Триумфалната арка

25

Вебер влезе в превързочната. Направи знак на Равик. Излязоха.

— Дюран е на телефона. Иска да отидете незабавно при него. Говори за някакъв особен случай.

Равик го погледна.

— Това означава, че е направил несполучлива операция и иска да ми прехвърли отговорността, така ли?

— Не вярвам. Много е развълнуван. Явно не знае какво да прави.

Равик поклати отрицателно глава. Вебер замълча.

— Откъде изобщо знае, че съм се върнал? — попита Равик.

Вебер вдигна рамене.

— Нямам понятие. От сестрите вероятно.

— Защо не повика Бино? Той е много способен.

— Казах му. Той ми обясни, че случаят бил сложен. И от вашата компетенция.

— Глупости! В Париж има много способни лекари, които могат да се справят с всеки случай. Защо не повика Марто? Той е един от най-добрите хирурзи в света.

— Не се ли сещате защо?

— Да, разбира се. Не иска да се изложи пред колегите си. Друго е един незаконно практикуващ бежанец, който трябва да мълчи.

Вебер го погледна.

— Случаят е много спешен. Ще отидете ли?

— Равик развърза бялата престилка.

— Разбира се — отговори той. — Какво друго мога да сторя? Но ще отида само ако дойдете и вие.

— Добре. Ще отидем с моята кола.

Слязоха по стълбите. Колата на Вебер блестеше на слънцето пред болницата. Качиха се.

— Ще оперирам само във ваше присъствие — настоя Равик. — Бог знае дали иначе този приятел няма да се опита да ме злепостави.

— Не предполагам, че мисли сега за подобни неща.

Колата потегли.

— Виждал съм много такива случаи — каза Равик. Познавах в Берлин един млад асистент, който имаше всички данни да стане добър хирург. Веднъж професорът оперираше почти пиян, направи погрешен разрез, не каза нищо и повика асистента си да продължи; той нищо не забеляза; след половин минута професорът вдигна голям скандал и обвини асистента си за погрешния разрез. Пациентът почина по време на операцията. Младият лекар се самоуби на следващия ден. А професорът продължи да оперира и да пие.

Спряха на авеню „Марсо“. Камиони летяха по улица „Галиле“. Топлото слънце препичаше през прозорчето. Вебер натисна едно копче на арматурното табло и покривът на колата се вдигна бавно назад. Погледна гордо Равик.

— Направих го неотдавна. Автоматично сваляне и вдигане на покрива. Чудесно! Какво ли не измислят хората, нали?

През отворения покрив полъхна ветрец. Равик кимна.

— Да. Чудесно е. Последната новост са магнитните мини и торпеда. Вчера четох някъде за тях. Ако пропуснат целта си, правят обход, докато я открият. Ние сме ужасно изобретателна раса.

Вебер обърна към него червендалестото си лице. То преливаше от добродушие.

— И пак с вашата война, Равик! Тя е толкова далеко от нас, колкото и луната. Всички приказки за война са само средство за политически натиск. Нищо повече. Повярвайте ми!

Кожата приличаше на синкав седеф. Лицето — пепеляво. Златистата коса блестеше в силно осветената операционна. Тя изпъкваше така ярко на пепелявото лице, че блясъкът й изглеждаше просто неприличен. Косата беше единственото живо и искрящо нещо — сякаш животът бе напуснал вече тялото и се бе вкопчил само в нея.

Младата жена на операционната маса беше много хубава. Стройна, висока, с лице, незасегнато от сянката на дълбокия унес, създадена за разкош и любов.

От нея течеше малко кръв. Съвсем малко.

— Матката ли сте отворили? — обърна се Равик към Дюран.

— Да.

— И?

Дюран не отговори. Равик вдигна глава. Дюран го погледна втренчено.

— Добре — каза Равик — засега няма нужда от сестри. Тук сме трима лекари. Достатъчно е.

Дюран кимна и даде знак с ръка. Сестрите и асистентът излязоха.

— И какво?… — попита Равик след излизането им.

— Можете сам да видите — отговори Дюран.

— Не.

Равик виждаше. Но искаше Дюран да признае пред Вебер. Така беше по-сигурно.

— Бременност в третия месец. Кръвоизлив. Трябваше да се направи кюртаж. Изглежда, че е засегната вътрешната стена.

