Триумфалната арка

32

— Напускането на Египет — каза докторът по филология и философия Зайденбаум, като се обърна към Равик и Морозов, — само че без Мойсей.

Той бе застанал, слаб и жълт, пред вратата на „Интернационал“. Семействата Щерн и Вагнер и ергенът Щолц товареха отвън багажа си. Бяха наели една кола.

Огрени от следобедното августовско слънце, на улицата стояха мебели. Диван, няколко кресла, боядисани със златен бронз, и един нов килим тип „Обюсон“. Собственост на семейство Щерн. До тях имаше масивна маса от махагон. Зелма Щерн, жена с повехнало лице и кадифени очи, пазеше мебелите си, както квачка — своите пилета.

— Внимавайте да не издраскате масата! Внимавайте, внимавайте!

Плотът на масата беше полиран и лъснат. Това бе една светиня, за която всяка домакиня е готова да рискува живота си. Зелма Щерн се въртеше непрекъснато около масата и двамата носачи, които я изнесоха и сложиха отвън с пълно безразличие.

Слънцето се оглеждаше в полираната маса. Зелма Щерн се наведе и я изтри с парцал. Лъсна нервно ъглите. Плотът отрази като тъмно огледало лицето й — сякаш някоя хилядолетна баба поглеждаше въпросително от огледалото на миналото.

Носачите се появиха с бюфет от махагон. И той беше полиран и лъснат. Единият зави малко по-рано, отколкото трябваше и един от ъглите на бюфета се ожули във входната врата на „Интернационал“.

Зелма Щерн не издаде нито стон. Остана като закована, вдигнала ръката с парцала и полуотворила уста, като че се бе вкаменила в минутата, когато е смятала да го глътне.

Съпругът й, Йозеф Щерн, нисък мъж с очила и отпусната долна устна, се приближи до нея.

— Слушай, Зелма…

Тя не го виждаше. Гледаше пред себе си, сякаш не го забелязваше.

— Бюфетът…

— Добре, Зелма. Имаме вече виза.

— Бюфетът на майка ми. На родителите ми…

— Е, добре, Зелма. Одраска се. Една драскотина не е кой знае какво. Важното е, че имаме виза.

— Но тя ще остане. Няма да може да се заличи.

— Госпожо — каза носачът, който не разбираше разговора им, но знаеше за какво се отнася. — Изнесете сами вещите си. Аз не съм направил тая тясна врата.

— Мръсни шваби — изръмжа другият.

Йозеф Щерн подскочи.

— Ние не сме шваби — каза той. — А емигранти.

— Мръсни бежанци — отвърна носачът.

— Слушай, Зелма — каза Щерн. — Станалото станало. Какво да правим? Колко много въртели имахме с твоите мебели. Напуснахме Кобленц четири месеца по-късно, защото не можеше да се разделиш с тях. Заради тях платихме осемнадесет хиляди марки такса за изселване. Сега пък висим на улицата, параходът няма да ни чака.

Той се обърна и погледна съкрушено Морозов.

— Какво да правим? — пепита той. — Мръсни шваби. Мръсни бежанци. Ако му кажа, че сме евреи, ще каже мръсни евреи. И край на всичко.

— Дайте му пари — предложи Морозов.

— Пари ли? Ще ги хвърли в лицето ми.

— Нищо подобно — каза Равик. — Всеки, който ругае по този начин, е готов да бъде подкупен.

— Това е противно на характера ми. Да те обидят, а на всичко отгоре и да платиш за това?

— Истинските обиди винаги са насочени към определено лице — обясни Морозов. — А неговите думи бяха казани просто така. Унизете го, като му дадете бакшиш.

В погледа на Щерн светна усмивка.

— Добре — съгласи се той с Морозов. — Добре. Извади няколко банкноти и ги даде на носачите.

