Триумфалната арка

9

Равик се върна в хотела. Когато излезе сутринта, Жоан Маду още спеше. Той мислеше, че ще се върне след час. А се бе забавил цели три часа.

— Здравейте, докторе — каза някой на стълбите. Равик го погледна. Бледо лице, гъсти черни коси, очила. Непознат човек.

— Алварес — каза непознатият. — Джейм Алварес. Не си ли спомняте?

Равик поклати отрицателно глава.

Непознатият се наведе и запретна панталона си. Дълъг белег минаваше по пищяла му до коляното.

— Спомнихте ли си сега?

— Аз ли ви оперирах?

Непознатият кимна.

— На кухненска маса зад фронтовата линия. В един временен лазарет при Аранхуес. Една бяла къща сред бадемова горичка. Спомнихте ли си сега?

Равик почувства изведнъж тежкото ухание на бадемовите цветове. Сякаш то се издигаше по тъмната стълба — сладникаво, неприятно, размесено с още по-сладникавата и неприятна миризма на кръв.

— Да — каза той. — Спомням си.

Ранените лежаха един до друг на обляната от лунна светлина тераса. Жертви на няколко германски и италиански самолета. Деца, жени, селяни, разкъсани от бомбените парчета. Едно дете без лице; бременна жена, изтърбушена до гърдите; старец, който страхливо стискаше в едната си ръка откъснатите пръсти на другата, защото се надяваше, че ще могат да му ги зашият. А над всичко това — тежката нощна миризма и бистрата роса.

— Добре ли ви е вече кракът? — попита Равик.

— Горе-долу. Не мога напълно да го свивам — усмихна се испанецът. — Но успях все пак да мина с него Пиренеите. Гонсалес умря.

Равик не се сещаше кой е тоя Гонсалес. Но си спомни за младия студент, който му бе помагал.

— Знаете ли какво е станало с Маноло?

— Арестуваха го. И го разстреляха.

— Ами Серна? Командирът на бригадата?

— Умря. Пред Мадрид. — Испанецът пак се усмихна. Скована, автоматична усмивка се появи внезапно на безизразното му лице. — Плениха Мура и Ла Пена, а после ги разстреляха.

Равик не си спомняше вече кои бяха Мура и Ла Пена. Напуснал бе Испания след шестмесечен престой, когато пробиха фронта и лазаретът бе разтурен.

— Карнеро, Орта и Голдщайн са в концентрационен лагер — каза Алварес. — Във Франция Блацки също се спаси. Успя да избяга зад граница.

Равик помнеше само Голдщайн. Много хора бе срещал тогава.

— В този хотел ли сте? — попита той.

— Да. Вчера се пренесохме. Горе. — И посочи към стаите на втория етаж. — Доста време ни държаха на лагер там, на границата. Най-после ни освободиха. Имаме още малко пари. — Той се усмихна. — Спим на легла. Истински легла. Хубав хотел. По стените има дори и портрети на водачите ни.

— Да — каза без насмешка Равик. — Сигурно е хубаво след всичко, което сте преживели.

Той се сбогува с Алварес и се качи в стаята си.

Стаята беше разтребена и празна. Жоан си бе отишла. Равик се огледа. Не бе оставила нищо, но той и не очакваше това.

Позвъни. След малко дойде камериерката.

— Дамата си отиде — каза тя, още преди да я попита.

— Виждам. Откъде знаете?

— Но, господин Равик… — възрази девойката, без да добави нещо повече, с такова изражение на лицето, като че са засегнали честта й.

— Закуси ли?

— Не, не я видях. Иначе щях да се сетя да й донеса закуската. Знам това от по-рано.

Равик я погледна. Последното изречение не му хареса. Той извади няколко франка и ги сложи в джоба на престилката й.

— Добре — каза й. — Направете същото и следващия път. Закуска ще носите само ако ви поръчам. И не влизайте да почиствате стаята, преди да сте сигурна, че е празна.

Девойката се усмихна съучастнически.