— И?… — продължаваше разпита си Равик. Погледна Дюран в лицето. На него бе изписана безпомощна ярост. „Ще ме намрази за цял живот — помисли той. — Най-вече за това, че и Вебер ще разбере.“

— Перфорация — отвърна Дюран.

— С кюретката ли?

— Разбира се — каза след кратко мълчание Дюран. — С какво друго?

Кръвоизливът бе престанал. Равик продължи мълчаливо прегледа. После се изправи.

— Направили сте перфорация. Не сте забелязали. При перфорацията сте измъкнали през отвора и едно черво. Но не сте познали какво е. Сметнали сте, изглежда, че е част от зародишната обвивка. И сте го срязали. Така ли е?

Челото на Дюран плувна в пот. Брадата му под маската се движеше, сякаш дъвчеше много голяма хапка.

— Възможно е.

— От колко време оперирате?

— Почти четвърт час преди да дойдете.

— Вътрешен кръвоизлив. Нараняване на тънките черва. Опасност от инфекция. Трябва да се зашие червото и да се извади матката. Незабавно.

— Какво? — запита Дюран.

— Сам знаете какво — каза Равик.

Погледът на Дюран пламна.

— Да, знам! Не ви повиках, за да ми го кажете.

— Не мога да направя нищо друго. Повикайте помощниците си и продължете по-нататък. Съветвам ви да го сторите колкото може по-бързо.

— Аз съм много разстроен. Не желаете ли да довършите операцията вместо мен?

— Не. Както знаете, аз живея незаконно във Франция и нямам право да оперирам.

— Вие… — започна Дюран и млъкна.

„Прислужници, незавършили студенти, масажисти, асистенти, всички твърдят, че са били видни лекари в Германия…“ Равик не бе забравил думите на Дюран пред Левал.

— Господин Левал ми обясни това, преди да ме изсели — отговори после той.

И забеляза, че Вебер вдигна глава… Дюран не продума.

— Доктор Вебер може да направи операцията вместо вас — каза Равик.

— Вие сте оперирали толкова пъти вместо мен. Ако хонорарът…

— Хонорарът няма значение. Откакто съм се завърнал, вече не оперирам. Особено пък пациенти, които не са дали предварително съгласието си за съответната операция.

Дюран го погледна втренчено.

— Не можем да спрем упойката, за да попитаме пациентката.

— Можете. Само че има вероятност да стане инфекция.

Цялото лице на Дюран бе мокро. Вебер погледна Равик. Той му кимна.

— Може ли да се доверим на сестрите ви? — обърна се Вебер към Дюран.

— Да…

— Не се нуждаем от асистент — обърна се Вебер към Равик. — Ще бъдем трима лекари и две сестри.

— Равик… — Дюран замълча.

— Трябваше да повикате Бино — заяви Равик. — Малон. Или Мартел. Всички те са отлични хирурзи.

Дюран не отговори.

— Ще признаете ли в присъствието на Вебер, че сте перфорирали матката и сте засегнали едно черво, което сте сметнали за зародишна обвивка?

Мина известно време, накрая Дюран отговори дрезгаво:

— Да.

— Ще признаете ли също, че сте помолили Вебер да извърши хистеректомия, резекция на червата и анастомозис при мое асистиране, понеже съм бил случайно с него?

— Да.

— Ще поемете ли изцяло отговорност за операцията и последиците от нея, както и за обстоятелството, че пациентката не е била предварително уведомена и не е дала съгласието си?

— Разбира се — изграка Дюран.

— Добре. Повикайте сестрите. Няма нужда от асистента. Обяснете му, че сте позволили на Вебер и на мене да ви асистираме при един особен и сложен случай. По силата на някакво старо обещание или нещо подобно. Можете да давате упойката. Трябва ли сестрите пак да се приготвят?

— Не. Съседната стая е също така обеззаразена.

— Толкова по-добре.

Коремната кухина беше отворена. Равик извади много внимателно червото, което се беше пъхнало в матката и го уви по цялата дължина със стерилни компреси. Така той искаше да предотврати възникването на инфекция, докато се отстрани засегнатото място. След това изолира напълно матката с компреси.

— Извънматочно забременяване — прошепна той към Вебер. — Погледнете: наполовина в матката, наполовина в тръбата. Не бива да обвиняваме само него. Доста рядък случай. И все пак…

— Какво? — запита Дюран иззад преградата при главата на болната. — Какво казахте?

