Триумфалната арка

26

Колата спря на ъгъла на улица „Вожирар“.

— Какво има? — попита Равик.

— Демонстрация. — Шофьорът не се обърна. — Този път са комунистите.

Равик погледна Кейт Хегстрьом. Тя седеше в ъгъла. Дребна и крехка, облепена като придворна дама от двореца на Людовик XIV. Лицето й беше силно напудрено, но въпреки това бледо. Косите на слепоочията и челюстите стърчаха.

— Не е лошо — каза той. — Юли 1939, преди пет минути фашистка демонстрация на „Огнените кръстове“, сега на комунистите, а ние сме облечени в костюми от великия седемнадесети век. Не е лошо, Кейт.

— Какво от това? — Тя се усмихна.

Равик погледна копринените си скарпини [Скарпини — леки обувки с тънка подметка, обикновено за бал. — Б. пр.]. Беше наистина смешно. Без много да се замисля, всеки полицай можеше да го арестува.

— Да опитам ли по друга улица? — попита шофьорът на Кейт Хегстрьом.

— Сега не можете да обърнете — каза Равик. — Зад нас има вече много други коли.

Демонстрантите вървяха спокойно по напречната улица. Носеха знамена и лозунги. Никой не пееше. Шествието се придружаваше от полицаи. На ъгъла на улица „Вожирар“ имаше друга група полицаи с колела. Един от тях патрулираше по улицата. Той погледна в колата на Кейт Хегстрьом и отмина, без да промени изражението си.

Кейт забеляза погледа на Равик.

— Не се учуди — каза тя. — Защото знае. Полицията знае всичко. Балът „Монфор“ е събитието на това лято. Къщата и градината ще бъдат охранявани от полицията.

— Съвсем ме успокоихте.

Кейт Хегстрьом се усмихна. Тя не знаеше в какво положение се намира Равик.

— В Париж няма да бъдат събрани скоро на едно място толкова много скъпоценности. Истински костюми и истински скъпоценности. Затова полицията не иска да рискува. Между поканените дори ще има детективи.

— Костюмирани ли ще бъдат?

— Може би. Защо?

— Не е лошо да се знае. Възнамерявах да открадна Ротшилдовите изумруди.

Кейт Хегстрьом отвори прозореца на колата.

— Знам, че всичко това ви отегчава, но този път няма как.

— Не ме отегчава. Напротив. Иначе нямаше какво да правя. Ще има ли достатъчно пиене?

— Предполагам. Ще дам знак на оберкелнера да донесат. Познавам го доста добре.

Стъпките на демонстрантите още кънтяха по паважа. Те не маршируваха, а вървяха в безпорядък. Отдалеко приличаха на уморено стадо.

— В кой век бихте предпочели да живеете, Равик, ако можехте да си изберете?

— В настоящия. Иначе щях да съм мъртъв сега и някой идиот щеше да се представя в моя костюм на това увеселение.

— Нямах предвид това. А в кой век бихте желали да живеете?

Равик погледна кадифения ръкав на костюма си.

— Пак в нашия. — Той е най-отвратителният, най-кръвожадният, най-поквареният, най-безличният, най-страхливият и най-мъртвият… Въпреки това предпочитам именно него…

— Аз не бих го избрала. — Кейт Хегстрьом стисна ръце, сякаш зъзнеше, мекият брокат светна на тънките й китки. — Бих предпочела този — седемнадесетия или дори друг преди него. Който и да е, само не нашия. Едва преди няколко месеца разбрах това. По-рано не бях мислила по тоя въпрос. — Тя отвори прозореца докрай. — Колко е горещо и влажно! Не свърши ли тази демонстрация?

— Ето краят на колоната.

Чу се изстрел, откъм улица „Камброн“. В същия миг полицаите на ъгъла скочиха на колелата си. Една жена изпищя. Тълпата зарева. Хора се разтичаха. Полицаите завъртяха педалите и се втурнаха към тълпата, размахвайки палките си.

— Какво беше това? — запита изплашено Кейт Хегстрьом.

— Нищо. Пукна се гума.

Шофьорът се обърна. Лицето му се бе променило.

— Тия…

— Карайте — прекъсна го Равик. — Можете да минете вече.

Пресечката бе опустяла, като пометена от вихрушка, — Карайте — каза Равик.

