Триумфалната арка

29

„Талботьт“ беше на улица „Басано“, между едно „Рено“ и един „Мерцедес — Бенц“. Мерцедесът бе нов и с италиански номер. Равик изкара колата. Беше толкова нетърпелив, че не внимава достатъчно. Задната й броня одра левия калник на „Мерцедеса“. Той не обърна внимание и се отправи бързо към булевард „Осман“.

Караше много бързо. Приятно беше да чувства, че колата му се подчинява и да прогони по този начин горчивото разочарование, което му тежеше на сърцето като камък.

Беше четири часът сутринта. Смяташе да чака още. Но изведнъж всичко му се стори безсмислено. Хааке бе забравил сигурно за тази среща. Или може би не е дошъл в Париж. Сега в Германия имаха други грижи…

Морозов беше пред вратата на „Шехеразада“. Равик остави колата на следващия ъгъл и се върна. Морозов го погледна изпитателно.

— Съобщиха ли ти какво предадох по телефона?

— Не. Защо?

— Потърсих те преди пет минути. Вътре има четирима германци. Единият от тях прилича на…

— Къде са?

— До оркестъра. Това е единствената маса с четирима мъже. Можеш да ги видиш още от вратата.

— Добре.

— Иди на малката маса до входа. Запазих я за теб.

— Добре, Борис.

Равик застана до вратата. Заведението беше тъмно. Прожекторът осветяваше дансинга. Там имаше певица в сребърна рокля. Малкият светлинен конус беше толкова ярък, че зад него нищо не можеше да се разпознае. Равик погледна масата до оркестъра. Не можеше да я види. Бялата светлина я откъсваше от погледа му.

Седна на масата до вратата. Келнерът му донесе бутилка водка. Оркестърът свиреше бавно. Сладникави неясни мелодии пълзяха наоколо като охлюви. „Ще те чакам, ще те чакам.“

Певицата се поклони. Гръмнаха ръкопляскания. Равик се наведе напред. Очакваше да угасят прожектора. Певицата се обърна към оркестъра. Циганинът кимна и вдигна цигулката. Цимбалът изпълни въздуха с няколко глухи арпежа. Втора песен. „Параклисът в лунната светлина“. Равик затвори очи. Едва понасяше чакането.

Преди края на песента се поизправи на стола си. Прожекторът угасна. Светлините по масите се появиха отново. Отначало виждаше само неясни очертания. Прекалено дълго бе гледал в прожектора. Затвори очи. След това ги отворя отново. И откри веднага масата.

После се отпусна бавно назад. Ни един от мъжете не беше Хааке. Равик остана дълго така. Почувства се изведнъж страшно изморен. Умората му тежеше на клепачите. Тя го обливаше на пристъпи, ту по-силно, ту по-слабо. След тишината на хотелската стая и новото разочарование, музиката, гласовете, глухият глъч го обгърнаха като мъгла. Подобно на сън, на лек унес, обзел мозъчните клетки, внезапно дошлите мисли и измерителното бдение.

По едно време в бледата мъгла, в която се въртяха няколко танцуващи двойки, зърна Жоан. Откритото й жадно лице бе обърнато назад, главата й бе до рамото на някакъв мъж. Нищо не изпита. „Никой не може да ти стане по-чужд от съществото, което някога си обичал“ — помисли уморено той. Когато загадъчната връзка между въображението и обекта му се скъса, от съзнанието до образа все още може да пробегне светкавица, да се зърне искра, долетяла сякаш от призрачни звезди; но тази светлина е вече мъртва. Тя вълнува, без да може да възпламени… Никакъв ток не минава сега през нея. Облегна глава на гърба на пейката. Кратка близост над бездни. Мракът на страстта с всичките му сладки имена! Цветя над тресавище, но опиташ ли се да ги откъснеш, то мигновено те поглъща.

Равик стана. Трябваше да си отиде, преди още да е заспал. Повика келнера.

— Сметката, моля.

— Няма какво да плащате — отвърна келнерът.

— Защо?

— Защото не сте пили нищо.

— О, да, прав сте.

Даде му бакшиш и си тръгна.

— Не е ли той? — попита го отвън Морозов.

— Не — отговори Равик.

Морозов го погледна.