— Нищо.

Равик клампира червото и извърши резекцията. След това започна да свързва двата му края и направи страничен анастомозис.

Потъна в напрежението на работата. Забрави за Дюран. Завърза кръвоносните съдове и тръбата, отряза края й. След това започна да изважда матката. „Защо има толкова малко кръв? — помисли той. — Защо не е както при сърцето? А уж се прекъсват странните нишки на живота, способността той да бъде продължен?“ Красивото създание лежеше напълно безжизнено. То щеше да живее, но сега изглеждаше като мъртво. Изсъхнал клон от родословното дърво, което ще цъфти, но няма да дава плод. От лесове, превърнали се по-късно в каменни въглища, огромни човекоподобни маймуни са си проправили път към него хиляди поколения наред, египтяните са строили храмове, Елада е процъфтявала; а кръвта си продължавала да тече тайнствено все по-нагоре и по-нагоре, създавайки най-после това човешко същество, обезплодено сега като празен житен клас, без да може да предаде кръвта си на син или дъщеря. Веригата бе прекъсната от несръчната ръка на Дюран. Но нима хиляди поколения не са допринесли и за неговата поява, нима Елада и Ренесансът не са преживели своя разцвет, за да създадат тази мухлясала остра брада?

— Възмутително — каза Равик.

— Какво? — попита Вебер.

— Много работи.

Равик се изправи.

— Готово.

Погледна нежното бледо лице, чиито ярки коси се подаваха иззад маската за анестезия. Погледна в кофата, където бе захвърлил кървавия орган, създавал красотата на това лице. После погледна Дюран. И повтори:

— Готово.

Дюран прекрати упойката. Не погледна Равик. Почака, докато сестрите изнесат на количка пациентката. И ги последва, без да продума.

— Утре ще й обясни, че й е спасил живота — добави Равик. — И ще й поиска още пет хиляди франка.

— Няма засега поне такъв вид.

— Едно денонощие е много време. А и разкаянието е нещо твърде краткотрайно. Особено когато може да се превърне в търговия.

Равик се изми. През прозореца до бялата мивка той видя на парапета на отсрещния балкон цъфнали червени мушката. Една сива котка спеше под цветята.

Той позвъни в болницата на Дюран в един часа през нощта. Обади се от „Шехеразада“. Нощната сестра му съобщи, че болната спи. Била неспокойна преди два часа. Вебер бил там и й дал успокоително. Сега всичко било наред.

Равик отвори телефонната кабина. Лъхна го силна миризма на парфюм. Една жена с изрусени коси профуча гордо и предизвикателно към дамската тоалетна. Косата на болната беше яркоруса. Блестяща, червеникаворуса. Той запали цигара и влезе отново в „Шехеразада“. Руският хор пееше неизменните „Очи черние“.

„Вече двадесет години заливаха света с тази песен. Двадесет години тя трогва до сълзи хората — помисли Равик. — Но ето че почва да става смешна. Краткотрайни трябва да бъдат трогателните неща!“

— Извинявам се — каза той на Кейт Хегстрьом, — но трябваше да се обадя.

— Наред ли е всичко?

— Да. Засега.

„Защо разпитва? — смути се той. — У нея положително не всичко е наред.“

— Донесоха ли ви каквото искахте? — Той посочи шишето с водка.

— Не.

— Не ли?

Кейт Хегстрьом поклати отрицателно глава.

— Лято е — каза Равик. — Човек не трябва през лятото да посещава барове, а да седи на някоя тераса. До някое дръвче, ако ще и съвсем рахитично и заградено с желязна оградка.

Вдигна глава и срещна погледа на Жоан. Дошла бе сигурно, докато е телефонирал. По-рано я нямаше. Беше на отсрещния ъгъл.

— Искате ли да отидем някъде другаде? — попита той Кейт Хегстрьом.

Тя поклати отрицателно глава.

— Не. А вие? Под някое рахитично дърво? В такива заведения и водката е обикновено рахитична. А тук е хубава.

Хорът млъкна и музиката стана друга. Оркестърът засвири блуз. Жоан стана и се отправи към дансинга. Равик не можеше да я види много добре. Нито пък с кого беше. Прожекторите обливаха от време на време дансинга с бледосиня светлина, в която тя се появяваше, а след това отново изчезваше в полумрака.