— Ясно, господин Равик.

Той я погледна неловко. Знаеше какво мисли. Предполагаше, че Жоан е омъжена и не желае да я видят. По-рано би се изсмял на подобна мисъл, но сега му беше неприятно. „Защо пък не?“ — помисли си. После вдигна рамене и се запъти към прозореца. Хотелите са си хотели. Не могат да се променят.

Той отвори прозореца. Над къщите бяха надвиснали облаци. Врабчетата цвърчаха по стрехите. От по-долния етаж се чуваше караница. Сигурно бе семейство Голдберг. Съпругът беше двадесет години по-възрастен от съпругата си. Търговец на жито на едро от Бреслау. Жена му бе любовница на емигранта Визенхоф. Тя мислеше, че никой не знае. Единственият, който не знаеше, беше Голдеберг.

Равик затвори прозореца. Тази сутрин оперира жлъчка. Безименна жлъчка, оперирана за Дюран. Разряза вместо него част от стомаха на непознатия мъж. Двеста франка хонорар. После отиде при Кейт Хегстрьом. Тя имаше температура. Висока температура. Остана един час при нея. Спала бе неспокойно. Нямаше нищо обезпокоително. Но щеше да е по-добре, ако нямаше температура.

Той се загледа през прозореца. Странно чувство на пустота, което настъпваше винаги при такива случаи. Леглото нямаше вече никакво значение. Днешният ден безмилостно разкъсваше вчерашния, както чакал — антилопа. Нощните лесове, израснали като по магия в тъмнината, бяха отново безкрайно далечни — като мираж в пустинята на времето.

Той се обърна… Видя на масата адреса на Люсиен Мартине. Изписаха я неотдавна от болницата. Не ги остави на мира, докато не го направят. Той бе ходил при нея преди два дни. Не беше необходимо да я поглежда отново, но нямаше какво да прави и реши да отиде.

Къщата беше на улица „Клавел“. На долния етаж имаше месарница, където една стара жена размахваше сатър и продаваше месо. Беше в траур. Съпругът й бе починал преди две седмици. Жената въртеше сега търговията с един помощник. Равик я видя, минавайки край магазина. Приготвила се бе за излизане. Беше с шапка с дълъг черен шлейф от креп и режеше набързо едно свинско бутче, за да услужи на своя позната. Шлейфът се развяваше над разсечения труп на свинята, сатърът блесна и падна с трясък.

— С един удар — каза самодоволно вдовицата, като хвърли бутчето на везните.

Люсиен живееше в една таванска стаичка на най-горния етаж. Не беше сама. На един стол се бе разположил момък на около двадесет и пет години. Беше с каскет на колоездач и пушеше цигара, която сам си бе свил. Като гореше, тя стоеше залепена на горната му устна. Той не стана при влизането на Равик.

Люсиен лежеше. Тя се смути и изчерви.

— Не предполагах, че ще дойдете днес, докторе… — Погледна младежа. — Това е…

— Някой си — прекъсна я намръщено момъкът. — Не е необходимо да се съобщават имена — и се облегна на стола. — Вие сте докторът, значи.

— Как сте, Люсиен? — попита Равик, без да му обръща внимание. — Хубаво правите, че лежите.

— Отдавна трябваше да стане — заяви момъкът. — Нищо й няма вече. Не работи, а това са загубени пари, пари.

Равик се обърна към него и каза:

— Оставете ни сами.

— Какво?

— Излезте от стаята. Искам да прегледам Люсиен.

Момъкът се изсмя.

— Можете да я прегледате и пред мене. Не сме толкова изтънчени. Защо ще я преглеждате? Нали завчера сте били вече тук? Или искате да приберете парите за още една визита, а?

— Слушайте, драги — каза спокойно Равик, — не ми приличате на човек, който може да я плати. А дали ще трябват пари, това е друг въпрос. Изчезвайте сега.

Момъкът се ухили и простря удобно крака. Беше с островърхи лачени обувки и виолетови чорапи.

