Триумфалната арка

19

— Тук е — каза Морозов.

— Кой?

Морозов поглади униформата си.

— Не се прави, че не разбираш. И не ядосвай батко си Борис на улицата! Мислиш ли, че не знам защо идва в „Шехеразада“ три пъти през тия две седмици? Веднъж придружен от една синеока и чернокоса красавица, но два пъти сам? Мъжете са слабохарактерни — къде би останал иначе техният чар?

— Върви по дяволите — каза Равик. — Не ме обезсърчавай, тъкмо когато се нуждая от сили, плямпало такова!

— По-добре ли щеше да бъде, ако не бях ти го казвал?

— Разбира се.

Морозов отстъпи настрана, за да направи път на двама американци.

— Върви си тогава и ела друга вечер — предложи му той.

— Сама ли е?

— Тук няма да пуснем сама дори и някоя царица. Би трябвало да знаеш това. Зигмунд Фройд щеше да се зарадва на въпроса ти.

— Какво разбираш ти от Зигмунд Фройд? Пиян си и ще се оплача на управителя, капитан Чеченедзе.

— Капитан Чеченедзе беше поручик в полка, в който аз бях подполковник, моето момче. Още помни това. Опитай се само.

— Добре. Пусни ме тогава да си ходя.

— Равик! — Морозов сложи тежките си ръце на раменете му. — Не ставай глупак! Обади се на синеоката красавица и ела с нея, щом като трябва. Послушай съвета на по-опитния. Много просто и все пак целесъобразно.

— Не, Борис! — Равик го погледна. — Няма място за шеги. Пък и на мен не ми е до тях.

— Върви си тогава — каза Морозов.

— В мухлясалата палмова зала ли? Или в моята дупка?

Морозов остави Равик и тръгна към една девойка, която искаше такси. Равик го почака да се върне.

— Бил си по-разумен, отколкото предполагах — каза Морозов. — Иначе щеше да влезеш досега.

Той бутна назад фуражката със златния галон. Преди да продължи, един пиян младеж в бял смокинг се появи на вратата.

— Една състезателна кола, господин полковник.

Морозов повика най-близкото такси и помогна на залитащия младеж да се качи.

— Вие не се смеете — каза пияният, — но хубава беше шегата ми да ви нарека полковник, нали?

Много хубава. Състезателната кола беше още по-хубава може би. — Морозов се върна. — Размислих — каза той. — Влез! По дяволите всичко останало. И аз бих направил така. Все ще стане някой ден, защо да не е сега? Да се свърши така или иначе. Щом престанем да се вдетиняваме, започваме да стареем.

— И аз размислих. Ще отида другаде.

Морозов го погледна весело. После каза:

— Добре. Тогава ще те видя след половин час.

— Може би по-късно.

— След един час тогава.

След два часа Равик седеше в „Клош д’Ор“. Заведението беше почти празно. Проститутките седяха на дългия бар, накацали като папагали, и бъбреха помежду си. Недалеч от тях няколко продавачи на кокаин се въртяха в очакване на туристи. Горе няколко двойки ядяха лучена супа. Две лесбийки си шепнеха нещо на един диван в ъгъла срещу Равик и пиеха шери-бренди. Едната бе в костюм „Тайор“ с връзка и монокъл, а другата, едра червенокоса особа, беше в дълбоко деколтирана лъскава вечерна рокля.

„Каква идиотщина — помисли Равик. — Защо не отидох в «Шехеразада»? От какво се страхувам и за що бягам? Това чувство стана по-силно. Не само че не изчезна през тези три месеца, ами се и усили. Няма смисъл да продължавам да се самоизмамвам. То бе май едничкото нещо, което не ме напусна при дългото промъкване през граници, при всичкото това криене и чакане, през едва отронващата се самота на беззвездните нощи в чужбина. Отсъствието го подсили много повече, отколкото тя самата, когато и да е било…“

Сподавен писък го пробуди от унеса. Няколко жени бяха междувременно влезли. Една от тях, която приличаше на светла негърка, доста пияна, с шапка с цветя, килната на темето, хвърли един нож и заслиза бавно по стълбите. Никой не я спря. Един келнер тръгна нагоре. Друга жена побърза да му препречи пътя.

— Няма нищо — каза тя. — Няма нищо!

