Триумфалната арка

13

— Скандал! — каза жената с изумрудите, която седеше срещу Кейт Хегстрьом. — Невероятен скандал! Цял Париж му се смее. Минавало ли ти е през ум, че Луи може да е хомосексуалист? Сигурно не. Никой от нас не подозираше; много умело се е прикривал. Лина дьо Нюбур минаваше за негова официална любовница, а представи си само: той се връща преди една седмица от Рим, три дни по-рано, отколкото казал, и отишъл същата вечер в жилището на този Ники с намерение да го изненада. И кого намерил там?

— Жена си — каза Равик.

Жената с изумрудите вдигна глава. Тя изглеждаше така, като че току-що е узнала за банкрута на съпруга си. И попита:

— Чували ли сте за това?

— Не. Но трябва да е било така.

— Не мога да разбера. — Тя гледаше Равик с недоумение. — Все пак е невероятно да се случи такова нещо.

— Доктор Равик има своя теория, Дейзи — усмихна се Кейт Хегстрьом. — Нарича я систематика на случайността. Според нея най-невероятното почти винаги е и най-логичното.

— Интересно! — Дейзи се усмихна учтиво и съвсем без интерес. — Това не би имало никакви последици — продължи тя, — ако Луи не направил ужасна сцена. Бил като бесен. Сега живее в Крийон. Иска развод. Всички чакат да разберат каква причина ще посочи. — Тя се облегна на стола си, изпълнена с очакване. — Какво ще кажеш?

Кейт Хегстрьом погледна бегло Равик. Той разглеждаше едно стръкче орхидеи, оставени на масата между кутии за шапки и кошничка с грозде и праскови. Приличаха на бели пеперуди, напръскани със сладострастни червени сърца.

— Невероятно, Дейзи — каза Кейт. — Наистина невероятно!

Дейзи се зарадва на победата си.

— Не сте допускали, нали? — обърна се тя към Равик.

— Не, наистина не — каза той, като остави внимателно стръкчето в тясната кристална ваза.

Дейзи кимна самодоволно и взе веднага чантата, пудриерата и ръкавиците си.

— Трябва да си ходя. У Луиза има коктейл в пет часа. Ще дойде нейният министър. Носят се разни слухове. — Тя стана. — Да не забравя: Фери и Март пак скъсаха. Тя му върна всички бижута. За трети път вече. Нещастен глупак! Мисли, че го обичат заради него самия. Ще й върне всичко, а за награда както винаги ще има някакъв подарък. Той не знае, но тя вече си е избрала в „Остертаг“ това, което би желала да получи. Той купува винаги оттам. Брошка с рубини. Големи четвъртити камъни, червени като кръвта на гълъб. Много хитра е.

Дейзи целуна Кейт Хегстрьом.

— Довиждане, пиленце. Сега си осведомена поне малко какво става навън. Знаеш ли дали скоро ще те изпишат?

Тя погледна Равик. Той долови погледа на Кейт Хегстрьом и каза:

— Още не, за съжаление.

След това помогна на Дейзи да си облече палтото. Беше без яка, от тъмни норки. „Точно като за Жоан“ — помисли той.

— Елате някой път с Кейт на чай — каза тя. — В сряда има много малко хора, ще можем спокойно да си поговорим. Интересувам се много от операции.

— С удоволствие.

Равик затвори вратата след нея и каза:

— Хубави изумруди.

— Това беше досегашният ми живот, Равик — засмя се Кейт Хегстрьом. — Можете ли да го разберете?

— Да. Защо не? Чудесно е, ако можете да го водите. Спестява ви толкова много неща.

— Аз не мога вече да го разбера. — Тя стана и пристъпи предпазливо към леглото си.

Равик я проследи с поглед.

— Няма значение къде живее човек, Кейт. Някъде се чувства по-удобно, но това не е толкова важно. По-важно е какво ще постигнеш в живота си. Но всъщност и това не винаги е важно.

Тя изтегна на леглото дългите си хубави крака. После каза:

— Всичко е без значение, когато си бил няколко седмици на легло и след това отново можеш да ходиш.

— Не е необходимо да останете тук, ако не искате. Може да живеете в „Ланкастър“ и да наемете една сестра.

Кейт Хегстрьом поклати отрицателно глава.

— Ще остана тук, докато бъда в състояние да пътувам. В болницата съм по-добре защитена от такива като Дейзи.