И двамата ги взеха с пренебрежение. Щерн прибра портфейла си също с пренебрежение. Носачите се спогледаха, след това почнаха да товарят в колата столовете с калъфи от „Обюсон“. Бюфетът оставиха демонстративно за края. Когато го товареха, те нарочно го завъртяха така, че дясната му стена се удари в колата. Зелма Щерн потрепера, но не каза нищо. Щерн не забеляза станалото. Той преглеждаше паспортите и другите документи.

— Нищо не изглежда така жалко, както мебели, оставени на улицата — каза Морозов.

След това дойде ред на вещите на семейство Вагнер. Няколко стола, едно легло, което стоеше тъжно и някак си самотно насред тротоара. Два куфара с различни етикети — Виареджио, гранд хотел „Гардон“, „Алдон“, Берлин. Улицата се отразяваше в едно въртящо се огледало с позлатена рамка. Кухненски съдове… Трудно можеше да се разбере защо трябва да се носят такива неща в Америка.

— Роднините — разправяше Леони Вагнер. — Роднините от Чикаго се погрижиха за всичко. Изпратиха ни пари и ни уредиха визата. Временна виза. После трябва да отидем в Мексико. Роднините. Нашите роднини направиха всичко.

Тя се срамуваше, чувстваше се като дезертьорка в очите на ония, които оставаха. Затова по-скоро искаше да се махне. Помагаше на носачите да натоварят нещата. Щеше да си отдъхне, когато тръгнат и свият зад ъгъла. След това щяха да почнат новите тревоги. Дали ще тръгне параходът? Дали ще им позволят да слязат на брега? Няма ли да ги върнат? Тревогите вървяха винаги една след друга. От години наред.

Ергенът Щолц нямаше почти нищо друго освен книги. Един куфар дрехи и библиотеката му. Първи издания, стари и нови книги. Той беше несъразмерно развит, червенокос и мълчалив.

Много от оставащите се събраха бавно пред вратата на колата и пред хотела. Повечето мълчаха. Само гледаха натоварваните вещи и колата.

— Тогава довиждане — каза нервно Леони Вагнер. Товаренето на багажа приключи. — Или сбогом. — Тя се усмихна стеснително. — Човек вече не знае какво да каже на раздяла.

Тя почна да се ръкува с някои от оставащите.

— Роднините. Нашите роднини там. Иначе ние сами нямаше никога, разбира се…

Тя млъкна. Доктор Ернст Зайденбаум я потупа по рамото.

— Не се притеснявайте. — Едни имат късмет, други — не.

— Повечето нямат — каза емигрантът Визенхоф. — Но няма значение. Приятно пътуване.

Йозеф Щерн се сбогува с Равик, Морозов и някои други. Усмихваше се като човек, който е измамил някого.

— Кой знае какво ни чака? Може би ще съжаляваме за „Интернационал“.

Зелма Щерн бе вече седнала в колата. Щолц не се сбогува. Не заминаваше за Америка. Имаше виза само до Португалия. Смяташе, че за такова малко пътуване не си заслужава да се сбогува. Махна просто с ръка, когато колата тръгна.

Оставащите стояха омърлушени като мокри кокошки.

— Хайде — обърна се Морозов към Равик. — Да отидем в „Катакомбите“ и да изпием по този случай по един калвадос.

Едва бяха седнали, когато дойдоха и другите. Нахълтаха като отнесени от вихрушка есенни листа. Двама бледи равини с редки бради. Визенхоф, Рут Голдберг, шахматистът-автомат Финкенщайн, фаталистът Зайденбаум, няколко двойки, пет-шест деца, собственикът на импресионистичните картини — Розенфелд, който не бе още заминал, няколко хлапака и старци.

Рано беше за вечеря, но никой не искаше да потъне в самотата на стаята си. Искаха да бъдат заедно. Всички бяха мълчаливи. Почти примирени. Преживели бяха толкова нещастия, че вече нищо нямаше значение за тях.

— Аристокрацията си замина — каза Зайденбаум. — Тук се събраха сега осъдените на смърт или на доживотен затвор. Избран народ! Любимци на Йехова! Особено за погроми. Да живее животът!