Откъм улица „Камброн“ се чуха писъци. Даден бе втори изстрел. Шофьорът подкара колата.

Бяха на терасата към градината. Навред имаше костюмирани гости. В дълбокия полумрак под дърветата се виждаха цъфнали рози. Свещи хвърляха топла, мигаща светлина. В един павилион малък оркестър свиреше менует. Гледката напомняше оживяла картина от Вато.

— Хубаво, нали? — попита Кейт Хегстрьом.

— Да.

— Наистина ли?

— Да, Кейт. Поне отдалеко.

— Елате да се поразходим из градината.

Странна гледка се откри пред тях под високите стари дървета. Колебливата светлина на безброй свещи трептеше по сребърните и златисти брокати, по скъпи светлосини, розови и морскозелени кадифета. Мекото й отражение падаше по къдрави перуки и голи напудрени рамене, край които се носеше нежният шепот на цигулките. Двойки и групи се разхождаха бавно по алеите. Блестяха шпаги, шумеше водоскок, а къдравият жив плет на чемширите образуваше тъмен стилен фон.

Равик забеляза, че и прислугата дори е в костюми. Следователно сигурно беше, че и детективите са също костюмирани. „Не би било зле — помисли той — да те арестува Молиер или Расин, а може би за разнообразие и някое придворно джудже.“

Той вдигна глава. Топла капка дъжд бе паднала на ръката му. Червеникавото небе изведнъж потъмня.

— Ще вали, Кейт — каза той.

— Не, невъзможно е. Градината…

— Заваля вече. Елате бързо.

Той я улови за ръка и я заведе на терасата. Едва бяха стигнали там, когато заваля пороен дъжд. Водата се лееше, свещите изгаснаха, украсата увисна като безцветни дрипи. Настана паника. Маркизи, херцогини и придворни дами се втурнаха към терасата, вдигнали края на своите брокатени рокли; херцози, превъзходителства и фелдмаршали се стараеха да запазят перуките си и се блъскаха в безредие като изплашени пъстри кокошки. Дъждът се лееше по перуки, яки и деколтета, измиваше пудрата и червилото; бледа светкавица обля градината с призрачна светлина, след това я последва тежкият грохот на гръмотевицата.

Кейт Хегстрьом бе застанала неподвижно под навеса на терасата, притисната до Равик.

— Такова нещо досега не се е случвало — каза смаяна тя. — Често съм била тук, но такова нещо никога не се е случвало. Нито веднъж досега.

— Чудна възможност за открадване на изумрудите.

— Да. Господи.

Прислужници в шлифери тичаха с чадъри из градината. Копринените им чорапи се подаваха странно изпод шлиферите. Те придружиха до терасата последните измокрени и залутани из градината придворни дами и се върнаха да търсят загубени шалчета и други вещи. Един донесе чифт позлатени обувки. Бяха толкова изящни, че прислужникът ги държеше внимателно в едрите си ръце. Дъждът се лееше по празните маси, тропаше по опънатия навес, сякаш небето свиреше утринна проверка с кристални барабанни пръчки.

— Да влезем вътре — предложи Кейт Хегстрьом.

Къщата се оказа тясна за многото гости. Явно беше, че никой не бе очаквал лошо време. Дневната задуха все още изпълваше стаите. От навалицата ставаше още по-горещо. Широките рокли на дамите се измачкаха. На земята лежаха стъпкани копринени шлейфове. Нямаше къде да се помръднеш.

Равик бе застанал с Кейт до вратата. Маркиза Монтеспан с полепнали мокри коси се опитваше да си поеме дъх пред него. На грозната й шия висеше огърлица от крушевидни елмази. Сега приличаше на измокрена зарзаватчийка по време на карнавал. До нея кашляше плешив мъж с издадена горна челюст. Равик го позна. Беше Бланше от външното министерство, облечен като Колбер. Две красиви стройни придворни дами с профили на хрътки бяха застанали пред него. Един дебел и шумен еврейски барон с украсена със скъпоценности шапка ги опипваше по раменете. Няколко южноамериканци в костюми на пажове го наблюдаваха учудено и внимателно. Сред тях беше графиня Белен, облечена като Ла Валиер, с изражение на паднал от небето ангел. По нея имаше безброй рубини. Равик си спомни, че й бе извадил преди две години яйчниците, по диагноза на Дюран. Изобщо всички тук бяха от неговата клиентела. На няколко крачки Равик забеляза младата и много богата баронеса Ремплар. Бе женена за англичанин, а вече нямаше матка. Той й я беше извадил. Дюран бе сложил погрешна диагноза. Хонорарът му бе петдесет хиляди франка. Каза му го секретарката. А Равик получи двеста франка. Жената бе загубила най-малко десет години от своя живот и възможността да има деца.

