства присъствието на мъртвеца. Неговото властно мълчание изпълваше евтино обзаведената стая и макар да приличаше в ярко червената копринена пижама на клоун, той бе господарят тук. Защото не можеше вече да се движи. Живият човек се движи и независимо от това дали е силен, хубав или смешен, той не притежава странното величие на този, който никога вече няма да се движи и е осъден на разложение. Той е съвършен, а човек е съвършен само в смъртта — и то за съвсем кратко време.

— Вие не бяхте омъжена за него, нали? — попита Равик.

— Не. Защо?

— Законът го изисква. За наследството. Полицията ще направи опис на вашите и неговите вещи. Вие ще вземете своите. А неговите ще вземе полицията. За роднините, ако се явят. Има ли такива?

— Във Франция — не.

— Вие живеехте с него, нали?

Жената не отговори.

— Отдавна ли?

— От две години.

— Нямате ли куфари? — попита Равик и се огледа.

— Имам; снощи бяха там, до стената…

— Аха; съдържателят трябва да е… — Равик отвори вратата. Чистачката с метлата отскочи назад. — Много сте любопитна за годините си, лелко! Извикайте съдържателя!

Чистачката понечи да протестира.

— Права сте — прекъсна я Равик. — На тази възраст ви е останало само едното любопитство. Повикайте съдържателя!

Старицата измърмори нещо и изчезна, като буташе метлата пред себе си.

— Съжалявам — каза Равик, — но не може другояче. Може да ви се струва грубо, но все пак е по-добре да свършим всичко още сега. По-просто е, при все че вие може би не разбирате още.

— Разбирам — каза жената.

— Разбирате ли? — попита Равик, като я погледна.

— Да.

Съдържателят влезе с лист хартия в ръка. Не бе почукал на вратата.

— Къде са куфарите? — попита Равик.

— Преди всичко сметката. Ето я. Трябва да платите най-напред сметката.

— Най-напред куфарите. Никой не е отказал да ви плати. Стаята е все още заета. И когато влизате друг път, чукайте на вратата. Дайте да видя сметката и кажете да донесат куфарите.

Съдържателят го погледна яростно.

— Ще си получите парите — каза Равик.

Съдържателят излезе и блъсна вратата.

— Имаше ли пари в куфарите? — обърна се Равик към жената.

— Не… струва ми се.

— Знаете ли къде може да са парите? В костюма ли? Или изобщо нямаше пари?

— Парите бяха в портфейла.

— Къде е той?

— Под… — Жената се поколеба. — Той го държеше обикновено под възглавницата си.

Равик стана. Вдигна внимателно възглавницата, на която лежеше главата на мъртвеца, и извади черен кожен портфейл. След това го подаде на жената:

— Вземете парите и всичко ценно за вас. Бързо!

Няма време за сантименталности. Вие трябва да живеете. За какао друго са парите? Да мухлясват в полицията ли?

Той погледна за миг през прозореца. Един шофьор на камион се караше на зарзаватчия с каручка, теглена от два коня. Ругаеше го с цялото си превъзходство, получено от тежкия мотор. Равик се обърна пак.

— Свършихте ли?

— Да.

— Дайте ми портфейла.

Той бутна портфейла под възглавницата. Забеляза, че бе много изтънял.

— Приберете всичко в чантата си — добави после. Тя послушно изпълни нареждането му. Равик взе сметката и я прегледа внимателно.

— Плащали ли сте нещо, откакто сте тук?

— Не знам. Струва ми се, да.

— Тази сметка е за две седмици. Плащал ли е… — Равик се поколеба. Стори му се странно да нарече мъртвеца господин Рашински. — Навреме ли са били плащани сметките?

— Да, винаги. Той често казваше, че в неговото положение е много важно да плаща навреме онова, което дължи.

— Този човек е мошеник. Имате ли понятие къде може да е последната сметка?

— Знам само, че той държеше всички книжа в малкия куфар.

На вратата се почука. Равик не можа да сдържи усмивката си. Един камериер донесе куфарите. Съдържателят влезе подир него.

— Това ли е всичко? — обърна се Равик към жената.

— Да.

— Разбира се, че е всичко — изръмжа съдържателят. — Какво очаквахте?

Равик взе един малък куфар.

— Имате ли ключ за него? Нямате ли? Къде може да са ключовете?

— В гардероба. В костюма му.

Равик отвори гардероба. Беше празен.

— Е-е? — обърна се той към съдържателя.