— Моля ти се, Бобо — каза Люсиен. — Само за момент.

Бобо не й обърна внимание и погледна втренчено Равик.

— Много ми е приятно, че сте тук — каза той, — за да мога да се оправя с вас, драги приятелю. Ако мислите, че може да ни доите с болнични такси, операции и така нататък, крива ви е сметката. Ние не сме искали да я изпращаме в болницата — а още по-малко да я оперираме, така че и дума не може да става за пари. Трябва да сте доволен, че не искаме обезщетение. За операция против волята. — Той показа пожълтелите си зъби. — Не очаквахте такова нещо, нали? Да, господине. Бобо си знае работата; не може лесно да го оскубете.

Момъкът изглеждаше много доволен, чувстваше, че се е проявил блестящо. Люсиен пребледня. Поглеждаше тревожно ту Бобо, ту Равик.

— Разбрахте ли? — запита победоносно Бобо.

— Той ли е? — обърна се Равик към Люсиен. Тя не отговори. — Така — добави после и разгледа Бобо.

Висок, слаб хъшлак, с шалче от изкуствена коприна около мършавия врат, по който нагоре-надолу подскачаше адамовата му ябълка. Отпуснати рамене, голям нос, изродена брадичка — карикатурен образ на уличник от предградията.

— Какво искате да кажете? — попита предизвикателно Бобо.

— Мисля, че вече няколко пъти ви казах да излезете. Искам да я прегледам.

— Нещастник — отвърна Бобо.

Равик тръгна бавно към него. Дотегна му да се занимава с тоя хлапак. Бобо скочи, отстъпи назад и извади изведнъж тънко, дълго около метър въже. Равик разбра намерението му. Когато се приближи до него, Бобо щеше да отскочи настрана, а след това да метне въжето на шията му, за да може изотзад да го удуши. Това е възможно, ако другият нищо не подозира или пък се опитва да се боксира.

— Бобо! — извика Люсиен. — Недей!

— Жалък хлапак — извика Равик. — Не знаеш ли нещо по-хубаво от тая стара хитрост с въжето?

Той се изсмя.

Бобо се смути за миг. Погледът му стана неуверен. Равик дръпна внезапно с две ръце сакото от раменете му, така че да не може да мръдне.

— Тая хитрост сигурно не знаеш, нали? — каза той, после отвори бързо вратата и избута грубо от стаята изненадания и безпомощен хлапак. — Ако ти харесват тия работи, стани войник, негоднико! И не досаждай на възрастните.

Той заключи вратата отвътре. После добави:

— А сега да ви прегледам, Люсиен. — Тя потрепера.

— Спокойно, спокойно! Свърши се! — Той взе извехтелия памучен юрган и го сложи на стола. След това вдигна и зеленото одеяло. — Защо сте с пижама? Така е по-неудобно. Не трябва да се движите много, Люсиен.

Тя помълча малко, после каза:

— Днес я облякох.

— Нямате ли нощници? Аз мога да ви изпратя две от болницата.

— Не, не затова. Облякох я, защото знаех… — тя погледна към вратата и почна да шепне: — … че ще дойде. Той казва, че вече не съм болна и не иска да чака повече.

— Какво? Жалко, че не знаех това по-рано. — Равик погледна сърдито вратата. — Ще почака!

Люсиен имаше бяла кожа като всички малокръвни жени. Вените синееха под тънката й кожа. Беше добре сложена, с фини кости, стройна, слаба, но не и кльощава. „Една от многото девойки — помисли Равик, — които те карат да се чудиш защо природата ги дарява с толкова много прелест, без да знае какво ще стане с повечето от тях — преуморени работнички, които ще се обезобразят от нередовен и нездрав живот.“

— Ще трябва да лежите още цяла седмица, Люсиен. Може да ставате и да се разхождате малко из стаята, но внимателно; не вдигайте нищо тежко. Не трябва да се изкачвате по стълби. Има ли кой да се грижи за вас? Освен тоя Бобо?

— Хазяйката, но и тя започна да мърмори.