Мирис на дъжд. Убийствена, угнетителна задуха, примесена с миризма на парфюми, плът и мокри коси. Измитите от дъжда хора изглеждаха много по-голи без перуките, отколкото ако бяха без костюми. Равик се огледа. Видя наоколо си много красота, духовитост и скептична прозорливост; но погледът му бе свикнал да разпознава и най-леките признаци на болестите и не можеше да бъде измамен лесно от докараната външност. Той знаеше, че никое общество не се променя бързо; познаваше признаците на треската и разложението. Безогледен разврат, нехайство към слабостите, неоснователно позиране, липса на чувство за такт, празнословие; изтощена кръв, изразходвала пламъка си в насмешки, евтини приключения, дребнава корист, учтив фатализъм и немощна безцелност. „Тия хора няма да спасят света“ — помисли той. Но кой тогава?

Погледна към Кейт Хегстрьом.

— Не може нищо да пийнете — каза тя. — Прислугата не може да се промъкне с напитките.

— Няма значение.

Изтикаха ги постепенно в съседната стая. До стената бяха набързо внесени и подредени маси с шампанско.

Някъде горяха още няколко свещи. Светкавиците отвън пронизваха меката им светлина, очертаваха за миг образите на бледа, призрачна, мигновена смърт. След това проехтяваше гръмотевица, която заглушаваше гласовете и завладяваше заплашително цялата обстановка докато меката светлина възстанови отново и живота, и задухата наоколо.

Равик посочи масата с шампанско.

— Да ви донеса ли една чаша?

— Не. Много е горещо. — Кейт Хегстрьом го погледна. — Ето какво излезе от нашето празненство!

— Дъждът скоро ще престане.

— Надали. А дори и да престане, всичко е вече провалено. Знаете ли какво искам? Да се махна…

— И аз също. Тук всичко ми напомня избухването на Френската революция. Човек очаква всеки миг да се появят санкюлоти.

Едва си пробиха път до изхода. Когато излязоха, костюмът на Кейт Хегстрьом беше така измачкан, като че е спала с него. Навън валеше пороен дъжд. Отсрещните сгради се виждаха като зад обляна с вода витрина на цветарски магазин.

Колата тръгна.

— Къде искате да отидем? — попита Равик. — Да се върнем в хотела ли?

— Не още. Но не можем да отидем никъде с тия костюми. Да се поразходим малко с колата.

— Добре.

Колата се плъзгаше бавно през нощния Париж. Дъждът чукаше по покрива и заглушаваше почти всички други шумове. Триумфалната арка изникна тъмносива в сребристия порой, после пак изчезна. Отмина и „Шан-з-Елизе“ с осветените си прозорци, „Рон Поан“ ухаеше на цветя и свежест като пъстра вълна сред мрака. Площад „Дьо ла Конкорд“ изгря като море със своите тритони и морски божества. Улица „Риволи“ изплува съвсем близо със светлите си колонади, мимолетна венецианска гледка преди появата на сивия безсмъртен Лувър с безкрайния двор и тъмните прозорци; след това минаха кейовете, мостовете, летящи и призрачни в тихия дъжд. Шлепове, влекачи, излъчващи топла светлина и успокояващи като домашно огнище. Сена, булеварди с автобуси, шум, хора и магазини. Желязната ограда на замъка Люксембург, градината зад него, напомняща стихотворение от Рилке. Безмълвните забравени гробища „Монпарнас“. Притиснатите една до друга тесни стари улички, къщи, заспали площади, появяващи се внезапно с дървета, изкривени фасади, църкви и порутени от времето паметници. Мигащи в дъжда улични лампи, изникващи над повърхността като малки бункери писоари, странични улички с хотели, даващи стаи на час, стари улички с фасади в стил рококо и барок, с усмихнати сгради и с размити контури на портите като в романите на Пруст…

Кейт Хегстрьом седеше мълчаливо в ъгъла. Равик пушеше. Виждаше пламъчето на цигарата, но не усещаше дима й. Като че пушеше в тъмната кола недействителна цигара; всичко се превърна постепенно в недействителност — разходката, безшумната кола в дъжда, отминаващите улици, мълчаливата жена в костюма, по който блестяха отражения, белязаните от смъртта ръце, сложени неподвижно върху броката, сякаш вече не ще се мръднат — призрачна разходка в призрачен Париж, странно пронизана от недовършени мисли и неизречени думи за сбогом.