— Пъдете ги, като дойдат. Нищо не е така уморително, както слушането на празни приказки.

Тя се изтегна предпазливо на леглото.

— Ще повярвате ли, че въпреки клюките си Дейзи е отлична майка? Тя възпитава прекрасно двете си деца.

— Случва се — каза равнодушно Равик.

Кейт Хегстрьом се зави с одеялото.

— Болницата прилича на манастир — продължи тя. — Човек отново се научава да цени най-простите неща, че ходи, диша, гледа.

— Да. Щастието е винаги около нас. Трябва само да го хванем.

Кейт го погледна.

— Сериозно говоря.

— И аз също, Кейт. Само простите неща не ни разочароват. Когато говорим за щастие, трябва да мислим за тях.

Жано лежеше в леглото, на одеялото бяха пръснати много брошури.

— Защо не си запалиш лампата? — попита Равик.

— Виждам още. Имам силни очи.

Брошурите съдържаха описания на протези. Жано ги бе събрал по най-различни начини. Най-новите бе донесла майка му. Посочи един пъстроцветен проспект, Равик запали лампата.

— Тази е най-скъпата — каза Жано.

— Но не и най-хубавата — отвърна Равик.

— Тя обаче е най-скъпата. Ще обясня на застрахователното дружество, че ми трябва точно тази. Тя изобщо не ми трябва, разбира се. Но въпросът е застрахователното дружество да плати. Аз искам един дървен крак и парите.

— Застрахователното дружество си има лекари, които контролират всичко, Жано.

Момчето се надигна.

— Мислите ли, че няма да ми отпуснат протеза?

— А, не. Но може би не най-скъпата. Едва ли ще ти дадат направо парите. Ще те накарат да купиш протезата, която са платили.

— Тогава ще трябва да я взема и веднага да я препродам! Няма да получа пълната цена, разбира се. Мислите ли, че двадесет на сто отстъпка е достатъчна? Отначало ще предложа десет на сто. Може би трябва да се уговоря предварително с продавача. Какво го интересува застрахователното дружество дали съм взел протезата? Те трябва да платят, всичко останало не ги засяга, нали?

— Не, разбира се. Може да опиташ.

— Не е малка сума. С тия пари ще може да обзаведем една млекарничка. — Жано се усмихна лукаво. — Слава Богу, такъв изкуствен крак със стави и така нататък е доста скъп. Прецизна изработка. Чудесно!

— Идвал ли е вече някой от застрахователното дружество?

— Не. Не са идвали да говорим за крака и обезщетението, а само за операцията и болницата. Трябва ли да си наемем адвокат? Как мислите? Светофарът светеше червено. Сигурен съм. Полицията…

Сестрата влезе с вечерята. Остави я на масата до Жано. Момчето не продума, докато тя беше в стаята. После каза:

— Много ядене дават тук. Толкова добре никога не съм бил. Не мога да изям всичко. Мама идва винаги да дояде останалото. Храната е достатъчна за Двама ни. По този начин тя може малко да спести. Стаята струва и без това много пари.

— Застрахователното дружество плаща. Няма значение къде се намираш.

Сивото лице на момчето просветна.

— Говорих с доктор Вебер. Той ще ми даде десет на сто. Ще изпрати сметката на застрахователното дружество. Ще вземе оттам цялата сума и ще ми брои десет на сто.

— Много си съобразителен, Жано.

— Човек трябва да е съобразителен, щом е беден.

— Прав си. Имаш ли болки?

— В крака, който ми отрязахте.

— Защото нервите са още живи.

— Знам. И все пак е смешно. Да те боли нещо, което вече нямаш. Може би е останала душата на крака ми. — Жано се засмя. Беше се пошегувал. После повдигна капака, за да види какво има за вечеря: — Супа, пиле, салата, пудинг. Мама ще се зарадва. Тя обича пиле, а в къщи не ядем често. — Той се намести удобно. — Понякога се стряскам нощем от мисълта, че ще трябва да плащаме всичко сами. Нали знаете, в началото, докато си сънен? После си спомням, че съм в болница като някой богаташки син, че имам право да искам всичко, да звъня на сестрите, които трябва да дойдат, и че това се плаща от друг. Чудесно, нали?

— Да — каза Равик. — Чудесно е.

Той беше в стаята за прегледи на „Озирис“.

— Има ли още някоя?

— Да. — каза Леони. — Ивон. Последната.