— Отказвам се. Смешна игра на индианци. От пет дни вече чакам. Хааке ми каза, че стои само два-три дни в Париж. Ако е така, трябва да си е заминал вече. Ако е идвал изобщо.

— Иди да спиш — предложи му Морозов.

— Не мога да спя. Ще отида в „Пренс дьо Гал“, ще взема куфарите си и ще освободя стаята.

— Добре — каза Морозов. — Тогава ще те видя утре на обяд там.

— Къде?

— В „Пренс дьо Гал“.

Равик го погледна.

— Да. Разбира се. Говоря глупости. Всъщност дали е така? Може би не.

— Почакай до утре вечер.

— Добре. Ще те видя. Лека нощ, Борис.

— Лека нощ.

Равик мина край „Озирис“. Паркира колата на ъгъла. Изтръпваше пред мисълта да се върне в стаята си в „Интернационал“. Може би ще успее да поспи тук няколко часа. Беше понеделник. В публичните домове бе спокойно. Портиерът го нямаше отвън. И вътре едва ли имаше някой.

Роланд стоеше на вратата, наблюдавайки голямата зала.

Музиката кънтеше в почти празното заведение.

— Май че няма работа днес? — попита Равик.

— Никаква. Само онзи досаден посетител. Похотлив като маймуна, но не иска да се качи горе с някое момиче. Нали ги знаеш! Иска му се, но се страхува. Пак германец. Плати вече. Сигурно скоро ще си ходи.

Равик погледна равнодушно към масата. Посетителят беше гърбом към него. При него седяха две момичета. Когато се наведе към едно от тях, за да я хване за гърдите, Равик видя лицето му. Беше Хааке.

Той чу като насън гласа на Роланд. Не чу какво му казва. Забеляза само, че отстъпва назад и застава до вратата, за да може да наблюдава масата, без да го видят.

Гласът на Роланд най-после изплува.

— Да ти донеса ли коняк?

Скърцане откъм ложата на оркестъра, още беше като унесен, нещо му се бе свило в стомаха. Заби нокти в дланите си. Хааке не трябваше да го види тук. А Роланд не трябваше да забележи, че познава Хааке.

— Не — чу Равик собствения си глас. — Достатъчно пих. Германец, казваш? Познаваш ли го?

— Нямам понятие кой е. — Роланд вдигна рамене. — Всички ми се струват еднакви. Мисля все пак, че този не е идвал друг път. Не искаш ли настина да пийнеш нещо?

— Не. Минавах просто така…

Почувства погледа на Роланд и направи усилие да изглежда спокоен.

— Исках само да разбера кога точно ще бъде вечерята — каза той. — В четвъртък ли или в петък?

— В четвъртък, Равик. Ще дойдеш, нали?

— Разбира се! Исках само да уточня.

— Четвъртък в шест часа.

— Добре, ще бъда точен. Само това исках да знам. А сега трябва да си вървя. Лека нощ, Роланд.

— Лека нощ, Равик.

Внезапният рев на бялата нощ. Никакви сгради — камара от камъни, джунгла от прозорци. И изведнъж отново война, промъкващ се по пустата улица патрул. Колата е прикритие, моторът бучи, дебнеш из засада врага.

Да го застреля на излизане ли? Равик погледна улицата. Няколко коли, жълти светлини. Няколко котки. Под една улична лампа в далечината фигура, напомняща полицай. Номерът на неговата кола. Шумът от изстрела. Роланд, която току-що го видя. Думите на Морозов: „Не рискувай много! Не си струва.“

Никакъв портиер. Никакво такси. В понеделник по това време оттук не минава никой. Още в минутата, когато помисли това, едно такси „Ситроен“ избръмча край него и спря пред входа. Шофьорът запали цигара и се прозя шумно. Равик почувства, че кожата му се свива. Зачака.

Помисли дали да слезе и да каже на шофьора, че в заведението няма вече никой. Невъзможно е. Да го изпрати с някаква задача, като предварително му плати. При Морозов. Той извади едно листче, написа няколко реда, скъса го, написа друго; Морозов да не го чака в „Шехеразада“; подписа се с измислено име.

