Триумфалната арка

2

В малката операционна зала беше светло като ден. Приличаше на много хигиенична кланица. Тук-там имаше кошчета с окървавен памук, виждаха се пръснати превръзки и тампони, червеното беше крещящ и тържествуващ протест против белотата в тая зала. Вебер седеше в преддверието пред емайлирана желязна маса и пишеше нещо; една сестра изваряваше инструментите. Водата кипеше; лампата издаваше странни съскащи звуци и само тялото на масата лежеше напълно безучастно — вече всичко му беше все едно.

Равик пусна течния сапун по ръцете си и започна да се мие. Миеше се с яростно настървение, като че искаше да си одере кожата.

— По дяволите — промълви той.

Сестрата го погледна възмутено. Вебер вдигна глава.

— Успокойте се, сестра Йожени. Всички хирурзи ругаят. Особено ако нещо не е в ред. Трябва да свикнете с това.

Сестрата хвърли шепа инструменти в кипящата вода.

— Професор Перие никога не ругаеше — отвърна обидено тя. — И въпреки това спаси толкова хора.

— Професор Перие беше специалист по мозъчни операции. Това е тънка работа, Йожени. А ние режем коремите на хората. Нещо съвсем друго. — Вебер затвори дневника и стана. — Вие направихте всичко възможно, Равик. Какво сме виновни, като има толкова шарлатани?

— О, понякога може! — Равик изтри ръцете си и запали цигара. Сестрата отвори с мълчаливо неодобрение прозореца.

— Браво, Йожени! — похвали я Вебер. — Винаги според правилника.

— Чувствам се отговорна. Не искам да ме изгонят.

— Много мило, Йожени. Във вас ми е надеждата.

— Но има и такива, които не се съобразяват с нищо. Нищо не ги интересува.

— Това се отнася за вас, Равик — засмя се Вебер. — Най-добре ще е да се махнем. Йожени е винаги нападателно настроена сутрин. Освен това няма какво да правим тук.

Равик се обърна и погледна престараващата се сестра. Тя отвърна без страх на погледа му. Очилата със стоманени рамки придаваха на студеното й лице още по-недостъпен израз. И тя беше човешко същество като него, но му се стори по-чужда от дърво.

— Извинете, сестро — каза той, — права сте.

Под бялата светлина на масата лежеше нещо, което преди няколко часа е било надежда, дихание, мъка и трептящ живот. Сега беше само един безчувствен труп, а човешкият автомат, наречен сестра Йожени, горд, че не е извършила никога погрешна стъпка, го покри и изкара от залата. „Има създания, които живеят вечно — помисли Равик, — животът не обича тия дървени души, затова ги забравя и ги оставя да си живеят.“

— Достатъчно, сестро — каза Вебер. — Сега идете да спите.

— Довиждане, доктор Вебер. Благодаря.

— Довиждане — каза Равик. — Извинете ме за ругатните.

— Сбогом — отговори кисело Йожени.

— Железен характер! — усмихна се Вебер.

Навън настъпваше мрачен ден. Камиони за смет дрънкаха по улиците. Вебер вдигна яката си.

— Отвратително време. Да ви отведа ли, Равик?

— Не, благодаря, предпочитам да повървя.

— В това време? Мога да ви оставя у дома. Не е далеко от моя път.

— Благодаря, Вебер — отвърна Равик, като поклати отрицателно глава.

Вебер го погледна изпитателно.

— Странно, че все още се разстройвате, когато някой пациент ви умре. Не оперирате ли от петнадесет години вече? Би трябвало да сте свикнали досега.

— Свикнал съм. И не съм разстроен.

Едрият и тежък Вебер застана пред Равик. Кръглото му лице лъщеше като ябълка. Черните подстригани мустаци блестяха, измокрени от дъжда. До тротоара стоеше един „Буик“ и също блестеше. С него Вебер щеше да се прибере лесно и бързо у дома — розова куклена къща в предградията на града, със спретната, лъчезарна жена, две спретнати лъчезарни деца и уреден и безоблачен живот. Как може да му обясни човек задъхващото напрежение, когато ножът започва първия прорез и тясната червена ивичка следва лекото натисване; когато тялото се разкрива като многокатна завеса; когато се разголват органи, невидели никога досега светлина; когато човек като ловец тича по следата в джунглата и се озовава най-после пред огромния звяр — смъртта, скрит в разрушените органи, в тумори, в разкъсвания; когато започва най-после борбата, безумната и мълчалива борба, в която човек може да използува само едно тънко ножче, игла и сигурна ръка; как може да се обясни какво значи да почувстваш внезапно, че някаква тъмна сянка се спуска над ослепителната белота, прониква в целеустремената тя душа като жесток присмех, който притъпява ножа, пречупва иглата, свива ръката; когато невидимият, загадъчно туптящ живот угасва под безпомощната ръка, отнесен в призрачния вихър, който човек не може да достигне или задържи; когато лицето, което преди миг само е дишало и имало име, се превръща във вдървена, безименна маска: как може да се обясни тази безсмислена и безпомощна съпротива — и какво ли има да се обяснява?