— Имахте ли операция днес? — попита Кейт Хегстрьом.

— Да…

— И как се чувствате след това в този бар? Като че сте попаднал от бойно поле направо в града? Или са ви върнали от болестта към живота?

— Не винаги е така. Понякога чувствам една празнота.

На бледата светлина очите на Жоан бяха почти прозрачни. Тя погледна към него. „Свива се не сърцето — помисли Равик, — а стомахът. Като от удар под лъжичката. Хиляди са стиховете, посветени на това чувство. Но този удар не идва от теб, леко запотено, красиво, танцуващо късче плът… а от тъмните кътчета на моя мозък… И само един случаен лек допир го засилва, когато се мернеш в тая осветена ивица.“

— Нали тази жена пееше тук? — попита Кейт Хегстрьом.

— Да.

— Не пее ли вече?

— Мисля, че не пее.

— Хубава е.

— Нима?

— Да. Дори повече от хубава. На лицето е изписан животът й.

— Възможно е.

Кейт Хегстрьом наблюдаваше Равик с крайчеца на притворените си очи. Усмихна се. С усмивка, която би могла да се превърне в сълзи.

— Дайте ми още една чаша водка и да си вървим — каза тя.

Когато ставаше, Равик почувства погледа на Жоан. Улови Кейт под ръка. Не беше необходимо. Тя можеше да върви и сама, но сметна, че не е лошо Жоан да види това.

— Искате ли да ми направите една услуга? — попита Кейт Хегстрьом, когато влязоха в стаята й в хотел „Ланкастър“.

— Разбира се. Стига да мога.

— Ще дойдете ли с мен на бала „Монфор“?

— Какъв е този бал? Не съм чувал досега за него.

Тя седна в едно кресло. Беше много голямо за нея. В него изглеждаше съвсем крехка, като статуетка на китайска танцьорка. Кожата на бузите й беше опъната повече от всеки друг път.

— Балът „Монфор“ е най-голямото светско събитие през лятото в Париж — обясни тя. — Ще бъде идущия петък в къщата и градината на Луи Монфор. Това не ви ли говори нищо?

— Нищо.

— Ще дойдете ли с мен?

— Мога ли?

— Ще ви намеря покана.

Равик я погледна.

— Защо, Кейт?

— Искам да отида. А не ми се ще да бъда сама.

— Трябва ли да отидете изобщо?

— Да. Но не искам да бъда с досегашните си познати. Не мога вече да ги понасям. Разбирате ли ме?

— Да.

— Това е последното и най-хубаво градинско увеселение в Париж — каза тя. — Посещавала съм го винаги през последните четири години. Ще ми направите ли тази услуга?

Равик знаеше защо иска да отиде с него. Щеше да се чувства по-сигурна. Не можеше да й откаже.

— Добре, Кейт. Няма защо да искате специална покана за мен. Предполагам, ще е достатъчно, ако съобщите, че някой ще ви придружава.

Тя кимна.

— Разбира се. Благодаря ви, Равик. Утре ще позвъня на Софи Монфор.

Той стана.

— Тогава ще дойда да ви взема в петък. Как ще се облечете?

Тя го погледна. Светлината се отразяваше рязко в гладко причесаните й коси. „Глава на гущер — помисли Равик. — Фината и строга елегантност на едно безплътно същество, което никога не може да се радва на добро здраве.“

— И още нещо, което не ви бях казала досега — добави тя след известно колебание, — това е костюмиран бал, Равик. Градинско увеселение в двора на Людвик XIV.

— Господи! — Равик стана.

Кейт Хегстрьом се засмя. Изведнъж отекна искрен детски смях.

— Там има хубав стар коняк. — Ще пиете ли един?

Равик поклати отрицателно глава.

— Какво ли не измислят хората!

— Всяка година се урежда такъв бал.

— И аз ще трябва, значи…

— Аз ще се погрижа за всичко — прекъсна го бързо тя. — Няма за нищо да мислите. Ще ви намеря костюм. Нещо просто. Няма да е необходимо дори да го пробвате. Дайте ми само мерките си.

— Мисля, че все пак ще ми е нужен един коняк — каза Равик.

Кейт Хегстрьом премести бутилката към него.

— Не казвайте сега „не“!