Шофьорът запали мотора и потегли. Равик погледна след колата, но не можеше да види какво има вътре. Не знаеше дали Хааке не се е качил в колата, докато той пишеше. Включи на първа скорост и „Талботът“ профуча покрай ъгъла след таксито. Не виждаше никого през задното прозорче. Хааке седеше може би в ъгъла. Той задмина бавно таксито. Нищо не можа да различи в тъмната кола. Изостана и отново мина покрай нея, колкото е възможно по-близо. Шофьорът се извърна и започна да ругае.

— Пиян тъпак, искаш да ме бутнеш ли?

— В колата пътува един мой приятел.

— Не виждаш ли, пияни глупако — изкряска шофьорът, — че колата е празна?

Равик забеляза в същия миг, че таксиметърът не работи, направи остър завой и се върна.

Хааке бе застанал на ъгъла и махна с ръка към него.

— Ало, такси!

Равик се приближи и натисна спирачката.

— Такси? — попита Хааке.

— Не — отговори Равик, като се наведе през прозорчето. И каза: — Здравейте!

— Какво?

— Мисля, че се познаваме — каза Равик на немски. Хааке се наведе напред. Мнителността изчезна от лицето му.

— Господи… Господин фон… фон…

— Хорн.

— Вярно, вярно, господин фон Хорн! Разбира се! Какво съвпадение! Къде се губихте тия дни, драги?

— В Париж. Качете се. Не знаех, че отново сте тук.

— Аз ви търсих няколко пъти. Да не сте си сменили хотела?

— Не. Пак съм в „Пренс дьо Гал“. — Равик отвори вратата на колата. — Елате. Аз ще ви закарам. Няма лесно да намерите такси по това време.

Хааке сложи единия си крак на стъпалото. Равик почувства дъха му. Видя зачервеното му потно лице.

— „Пренс дьо Гал“ — каза Хааке. — Да, така беше, да го вземат дяволите! А аз ви търся в „Георг V“. — Той се засмя гръмко. — „Пренс дьо Гал“. Никой нищо не знаеше за вас. Сега разбирам! В „Пренс дьо Гал“, разбира се! Объркал съм имената. Не взех стария си бележник. Мислех, че съм запомнил.

Равик погледна към входа. Скоро нямаше оттам никой да излезе. Момичетата трябваше най-напред да се преоблекат. Въпреки това трябваше да го вкара възможно най-бързо в колата.

— Смятахте да влезете ли? — попита весело Хааке.

— Мислех, но е много късно.

Хааке въздъхна шумно.

— Вярно е, приятелю. Аз бях последният. Затварят вече.

— Няма значение. Тук така и така е скучно. Да отидем някъде другаде. Влизайте!

— Има ли още отворени заведения?

— Разбира се. Най-добрите едва сега започват. Те са специално за туристи.

— Така ли? А аз мислех… че това е едно от хубавите заведения.

— Нищо подобно. Има много по-интересни места! Това е най-обикновен публичен дом.

Равик натисна няколко пъти леко педала за газта. Моторът изреваваше и отново утихваше. Пресметнал бе правилно; Хааке се настани предпазливо до него.

— Много ми е приятно, че пак ви виждам — каза той. — Наистина много ми е приятно!

Равик протегна ръка пред него и затвори вратата.

— И аз също се радвам.

— Интересно заведение. Пълно с голи момичета. И като помисля само, че полицията позволява това! Повечето са болни, нали?

— Възможно е. В такива заведения човек никога не е сигурен.

Равик потегли.

— А нима някъде може да е напълно сигурен? — Хааке отхапа крайчеца на една пура. — Не бих искал да се върна в къщи заразен от трипер. От друга страна пък, човек живее само веднъж.

— Да — каза Равик, като му подаде запалката.

— Къде отиваме?

— Имате ли нещо против да започнем с някой дом за срещи?

— Какво е това?

— Посещава се от светски дами, които търсят приключения.

— Какво? Истински светски дами ли?

— Да. Дами, чиито съпрузи са стари и досадни или пък не печелят достатъчно.

— Но как… Нали не могат… Как става това?

— Идват за няколко часа, уж са канени на коктейл или вечеринка. Някои могат да бъдат поканени и по телефона. Това не са заведения като тези тук в Монмартр. Знам една много приятна къща от тоя род в Булонската гора. Съдържателката прилича на истинска херцогиня. Всичко е много изискано, дискретно и изящно.