Келнерът вдигна рамене и се върна. Равик видя, че червенокосата в ъгъла стана. В същото време жената, която бе препречила пътя на келнера, слезе бързо долу и отиде към бара. Червенокосата се спря, сложила ръка на големите си гърди. После вдигна внимателно два пръста от ръката си и погледна. Роклята й бе сцепена и отдолу се показваше рана. Кожата не се виждаше, само раната зееше под шанжанираща зелена вечерна рокля. Червенокосата жена я гледаше втренчено, като че не можеше да повярва на очите си.

Равик направи неволно движение. След това се отпусна на стола. Стигаше му едно изселване. Видя, че жената в костюма „Тайор“ дръпна отново червенокосата на дивана. В същото време втората жена тръгна от бара към галерията с чаша бренди в ръка. Жената с костюма „Тайор“ коленичи на пейката, затвори с една ръка устата на червенокосата и дръпна бързо ръката й от раната. Другата наля отгоре брендито. „Примитивен начин за дезинфекция“ — помисли Равик. Червенокосата изохка, почна да се гърчи, но я държаха здраво. Други две жени закриха масата от погледа на останалите посетители. Всичко бе извършено много бързо и умело. Почти никой не видя станалото. След една минута няколко лесбийки и хомосексуалисти нахълтаха в заведението, повикани сякаш с магическа пръчка. Те заобиколиха масата в ъгъла, няколко вдигнаха червенокосата, други заобиколиха със смях и приказки групата и всички излязоха, като че нищо не се бе случило. Повечето посетители не бяха забелязали станалото.

— Добре, нали? — обади се някой зад Равик. Беше келнерът.

Равик кимна.

— Защо стана това?

— От ревност. Тия развратници са много избухлива пасмина.

— Откъде пристигнаха толкова бързо другите? Просто като по телепатия.

— Подушват, господине — каза келнерът.

— Някой е телефонирал сигурно. Но много бързо стана.

— Подушват и се поддържат както дяволът и смъртта. Не се дават. Само да няма полиция — това е единственото, което искат. Уреждат всичко помежду си. — Келнерът взе чашата на Равик. — Още една, господине? Какво пиехте?

— Калвадос.

— Добре. Още един калвадос.

Той се затътри към бюфета. Равик вдигна глава и видя малко по-нататък Жоан. Влязла бе, докато той разговаряше с келнера. Не бе я видял, като влизаше. Беше с двама мъже. Забеляза го в момента, когато и той я видя. Почувства, че тя пребледнява въпреки загорелия си тен. Няколко мига не откъсна поглед от него. След това бутна рязко масата, стана и се приближи. Докато вървеше, лицето й се промени. Успокои се. Стана по-нежно; само очите й бяха все така твърди и прозрачни като кристал. Изглеждаха по-светли от друг път. Имаха почти яростен блясък.

— Ти си се върнал? — запита тихо, почти безгласно.

Бе застанала до него. За миг направи движение, сякаш искаше да го прегърне. Но не го направи. Дори не се ръкува. Само повтори:

— Ти си се върнал?

Равик не отговори.

— От кога си тук? — запита тя все така тихо.

— Преди две седмици.

— Преди две… а аз не… Ти дори не…

— Никой не можеше да ми каже къде си. Нито в хотела, нито в „Шехеразада“.

— В „Шехеразада“… Но аз бях… — Тя се прекъсна. — Защо не ми писа?

— Не можех.

— Лъжеш.

— Добре. Не исках. Не знаех дали ще се върна.

— Пак лъжеш. Това не е основание.

— Напротив. Можех да се върна или да не се върна. Не разбираш ли?

— Не. Разбирам само, че си тук от две седмици и не си направил ни най-малък опит…

— Жоан — каза спокойно Равик. — Раменете ти сигурно не са почернели така в Париж.

Келнерът мина край масата и хвърли любопитен поглед към Жоан и Равик. Беше все още улисан от станалото преди малко. След това прибра сякаш случайно двата ножа, вилиците и чинията от масата, застлана с покривка на бели и червени квадратчета. Равик го забеляза.

— Всичко е наред — каза той.

— Какво е наред? — попита Жоан.

— Нищо. Преди малко тук стана нещо.

Тя го погледна втренчено.

— Жена ли чакаше?

— Не, за бога! Но стана скандал. Имаше ранен. Само че този път не се намесих.