Той изпи коняка. „Още дванадесет дни — помисли си. — Остават дванадесет дни до пристигането на Хааке в Париж. Дванадесет дни, които все някак си трябва да минат. Дванадесет дни, те му бяха сега смисълът на живота. Не можеше да мисли за нищо друго. Дванадесет дни и след тях — бездна. Няма значение как ще убие времето. Костюмиран бал… Какво по-смешно можеше да му се случи в тия две седмици несигурност?“

— Добре, Кейт.

Той отиде пак в болницата на Дюран. Жената с червеникавозлатистите коси спеше. Едри капки пот блестяха по челото й. Лицето беше румено, устата — полуотворена.

— Температура? — попита той сестрата.

— Тридесет и седем и осем.

— Добре.

Той се наведе над влажното лице, чувстваше дишането. Вече не усещаше в него етер. Свеж дъх, с мирис на мащерка. Мащерка! Спомни си планинската поляна в Шварцвалд, задъханото пълзене под припичащото слънце, някъде по-надолу виковете на тия, които го преследват… И упойващото ухание на мащерката. Странно как човек забравя всичко, но не и миризмите. И след двадесет години тази миризма ще изтръгва от прашните кътчета на съзнанието му спомена за бягството в Шварцвалд. „Не след двадесет години — помисли той, — а след дванадесет дни.“

Тръгна през топлия град към хотела. Беше около три часът. Изкачи се в стаята си. Пред вратата бе оставен бял плик. Взе го. С неговото име, но без печат или марка. „Жоан“ — помисли Равик. И отвори плика. Оттам падна чек. От Дюран. Погледна равнодушно цифрата. След това още веднъж. Не можеше да повярва. Не бяха обичайните двеста франка. А две хиляди. „Трябва да е бил ужасно изплашен — помисли Равик. — Две хиляди франка, дадени доброволно от Дюран — това беше осмото чудо на света.“

Пъхна чека в портфейла си и нареди куп книги на масата до леглото. Купил ги бе преди два дни, за да има какво да чете, ако не може да спи. Ставаше нещо странно — от ден на ден книгите му ставаха все по-скъпи. Не бяха заместител на всичко, но водеха там, където нищо друго не можеше да стигне. Спомни си, че в първите години не се докосваше до книга; струваха му се безжизнени в сравнение с преживяното. Но сега се бяха превърнали в стена. Ако не защищаваха, то поне можеше да се облегнеш на тях. Не помагаха много, но спасяваха от крайно отчаяние в една епоха, която се търкаляше към пропастта. И това стигаше. Днес някогашните мисли бяха презирани и осмивани, но те бяха все пак мисли и щяха да оцелеят; и това бе достатъчно.

Не бе почнал още да чете, когато телефонът иззвъня. Не вдигна слушалката. Телефонът звъня продължително. След няколко минути, когато престана, той вдигна слушалката и попита портиера кой го е търсил.

— Не си каза името — отговори портиерът. Равик разбра, че той яде.

— Жена ли беше?

— Да.

— С чужд акцент ли?

— Това не забелязах.

Портиерът продължаваше да яде. Равик се обади в болницата на Вебер. Оттам никой не бе го търсил. Нито от болницата на Дюран. Повика хотел „Ланкастър“. Телефонистката му каза, че никой не е искал от нея да набере номера му. Тогава е била Жоан. Телефонирала бе навярно от „Шехеразада“.

След един час телефонът позвъни отново. Равик остави книгата. Стана и отиде до прозореца. Облегна се на перваза и зачака. Лекият ветрец донесе ухание на бели кремове. Емигрантът Визенхоф бе заменил увехналите карамфили пред прозореца си с кремове. Цялата къща миришеше сега на параклис или манастирска градина в топла нощ. Равик не знаеше дали Визенхоф е сторил това от почит към стария Голдберг или само защото кремовете растат добре в дървени сандъчета. Телефонът млъкна. „Тази нощ може би най-сетне ще мога да спя“ — помисли той и легна отново.

Жоан влезе в стаята му, докато той спеше. Запали веднага лампата и застана на прага. Равик отвори очи.

— Сам ли си? — попита тя.

— Не. Загаси лампата и си върви.

Тя се поколеба. После отвори вратата на банята.

— Лъжеш — каза усмихнато.

— Върви по дяволите! Уморен съм.