— Е-е? — извика съдържателят на камериера.

— Костюмът е отвън — смотолеви последният.

— Защо?

— За да го изчеткам и почистя.

— Той няма да трябва вече — каза Равик.

— Донеси го веднага, разбойнико! — изкрещя съдържателят.

Камериерът го погледна многозначително, намигна и излезе. Почти веднага се върна с костюма. Равик разтърси сакото, след това панталоните. Нещо иззвънтя. Той се поколеба за миг. Странно чувство — да претърсваш джобовете на покойник. Като че костюмът е умрял заедно с него. А костюмът си е само костюм.

Той извади ключовете и отвори куфара. Най-отгоре имаше платнена папка.

— Вътре ли е? — обърна се той към жената.

Тя кимна.

Равик намери веднага сметката. Беше изплатена. Той я показа на съдържателя.

— Надписали сте за цяла седмица.

— Така ли? — извика съдържателят. — Ами неприятностите, разправиите, тревогите? Това нищо ли е? Жлъчката пак ми се обади. И това ли не влиза в сметката. Вие сам казахте, че може да си загубя клиентите. Щетите са много по-големи от представената сметка. Ами леглото? Дезинфекцирането на стаята? Измърсеното бельо?

— Бельото е вписано вече в сметката. Както и вечеря за двадесет и пет франка, която уж е изял снощи. Ядохте ли нещо снощи? — обърна се той към жената.

— Не. Но не мога ли да платя всичко? Бих желала… да се свърши по-скоро.

„Да се свърши по-скоро — помисли Равик. — Познато чувство. След това — тишината и мъртвецът. Зловещото мълчание. Така е по-добре, макар и да е ужасно.“ Той взе от масата един молив и започна да пресмята. След това подаде сметката на съдържателя.

— Съгласен ли сте?

Той погледна последната цифра.

— Да не съм луд?

— Съгласен ля сте? — повтори Равик.

— Кой сте изобщо вие? И защо се месите?

— Брат съм й — каза Равик. — Съгласен ли сте?

— Плюс десет процента за прислугата и данъците. Иначе не.

— Добре. — Равик започна да събира. — Ще трябва да платите двеста деветдесет и два франка — обърна се той към жената.

Тя извади от чантата си три стофранкови банкноти и ги подаде на съдържателя, който ги взе и тръгна.

— Стаята да бъде освободена до шест часа. Иначе ще платите за още един ден.

— Осем франка ресто — каза Равик.

— Ами портиерът?

— Ние сами ще му платим, включително и бакшиша.

Съдържателят наброи сърдито осем франка на масата.

— Мръсни чужденци! — измърмори той на излизане.

— Честолюбието на някои френски съдържатели на хотели се изразява в омразата към чужденците, от които те живеят. — Равик забеляза камериера, който се навърташе около вратата, очаквайки бакшиш. — Ето на, вземи…

Той погледна най-напред банкнотата, след това каза:

— Благодаря, господине. — И си отиде.

— Сега остава да дойде и полицията; след това ще можем да го вдигнем — каза Равик и погледна жената. Тя седеше спокойно в ъгъла между куфарите, в бавно спускащия се мрак. — Човек става много важна личност, като умре; докато е жив, никой не се занимава с него. — Той погледна отново жената. — Не искате ли да слезете? Долу сигурно има някаква канцелария.

Тя поклати отрицателно глава.

— Аз ще сляза с вас. Един мой приятел, доктор Вебер, ще дойде да уреди въпроса с полицията. Можем да го почакаме долу.

— Не, бих желала да остана.

— Няма какво да правите тук. Защо искате да останете?

— Не знам. Той… няма да бъде още много време тук. А аз често… Той не беше щастлив с мене. Често ме нямаше. Сега искам да остана.

Тя говореше спокойно, без сантименталности.

— Няма да ви види сега — каза Равик.

— Все едно.

— Добре. Тогава ще пийнем нещо тук. Трябва да пийнете. — Равик не дочака отговора. Позвъни. Келнерът се яви необикновено бързо. — Донесете ни два големи коняка.

— Тук ли?

— Да. Къде другаде?

— Добре, господине.

Келнерът донесе две чаши и една бутилка Курвоазие. Погледна към ъгъла, където леглото се белееше в полумрака, и запита:

— Да запаля ли лампата?

— Не. Но може да оставите бутилката.

Келнерът сложи подноса на масата и изчезна па най-бързия начин, поглеждайки отново към леглото. Равик наля коняк в чашите.