Сети се за Хааке. Опита се да помисли какво ще прави. Не му се удаде. Като че дъждът разми мислите му. Спомни си оперираната с червеникавозлатистата коса. За дъждовната вечер в „Ротенбург об дер Таубер“ и жената, която бе вече почти забравил, за хотел „Айзенхут“ и цигулката от един непознат прозорец. Спомни си Ронберг, убит от гръм през 1917 година в едно маково поле във Фландрия по време на гръмотевична буря, която се бе присъединила призрачно към картечния огън, като че на Господ му бяха омръзнали хората и бе започнал да стреля по земята. Спомни си непоносимите жалби и копнежи на един акордеон, с който свиреше войник от флотския батальон в Отулст; в съзнанието му се мярна дъждовен ден в Рим, мокро шосе в Руан; спомни си безкрайния ноемврийски дъжд по покривите на бараките в концентрационния лагер; мъртвите испански селяни, в чиито отворени уста се бе събрала дъждовна вода; влажното светло лице на Клер; пътя към Хайделбергския университет с тежкото ухание на люляк… Магическият фенер на миналото, безкрайното шествие на спомените, които прелитаха пред очите му, както улиците навън, едновременно утеха и отрова…

Той изгаси цигарата и се изправи. Стига! Който гледа много назад, може лесно да се препъне или да падне в пропаст.

Колата се изкачваше сега по уличките на „Монмартр“. Дъждът спря. Сребристи облаци плуваха тежко и бързо по небето като бременни жени, които бързат да родят луната. Кейт каза на шофьора да спре. Слязоха и тръгнаха нагоре из тесните улички на един квартал.

Париж се появи изведнъж в краката им. Просторен, трептящ, мокър. Париж с улици, площади, нощ, облаци и луна, с венеца на булевардите, бледото сияние на хълмовете, с кули, покриви и мрак, който се бореше със светлината; Париж с ветреца откъм хоризонта, искрящата равнина, мостовете с очертания от мрак и светлина, с пороя, изливащ се далеко над Сена, с безброя светлини на летящи коли. Париж, роден напук от нощта, огромен кошер, гъмжащ от живот, изграден над милиони мръсни канали, цвете на светлината, изникнало над подземна смрад, коварна болест и Мона Лиза. Париж.

— Почакайте за минутка, Кейт — каза Равик. — Ще намеря нещо за пиене.

Той влезе в най-близкото бистро. Лъхна го топъл мирис на прясна кървавица и лебервурст. Никой не обърна внимание на костюма му. Взе бутилка коняк и две чаши. Кръчмарят отвори бутилката и постави отново леко тапата.

Кейт Хегстрьом стоеше отвън така, както я бе оставил. В този костюм приличаше на забравена от някой друг век крехка статуетка, а не американка с шведски произход от Бостон.

— Ето, Кейт! Най-доброто лекарство срещу студа, дъжда и стенанията на тягостната тишина. Да пием за града, който се разстила пред нас!

— Да. — Тя взе чашата. — Добре направихме, че дойдохме, Равик. Тук е по-приятно от всички празненства на този свят.

Изпи коняка си. Луната осветяваше раменете, роклята и лицето й.

— Коняк — каза тя. — И то много хубав!

— Правилно. Всичко е наред, щом можете да го познаете.

— Налейте ми още. След това да слезем надолу, за да сменим костюмите си и да отидем в „Шехеразада“; аз ще потъна в сантиментално безумие, ще се разкайвам и сбогувам с всички прелестни лекомислия в живота, а от утре ще започна да чета разни философи, ще напиша завещанието си и ще се държа така, както подобава на състоянието ми.

На стълбите Равик срещна съдържателката на хотела, която го спря.

— Може ли за минута?

— Разбира се.

Тя го заведе на първия етаж и отвори с шперц една врата. Равик видя, че някой живее още там.