Равик запали нова цигара и каза:

— А беше на двадесет и една години.

Вебер изтри с кърпичката си лъскавите капки от мустаците си.

— Вие оперирахте прекрасно. Аз не бих могъл да направя това. Не е ваша вината, че не успяхте да спасите човек, погубен от някой шарлатанин. Какво би станало с нас, ако мислим другояче?

— Да — каза Равик. — Какво би станало с нас?

Вебер прибра кърпичката си.

— След всичко, което сте преживели, би трябвало да сте вече достатъчно закоравял.

— Човек не може никога напълно да закоравее — каза Равик, като го погледна с едва уловима насмешка, — но свиква с много неща.

— Това исках да кажа.

— Да, но с някои неща не свиква никога. Само че това е трудно да се разбере. А колкото до разстройването, да приемем, че се дължи на кафето. И сигурно е така!

— Хубаво беше, нали?

— Много хубаво.

— Аз знам да правя кафе. Предполагах, че ще се нуждаете от него, затова го приготвих сам. Различаваше се от черната вода, която Йожени поднася обикновено, нали?

— Не може и да става сравнение. Вие сте майстор в правенето на кафе.

Вебер влезе в колата си. Запали мотора и се наведе през прозореца:

— Не е ли по-добре все пак да ви откарам? Трябва да сте дяволски уморен.

„Прилича на тюлен — помисли унесено Равик. — На пращящ от здраве тюлен. Но какво ме засяга това? Откъде ми дойде наум? Защо все ме преследва това раздвояване на мисълта?“

— Не съм уморен — каза той. — Кафето ме ободри. Лека нощ, Вебер.

Вебер се засмя. Зъбите му светнаха под черните мустаци.

— Няма да легна сега. Ще поработя в градината. Ще садя лалета и нарциси.

„Лалета и нарциси — помисли Равик. — В спретнати отделни лехи с чисти пясъчни пътечки помежду. Лалета и нарциси — златисторозовият вихър на пролетта.“

— Довиждане, Вебер — каза той, — ще се погрижите за останалото, нали?

— Разбира се. Ще ви телефонирам привечер. Жалко, че хонорарът ще е малък. Не си струваше главоболията. Девойката беше бедна и, както изглежда, без никакви роднини. Ще се погрижим и за това.

Равик прекрати разговора, като махна с ръка.

— Тя дала сто франка на Йожени. Това навярно са били всичките й пари. От тях двадесет и пет франка се падат на вас.

— Няма значение — каза нетърпеливо Равик. — Довиждане, Вебер.

— Довиждане. До утре сутринта в осем.

Равик тръгна бавно по улица „Лористон“. Ако беше през лятото, щеше да седне на някоя пейка в Булонската гора под лъчите на утринното слънце, да погледа разсеяно водата и зелените дървета, докато възбудата му изчезне. След това щеше да се прибере в хотела и да поспи.

Той влезе в едно бистро на ъгъла на улица „Боасиер.“ На бара седяха няколко работника и шофьори. Те пиеха топло кафе, в което топяха кифли. Равик ги наблюдава известно време. Обикновен, сигурен живот, живот, който заслужава да се сграбчи и изживее. Денем — работа, вечер — умора, ядене, жена и дълбок сън без сънища.

— Един ликьор — каза той.

Умиращата девойка имаше на десния си глезен евтина верижка, имитация злато — една от тия щуротии, които човек прави само ако е млад, сантиментален и без вкус. Верижката с малка плочица и надпис: Toujours Charles [„Винаги Шарл“. — Б. р.], прикрепена така плътно за глезена, че да не може да се извади; верижка, разказваща за неделни дни, прекарани в горичките край Сена, за влюбена и невежа младост, за малкото бижутерийно магазинче в Ньойи, за септемврийските нощи в таванската стаичка, а след това за раздялата, очакването, страха — за Toujours Charles, който повече не се появява, за приятелката, която знае някакъв адрес, за акушерката, за масата, покрита с мушама, за разкъсващата болка и кръв, много кръв, за уплашеното лице на старицата, за ръцете, които я набутват набързо в таксито, за да се отърват от нея, за дните на страдание и криене. После за отвеждането в болницата, за последните сто франка, смачкани в горещата и влажна ръка… но вече твърде късно.

От радиото загърмя танго, някакъв глас гъгнеше безсмислени слова. Равик се улови, че си представя отново цялата операция. Преценяваше всяко свое движение. Няколко часа по-рано може би щеше да има все още надежда. Вебер го е търсил. Но го е нямало в хотела. И ето че девойката умря, защото той бе скитал по моста „Алма“. Вебер не можеше да прави такива операции. Глупава случайност. Кракът със златната верижка се бе отпуснал безжизнено. „Ела в лодката ми, луната грее“ — писукаше певецът.

Равик плати и излезе. Навън спря едно такси.

— Карайте в „Озирис“.

„Озирис“ беше голям публичен дом от средна категория с огромен бар в египетски стил.

— Затваряме вече — каза портиерът. — Няма никой.