— Остава ни Испания — отговори Финкенщайн. Той бе сложил пред себе си шахматната дъска и шахматната задача от вестник „Матен“.

— Да, Испания. Фашистите там сигурно ще посрещнат с целувки евреите.

Дебелата, подвижна келнерка донесе калвадос. Зайденбаум сложи пенснето си.

— И това е дори невъзможно за повечето от нас — заяви той. — Да се напием до забрава. Да се отървем поне за една нощ от страданията си. И това не е позволено на потомците на Ахасверус. Дори той, старият скитник, би се отчаял — днес без документи нямаше да стигне много далеко.

— Елате да пийнете с нас — каза Морозов. — Калвадосът е хубав. Съдържателката, слава Богу, не е разбрала още, иначе щеше да му повиши цената.

Зайденбаум поклати глава.

— Аз не пия.

Равик погледна един доста брадясал мъж, който вадеше често огледалце, оглеждаше се в него и след известно време отново повтаряше същото.

— Кой е този човек? — обърна се той към Зайденбаум. — Не съм го виждал.

— Това е новият Арон Голдберг — каза Зайденбаум, като сви устни.

— Как така? Нима вдовицата се ожени толкова бързо?

— Не. Само продаде за две хиляди франка паспорта на стария Голдберг. Голдберг имаше прошарена брада. Затова и този си пуска брада. Заради снимката на паспорта. Погледенете го как се оглежда и си дърпа брадата!

Не смее да използува паспорта, докато не му порасте същата брада. Сега се надбягва с времето.

Равик загледа мъжа, който дърпаше неспокойно едва покаралата си брада, сравнявайки я с тая на снимката.

— Би могъл да каже, че брадата му се е подпалила и изгоряла.

— Хубава идея! Ще му кажа. — Зайденбаум свали очилата си и ги размаха. — Страшно нещо! — Той се усмихна. — Преди две седмици всичко това беше най-обикновена сделка. Сега Визенхоф започна да ревнува, а Рут Голдберг не знае какво да прави. Според ужасната логика на документите този човек е неин съпруг.

Той стана и тръгна към новия Арон Голдберг.

— Добре го каза. „Ужасната логика на документите“ — обърна се Морозов към Равик. — Какво ще правиш тази вечер?

— Кейт Хегстрьом заминава с „Нормандия“. Ще я придружа до Шербург. Тя има кола, която трябва да върна и да предам в гаража. Продаде я на собственика.

— Може ли да пътува?

— Разбира се. Все едно е какво прави. На парахода има добър лекар. А в Ню Йорк… — Той вдигна рамене и изпи калвадоса си.

Въздухът в „Катакомбите“ беше задушен и застоял. Помещението нямаше прозорци. Двама старци, мъж и жена, бяха седнали под прашната изкуствена палма. Бяха потънали в скръб, която ги обграждаше като стена. Хванали се за ръка, те не помръдваха, сякаш никога вече нямаше да станат.

На Равик се стори изведнъж, че цялата мъка на този свят е събрана в това зле осветено подземие. Болнавите електрически лампи висяха като увехнали жълти цветя по стените и му придаваха още по-отчаян вид със своята анемична светлина. Тишината, шепненето, ровенето из документите, всеки от които е бил досега стократно проверяван, оглеждането на хората, мълчаливото очакване, безпомощното потръпване пред наближаващия край, скованата смелост, хилядите унижения, ужасът при мисълта, че няма вече къде да отидеш… Той почувства внезапно всичко това, усети миризмата му, непреодолимия, безмълвен страх, почувства тая миризма и се сети откъде му бе позната — от концентрационния лагер, където завличаха хора от улицата, изтръгваха ги от леглата и ги оставяха в бараките да чакат по-нататъшната си съдба.

На съседната маса седяха двама души. Жена с вчесани на път коси и мъжът й. Пред тях бе застанало дете на около осем години. То бе слушало разговора на другите маси и сега бе дошло при тях.

— Защо сме евреи? — попита то жената. Тя не му отговори.