— Да се намесиш ли? — Тя изведнъж разбра. Изразът й се промени. — Какво правиш тук? Пак ще те арестуват. Сега вече знам всичко! Следващия път те чака половин година затвор. Трябва да избягаш! Не знаех, че си в Париж. Мислех, че няма да се върнеш вече.

Равик не отговори.

— Мислех, че няма да се върнеш вече — повтори тя.

Равик я погледна.

— Жоан…

— Не, не е вярно! Нищо не е вярно!

— Жоан — каза мрачно Равик, — иди си на масата!

Очите й внезапно овлажняха.

— Иди си на масата! — повтори той.

— Ти си виновен — избухна тя. — Ти. Само ти!

Обърна се рязко и тръгна. Равик бутна малко настрана масата и седна отново. Погледна чашата с калвадос и вдигна ръка, сякаш искаше да я вземе и да пие. Но не го направи. Беше спокоен, докато говореше с Жоан. Сега изведнъж се развълнува. „Странно — помисли той, — мускулите на гърдите ми трептят под кожата. Защо именно те?“ Взе чашата и погледна ръката си. Не трепереше. Докато пиеше, не погледна повече към Жоан. Келнерът мина отново.

— Цигари — каза Равик. — „Капорал“.

Запали една и доизпи останалия калвадос. Почувства отново погледа на Жоан. „Какво очаква? — помисли си… — Че ще се напия пред нея от мъка?“ Той повика келнера и плати. Когато стана, Жоан започна да говори оживено на един от приятелите си. Не вдигна глава и когато той мина край тяхната маса. Лице то й беше сурово, без израз, а усмивката й — пресилена.

Равик се разхождаше по улиците и неочаквано се озова пред „Шехеразада“. Морозов засия.

— Какви ги вършиш, драги! Вече те смятах за загубен. А човек се радва винаги, когато пророчествата му се сбъднат.

— Не се радвай много рано.

— И ти също. Закъсня.

— Знам. Срещнах я вече.

— Какво?

— В „Клош д’Ор“.

— Така ли? — учуди се Морозов. — Какво ли не ни сервира животът!

— Кога ще свършиш тук, Борис?

— След няколко минути. Всички си отидоха. Трябва да се преоблека. Влез за малко. Ела да пиеш една водка за сметка на заведението.

— Не. Ще те чакам вън.

Морозов го погледна.

— Как си?

— Повдига ми се.

— А какво друго искаш?

— Човек винаги очаква нещо друго. Иди и се преоблечи.

Равик се облегна на стената. До него стара жена прибираше цветята, които продаваше. Не му предложи. Глупава мисъл, но той щеше да се зарадва, ако го бе попитала дали иска. Сякаш бе отгатнала, че не му трябват. Погледна къщите. Тук-там се виждаха осветени прозорци. Таксита минаваха бавно. Какво очакваше наистина? И той не знаеше. Жоан нямаше да предприеме първа нищо. Но защо не? Колко е прав всеки, който напада!

Келнерите започнаха да излизат. Нощем бяха кавказци и черкези с червени рубашки и високи ботуши.

Сега бяха обикновени, уморени хора. Прибираха се в къщи във всекидневно облекло, което им стоеше някак странно. После излезе Морозов.

— Накъде? — попита той.

— Бях вече навсякъде.

— Тогава да отидем в хотела и да играем шах.

— Какво?

— Шах. Игра с дървени фигури, която едновременно развлича и съсредоточава.

— Добре — каза Равик. — Защо не?

Той се пробуди и разбра веднага, че Жоан е в стаята. Беше тъмно и не можеше да я види, но чувстваше, че тя е тук. Стаята беше по-друга, прозорецът — също. Въздухът и дори самият той бяха по-други.

— Остави тези глупости — каза той. — Запали лампата и ела.

Тя не мръдна. Не чуваше дори дишането й. Само каза:

— Няма да играем на криеница, Жоан!

— Не — отвърна тя тихо.

— Ела тогава!

— Знаеше ли, че ще дойда?

— Не.

— Вратата беше отворена.

— Моята врата е почти винаги отворена.

Тя помълча. После каза:

— Мислех, че не си се върнал още. Исках само… Мислех, че пиеш някъде.

— И аз мислех така. Но вместо това играх шах.

— Какво?

— Играх шах. С Морозов. В оная дупка долу, която напомня аквариум без вода.