Равик приказваше бавно и спокойно, като дишаше дълбоко. Усещаше, че прилича на екскурзовод, но си налагаше да говори, за да се успокои. Вените на ръцете му пулсираха. Той хвана здраво кормилото, за да преодолее неприятното чувство.

— Ще се изненадате, когато видите стаите — каза той. — Мебелите са стилни, килимите и гоблените — стари, виното — отлично, прислугата — изискана, а за жените можете да сте напълно сигурен.

Хааке изпусна няколко кълба дим от пурата си. След това се обърна към Равик.

— Всичко това звучи като приказка, господин фон Хорн. Остава още само един въпрос. Сигурно не е евтино.

— Уверявам ви, че не е скъпо.

— Зависи какво разбирате под думата скъпо — засмя се дрезгаво и малко стеснително Хааке. — За нас, немците, с малкото валута, която ни дават…

Равик поклати глава.

— Познавам много добре съдържателката. Тя ми е много задължена. Ще ни приеме като свои гости. Ще ви представя като мой приятел и най-вероятно е, че няма да ви позволи да платите. Ако искате да дадете нещо, то ще е само тук-там някой бакшиш… много по-малко, отколкото се плаща за една бутилка в „Озирис“.

— Наистина ли?

— Сам ще видите.

Хааке се раздвижи на мястото си.

— Дявол да го вземе, това е наистина интересно. — И се усмихна весело на Равик. — Изглеждате добре осведомен. Трябва да сте направили голяма услуга на тая жена.

Равик го погледна.

— Такива заведения имат понякога неприятности с властите. Опити за шантаж. Сещате ли се какво имам предвид?

— И още как! — Хааке се позамисли малко. — Толкова ли сте влиятелен?

— Лично аз не. Но имам влиятелни приятели.

— И това е нещо. Бихме могли да ги използуваме. Можем ли да поговорим някога по тоя въпрос?

— Разбира се. Колко време ще останете в Париж?

Хааке се засмя.

— Изглежда, че трябва винаги да ви срещам в навечерието на заминаването си. Тръгвам в седем и половина сутринта. — Той погледна часовника в колата. — След два часа и половина. Исках да ви предупредя. Трябва да бъда на Северната гара. Ще успеем ли?

— Сигурно. Ще трябва ли да се отбием в хотела ви преди това?

— Не. Куфарът ми е на гарата. Напуснах хотела следобед. Така икономисвам парите за едно спане. С малкото ни валута… — Той се засмя отново.

Равик усети изведнъж, че и той се смее. После стисна кормилото по-здраво.

„Невъзможно е — помисли той. — Това е невъзможно. Сигурно ще се случи още нещо, което ще осуети всичко. Не може толкова много случайности на едно място!“

Алкохолът упои Хааке, щом излязоха на чист въздух. Той започна да говори по-бавно и тежко. Настани се по-удобно в ъгъла и задряма. Долната му устна се отпусна. Очите му се притвориха. Колата навлезе в безмълвния мрак на гората.

Фаровете летяха пред колата като бели призраци, измъквайки от мрака странните силуети на дърветата. През отворените прозорци нахлуваше мирис на акации. Гумите шумяха по асфалта тихо и непрекъснато, сякаш нямаше да престанат никога. Моторът бръмчеше приятелски, дълбоко и глухо във влажната нощ. Встрани блесна малко езеро, върбите се откроиха на фона на тъмната букова гора. Росните ливади блестяха като седеф. Мадридското шосе. Шосето към вратата Сен Жам, шосето за Ньойи, заспала къща. Свежият полъх от реката Сена.

Равик тръгна по булеварда край Сена. Две лодки плаваха по осветените от луната води. От по-далечната излая куче. Откъм водата долетяха гласове. В предния край на първата лодка блесна светлина. Той не спря. Караше с умерена скорост, за да не пробуди Хааке, и продължаваше да се движи край Сена. Мислеше да спре тук. Невъзможно. Двете лодки бяха много близо до брега. Сви по „Рут дьо ла Фам“, за да се отдалечи от реката, после се върна на алеята „Лоншан“. Кара внимателно по нея, пресече алеята „Кралица Маргьорит“ и отби в по-тесни пътеки. Когато погледна към Хааке, забеляза, че е отворил очи и го гледаше. На слабата светлина на арматурното табло очите му светеха като сини мъниста. Погледът му го прониза като електрически ток.