— Някой друг?

— Никой. По-рано имах Мари, но тя умря.

Равик огледа стаичката. Беше бедно мебелирана, но чиста; на прозореца имаше няколко саксии с обички.

— Ами Бобо? — запита после той. — Той се яви отново, след като всичко бе минало…

Люсиен не отговори.

— Защо не го изгоните?

— Не е толкова лош, докторе. Само че е луд…

Равик я погледна и помисли: „Любов. И това е любов. Старата магия, която не само озарява с дъгата на мечтите сивото небе на действителността, но заедно с това хвърля романтична светлина и върху купчина смет; магия и безумна подигравка.“ Той изведнъж се почувства виновен, че по някакъв начин е допринесъл за всичко това.

— Добре, Люсиен — каза после. — Не се тревожете за нищо. Трябва най-напред да оздравеете.

Тя кимна с облекчение. След това заговори стеснително.

— А това за парите… не е вярно. Така само приказва. Аз ще платя всичко. Всичко. Но на части. Кога ще мога да започна работа?

— Приблизително след две седмици, ако не вършите глупости. И никакви истории с Бобо. Абсолютно нищо, Люсиен! Иначе може да умрете, разбирате ли?

— Да — отговори неубедително тя.

Равик покри с одеялото слабото й тяло. Когато я погледна, забеляза, че плаче.

— Не може ли по-рано? — попита тя. — Мога да работя и седнала. Трябва…

— Може би. Ще видим. Зависи дали ще слушате. Трябва да ми кажете името на акушерката, която е извършила аборта, Люсиен.

Той откри съпротива в погледа й и каза:

— Няма да се обърна към полицията. Бъдете сигурна. Само ще се опитам да взема обратно парите. Тогава ще бъдете по-спокойна. Колко бяха?

— Триста франка. Но тя никога няма да ги върне. — Ще се опитам. Как се казва и къде живее? Няма да имате нужда от нея, Люсиен. Защото не можете вече да имате деца. А тя не може нищо да ви направи.

Девойката се поколеба. После добави:

— В чекмеджето. Вдясно.

— Тази бележка ли?

— Да.

— Добре. Ще отида тези дни. Не се страхувайте. — Равик облече палтото си. — Какво ви е? — попита я после. — Защо искате да станете?

— Заради Бобо. Вие не го познавате.

— Виждал съм и по-лоши — усмихна се той. — Останете си в леглото. От това, което видях, мога да преценя, че няма защо да се тревожите. Довиждане, Люсиен. Ще намина пак тия дни.

Равик завъртя едновременно ключа й дръжката на вратата и отвори бързо. В коридора нямаше никой. Не бе и очаквал да види някого; познаваше хора от типа на Бобо.

В месарницата долу беше само помощникът, човек с бледо лице, нямаше я шумната собственица. Той режеше мълчаливо месо. След смъртта на господаря си имал много повече работа. А изгледите да се ожени за вдовицата били малки. Така заявяваше гръмко един продавач на четки, седнал в отсрещното бистро. Като добавяше, че вдовицата ще изпрати скоро в гроба и помощника. Той слабеел, а вдовицата цъфтяла. Равик изпи чашка ликьор от касис и плати. Очакваше да намери Бобо в бистрото; но него и тук го нямаше.

Жоан Маду излезе бързо от „Шехеразада“, отвори вратата на таксито, където чакаше Равик, и каза:

— Хайде! Да се махнем оттук! Да отидем у вас!

— Какво е станало?

— Не, нищо. Просто ми дотегна животът по баровете.

— Почакай малко! — Равик махна на жената, която продаваше пред входа цветя. — Дай ми всичките рози, лелко. Колко струват? Само че не искай прекалено много.

— За вас шестдесет франка. Защото ми дадохте онази рецепта за ревматизъм.

— Помогна ли?

— Не. Как ще ми помогне, като стоя по цяла нощ на влагата?

— Вие сте най-разумната пациентка, която съм виждал.

Той взе розите.