Равик погледна Морозов.

— Трябва да отида в болницата — каза той.

— И аз трябва да си ходя. Качиха се по стълбите.

— Което е много, много е — промълви Морозов. — Това ти казвам аз, някогашният антисемит.

Болницата представляваше по-оптимистична картина в сравнение с „Катакомбите“. И тук имаше мъка, болести и страдания, но те поне имаха известна логика и смисъл. Знаеше се защо е станало всичко това, какво трябва и какво не трябва да се прави. Това бяха дадености, които човек можеше да види и да се опита да поправи.

Вебер беше в кабинета си и четеше вестник. Равик надникна през рамото му.

— Положението е чудесно, нали?

Вебер хвърли вестника на пода.

— Продажна пасмина! Половината от държавниците ни трябва да бъдат избесени.

— Деветдесет процента — заяви Равик. — Имате ли някакви сведения за оперираната в болницата на Дюран?

— Добре е. — Вебер протегна нервно ръка, за да вземе пура. — За вас е лесно, Равик. Но аз съм французин.

— Аз не съм никакъв. Искам само едно: Германия да е толкова покварена, колкото Франция.

Вебер вдигна глава.

— Говоря глупости. Извинете ме. — Забравил бе да запали пурата си.

— Няма да има война, Равик. Просто е невъзможно!

Всичко това са само празни приказки. В последния момент ще бъде предотвратена.

Той замълча известно време. Предишната му самоувереност бе изчезнала. Най-после каза почти съзаклятнически:

— Та ние имаме линията „Мажино“.

— Разбира се — отговори Равик неубедително. Хиляди пъти го бе чувал. Всеки разговор с французин завършваше обикновено с това твърдение.

Вебер изтри челото си.

— Секретарката на Дюран ми каза, че шефът и прехвърлил парите си в Америка.

— Това само той може да направи.

Вебер погледна уморено Равик.

— Той не е единственият. Моят шурей замени също френските си ценни книжа с американски. Гастон Нере обърна парите си в долари и ги държи в един сейф. Разправят, че Дюпон заровил няколко торбички злато в градината си. — Той стана. — Не ми се говори за това. Просто не съм в състояние. Но не е възможно. Не е възможно Франция да стане жертва на измяна и продажност! Всички ще се обединят пред опасността! Всички!

— Всички — повтори Равик, без да се усмихва. — Дори индустриалците и политиците, които и сега търгуват с Германия.

Вебер се овладя.

— По-добре да говорим за нещо друго, Равик.

— Съгласен съм. Отивам да заведа Кейт Хегстрьом? до Шербург. Ще се върна към полунощ.

Вебер въздъхна тежко.

— А какво сте… какво сте уредили за себе си, Равик?

— Нищо. Ще ме изпратят във френски концентрационен лагер. Все пак по-добре, отколкото в германски.

— Изключено! Франция няма да затвори бежанците!

— Ще видим. Това е в реда на нещата и няма място за никакво роптаене.

— Равик…

— Добре. Ще почакаме и ще видим. Дано да сте прав. Знаете ли, че опразват Лувъра? Изпращат най-ценните картини в Средна Франция.

— Не. Кой ви каза?

— Бях там днес следобед. Опаковали са и сините прозорци на катедралата в Шартр. Вчера бях там. Сантиментална разходка. Исках да ги видя още веднъж. Но бяха вече вдигнати. Наблизо има летище. Сложили са нови прозорци, както направиха и миналата година по времето на Мюнхенската конференция.

— Виждате ли? Вебер се хвана веднага за думите му. — И тогава нищо не се случи. И тогава бе настанала голяма суматоха, но дойде Чембърлейн и разтвори чадъра на мира.

— Да. Чадърът на мира е още в Лондон, а богинята на победата стои още в Лувъра — без глава. И там ще си остане. Защото е много тежка за транспортиране. Трябва да тръгвам. Кейт Хегстрьом ме чака.