— Изпратете я. Вие сте здрава, Леони.

Ивон беше двадесет и пет годишна, пълна, руса, с широк нос и къси пълни ръце и крака като повечето проститутки. Тя влезе, поклащайки се самодоволно, в стаята и вдигна прозрачната копринена рокля, с която беше облечена.

— Легни там — каза Равик.

— Не може ли да стане и тук? — попита Ивон.

— Не. Защо?

Вместо да отговори, Ивон се обърна мълчаливо и показа дебелия си задник. Той беше посинял. Личеше, че й е нанесен ужасен побой.

— Надявам се, че клиентът ти е платил добре — каза Равик. — Това не е шега.

— Нито стотинка, докторе — поклати глава Ивон. — Не беше клиент.

— Значи за удоволствие? Не знаех, че обичаш тези неща.

Ивон поклати отново глава със самодоволна тайнствена усмивка. Равик забеляза, че разговорът й е приятен, чувстваше се много важна.

— Не съм мазохистка — каза тя. Беше горда, че знае думата.

— А какво тогава? Сбиване ли?

Ивон помълча, после отговори, протягайки сладострастно рамене:

— Любов.

— Ревнуваше ли те?

— Да. — Ивон сияеше.

— Много ли те боли?

— От такива неща не боли. — Тя седна предпазливо. — Знаете ли, докторе, че госпожа Роланд не искаше да ми даде работа отначало? „Да опитаме само за един час — казах аз. — Само за един час и ще видите.“ Сега с тоя посинял задник имам по-голям успех от по-рано.

— Защо?

— Не знам. Има хора, които просто обезумяват, като го видят. Тази гледка ги възбужда. В последните три дни спечелих двеста и петдесет франка повече. Докога ще личи тая синина?

— Най-малко две-три седмици.

Ивон изцъка с език.

— Ако работата продължава така, ще мога да си купя кожено палто.

— Ако мине, приятелят ти може лесно да те натупа още веднъж, дори още по-яко.

— Няма да го направи — оживи се Ивон. — Не е такъв. Не е пресметлив, а гад. Бие само от страст. Когато го прихване. Иначе може да го моля на колене, няма да го направи.

— Характер! — Равик вдигна глава. — Здрава си, Ивон.

Тя стана.

— Мога да продължа работата си, значи. Един старик ме чака долу. С остра прошарена брада. Откакто видя синините, съвсем си е загубил ума. Трябва да е под чехъл. Мечтае сигурно да натупа бабичката си. — Тя се засмя звънливо. — Светът е много смешен, докторе, нали? И излезе от стаята, поклащайки се самодоволно.

Равик се изми. После бутна инструментите настрана и отиде до прозореца. Сребристосив мрак се спущаше над сградите. Голите дървета стърчаха на асфалта като черни ръце на мъртвец. Такива ръце понякога се виждаха в окопите. Той отвори прозореца и погледна навън. Настъпил бе часът на нереалното, когато денят бавно угасва в нощта. Часът на любовта в малките хотели — за мъжете, които после важно ще седнат на семейната трапеза, часът, когато италианките в Ломбардската низина казват „Лека нощ“. Час на отчаянието и мечтите.

Затвори прозореца. Стаята стана изведнъж по-тъмна. Сякаш се бяха промъкнали призраци. Донесената от Роланд бутилка коняк блестеше на масата като лъскав топаз. Равик постоя малко прав, после слезе.

Музикбоксът свиреше, голямата зала бе вече ярко осветена. Момичетата, облечени в розови копринени блузи, седяха на наредените в две редици табуретки. На всички гърдите им бяха почти навън. Посетителите искаха да видят какво ще си купят. Пет-шест души, повечето търговци на средна възраст, бяха вече дошли. Предпазливи клиенти, които знаеха деня на прегледа и идваха по това време, за да са съвсем сигурни, че няма да пипнат някоя болест. Ивон седеше със своя старик на една маса с бутилка дюбоне. Тя бе сложила крак на съседния стол и пиеше шампанско. Получаваше по десет на сто за всяка бутилка. Този човек трябва да е наистина луд, за да харчи толкова много. Така постъпваха само чужденците. Ивон съзнаваше това и се държеше като благосклонен звероукротител.

— Свърши ли, Равик — попита Роланд, която стоеше на вратата.

— Да. Всичко е наред.

— Искаш ли да пийнеш нещо?