— Уморен ли? От какво?

— Уморен съм. Сбогом.

Тя се приближи.

— Току-що си се прибрал. Звънях по телефона всеки десет минути.

Погледна го. Не й каза, че лъже. Сменила бе роклята си. „Ходила е с онзи приятел, изпратила го е в къщи, а сега пристига, за да ме изненада и, очаквайки да намери тук Кейт Хегстрьом, да й докаже, че аз съм някакъв долен тип, когото жените могат да посещават по всяко време и от когото е по-добре да стоиш настрана“ — помисли той. И се усмихна въпреки волята си. Една съвършена постъпка го караше винаги да се възхищава, дори ако е насочена против него.

— Защо се смееш? — запита рязко Жоан.

— Така. Защо не? Загаси светлината! Приличаш на призрак. И си върви!

Тя не обърна внимание на думите му.

— Коя беше онази уличница?

Равик се полуизправи.

— Махай се или ще хвърля нещо по теб.

— О, разбирам… — Тя го погледна предизвикателно. — Така, значи! Дотам е стигнало…

Равик протегна ръка за цигара.

— Не ставай смешна. Живееш с друг мъж, а идваш тук да разиграваш сцени на ревност. Върви при твоя артист и ме остави на мира!

— Това е съвсем друго нещо.

— Разбира се.

— Разбира се, че е съвсем друго! — избухна внезапно тя. — Ти знаеш много добре, че е друго. Аз не съм виновна в случая. Не съм и щастлива. Сама не знам как стана…

— Човек никога не знае как става…

— Ти ли?… Ти винаги много знаеш! Можеш да подлудиш човек с това! Нищо не може да те извади от равновесие! Колко пъти съм проклинала тази твоя черта! Нужен ми е ентусиазъм! Трябва ми някой, който да е луд по мен! Който не може да живее без мен! Ти можеш да живееш без мен! Винаги си могъл! Не съм ти потребна. Защото си студен, празен, не разбираш нищо от любов! Никога не беше изцяло при мен. Излъгах, когато ти казах, че това стана, защото те нямаше два месеца. Щеше да се случи и ако бе тук. Не се смея! Знам разликата, разбирам всичко, другият не е умерен и не прилича на теб, но той се отдава всецяло, нищо друго освен мен не съществува за него на този свят, мисли само за мен, желае само мен, познава само мен; това именно ми трябва!

Тя бе застанала пред леглото и дишаше тежко. Равик потърси бутилката с калвадос. И попита: — Защо дойде тогава?

Не му отговори веднага. После каза тихо:

— Знаеш много добре. Защо питаш?

Той наля една чаша и й я подаде.

— Не искам да пия — каза тя. — Коя беше оная жена?

— Моя пациентка. — Равик не беше в настроение да лъже. — Тежко болна.

— Не е вярно! Измисли нещо по-умно! Болните са в болница, а не в бар.

Равик остави чашата. Истината изглежда често невероятна.

— Вярно е — каза той.

— Обичаш ли я?

— Какво те интересува?

— Обичаш ли я?

— Какво те интересува наистина, Жоан?

— Интересува ме! Докато не обичаш никой друг…

Тя се поколеба.

— Преди малко нарече тая жена уличница. Може ли да става дума в такъв случай за любов?

— Само така казах. Веднага видях, че не е. Затова именно го казах. Не бих дошла, ако беше уличница. Обичаш ли я?

— Загаси лампата и си върви!

Приближи се до него.

— Разбрах! Видях!

— Върви по дяволите! — каза Равик. — Уморен съм. Върви по дяволите с твоите евтини догадки, които, според теб, са кой знае какви открития. Един мъж за опиянение, внезапна любов или кариера — и друг, на когото обясняваш, че го обичаш — за временно пристанище, ако това магаре се съгласи. Върви по дяволите. За теб любовта е много разтегливо понятие.

— Това, което говориш, не е вярно. Друго е. Не е вярно! Искам да се върна при теб. И ще се върна!

Равик наля отново чашата си.

— Може да искаш, но това е самоизмама. Измама, която си измислила, за да ти олекне. Няма никога да се върнеш.

— Ще се върна.

— Не. Или най-много за известно време. След това ще се яви някой, който ще желае теб, само теб и цялата история ще се повтори. Прекрасно бъдеще.

— Не. Ще остана при теб.