„Нормандия“ беше на кея, блеснала в нощта със своите хиляди светлини. Откъм морете духаше хладен солен вятър. Кейт Хегстрьом се загърна хубаво с палтото си. Беше много отслабнала. Лицето й бе само кожа и кости, големите й очи тъмнееха като дълбоки езера.

— Предпочитам да остана тук — каза тя. — Изведнъж почувствах, че ми е много трудно да си тръгна.

Равик я погледна втренчено. Пред тях беше големият параход с ярко осветения мостик, пътниците бързаха да се качат, сякаш се страхуваха в последната минута да не закъснеят. Пред тях беше блестящият дворец, който вече не се казваше „Нормандия“, а Изплъзване, Бягство и Спасение; за десетки хиляди нещастници от много градове, стаи, мръсни хотели и подземия на Европа той беше недостижим мираж, а тая жена до него, която носеше в утробата си смъртта, казваше тихо и гальовно: „Предпочитам да остана тук“.

Всичко беше безсмислено. Този параход беше обетована земя за емигрантите от „Интернационал“, от хилядите „Интернационали“ из Европа, за всички преследвани и измъчвани бежанци; ридаещи те щяха да се втурнат към него. Да разцелуват мостика, да повярват на чудеса, ако можеха само да получат билета, който се люшкаше в уморената ръка на жената до него, билета на отиващото на смърт същество, което казваше равнодушие; „Предпочитам да остана“.

Появи се група американци. Самоуверени, весели и шумни. Те нямаха защо да бързат. Консулството им ги бе принудило да си заминат и сега разискваха този въпрос. Жалко наистина! Забавно щеше да е да видят какво ще се случи по-нататък. Какво всъщност би могло да ги сполети? Имаха си посланик тук! Бяха неутрални! Жалко наистина!

Парфюми. Скъпи украшения. Разговори за диаманти. Преди няколко часа само бяха в „Максим“, където всичко е невероятно евтино, когато плащаш е долари, при това пиха бутилка Кортън 29 и завършиха с Пол Роже 28… Сега ще седнат в бара на парахода, ще играят карти, ще пият уиски… А пред консулството им дълго ще се редят отчаяни хора, смъртната уплаха ще виси като буреносен облак над тях, докато няколко преуморени чиновници — последната инстанция, — някакъв си там секретар ще клати непрестанно глава: „Не, никакви визи, не, невъзможно е“ — жестока присъда над безмълвни невинни. Равик погледна парахода, който не беше вече параход, а последният ковчег, изплъзващ се от потопа, от който се бе спасил веднъж и в който щеше да потъне отново.

— Време е вече, Кейт.

— Нима? Сбогом, Равик.

— Сбогом, Кейт.

— Няма защо да се лъжем, нали?

— Не.

— Елате по-скоро…

— Сигурно ще е скоро, Кейт…

— Сбогом, Равик. Благодаря ви за всичко. Трябва вече да тръгвам. Ще се кача на палубата и ще ви махам. Останете, докато параходът потегли, и ми махайте.

— Добре, Кейт.

Тя се качи бавно по мостика. Снагата й леко се поклащаше. Фигурата й, по-нежна от всички около нея, фина и почти безплътна, имаше мрачното изящество на сигурната смърт. Лицето й беше дръзко, като глава на египетска бронзова котка — само линии, дихание и очи.

Последни пътници. Един изпотен евреин с кожено палто на ръка, почти истеричен, с двама носачи, които викаха и тичаха нагоре-надолу. Последните американци. Бавно вдигнаха мостчето. Страшно чувство! Няма вече връщане назад. Край. Тясна ивица вода. Граница. Само два метра вода — границата между Европа и Америка, между спасението и унищожението.

Равик търсеше с поглед Кейт Хегстрьом. Скоро я откри. Бе застанала до парапета и му махаше. Той й отвърна.