— Събудихте ли се? — попита Равик.

Хааке не отговори. Погледна го, без да помръдне. Очите му също не се движеха. Най-после отрони:

— Къде сме?

— В Булонската гора. Недалеч от ресторант „Де Каскад“.

— От колко време пътуваме?

— От десет минути.

— Повече е.

— Едва ли.

— Погледнах часовника, преди да заспя. Пътуваме повече от половин час.

— Нима? — каза Равик. — Не мислех, че е минало толкова време. Скоро ще стигнем.

Хааке не сваляше очи от Равик.

— Къде отиваме?

— В дома за срещи.

Хааке се размърда и каза:

— Карайте обратно.

— Сега ли?

— Да.

Не беше вече пиян. Бе изтрезнял и буден. Лицето му — променено. Веселостта и добродушието бяха изчезнали. За пръв път Равик видя отново това лице, което познаваше и което се бе запечатало завинаги в паметта му тогава в стаята за мъчения на Гестапо. И изведнъж възбудата, която изпитваше, откакто бе срещнал Хааке, изчезна. Изчезна чувството, че ще убие човек, който нищо не му бе направил. В колата до него бе седял досега един добродушен гуляйджия и той напразно бе търсил в лицето на тоя човек основанията, които не му излизаха от главата, независимо за какво мислеше. А ето че изведнъж видя отново очите, които бе видял някога, когато се пробуждаше от безсъзнание след нечовешките мъчения. Същите студени очи, същият студен, тих и пронизващ глас…

Нещо се преобърна внезапно в Равик. Като променящ полюса си ток. Напрежението бе същото, но колебанието, нервността и несигурността се насочиха към една-единствена цел. И вече не съществуваше нищо друго. Годините се превърнаха в пепел. Стаята със сивите стени се появи отново с ослепително белите лампи, с миризмата на кръв, кожа, пот, мъчения и ужас.

— Защо? — попита Равик.

— Трябва да се върна. Чакат ме в хотела.

— Но нали казахте, че багажът ви е на гарата.

— Да, там е. Но трябва да уредя още нещо, преди да замина. Забравил бях. Карайте обратно.

— Добре.

През последната седмица Равик бе минавал десетина пъти с колата из Булонската гора, и денем, и нощем. Знаеше много добре къде се намира. Още няколко минути. Той сви наляво по една тясна пътека.

— Връщаме ли се?

— Да.

Тежкият въздух под дърветата, които никога не пропускат слънчев лъч. По-гъст мрак, по-ярко сияние на фаровете. Равик видя в огледалото, че лявата ръка на Хааке се отдалечава бавно и внимателно от вратата.

„Дясно кормило — помисли той, — слава Богу, че този «Талбот» е с дясно кормило.“ Направи завой и хвана кормилото с лявата си ръка. Престори се, че залита на завоя, след това даде пълна газ по правата алея, колата полетя напред и след няколко секунди натисна с все сила спирачката.

Колата подскочи. Спирачките изскърцаха. Равик натискаше с единия крак спирачката, а с другия бе стъпил здраво на пода, за да запази равновесие. Хааке, който се бе отпуснал и не очакваше подскачането на колата, политна напред. Той не можа да извади навреме ръката си от джоба и челото му се блъсна в ръба между предното стъкло и арматурното табло. В следващия миг Равик го удари в тила с тежкия френски ключ, който бе извадил от десния страничен джоб на колата. Хааке не се изправи. Отпусна се настрана. Дясното му рамо се опря в арматурното табло и задържа тялото.

Равик потегли веднага. Пресече алеята и намали светлините. Продължи да кара, като се ослушваше дали някой не е чул скърцането на спирачките. Размисли дали веднага да измъкне Хааке от колата и да го скрие в храстите, в случай че някой дойде. Спря на един кръстопът, загаси фаровете и мотора, изскочи от колата, вдигна капака на мотора, отвори вратата откъм Хааке и се ослуша. Ако някой мине насам, ще може да го чуе и да го види отдалеко. Имаше достатъчно време, за да завлече Хааке зад някой храст и да се престори, че поправя мотора.