Равик се засмя.

— Слушай, миличка — каза почти нежно той, — ти няма да останеш при мен. Човек не може да затвори вятъра, нито водата. А ако ги затвори, те се вмирисват. Затвореният вятър се превръща в застоял въздух. Ти не си създадена, за да стоиш на едно място.

— Както и ти.

— Аз ли? — Равик изпи чашата си. Жената с червеникавозлатистите коси сутринта; след това Кейт Хегстрьом, която носеше смъртта в утробата си, а кожата й приличаше на нацепена коприна; сега тази, безскрупулна, изпълнена с жажда за живот, едновременно чужда и близка, наивна и увлечена, странно вярна и невярна, като майката-природа, тласкана и тласкаща, искаща да задържи и да напусне едновременно. — Аз ли? — повтори Равик. — Какво знаеш за мене? Какво знаеш за любовта, която се ражда в един живот, където всичко е станало несигурно? Какво е твоето жалко опиянение в сравнение с нея? Когато непрестанното падение внезапно се променя, когато вечното защо се превръща в съдбоносното ти, когато чувството изниква внезапно като мираж в пустинята на мълчанието и възприема образ, а измамата на кръвта се превръща неумолимо в гледка, пред която всички мечти бледнеят и опошляват? Пейзаж от сребро, град от филигран и розов кварц, блестящ като светлото отражение на алена кръв… Какво знаеш ти за всичко това? Мислиш ли, че е толкова лесно да се говори? Мислиш ли, че бъбривият език може лесно да ги превърне в клише от думи и дори от чувства? Какво знаеш за зиналите гробове, за страха пред отминалите, безцветни и пусти нощи… Те зеят и в тях няма никакви скелети, а само пръст, пръст, набъбнали семена и едва набола трева. Какво знаеш за всичко това? Ти обичаш опиянението, завоеванието, чуждото аз, което иска, но никога няма да изчезне; обичаш бурната измама на кръвта, но сърцето ти ще остане все празно… Защото човек не може да задържи това, което не е израснало в самия него. А в буря не може да израсне много нещо. То израства в пустите нощи на самотата, когато човек не се отчайва. Какво знаеш за всичко това?

Той говореше бавно, без да поглежда Жоан, сякаш я бе забравил. Най-после вдигна очи към нея.

— Какво говоря? — каза после. — Стари глупости. Много пих днес. Хайде, пийни и ти и си върви!

Тя седна на леглото и взе чашата.

— Разбрах — каза. Лицето й се бе променило. „Като огледало — помисли той. — Като огледало, което отразява, каквото поставиш пред него.“ То беше сега съсредоточено и красиво. — Разбрах — каза тя. — Понякога съм изпитвала същите чувства. Но, Равик, ти ме забравяш често от любов към любовта й към живота. Аз бях началото, но след това ти тръгваше в твоите сребърни градове и не се сещаше много за мен.

Той я погледна продължително. После каза:

— Може би си права.

— Ти беше толкова зает със себе си! Толкова много неща откриваше в себе си, че аз оставах някъде по периферията на живота ти.

— Може би. Ти не си човек, на който може да се разчита, Жоан. Ти сама знаеш това.

— Нима искаш това?

— Не — отвърна след кратко размисляне Равик. После се усмихна. — Човек, който е избягал от всичко установено, изпада понякога в странни положения. И върши странни неща. Не, разбира се, не разчитах на теб. Но който има само едно агне, понякога иска да направи от него много неща.

Изведнъж стана спокойно. Като в ония нощи от преди цяла вечност, когато Жоан лежеше до него. Градът бе някъде далеч, чуваше се като тих шепот накрай хоризонта; веригата на часовете се бе скъсала, времето течеше едва забележимо, сякаш бе замряло. И ето ти пак най-простото и същевременно най-трудно разбираемото нещо на този свят: двама души разговарят, но всеки за себе си, звуците, наречени думи, рисуват еднакви образи и чувства върху трептящото вещество в черепа, а от безсмисленото трептене на гласните струни и необяснимата реакция в меките сиви полукълба изникват отново небеса, в които се оглеждат облаци, поточета, минало, разцвет, тление и тежко спечелена мъдрост.

— Ти ме обичаш, така ли, Равик?… — каза Жоан и това не беше само въпрос, но и констатация.