— Това е за извинение, че те оставих сама тази сутрин. И без закуска — каза той на Жоан, като остави цветята на пода на таксито. — Искаш ли да отидем да пийнем нещо?

— Не. Да отидем у вас. Сложи цветята на седалката. Не на пода.

— Добре са там. Човек трябва да обича цветята, но да не си създава много грижи с тях.

Тя обърна бързо глава.

— Искаш да кажеш, че не трябва да разглезваме тия, които обичаме ли?

— Не. Искам да кажа само, че няма защо да се правят драми заради хубавите неща. Освен това сега е по-добре да няма цветя между нас.

Жоан го изгледа някак смутено, но лицето й скоро се проясни.

— Знаеш ли какво правих днес? Живях. Дишах, съществувах. За пръв път почувствах, че имам ръце, очи и уста.

Шофьорът провря таксито между другите коли по тясната улица. След това потегли рязко, при което Жоан политна към Равик. Той я задържа за миг в ръцете си и почувства близостта й. Лъхна го като топъл вятър, който разтопи леда на суровия ден и насъбралата се в него студенина. Понесена от чувствата и мислите си, Жоан продължи:

— През целия ден животът се хвърляше на шията и притискаше гърдите ми, сякаш искаше да ме раззелени, да ме накара да се разлистя и разцъфтя, държеше ме и не ме напускаше. А сега съм с теб…

Равик я погледна. Тя седеше на мръсната кожена седалка, приведена напред, и раменете й блестяха под черната вечерна рокля. Беше откровена, решителна и безсрамна, казваше всичко, което чувства, и на Равик му се стори, че е жалък и сух в сравнение с нея. „А аз правих операции — помисли той. — Забравих те. Бях при Люсиен. Някъде в миналото без теб. След това с настъпването на вечерта някаква топлина се разля бавно в жилите ми. Но пак не бях при теб. Мислех за Кейт Хегстрьом.“

— Слушай, Жоан — каза той, като сложи ръцете си върху нейните, подпряни на седалката. — Не можем да отидем сега в къщи, защото трябва най-напред да сеч отбия за няколко минути в болницата.

— Трябва да видиш жената, която оперира ли?

— Не днешната. Друга. Ще ме почакаш ли някъде?

— Веднага ли трябва да отидеш?

— Предпочитам. Не бих желал да ме повикат по-късно.

— Ще почакам в стаята ти. Има ли време да отидем до хотела?

— Да.

— Закарай ме тогава най-напред там. Ти ще дойдеш по-късно. Аз ще те чакам.

— Добре.

Равик даде адреса на шофьора. После се облегна и почувства на тила си ръба на облегалката. Ръцете му бяха все още върху ръцете на Жоан. Струваше му се, че тя очаква да й каже нещо. За себе си и за нея. Но не можеше. Тя бе казала вече твърде много. „А може би и не чак толкова много“ — помисли той.

Колата спря.

— Продължавай — каза Жоан. — Ще се справя сама. Не се страхувам. Дай ми само ключа.

— Ключът е в хотела.

— Ще го поискам. Трябва да се науча. — Тя взе цветята от пода. — Щом живея с човек, който ме оставя, докато спя, и се връща, когато не го очаквам, ще трябва да се науча на много работи. Най-добре е веднага да започна.

— Ще дойда с теб. Да не прекаляваме. Достатъчно неприятно ми е, че веднага ще те оставя.

Тя се засмя. Изглеждаше съвсем млада.

— Почакайте малко — каза Равик на шофьора.

— И повече може — отговори шофьорът, като намигна бавно с едното си око.

— Дай ми ключа — каза Жоан, докато се качваха.

— Защо?

— Дай ми го.

Тя отвори вратата, после се спря.

— Хубава е — каза тя в тъмната стая, осветена от надничащата зад облаците луна.

— Хубава ли? Тази дупка?

— Да, хубава е. Всичко е хубаво.

— Сега може би да. Защото е тъмно. Но… — Равик потърси ключа за лампата.