— Не, Роланд. Искам да си отида в хотела. Досега съм работил. Единственото, от което се нуждая, е гореща баня и чисто бельо.

Той мина покрай бара и излезе откъм гардероба. Вечерта надничаше с виолетовите си очи през вратата. Един самолет бръмчеше самотно и забързано из синьото небе. Малко черно птиче чуруликаше на най-горния клон на голо дърво.

Една жена, разяждана от рак, това безоко, сиво чудовище. Едно сакато момче изчисляваше обезщетението, което ще получи. Една уличница е доволна, че е спечелила пари с посинелия си задник. Първият дрозд в клоните на дърветата… Картините минаваха бавно пред очите му, но ето че той тръгна, разделяйки се с всичко това. Запъти се през мрака към една жена, усещайки топлината на леглото й.

— Искаш ли още един калвадос? — попита Равик.

Жоан кимна.

— Да, сипи ми още малко.

Равик повика келнера.

— Имате ли и друг по-стар калвадос?

— Не ви ли харесва този?

— Харесва ми, но може би имате друг в избата.

— Ще проверя.

Келнерът отиде до касата, където съдържателката бе заспала с котката си. Оттам изчезна през една стъклена врата в стаята, където съдържателят правеше сметките си. След известно време се върна с важно и тържествено изражение на лицето и слезе в избата, без да погледне Равик.

— Изглежда, че имаме късмет.

Келнерът се върна с бутилка, която държеше в ръце като бебе. Бе прашна бутилка, но не от тези живописно изпрашени бутилки, предназначени за туристи, а просто, защото е прекарала няколко години в мазето. Келнерът я отвори предпазливо. Помириса тапата, след това донесе две чаши.

— Господине — каза, като наля няколко капки.

Равик взе чашата и помириса. После пийна, облегна се и кимна. Келнерът отговори с тържествено кимване и наля в двете чаши.

— Опитай — обърна се Равик към Жоан.

Тя отпи една глътка и остави чашата.

Келнерът я наблюдаваше. Тя погледна смаяно Равик.

— Не съм пила досега такова нещо — каза, като отпи втора глътка. — Не се пие, а само се мирише.

— Така е, госпожо — заяви доволен келнерът, — Веднага разбрахте.

— Постъпката ти е опасна, Равик — заяви Жоан. — След тоя калвадос няма да искам вече друг.

— О, ще пиеш и друг.

— Но ще мечтая винаги за този.

— Още по-добре. Така ще станеш романтична.

— Но няма и да харесвам никакъв друг.

— Напротив. Ще ти се струва още по-хубав, отколкото е в действителност. Ще пиеш този калвадос, копнеейки за друг. Така той ще бъде по-необикновен.

— Глупости — изсмя се Жоан. — Сам знаеш, че говориш глупости.

— Да, разбира се. Но ние живеем с тези глупости. А не с жалките факти от действителността. Какво би станало иначе с любовта?

— Какво общо имат те с любовта?

— Имат. Те поддържат трайността й. Иначе щяхме да обичаме само веднъж и след това да отминаваме всичко останало. А така малкото копнеж по онзи, когото сме изоставили или който ни е изоставил, се превръща в сияние около образа на новия. Самото обстоятелство, че сме загубили някого, му придава известна романтична загадъчност. Стара измама, обкръжена с нов блясък.

Жоан го погледна.

— Противно ми е да слушам такива приказки.

— И на мене.

— Не трябва да говориш така. Дори на шега. Това превръща и най-голямото чудо в обикновена игра.

Равик не отговори.

— Освен това бих могла да помисля, че вече си ми се наситил и мислиш как да ме напуснеш.

Равик я погледна със сдържана нежност.

— Никога не трябва да мислиш така, Жоан. Когато работите стигнат дотам, ти ще ме напуснеш първа, а не аз. Това поне е сигурно.

Тя остави с рязко движение чашата си.

— Каква глупост! Никога няма да те оставя! Защо искаш да ми втълпиш това?

„Тия очи! — помисли Равик. — Като че искри просветват в тях. Меки, червеникави искри.“

— Нищо не искам да ти втълпявам, Жоан. Ще ти разкажа само приказката за вълната и скалата. Тя е стара. Много по-стара от нас. Слушай сега. Имало едно време една вълна, влюбена в една скала някъде в морето. Да речем в залива на Капри. Тя се пенела и мятала около скалата, целувала я денонощно, прегръщала я с белите си ръце, въздишала, плачела и я молела да тръгне с нея. Обичала я, обожавала я, но заедно с това и бавно я подкопавала, докато един ден напълно подкопаната скала отстъпила и паднала в обятията й.