— Пийнете. Ще ви стане по-добре.

Той очакваше, че жената ще откаже и ще трябва да я увещава. Но тя изпи без колебание чашата.

— Има ли нещо друго ценно в неговите куфари?

— Не.

— Нещо, което бихте желали да задържите? Което може да ви бъде от полза? Защо не погледнете?

— Не. Знам, че в тях няма нищо.

— И в малкия куфар ли?

— Там има може би. Не знам какво държеше в него.

Равик взе куфара и го сложи на малката маса до прозореца. Няколко стъкълца, долни дрехи, няколко бележника, кутия с водни бои, четки, една книга, в едно отделение на платнената папка две банкноти, загънати в много фина хартия. Той ги извади и ги погледна на светлината.

— Ето сто долара — каза той. — Вземете ги. Може да прекарате известно време с тях. Ще сложим ваши вещи в този куфар. Би могъл да бъде и ваш.

— Благодаря ви — каза жената.

— Всичко това ви е може би противно, но трябва да се направи. То е от значение за вас. По този начин ще спечелите малко време.

— Не смятам, че е противно. Само че не бих могла да го сторя сама.

Равик напълни отново чашите.

— Изпийте я.

Тя изпи бавно своята чаша.

— Чувствате ли се по-добре? — запита той. Тя го погледна.

— Нито по-добре, нито по-зле. Никак. — Тъмнината я обгърна. Червените отражения на светлинните реклами пробягваха от време на време по лицето й ръцете й. — Не мога да мисля за нищо — каза тя, — докато той е тук.

Двама санитари разгънаха одеялото и сложиха носилката до леглото. След това вдигнаха трупа. Сториха това бързо и сръчно. Равик се бе изправил до жената, за да я задържи, ако припадне. Преди да покрият покойника, той се наведе и взе от нощната масичка малка дървена Мадона.

— Предполагам, че е ваша — каза той. — Не искате ли да я задържите?

— Не.

Той й подаде фигурката, но тя не я взе. Тогава отвори малкия куфар и я сложи вътре.

Санитарите покриха трупа с чаршаф. След това вдигнаха носилката. Вратата беше много тясна, а и коридорът навън не беше особено широк. Те се опитаха да минат с носилката, но не успяха. Тя се удари в стената.

— Трябва да го свалим — каза по-възрастният. — Не ще можем да направим завоя с него.

Той погледна Равик.

— Елате — обърна се Равик към жената. — Ще чакаме долу.

Тя поклати отрицателно глава.

— Добре — каза той на санитарите. — Направете каквото е необходимо.

Двамата мъже хванаха покойника за краката и за раменете и го оставиха на пода. Равик понечи да каже нещо, погледна жената — тя дори не трепна — и замълча. Санитарите изнесоха носилката. След това се върнаха в полумрака и изкараха мъртвеца в слабоосветения коридор. Равик ги последва. Трябваше да вдигнат носилката много високо, за могат да слязат по стълбите. Лицата им се подуха, зачервиха се и плувнаха в пот, а мъртвецът се поклащаше бавно над главите им.

Равик ги проследи с поглед, докато слязоха. След това се върна в стаята.

Жената бе застанала до прозореца и гледаше навън. Колата беше на улицата. Санитарите метнаха носилката в нея, както хлебарят мята хляб в пещта. След това скочиха на местата си. Моторът изрева така, сякаш някой бе извикал изпод земята, и колата сви бързо зад ъгъла.

Жената се обърна.

— Трябваше да си тръгнете по-рано — каза Равик. — Нужно ли беше да видите и това?

— Не можех. Не можех да напусна преди него. Не разбирате ли?

— Да. Разбирам. Елате да пийнете още една чаша.

— Не.

Вебер бе запалил лампата при идването на полицията и санитарите. След изнасянето на покойника стаята изглеждаше по-голяма. По-голяма и странно мъртва; сякаш мъртвецът бе излязъл, а в стаята бе останала само смъртта.

— Искате ли да останете в този хотел? Сигурно не?

— Не.

— Имате ли познати тук?

— Не, никого.

— Знаете ли някой хотел, в който можете да отидете?

— Не.

— Наблизо има малък хотел, подобен на този. Чист и почтен. Хотел „Милано“. Там ще намерим може би нещо за вас.

— Не мога ли да отида в хотела, където… във вашия хотел.

— В „Интернационал“ ли?