Тишината бучеше. Беше толкова внезапна и неестествена, че на Равик се стори, че я чува. Стисна до болка юмруци. Знаеше, че бучи кръвта в ушите му. Пое бавно и дълбоко въздух.

Бученето се превърна в шумолене. Изведнъж го прониза силен звук. Ослуша се. Звукът ставаше все по-силен и металически, докато най-после разбра, че свирят щурци, а не ушите му. Чуваха се само щурците, запели призори в една малка ливада, която се разстилаше диагонално пред него.

Ливадата бе обляна от първите лъчи на зората. Равик спусна отново гюрука. Нямаше време за губене. Трябваше да свърши всичко, преди съвсем да се съмне. Огледа се. Мястото не беше удобно. В Булонската гора нямаше изобщо удобно място. Край Сена бе много светло. Не мислеше, че ще трябва да действа толкова късно. Той заобиколи колата. Чу се дращене, след това стон. Една от ръцете на Хааке се бе измъкнала през отворената врата на колата и дращеше по метала. Равик забеляза, че държи още в ръка френския ключ. Той улови Хааке за яката, вдигна го, за да освободи глава та му, и го удари още два пъти. Охкането престана.

Нещо тропна. Огледа се и видя, че един пистолет бе паднал от седалката върху стъпалото. Хааке трябва да го е държал в ръка преди натискането на спирачката. Равик го хвърли обратно в колата.

Ослуша се отново. Щурци, ливади, небе, което ставаше все по-светло и по-светло и сякаш се отдалечаваше. Скоро слънцето щеше да изгрее. Равик отвори вратата. Издърпа Хааке от колата, свали предната седалка и се опита да натика трупа на пода между задната и предната седалка. Не успя. Мястото беше тясно. Заобиколи колата и отвори багажника. Бързо извади всичко от него. След това измъкна Хааке от колата и го завлече отзад. Той не беше още мъртъв. Бе много тежък. Лицето на Равик се обля в пот. Успя да набута тялото в багажника. Със свити крака, като дете в утробата на майката. Взе инструментите, една лопата и крика от земята и ги сложи отпред в колата. Някъде наблизо запя птиче. Той трепна. Стори му се, че никога не е чувал толкова звънка птича песен. После погледна ливадата; тя бе станала още по-светла.

Не биваше да се излага на никакви опасности. Върна се и полуотвори капака на багажника. Стъпи с левия крак на задната броня и подпря капака с коляното, така че да е леко отворен, а той да може лесно да действа с ръце в багажника. Ако някой мине, все едно, че поправя нещо. Можеше веднага да затвори капака. Предстоеше му много работа. Трябваше да доубие Хааке.

Главата бе близо до десния ъгъл. Виждаше се. Шията беше още мека, артериите туптяха. Той впи здраво ръце в гърлото му и го стисна.

Стори му се, че продължи цяла вечност. Главата помръдна. Съвсем леко. Тялото се опита да се отдръпне. Сякаш му пречеха дрехите. Устата зина. Птичето зачурулика отново. Подаде се езикът, дебел, жълт и обложен. Едното око изведнъж се отвори. То се впери в Равик така, сякаш го виждаше. Имаше чувството, че то всеки момент ще изскочи и ще го удари… След това тялото се отпусна. Равик стиска гърлото още известно време. Край.

Капакът тракна. Той направи няколко стъпки. После усети, че краката му треперят. Облегна се на едно дърво и повърна. Струваше му се, че ще повърне и червата си. Опита се да спре, но напразно.

Когато вдигна отново глава, видя, че откъм ливадата идва човек, който гледаше към него. Равик не мръдна. Другият се приближаваше с бавна, равнодушна походка. Облечен бе като градинар или работник. Погледна към него. Равик се изплю и извади пакет цигари от джоба си. Запали една и пое дълбоко дима. Лютият дим преряза гърлото му. Мъжът пресече алеята, погледна към мястото, където Равик бе повърнал, след това колата, после самия него. Не продума, а и лицето му нищо не издаваше. Отдалечи се бавно към кръстопътя.

Равик почака още няколко секунди. След това заключи багажника и запали мотора. Тук, в Булонската гора, не можеше да направи нищо повече. Беше много светло. Трябваше да отиде в Сен-Жермен. Познаваше добре гората там.