— Шах ли? — Излезе от ъгъла. — Шах! Но това е… Да играеш шах, когато…

— И аз не предполагах такова нещо. Но се оказа възможно. Дори отлично. Спечелих една партия.

— Ти си най-студеният, най-безчувственият…

— Слушай, Жоан — каза Равик. — Без сцени! Обичам ги, но днес не.

— Не правя сцени. А съм само ужасно нещастна.

— Добре. Тогава да прекъснем всичко. Сцените са подходящи само за хора, които не са много нещастни.

Познавах един човек, който се заключи в стаята си и игра шах от момента, когато жена му умря, докато я погребаха. Хората го смятаха за безчувствен, но аз знаех, че той я обича повече от всичко на света. Просто не можеше да постъпи другояче. През цялото време разрешаваше шахматни задачи, за да не мисли за нищо друго.

Сега Жоан стоеше в средата на стаята.

— Затова ли игра и ти?

— Не. Нали ти казах, че това се отнася за друг човек. Аз съм спал, когато си дошла.

— Да. Спеше. Блазе ти, че можеш да спиш.

Равик се поизправи.

— Познавах и друг човек, който също бе загубил жена си. Той легна и спа две денонощия. Тъща му побесня от яд. Тя не разбираше, че човек може да върши много необичайни неща и все пак да страда. Интересно как трябва да се държи човек в такива тежки моменти! Ако ме бе намерила безумно пиян, щеше да сметнеш, че всичко е в реда на нещата. Но понеже съм играл шах и легнах да спя, значи съм жесток и безчувствен! Много просто, нали?

Чу се изведнъж трясък и звън. Жоан бе хвърлила една ваза на пода.

— Много хубаво — каза Равик. — И без това не можех да я понасям. Внимавай само да не стъпиш на някое стъкло.

Тя избута с крак парчетата и каза:

— Защо вършиш всичко това, Равик.

— Да — отвърна той. — Защо? Само за да си вдъхна смелост, Жоан. Не чувстваш ли?

Тя го погледна бързо.

— Така изглежда. Но с теб човек не може никога да е сигурен.

Пристъпи внимателно по пръснатите късчета на счупената ваза и седна на ръба на леглото му. Той можеше да види вече ясно лицето й в ранното утро. Беше изненадан, че не е уморено. От него лъхаше свежест и жизнерадост. Тя беше с леко палто, което не бе виждал досега, и с друга рокля, не тази, с която я бе видял в „Клош д’Ор“.

— Мислех, че няма вече да се върнеш, Равик — каза тя.

— Забавих се. Невъзможно беше да дойда по-скоро.

— Защо не ми писа?

— Каква полза? Тя отвърна поглед.

— По-добре би било.

— По-добре щеше да е да не бях се връщал. Но за мен не остана вече друга страна или друг град. Швейцария е много малка, а навсякъде другаде са на власт фашистите.

— Ами полицията тук…

— Полицията има и сега толкова изгледи да ме залови, колкото и по-рано. Онова беше една нещастна случайност. Няма защо да мислим за това.

Равик протегна ръка към пакета с цигари на нощната масичка. Удобна, средно голяма масичка с книги, цигари и други неща. Равик мразеше нощните масички и конзоли с плочи, имитиращи мрамор, поставяни обикновено до леглата.

— Дай една цигара и на мен.

— Искаш ли да пиеш нещо?

— Да. Но не ставай. Аз ще донеса. — Тя взе шишето и наля две чаши. Подаде му едната, взе другата и я изпи. Докато пиеше, палтото й се смъкна от раменете. Равик позна сега роклята. Същата, която й бе подарил за Антиб. Защо я бе облякла? Това беше единствената рокля, която й бе подарил. Никога не бе мислил за такива неща. И не искаше да мисли.

— Когато те видях, Равик… изведнъж… просто изумях. Наистина изумях. А когато си излезе, помислих, че никога вече няма да те видя. Всъщност това не ми дойде веднага наум. Отначало почаках да се върнеш в „Клош д’Ор“. Бях убедена, че ще се върнеш. Защо не се върна?

— Защо да се върна?

— Щях да си тръгна с теб.