— Какво значи това? — каза той. — Защо влизате по тоя начин?

— Тук живее Розенфелд — каза съдържателката. — Има намерение да си излиза.

— Аз нямам намерение да сменям стаята си.

— Иска да напусне, а не е платил за три месеца.

— Вещите му са още тук. Можете да ги задържите.

Съдържателката ритна презрително олющения куфар, отворен до леглото.

— Какво можеш да вземеш? Куфарът нищо не струва. Вулкан-фибър. Носени ризи. А костюмът — нали виждате на какво прилича? Той има само два. Няма да дадат сто франка за всичко.

Равик вдигна рамене.

— Каза ли ви, че има намерение да напуска?

— Не. Но по всичко личи. Аз му казах това в очите и той призна. Обясних му, че до утре трябва да ми плати. Не мога да държа тук хора, които не плащат.

— Правилно. Но какво общо имам аз с всичко това?

— Исках да видите картините. И те са негови. Той казва, че били много ценни. Твърди, че можел да плати няколко наема с тях. Погледнете ги.

Равик не бе погледнал досега към стените. Срещу него над леглото имаше арлезиански пейзаж, една от най-хубавите картини на Ван Гог. Той се приближи. Нямаше съмнение, че това е оригинал.

— Отвратителна, нали? — попита съдържателката. — Тия изкривени неща били дървета! Погледнете сега това!

Над мивката беше закачена картина от Гоген. Гола девойка от южните морета на фона на тропически пейзаж.

— Какви крака! — каза съдържателката. — Глезени като на слон! И какво тъпо лице! Погледнете как е застанала! Има и още една, дори не е довършена.

Недовършената картина беше портрет на госпожа Сезан, от Сезан.

— Погледнете тая изкривена уста! И тия безцветни бузи! С какво се опитва да ме измами. Видяхте моите картини, нали? Това се казват картини! Поне приличат на нещо! Зимният пейзаж с елена в трапезарията. А тия глупости… Като че ги е рисувал самият Розенфелд. Не сте ли на същото мнение?

— Горе-долу.

— Това исках да разбера. Вие сте образован човек и имате понятие от тия работи. Дори нямат и рамки.

Трите картини бяха наистина без рамки. На тъмните тапети те блестяха като прозорци към друг свят.

— Да имаха поне хубави позлатени рамки! Тогава бих могла да ги взема. Но така! Виждам, че ще трябва да задържа тоя боклук и пак ще загубя. Така е, като си добър.

— Не мисля, че трябва да ги задържите — каза Равик.

— А какво друго бих могла да сторя?

— Розенфелд ще намери пари да ви плати.

— Какво? — Тя го погледна бързо. Изражението й се промени. — Имат ли стойност тези неща? Понякога именно такива работи са ценни. — Можеше да се отгатне как мислите се гонят зад жълтото й чело. — Бих могла без много церемонии да задържа една от тях срещу наема за последния месец. Коя ще кажете? Най-голямата над леглото ли?

— Никоя. Почакайте да се върне Розенфелд. Уверен съм, че ще донесе пари.

— А аз не съм. Съдържателка съм на хотел.

— Защо сте чакали толкова тогава? Обикновено не го правите.

— Обещания! Какво не ми обещаваше! Нали знаете как стават работите тук?

Розенфелд застана ненадейно на вратата. Безмълвен, нисък и спокоен. Съдържателката не бе успяла още да отвори устата си, когато той извади пари от джоба си.

— Ето… Ето и сметката ми. Ще бъдете ли любезна да издадете квитанция?

Съдържателката погледна изненадано банкнотите. После — картините, след това пак парите. Много нещо искаше да каже, но не можеше дори да продума.

— Трябва да ви върна — заяви най-после тя.

— Знам. Може ли още сега?

— Да, разбира се. Но нямам у мен. Касата е долу. Ще отида да ги разваля.

Тя излезе така, като че й бяха нанесли тежка обида. Розенфелд погледна Равик.

— Съжалявам — каза Равик. — Старата ме домъкна, без да имам понятие какво й е хрумнало. Искаше да разбере колко струват картините ви.

— Казахте ли й?

— Не.

— Добре. — Розенфелд погледна Равик със странна усмивка.

— Как държите тук такива картини? — попита Равик. — Застраховани ли са?

— Не. Но картини не се крадат. Най-много от някой музей, и то веднъж на двадесет години.