— Недей. Аз сама ще запаля. Върви и да не се върнеш чак утре на обед.

Тя застана на прага в тъмнината. Сребристата светлина от прозореца блестеше зад раменете и главата й. Беше неясна, вълнуваща, тайнствена. Палтото й се бе смъкнало от плещите и лежеше в краката й като вълна от черна пяна. Тя се облегна на рамката на вратата и един дълъг лъч, идващ от коридора, освети едната й ръка.

— Върви и се върни бързо — каза тя, като затвори вратата.

Температурата на Кейт Хегстрьом бе спаднала.

— Събужда ли се? — обърна се Равик към полузаспалата сестра.

— Да, точно в единадесет часа. Попита за вас. Казах й, каквото ми бяхте поръчали.

— Изненада ли се от превръзките?

— Да. Казах й, че се е наложило да направите лека операция. И че утре сам ще й обясните.

— Само това ли?

— Да. Тя каза, че е спокойна, щом вие намирате, че всичко е наред. Поръча да ви предам много поздрави, ако дойдете през нощта, и да ви кажа, че има доверие във вас.

— Така ли…

Равик постоя малко и погледна вчесаната на път черна коса на сестрата.

— На колко сте години?

Тя вдигна учудено глава.

— На двадесет и три.

— Двадесет и три. Откога сте сестра?

— От две години и половина. През януари станаха две и половина.

— Обичате ли професията си?

Усмивка озари кръглото като ябълка лице на сестрата.

— Много я обичам — заяви словоохотливо тя. — Някои болни изморяват, разбира се, но повечето са много мили. Госпожа Брисо ми подари вчера една прекрасна, почти нова копринена рокля. Миналата седмица получих чифт лачени обувки от госпожа Лерне, която умря по-късно у дома си. — Тя се усмихна отново. — Почти не купувам дрехи. Винаги получавам по нещо. Това, което не мога да използувам, сменям при една приятелка, която има магазин. Затова съм винаги добре. И госпожа Хегстрьом е винаги щедра. Тя ми дава пари. Миналия път ми даде сто франка. Само за дванадесет дни. Колко време ще остане този път, докторе?

— По-дълго. Няколко седмици.

Сестрата изглеждаше щастлива. Тя пресмяташе зад бялото си гладко чело колко ще получи този път. Равик се наведе отново над Кейт Хегстрьом. Тя дишаше спокойно. Леката миризма, идваща откъм раната, се смесваше с тръпчивия парфюм на косите й. Той почувства изведнъж, че не може повече да издържа. Тя имаше доверие в него. Доверие! А болестта разяждаше слабия й разрязан корем. Зашито отново без възможност да се помогне. Доверие…

— Лека нощ, сестро — каза той.

— Лека нощ, докторе.

Пълничката сестра седна пак на креслото в ъгъла на стаята. Тя измести лампата, така че да не свети към леглото, зави краката си с одеяло и взе някакво списание. Едно от евтините списания с детективски романи и снимки от филми. Настани се удобно и започна да чете. На малка масичка до нея бе сложила отворена кутия с блокчета шоколад. Равик я видя как взе едно от тях, без да вдигне очи. „Човек не може да разбере понякога най-простите неща — помисли той, — ето — в една стая лежи безпомощно болен, а до него — друг, който не ще и да знае за това.“ Той затвори вратата. „Нима и аз не съм такъв? Не отивам ли от тази стая в друга, където…“

Стаята беше тъмна. Вратата към банята бе открехната. Оттам пронизваше светлина. Равик се поколеба. Не знаеше дали Жоан е още в банята. След това чу дишането й. Мина през стаята за банята. Не каза нищо. Сигурен бе, че е тук и не спи; но и тя не се обади. Стаята се изпълни внезапно с мълчание, очакване, напрежение — като върхушка, която безгласно стене — една незнайна, невъобразима бездна, от която изникваха червени като макове облаци и замайващ пурпурен хаос.