Равик знаеше, че това не е истина. Но не му се мислеше вече по тоя въпрос. За нищо не му се мислеше. Не смяташе, че това е достатъчно. Не знаеше защо бе дошла, нито какво иска всъщност, но изведнъж се почувства някак странно и дълбоко спокоен за това, че тя е до него. „Какво е това? — помисли той. — Дотам ли е стигнало? Къде остана самоконтролът? Значи дотам, откъдето започва тъмният рев на кръвта, принудата на въображението и заплахата?“

— Мислех, че искаш да ме напуснеш — каза Жоан. — Искаше, нали?

Равик мълчеше. Тя го погледна и повтори с дълбока увереност:

— Знаех си, знаех си.

— Налей ми още една чаша калвадос.

— Калвадос ли беше?

— Да. Не забеляза ли?

— Не.

Тя наля чашата, като облегна ръка на гърдите му, докато наливаше. Той почувства близостта й с цялото си същество. Тя взе чашата си и отпи.

— Да, калвадос е. — След това го погледна отново. — Добре, че дойдох. Знаех си. Добре, че дойдох.

Навън се развиделяваше. Капаците на прозорците заскърцаха тихо. Подухна утринен ветрец.

— Нали добре направих, че дойдох? — попита тя.

— Не знам, Жоан.

Тя се наведе над него.

— Знаеш! Трябва да знаеш!

Лицето й беше толкова близо до него, че косите й падаха по раменете му. Той ги погледна. Гледка, която познаваше, едновременно чужда и близка, все същата и винаги различна. Забеляза, че кожата на челото й се бели, че червилото на горната устна бе изтрито, че не бе гримирана както трябва — видя всичко това в лицето, така близко до неговото, щото закриваше целия останал свят, видя го и разбра, че само въображението придава някаква тайнственост на това лице, че има много по-красиви, по-интелигентни и по-невинни лица; но разбра също, че то има някаква власт над него, каквато няма никой друг. Власт, която сам той му е дал.

— Да — каза той. — Добре е. В един или друг смисъл.

— Не бих могла да го понеса, Равик.

— Какво?

— Ако те няма. Завинаги.

— Нали уж си мислила, че няма да се върна?

— Не е едно и също. Друго щеше да бъде, ако живееш в друга страна. Щяхме да сме само разделени. Можех да идвам понякога при теб. Или поне щях така да си мисля. Но в един и същи град… Не разбираш ли?

— Разбирам.

Тя се поизправи и отметна косите си.

— Не можеш да ме изоставиш. Носиш отговорност за мен.

— Сама ли си?

— Отговорен си за мен — каза тя, като се усмихна.

За миг той почувства, че я мрази — заради усмивката и думите й.

— Не говори глупости, Жоан.

— Не говоря. Така е. Още оттогава. Без теб…

— Добре. Отговорен съм и за окупацията на Чехословакия. Да прекратим този разговор. Съмва се. Трябва скоро да си тръгваш.

— Какво? — Тя го погледна втренчено. — Не искаш ли да остана?

— Не.

— Така… — каза тихо и внезапно разсърдена тя. — Значи такава била работата! Ти не ме обичаш вече.

— Господи! — каза Равик. — На всичко отгоре и това. С какви идиоти си била през последните месеци?

— Не бяха идиоти. Какво друго можех да сторя? Да гледам стените на хотел „Милано“ и да полудея?

Равик се поизправи.

— Без изповеди! — заяви той. — Не желая изповеди! Исках само разговорът ни да не изпростява.

Тя го погледна с присвити очи.

— Защо винаги ме осъждаш? Другите не ме осъждат. А с теб и най-дребното нещо се превръща в сложен въпрос.

— Добре. — Равик отпи една глътка калвадос и легна отново.

— Така е — каза тя. — Човек не знае никога как да се държи с теб. Караш ме да казвам неща, които никога не съм и мислила. А след това ме осъждаш.

Равик въздъхна дълбоко. За какво мислеше преди малко? За тъмнината на любовта, за силата на въображението — колко лесно се променят те! Променят се сами и непрестанно. Те бяха най-жадните рушители на бляновете. По своя вина ли? По своя вина ли наистина! Прекрасни, залутани създания… Някакъв огромен магнит, заровен дълбоко в земята, а над него — безброй същества? Не се ли е вкопчил мнително в късче досадна предпазливост и евтини насмешки… усещайки вече в душата си това, което неизбежно щеше да стане?

Жоан се бе свила до краката му, в другия край на леглото. Приличаше едновременно на хубавичка сърдита слугиня и на нещо, паднало от луната, което не съзнава още къде е.