Той отпи от калвадоса.

— И после? — попита Жоан.

— После нямало вече никаква скала, с която вълната може да си играе, да я обича, да бленува за нея. Скалата се превърнала в един каменен къс, който потънал завинаги на морското дъно. Вълната била съкрушена, отчаяна и потърсила нова скала.

— А по-нататък? — погледна го подозрително Жоан. — Какво значи това? Скалата би трябвало да си остане скала.

— Така казват вълните. Но подвижните неща са по-силни от неподвижните. Водата е по-силна от скалите.

Тя махна нетърпеливо с ръка.

— Какво общо има тази приказка с нас? Тя е безсмислена. Или си решил пак да се шегуваш с мен? Когато работите стигнат дотам, аз съм сигурна, че ти ще ме напуснеш.

— Това ще е последното ти твърдение, когато ме напускаш — каза Равик със смях. — Ще ми обясниш, че аз те напускам. И ще намериш причини за това, на които ще повярваш и ще бъдеш права пред най-стария съд на света — природата.

Той повика келнера.

— Можем ли да си купим тази бутилка калвадос?

— Искате да я вземете със себе си?

— Точно така.

— Ние не продаваме бутилки, господине. Не е прието при нас.

— Попитайте съдържателя.

Келнерът се върна с вестник „Пари Соар“.

— Собственикът ще направи изключение — обясни той, като притискаше здраво тапата и увиваше бутилката в „Пари Соар“. Той бе взел предварително спортната страница, бе я сгънал и сложил в джоба си.

— Ето, господине. Трябва да я държите на тъмно и на хладно. Този калвадос е от имението на дядото на съдържателя.

— Добре. — Равик плати. Взе бутилката и я погледна. — „Слънчев лъч на топло лято и синя есен, минал през ябълките в стара ветровита овощна градина в Нормандия, ела с нас! Ние имаме нужда от теб! Някъде във всемира тътне буря.“

Излязоха на улицата. Започваше да вали. Жоан се спря.

— Обичаш ли ме, Равик?

— Да, Жоан. Повече, отколкото предполагаш.

Тя се облегна на него.

— Понякога не личи.

— Напротив. Иначе не бих ти казал никога такива работи.

— По-добре е да ми говориш за други неща.

Той погледна дъжда и се усмихна.

— Любовта не е езеро, в което всеки може да види отражението си, Жоан. Тя има своите приливи и отливи. Крушения, потънали градове, октоподи, бури, сандъци със злато и перли. Но перлите са на дълбоко.

— Не знам тия работи. Любовта — това е двама души да си принадлежат. Завинаги.

„Завинаги — помисли той. — Завинаги. Старата детска приказка! Когато човек не може да спре дори и минутата.“

Тя закопча палтото си и каза:

— Искам да е лято. Никога не съм копняла за лятото така, както тази година.

Жоан извади от гардероба черната си вечерна рокля и я хвърли на леглото.

— Как я мразя понякога! Все същата черна рокля! Все същата „Шехеразада“! Все същото! Все същото!

Равик вдигна глава. Не продума.

— Не ме ли разбираш? — попита Жоан.

— О, да…

— Защо не ме отведеш някъде, мили?

— Къде?

— Където и да е.

Равик отви бутилката калвадос, отвори я, взе една чаша и я напълни.

— Хайде — каза той, — пий.

Тя поклати глава.

— Не мога. Понякога и пиенето не помага. Нищо не помага. Тази вечер не ми се ходи при ония идиоти.

— Остани си тогава тук.

— А после?

— Телефонирай, че си болна.

— Все пак ще трябва да отида утре. И тогава ще е още по-лошо.

— Ще боледуваш няколко дни.

— Все едно. — Тя го погледна. — Какво ми е, мили? От дъжда ли е? Или от влажната вечер? Понякога ми се струва, че лежа в ковчег. Тия сиви следобеди ме задушават. Преди малко го бях забравила. Бях щастлива с теб в малкия ресторант… Но защо заговори за раздяла, за изоставяне? Не искам да мисля и да слушам такива неща. Това ме огорчава, пробужда образи, които не искам да виждам, кара ме да бъда неспокойна. Знам, че не го правиш нарочно, но ме огорчава. Огорчава ме; а после дойде и дъждът, и тъмнината. Ти не познаваш това, защото си силен.