Той затвори вратата на банята. В ярката светлина на белите електрически лампи всичко отново му се стори близко и познато. Пусна душа. Единственият душ в хотела. Равик го бе поискал и платил за инсталирането му. Знаеше, че съдържателката го показва и досега в негово отсъствие като някаква забележителност на свои роднини и приятели французи.

Топлата вода обля тялото му. Жоан Маду го чакаше в съседната стая. Тя имаше гладка кожа, косите й бяха разхвърляни като буйна вълна на възглавницата, очите й блестяха дори в тъмната стая, сякаш поглъщаха и отразяваха бледата светлина на зимните звезди зад прозореца. Тя лежеше тук грациозна, непостоянна и вълнуваща, в нея нямаше вече нищо от жената, която познаваше преди един час, защото тя беше всичко, което страстта и изкушението могат да дадат без любов. И все пак той почувства изведнъж някакво отвращение към нея, странна съпротива, примесена с внезапно и буйно увлечение. Той неволно се огледа — ако банята имаше друг изход, може би щеше да се облече и да отиде някъде да пие.

Изтри се и почака малко. Странно! Нещо се бе промъкнало неизвестно откъде, някаква сянка, нещо неуловимо. Може би защото бе ходил при Кейт Хегстрьом. Или заради това, което Жоан бе казала в таксито. Прекалено бързо и лекомислено. Или може би просто затова, че някой го чакаше, вместо той да чака. Стисна устни и отвори вратата.

— Равик — обади се Жоан в тъмнината, — калвадосът е на масата до прозореца.

Той спря за миг, чувстваше се особено възбуден. Много неща, които би му казала, той не би могъл да понесе. Но тия думи бяха на място. Напрежението изведнъж премина в лека, спокойна сигурност.

— Намери ли бутилката? — попита той.

— Много лесно. Беше тук. Само трябваше да я отворя. Намерих един тирбушон между нещата ти. Налей и на мен.

Равик наля две чаши и й занесе едната.

— Ето…

Приятно му беше да усети отново вкуса на бистрата ябълкова ракия. Добре, че Жоан бе отгатнала какво трябва да направи.

Тя отметна глава назад и изпи чашата си. Косите й се спуснаха по раменете. Човек би казал, че в този миг тя е само едно: жена, която пие. Равик бе забелязал и друг път същото нещо в нея. Тя се отдаваше напълно на това, което върши. Мина му през ум, че в това се крие и обаяние, и опасност. Такива жени се отдават само на пиенето, когато пият; само на любовта, когато любят; само на отчаянието, когато са отчаяни; и само на забравата, когато трябва да забравят.

Жоан остави чашата и се засмя неочаквано.

— Равик — каза тя, — знам за какво мислиш.

— Така ли?

— Да, чувстваш се като женен. И аз също. Не е особено приятно да те изоставят на вратата. И още повече с рози в ръце. Слава Богу, че имаше калвадос. Не се скъпи толкова!

Равик наля.

— Ти си прекрасна — каза той. — Наистина. Докато бях в банята, не можех да те понасям. А сега намирам, че си чудесна. Наздраве.

Той изпи чашата си.

— Наздраве. Втора нощ — продължи той. — Опасна нощ. Очарованието на неизвестността отлетя, а доверието още го няма. Ще преживеем и това.

Жоан остави чашата си.

— Не ти липсват познания в тази област.

— Нищо не знам. Просто приказвам. Човек не знае никога нищо. Всичко е различно. И сега е така. Няма втора нощ. Всяка нощ е първа. Втората би означавала край.

— Слава Богу. Докъде бихме стигнали иначе? До нещо като аритметика. Ела сега. Не ми се спи още.

Хайде да пием. Звездите там горе зъзнат на студа. Колко малко му трябва на човек, за да почне да трепери, когато е сам! Дори и когато е горещо. Но на двама — това никога не може да се случи.

— И двама души могат да умрат от студ.

— Но не и ние.

— Разбира се — каза Равик. — В тъмнината тя не можа да види изражението на лицето му. — Не и ние.