Появиха се първите лъчи на слънцето и ги осветиха. Нежният полъх на деня долетя отдалеко през мръсните дворове и опушени покриви до прозореца, все още запазил уханието на горите и свежите поляни.

— Защо дойде, Жоан? — попита Равик.

— Защо ме питаш?

— Да. Защо те питам наистина?

— Защо питаш винаги? Тук съм. Не е ли достатъчно това?

— Да, Жоан. Имаш право. Достатъчно е.

— Най-после! — Тя вдигна глава. — Но първо трябва да убиеш напълно всяка радост.

„Радост — помисли Равик. — Нарича радост това — да те тласкат хиляди тъмни крила в задъхано желание за повторно обладаване… Радост!“ Радост, макар и мигновена, има навън в росата по прозорците, в десетте минути тишина, докато денят не е прострял напълно лапите си. Но защо е всичко това? Не е ли права тя? Не е ли така нрава като росата, врабците, вятъра и кръвта? Защо я разпитва? Какво иска да узнае? Дошла бе тук, долетяла бе, без много да мисли, като нощна пеперуда, като пауново око, а той лежи сега и брои очичките, малките резки на крилата и преливащите й се цветове. „Тя дойде и аз чувствам това глупаво превъзходство, само защото е дошла — помисли той. — Ако не бе дошла, щях да лежа, да бленувам, да се мъча със сетни сили да се самозалъгвам, без да призная дори пред себе си, че искам да е тук.“

Отметна одеялата, спусна крака от леглото и обу пантофите си.

— Какво правиш? — запита учудена Жоан. — Искаш да ме изхвърлиш ли?

— Не. Ще те целуна. Отдавна трябваше да го направя. Аз съм идиот, Жоан. Приказвах глупости. Прекрасно е, че си при мен.

Очите й светнаха.

— Не е необходимо да ставаш, за да ме целунеш — каза тя.

Зората се бе издигнала високо над сградите. Небе то беше бледосиньо. Облаци плуваха като заспали фламинги.

— Погледни само, Жоан! Какъв ден! Помниш ли как валеше тогава?

— Да, непрекъснато валеше, мили. Все беше мрачно и валеше.

— Валеше и когато заминах. Отчаяна бе от тоя дъжд. А сега?

— Да — каза тя, — а сега?

Притиснала се бе до него.

— Сега имаме всичко. Всичко. Дори и градина. Карамфили пред прозореца на емигранта Визенхоф и птици в кестена отсреща.

Забеляза, че тя плаче.

— Защо не ме разпитваш, Равик? — каза тя.

— Вече те питах прекалено много. Нали го каза сама преди малко?

— Това е друго нещо.

— Няма какво да питам.

— За това, което се е случило междувременно.

— Нищо не се е случило.

Тя поклати отрицателно глава.

— За какъв ме смяташ, Жоан? — попита той. — Погледни навън! Тази червенина, това злато и тая синева! Питай ги валяло ли е вчера! Питай ги има ли война в Китай или Испания! Дали в тоя миг хиляди хора умират или се раждат? Те съществуват и нищо повече. А ти искаш да те разпитвам! Раменете ти са бронзови на това осветление, а ти искаш да те разпитвам! На това червено небе очите ти имат виолетовия цвят на морето в Гърция, а ти искаш да те разпитвам за нещо, което вече е отминало. Ти си при мен и аз трябва да съм глупак да се ровя в изсъхналата шума на миналото. За какъв ме смяташ, Жоан?

Сълзите й пресъхнаха.

— Отдавна не бях чувала такива неща — отвърна тя.

— Тогава си била сред дръвници. Човек трябва или да обожава жените, или да ги напуска. Няма средно положение.

Тя заспа, притисната в него, сякаш не искаше да го изпусне никога. Заспа дълбоко и той почувства на гърдите си равномерното й дишане. Постоя още малко буден. В хотела започна да се чува сутрешният шум. Зашумя течаща вода, блъскаха се врати. Емигрантът Визенхоф се закашля както всеки ден пред отворения прозорец. Равик чувстваше до ръката си рамото на Жоан, чувстваше топлотата на заспалото тяло, а когато обърна глава, видя отпуснатото й лице, напълно отдадено на съня, чисто като самата невинност. „Обожавай или напускай“ — помисли той. Големи думи! Кой може да стори това? И кой ли всъщност го желае?