— Никой ли?

— Само госпожа Роланд; дамите си отидоха.

— Добре.

Портиерът потупваше намусено с галоши по тротоара.

— Защо не задържите таксито? Друго по-късно трудно ще намерите. Вече затворихме.

— Казахте ми го вече. А такси сам ще си намеря.

Равик пъхна пакет цигари в горния джоб на портиера, мина през малката врата при гардероба и влезе направо в голямата зала. Барът беше празен, в него имаше както обикновено останки от дребнобуржоазни пиршества — локвички разлято вино, няколко обърната стола, фасове по пода, мирис на тютюн, сладникав парфюм и човешка плът.

— Роланд! — повика Равик.

Тя бе застанала пред маса, на която беше натрупано розово копринено бельо.

— Ти ли си, Равик? — каза тя без изненада. — Късно е. Какво искаш: момиче или нещо за пиене. А може би двете?

— Водка. От полската.

Роланд донесе бутилка и чаша.

— Налей си сам. Аз трябва да подредя и опиша прането. Колата на пералнята ще пристигне всеки миг. А ако не си записвам всичко, тия разбойници ще ме оберат. Нали ги знаеш шофьорите? Трябват им подаръци за момичетата.

Равик кимна.

— Пусни радиото, Роланд. По-силно!

Роланд пусна радиото. Звукът на барабани и духови инструменти загърмя като буря в огромната празна зала.

— Много ли ти е силно, Равик?

— Не.

Много силно ли? Какво беше много силно? Само тишината. Тишината, в която човек чувства, че ще се пръсне… като в безвъздушно пространство.

— Готово. — Роланд дойде на масата при Равик. Имаше набито тяло, открито лице и спокойни черни очи. Черната пуританска рокля, която носеше, издаваше, че е управителка, и я отличаваше от почти голите проститутки.

— Изпий нещо с мене, Роланд.

— Добре.

Равик донесе една чаша от бара и започна да налива. Роланд бутна бутилката, когато чашата се напълни до половината.

— Стига! Не ми се пие.

— Полупразните чаши са нещо отвратително. Не я изпивай, ако не искаш.

— Защо? Това е цяло разсипничество.

Равик вдигна глава. Видя умното, добродушно лице и се усмихна.

— Разсипничество! Вечният страх на французите. Защо да пестиш, когато животът не ти спестява нищо?

— Да, но тук става дума за търговия, а това е съвсем друго.

— Да пием тогава по този повод — изсмя се Равик. — Какво би било светът без търговския морал? Тълпа престъпници, идеалисти и безделници.

— Трябва ти момиче — каза Роланд. — Мога да се обадя на Кики. Тя е чудесна. На двадесет и една година.

— Така! Пак на двадесет и една година! Днес нищо не ми трябва — Равик наля отново чашата си. — За какво мислиш всъщност, Роланд, преди да заспиш?

— Обикновено за нищо. Много съм уморена.

— А когато не си уморена?

— За Тур.

— Защо?

— Една моя леля има там къща с магазин. Аз имам двойна ипотека върху нея. Когато леля ми умре — тя е седемдесет и шест годишна, — ще наследя къщата. Тогава ще отворя кафене. Светли тапети с цветя, оркестър от трима души — пиано, цигулка и чело, а в дъното — бар. Малък и изискан. Къщата е в хубав квартал. Предполагам, че ще мога да я обзаведа за десет хиляди и петстотин франка, дори завеси и лампи ще мога да купя. Ще си заделя пет хиляди франка за на първо време. А, разбира се, от първия и втория етаж ще получавам и наем. За това мисля.

— От Тур ли си?

— Да. Но никой не знае какво правя, откакто съм го напуснала. Ако работата тръгне, кой ще се интересува от миналото ми? Парите оправят всичко.

— Не всичко, но много неща.

Равик почувства, че очите му натежават и езикът почва да се движи по-бавно.

— Мисля, че ми стига вече — каза той и извади няколко банкноти от джоба си. — Ще се омъжиш ли в Тур, Роланд?

— Не веднага. Но след няколко години. Имам приятел там.

— Ходиш ли някога при него?

— Рядко. Той ми пише от време на време. На друг адрес, разбира се. Женен е, но жена му е в болницата. Туберкулоза. Няма да изкара повече от една-две години, както казват докторите. Тогава ще се освободи.

— Бог да те благослови, Роланд — каза Равик, като стана. — Имаш здрав разум.

Тя му се усмихна чистосърдечно. Смяташе, че той е прав. По светлото й лице нямаше ни следа от умора. Беше свежа, сякаш току-що бе станала от сън. Тя знаеше какво иска. Животът нямаше тайни за нея.

Навън беше ясен ден. Дъждът бе спрял. Писоарите се издигаха като буйни кули по уличните ъгли. Портиерът бе изчезнал, нощта се бе изпарила, денят бе настъпил и тълпа от бързащи хора се трупаше пред входовете на подземната железница като пред пропаст, в която щеше да се хвърли, принасяйки се в жертва на някакво тъмно божество.