— Да. Но правя всичко, за да се освободя от теб.

Каза го спокойно, като че говореше за нещо, което не засяга ни най-малко двамата. Тя не обърна внимание на думите му.

— Не мога да си представя, че няма да бъдем заедно. За известно време, да. Но не и завинаги. Завинаги, не, никога — повтори тя и потръпна. — Завинаги, каква ужасна дума, Равик. Не мога да си представя, че никога вече няма да бъдем заедно.

Той не отговори.

— Нека да остана тук — каза тя. — Не искам да се връщам повече там.

— Ще се върнеш още утре. Сама знаеш това.

— Когато съм тук, не мога да си представя, че няма да остана.

— И това е старо. И то ти е известно.

Празно пространство във времето. Малка осветена стая. Същата като по-рано — и в нея отново е човекът, когото си обичал. Той е там и все пак по страшен начин не е там. Ако протегнеш ръка, можеш да го хванеш, но той не е вече същият…

Равик остави чашата си.

— Знаеш сама, че ще си отидеш пак… Утре, вдругиден, или малко по-късно… — каза той.

— Да. — Тя вдигна глава. Лицето й бе обляно в сълзи. — Защо, Равик? Защо?

— И аз не знам. — Усмихна се бегло. — Любовта не е много весела понякога, нали?

— Не е. — Погледна го. — Защо сме такива, Равик?

Той вдигна рамене.

— И това не знам, Жоан. Може би няма какво вече да ни свързва. По-рано имахме много неща — сигурност, минало, вяра, цели — все приятелски опори, за които можехме да се задържим, когато ни разтърси любовта. Сега нямаме нищо; в най-добрия случай само малко отчаяние, малко смелост, иначе всичко ни е чуждо — в нас и извън нас. Ако любовта се промъкне, пламва като факел в суха слама. Не ни е останало вече нищо друго освен нея и затова тя е съвсем различна, по-буйна, по-скъпа и по-разрушителна. — Той наля чашата си. — Не трябва много да се мисли. В нашето положение няма много време за това. То само ни унищожава. А нали трябва все пак да живеем?

Жоан поклати отрицателно глава.

— Не. Коя беше онази жена, Равик?

— Една моя пациентка. Бях с нея и по-рано в „Шехеразада“. По времето, когато пееше още там. Цял век оттогава. Какво правиш сега?

— Играя малки роли. Не мисля, че съм добра артистка, но печеля достатъчно, за да съм независима. Искам да бъда в състояние да напусна, когато пожелая. Нямам никакви амбиции.

Сълзите бяха изсъхнали. Тя изпи калвадоса и стана. Изглеждаше уморена.

— Защо стана така, Равик? Защо? Трябва да има някаква причина. Иначе не бихме си задавали този въпрос.

Той се усмихна мрачно.

— Това е най-старият въпрос на човечеството, Жоан. Защо… Пред него са безпомощни и логиката, и философията, и науката.

Тя си отиваше! Отиваше си! Беше вече до вратата. Нещо се пречупи в Равик. Тя си отиваше! Отиваше си! Той стана. Изведнъж му се стори невъзможно. Съвсем невъзможно; още една нощ, само тази нощ, още веднъж главата й да заспи на рамото му. Утре ще може да се бори, но сега искаше още веднъж да почувства диханието й, да потъне още веднъж в унеса на нежната измама, на тази сладка илюзия. Не си отивай, не си отивай! Ние умираме и живеем в мъки. Не си отивай, не си отивай, какво друго, ми остава? Защо ми е тази гола смелост? Накъде летим? Само ти си действителна, светла мечта в цъфналите ливади на забравата! Още веднъж само вечната искра! За какво се пазя? За каква нерадостна цел? За каква тъмна неизвестност? Аз съм погребан, загубен. Животът ми има още само дванадесет дни, само дванадесет дни, зад които няма нищо, дванадесет дни и тази нощ; защо се върна сега, ти, сияйна плът, защо точно в тази нощ, откъсната от звездите, ти долетя тук, забулена в някогашните мечти; защо мина през крепостите и преградите на тази нощ, в която съществуваме само ние двамата? Каква е тази надигаща се вълна? Къде ме тласка тя?

— Жоан! — каза той.

Тя се обърна. Лицето й внезапно се преобрази от безумно и задъхано сияние. Хвърли нещата си и се втурна към него.