— Силен ли? — повтори Равик.

— Да.

— Откъде знаеш?

— Ти от нищо не се страхуваш.

— Загубил съм вече чувството за страх. А това не е едно и също, Жоан.

Тя не го чу. Разхождаше се с големи крачки, за които стаята бе твърде малка. „Тя върви винаги така, сякаш се движи срещу вятъра.“ — помисли Равик.

— Искам да се махна оттук. Да се махна от този хотел, от бара с лепкавите погледи, от всичко! — Тя се спря. — Равик! Трябва ли да живеем по този начин? Не можем ли да живеем като другите хора, които се обичат? Не можем ли да бъдем заедно? Заобиколени с вещи, които ни принадлежат, с вечери и сигурност, вместо да сме заобиколени от куфари и празни дни в хотелски стаи, където сме чужденци?

Лицето на Равик имаше неразгадаемо изражение. „Започваме вече“ — помисли си. Отдавна го очакваше.

— Наистина ли така си представяш нашия живот, Жоан?

— Защо не? Другите хора имат всичко това. Топлота, съвместен живот, няколко стаи, а когато затворят вратата, тревогата изчезва, вместо да се промъква през стените, както е при нас.

— Наистина ли така си представяш нашия живот? — повтори Равик.

— Да.

— Спретнато малко жилище с еснафски уют. Късче сигурност на края на бездната. Наистина ли си представяш това?

— Може да се нарече и другояче — каза тъжно тя. — И не толкова презрително. Когато обичаш някого, намираш други думи за това.

— Не е ли едно и също, Жоан? Наистина ли си го представяш така? Ние не сме създадени за такъв живот.

— Аз съм — отговори тя и се спря.

Равик се усмихна. Нежно, с лека насмешка и едва доловима тъга.

— И ти не си, Жоан. Ти дори още по-малко от мен. Но това не е единствената причина. Има и друга.

— Да, знам — отвърна горчиво тя.

— Не, Жоан. Не знаеш. Но аз ще ти кажа. Така ще е по-добре. Не трябва да мислиш така, както сега.

Тя продължаваше да стои пред него.

— Да свършим по-бързо с тоя въпрос. И повече не ме разпитвай.

Тя не отговори. Лицето й беше безизразно. Станало бе отново такова, каквото го бе виждал някога. Той взе ръцете й и каза:

— Аз живея незаконно във Франция. Без документи. Това е истинската причина. Затова не ще мога никога да наема жилище. Нито да се оженя, ако обичам някого. За всичко това са нужни паспорт и виза. А аз ги нямам. Не ми е позволено дори да работя. Върша го тайно. Не мога да водя друг живот освен тоя.

Тя го погледна втренчено и попита:

— Наистина ли?

Равик вдигна рамене.

— Няколко хиляди души водят такъв живот. Сигурен съм, че това ти е известно. Всеки го знае. Аз съм един от тях. — Усмихна се н пусна ръцете й. — Човек без бъдеше, както казва Морозов.

— Да… но…

— Аз съм дори много добре. Работя, живея, имам теб — какво значение имат малките неудобства?

— А полицията?

— Полицията не се занимава много с тия неща. Ако случайно ме пипнат, само ще ме изгонят. Но това е невъзможно. Иди да се обадиш в твоя бар, че няма да отидеш. Така ще бъдем сами цялата вечер. Кажи, че си болна. Ако поискат медицинско свидетелство, ще ти взема от Вебер.

Тя не помръдна. Само каза, сякаш почваше бавно да разбира:

— Изгонен ли? От Франция? Ще заминеш, значи?

— За известно време.

Тя като че не го чу, само повтори:

— Ще заминеш! Какво ще правя аз тогава?

— Да — усмихна се Равик. — Какво ще правиш тогава?

Тя продължаваше да стои, облегната на дланите си, като парализирана.

— Слушай, Жоан. — Аз съм от две години тук и това не се е случвало.

Изражението на лицето й се промени.

— Но ако все пак се случи?

— Тогава ще изчезна най-много за едва-две седмици. Все едно че съм заминал. А сега се обади в „Шехеразада“.

Жоан тръгна колебливо.

— Какво да кажа?

— Че имаш бронхит. Говори малко дрезгаво.