— Хотелът може да изгори.

Розенфелд вдигна рамене.

— Трябва да се примиря с тоя риск. Не мога да платя застраховката.

Равик разгледа Ван Гог. Картината струваше най-малко един милион франка. Розенфелд проследи погледа му.

— Знам какво мислите. Който има такава картина, трябва да има и пари да я застрахова. Но аз нямам. Живея от картините си. Продавам ги една по една и сърцето ми се къса.

На масата пред портрета на Сезан имаше примус. До него — кутия с кафе, хляб, купичка с масло и няколко кесии. Стаята беше бедна и малка. Но по стените й грееше красотата на този свят.

— Разбирам ви — каза Равик.

— Мислех, че ще успея да се справя — каза Розенфелд. — Можах да платя всичко. Билети за влака, за парахода, всичко; само не и наема за трите месеца! Не ядох почти нищо. Но все пак не успях да се справя. Визата ми отне много време. Тази вечер трябваше да продам една картина от Моне. Пейзаж от Ветьой. Мислех, че ще мога да го взема със себе си.

— Не можехте ли да го продадете другаде?

— Сигурно. И за долари. Щях да получа двойно повече.

— В Америка ли отивате?

Розенфелд кимна.

— Време е вече да се махна оттук.

Равик го погледна.

— Птицата на смъртта заминава — каза Розенфелд.

— Каква птица на смъртта?

— О, забравих… Маркус Майер. Наричаме го Птицата на смъртта. Подушва кога трябва да се бяга.

— Майер ли? — попита Равик. — Да не е ниското плешиво човече, което свири понякога на пиано в „Катакомбите“?

— Да. Нарекохме го Птицата на смъртта след завземането на Прага.

— Хубаво име.

— Подушва винаги. Напусна Германия два месеца преди идването на Хитлер. Замина от Виена три месеца преди пристигането на националсоциалистите. От Прага — шест седмици преди влизането на немците. Аз се съобразявам винаги с него. Той подушва. Така успях да спася картините. Невъзможно беше да се изнесат пари от Германия. Пък и марката беше блокирана. Бях вложил милион и половина. Опитах се да ги обърна в пари. Но националсоциалистите взеха властта и не успях. Майер излезе по-умен. Той успя да измъкне част от състоянието си. Аз нямах достатъчно смелост. Сега заминава за Америка. И аз ще го последвам. Но жалко за Моне.

— Вие можете да вземете със себе си получените пари. Франкът все още не е блокиран.

— Знам. Само че щях да живея по-дълго от него, ако го бях продал там. А сега сигурно ще трябва да пожертвам скоро и Гоген.

Розенфелд започна да пипа нещо примуса.

— Това са последните ми картини — каза той. — Останаха само три! С тях трябва да живея. Не разчитам да намеря работа. Би било истинско чудо. Само три! Да изгубя една от тях, значи да изгубя част от живота си.

Той застана сломен до куфара си.

— Във Виена прекарах пет години, още не беше много скъпо, стигаха ми малко пари, но ми струваше две картини на Реноар и една рисунка с пастели на Дега. В Прага изядох един Сисле и пет гравюри. Никой не искаше да купува гравюри: двете бяха от Дега, една графика от Реноар и две от Дьолакроа. В Америка щях да изкарам още цяла година с тях. Виждате ли — добави тъжно после. — Сега са ми останали само тия три картини. Вчера бяха четири. Тази виза ми струва най-малко две години, ако не и три.

— Има хора, които нямат и картини.

Розенфелд сви мършавите си рамене.

— Това не е утеха.

— Не — каза Равик. — Вярно е.

— С тия картини трябва да преживея тая война. А тя ще трае дълго.

Равик не отговори.

— Така казва Птицата на смъртта — допълни Розенфелд. — Не е сигурен дори дали Америка ще остане настрана.

— Къде ще отиде тогава? — попита Равик. — Няма да има голям избор вече.

— И той още не знае. Може би Хаити. Не вярва, че една негърска република ще участва във войната. — Розенфелд говореше съвсем сериозно. — Или Хондурас. Някоя малка южноамериканска република. Сан Салвадор. Или Нова Зеландия.

— Нова Зеландия ли? Не е ли много далеко?

— Далеко ли? — усмихна се тъжно Розенфелд. — Откъде?