— Да. Аз… Той е… вече ми е познат… И е по-добре там, отколкото в съвсем непознат…

— „Интернационал“ не е съвсем подходящ хотел за жени — каза Равик. И помисли; „Само това липсваше. В същия хотел. Аз не съм болногледачка. Освен това тя мисли може би, че имам вече известно задължение към нея.“ — Не мога да ви посъветвам да дойдете там — каза той малко по-рязко, отколкото трябваше. — Там е винаги препълнено. С бежанци. Идете в хотел „Милано“. Ако не ви хареса, винаги можете да се преместите.

Жената го погледна. Той почувства, че отгатва мислите му и му стана неудобно; беше по-добре обаче да изпита за момент неудобство, а след това да го оставят на мира.

— Добре — каза жената. — Прав сте.

Равик поръча да свалят куфарите в таксито. Хотел „Милано“ беше само на няколко минути. Той нае там стая и се качи заедно с жената. Беше на втория етаж, с тапети на рози, легло, гардероб, маса и два стола.

— Харесва ли ви? — запита той.

— Да. Много.

Равик огледа тапетите. Бяха ужасни.

— Поне е чисто — каза той. — Светло и чисто.

— Да.

Донесоха куфарите.

— Сега вече всичко е при вас.

— Да. Благодаря. Благодаря ви много.

Тя седна на леглото. Лицето й беше бледо и безизразно.

— Трябва да си легнете. Ще можете ли да заспите?

— Ще се опитам.

Той извади от джоба си алуминиева туба, от която изтърси няколко таблетки.

— Ето ви нещо за сън. Ще го изпиете в чаша вода. Искате ли сега да го вземете?

— Не, по-късно.

— Добре. Аз си тръгвам. Ще намина да ви видя тия дни. Постарайте се да заспите, колкото може по-скоро. Ето ви адресът на погребалното бюро, ако ви потрябва. Но не отивайте там. Мислете за себе си. Аз ще дойда пак. — Равик се поколеба за миг. След това запита: — Как се казвате?

— Маду. Жоан Маду.

— Жоан Маду. Добре. Ще го запомня. — Той знаеше, че няма да го запомни и няма да дойде пак. И именно защото знаеше това, се стараеше да запази приличие. — По-добре ще е да го запиша — каза той, като извади бележник за рецепти от джоба си. — Запишете го сама, така е по-сигурно.

Тя взе бележника и записа името си. Той го погледна, откъсна листа, после го прибра в джоба на палтото си.

— А сега си легнете — каза той. — Утре всичко ще изглежда другояче. Може да звучи глупаво и изтъркано, но е така; на вас сега единствено ви трябва сън и време. Време, за да се съвземете. Знаете това, нали?

— Да, знам.

— Вземете таблетките и хубаво се наспете.

— Да, благодаря ви. Благодаря ви за всичко. Не знам какво бих правила без вас. Наистина не зная.

Тя подаде ръка. Беше хладна, но стискаше здраво. „Добре — помисли той. — В това ръкостискане има вече известна решителност.“

Равик излезе на улицата. Лъхна го влажен, приятен вятър. Автомобили, хора, няколко подранили проститутки по ъглите, бирарии, бистра, миризма на тютюн, алкохол и бензин — този забързан, променлив живот. Той погледна към фасадата на хотела. Няколко осветени прозорци. Зад един от тях седеше жената, загледана право пред себе си. Той извади от джоба си бележката с името й, скъса я и я хвърли. Забрава.

Каква дума. Изпълнена с ужас, утеха и видения! Кой може да живее, без да забравя? Но и колко можеш да забравиш? Пепелта на спомените, разяждаща сърцето. И човек става свободен едва тогава, когато няма за какво да живее.

Той тръгна към площад „Етоал“. Площадът беше препълнен. Зад Триумфалната арка имаше прожектори, които осветяваха гроба на Незнайния воин. Огромно синьо-бяло-червено знаме се развяваше над него. Празнуваха двадесетата годишнина на примирието от 1918 година. Небето беше облачно. Прожекторите очертаваха смътно и неясно върху движещите се облаци контурите на знамето и, сякаш разкъсано, то бавно потъваше във все по-сгъстяващия се мрак. Някъде свиреше военна музика. Глухият й звук долиташе отдалеко. Не се чуваха песни. Тълпата мълчеше.

— Примирие! — каза една старица до Равик. — В последната война загубих мъжа си. Сега идва ред на сина ми. Примирие! Кой знае какво още ни чака…