Отиде до телефона и се върна веднага при него:

— Равик…

Той се освободи внимателно и каза:

— Хайде! Да забравим всичко това! Там ни е щастието. Така поне няма да станем рентиери на страстта. Любовта се поддържа по тоя начин чиста, остава си плам, а не готварска печка, на която къкри зелето за обяд. Иди да се обадиш сега.

Тя вдигна слушалката. Той я наблюдаваше как говори. Отначало беше разсеяна: продължаваше да го гледа втренчено. Сякаш всеки момент ще го арестуват. След това започна да лъже все по-леко и умело. Лъжеше дори повече, отколкото е необходимо. Лицето й се съживи и изрази описаната болка в гърдите. Гласът й стана по-уморен и дрезгав. Накрая започна и да кашля. Тя не гледаше вече Равик, а някъде право пред себе си, изцяло погълната от своята роля. Той я наблюдаваше мълчаливо, после изпи глътка калвадос. „Никакви комплекси — помисли си. — Огледало, което дава чудно отражение, но не задържа нищо.“

Жоан остави слушалката и приглади косите си.

— Повярваха.

— Беше първокласна артистка.

— Казаха ми да лежа, а ако не ми мине напълно до утре, за нищо на света да не излизам.

— Виждаш ли? По този начин осигури и утрешния ден.

— Да — каза тя помрачена. — Зависи как виждаш нещата. — После отиде при него. — Изплаши ме, Равик. Кажи, че не е вярно. Ти често говориш само така. Кажи, че не е вярно, че не е така, както ми каза.

— Не е вярно.

Тя облегна глава на рамото му.

— Не може да е вярно. Аз не искам да остана пак сама. Трябва да останеш при мен. Нищо не струвам, когато съм сама. За нищо не съм без теб, Равик.

— Слушай, Жоан — каза той, като я погледна. — Понякога приличаш на слугиня, понякога на богинята Диана. А понякога и на двете.

Главата й не трепна на рамото му.

— Какво съм сега?

— Диана със сребърния лък. Неуязвима и сееща смърт — усмихна се той.

— По-често трябва да ми казваш това.

Равик замълча. Тя не бе разбрала смисъла на думите му. Не беше и нужно. Разбираше само това, което й харесва, и само, както й харесва, без да се тревожи за нещо друго. Но нима именно това не го привличаше в нея? Кой харесва човек, който прилича на самия него? И кой търси морал в любовта? Моралът е измислица за слабите. И погребална песен за живите.

— За какво мислиш? — попита тя.

— За нищо.

— Така ли?

— Е, мислех си… — каза той. — Да заминем за няколко дни оттук, Жоан. Да отидем някъде на слънце. В Кан или Антиб. По дяволите предпазливостта! По дяволите всички мечти за тристайно жилище, по дяволите алчните крясъци на еснафщината! Тя не е за нас. Не си ли ти Будапеща и уханието на цъфнали кестени, нощем, когато целият град, затоплен и копнеещ за лято, спи в лунната светлина? Права си! Да избягаме от мрака, студа и дъжда! Поне за няколко дни.

Тя бързо стана.

— Наистина ли казваш?

— Да.

— А… полицията…

— По дяволите полицията! Тя не е по-опасна там, отколкото тук. Туристическите центрове не се контролират толкова строго. Особено пък скъпите хотели. Не си ли била там?

— Не. Никога. Била съм само в Италия и на Адриатика. Кога ще заминем?

— След две-три седмици. Тогава е най-хубавото време.

— Имаме ли пари?

— Имаме малко. А след две седмици ще имаме достатъчно.

— Ще живеем в малък пансион — каза веднага тя.

— Не можем да живеем в малък пансион. Ще бъдем или в някоя дупка като тази, или в първокласен хотел. Ще отседнем в хотел „Кап“ в Антиб. Тези хотели са съвсем сигурни, защото там никой не търси документи. След няколко дни ще оперирам една важна клечка, някакъв висш чиновник. От него ще получим парите, които не ни достигат.

Жоан веднага стана. Лицето й сияеше.

— Хайде, налей ми още малко калвадос! Това е наистина вълшебно питие, — Отиде до кревата, за да прибере вечерната рокля. — Господи, а имам само тия две черни дрипи!

— Вероятно ще може да се направи нещо. Две седмици не са малко време. Един апендикс от висшето общество и херния на някой милионер.