Параходът бавно тръгна. Сушата сякаш го теглеше. Леко, едва уловимо. И изведнъж се отдели напълно и заплува по тъмните води, под тъмното небе, могъщ и недостижим. Кейт Хегстрьом не се виждаше вече, изпращачите се спогледаха мълчаливо, смутено или с престорена веселост и тръгнаха бързо или колебливо всеки по своя път.

Колата пътуваше в нощта към Париж. Живият плет и овощните градини на Нормандия прелитаха край нея. Луната плуваше, кръгла и огромна, в мъгливото небе. Параходът бе вече забравен. Останала бе само природата, миризмата на сено и зрели ябълки, тишината и дълбокият покой на неизбежното.

Колата летеше почти безшумно. Летеше така, като че земното привличане не я засяга. Край нея пробягваха къщи, църкви, села, ресторанти и бистра, блещукаща река, мелница, а след това гладките очертания на равнината, небето, извито над нея като вътрешността на огромна раковина, в чийто млечен седеф блестеше лунният бисер.

Всичко беше минало и Равик бе доволен. Изпитвал бе това чувство доста пъти, но сега то бе цялостно, силно и неизбежно, завладяваше го напълно и не допускаше никаква съпротива.

Всичко се въртеше в главата му. Бъдещето и миналото се сливаха в едно. С тях не го свързваха нито мечти, нито страдания. Нямаше нищо голямо и силно. Чак до хоризонта се простираше заобикалящото го еднообразие. За един странен миг везните на живота му бяха напълно уравновесени. Съдбата не може да победи дръзката смелост, с която я посрещаме. Ако стане непоносимо, можеш сам да сложиш край на живота си. Приятно е да знаеш това, също както е приятно да знаеш, че не си напълно загубен, щом си още жив.

Равик виждаше опасността; знаеше накъде върви и че утре пак ще трябва да се бори; но сега, в нощта, в часа на завръщането от загубения Арарат той усещаше приближаващото унищожение. Изведнъж всичко му стана безразлично. Опасността беше и не беше опасност; съдбата беше едновременно жертва и божество, на което се принася тази жертва. А утрото бе един непознат свят.

Всичко беше наред. Това, което е било, и това, което щеше да стане. Стига му толкова. Добре щеше да бъде, ако това е краят. Той бе любил и загубил любимата си. Убил бе тоя, когото мразеше. И сега бе вече свободен. Единият бе съживил чувствата му, другият бе заличил миналото. Нямаше нищо, което да не е изпълнил. Нямаше вече какво да желае, кого да мрази и за какво да съжалява. Ако трябваше да започне отново, пак така щеше да постъпи. Щеше да започне, без да очаква каквото и да е, въоръжен със своя опит, който го е направил силен и непреклонен. Пепелта бе разчистена. Парализираните сетива бяха съживени. Цинизмът се бе превърнал в сила. Всичко беше наред.

След Кан се появиха коне. Дълги редици. Призрачни коне в тази лунна нощ. И мъже в колона по четирима, с вързопи, картонени кутии, пакети. Началото на мобилизацията.

Те се движеха почти безшумно. Не пееха. Дори не продумваха. Вървяха мълчаливо в нощта. Редици сенки от дясната страна на пътя, за да има място за колите.

Равик ги отминаваше една след друга. „Коне — помисли той, — коне. Като в 1914 година. Никакви танкове. Коне.“

Спря се пред една бензиностанция, за да напълни резервоара. Тук-там още се виждаха осветени прозорци, но селото беше почти притихнало. Една колона мина покрай него. Хората гледаха дълго след нея, но не махаха с ръка.

— Утре заминавам — каза човекът на бензиностанцията. Той имаше изгоряло от слънцето, открито селско лице. — Баща ми го убиха в последната война. Дядо ми през 1870 година. Аз заминавам утре. Все същото се повтаря. Вършим го от векове насам. А полза — никаква и все пак отиваме.

Погледът му се плъзна по очуканата бензинова помпа, малката къщичка и жената, застанала мълчаливо до него.

— Двадесет и осем франка и тридесет сантима, господине.

Пак поле. Луна. Лизийо. Еврьо. Колони. Коне. Тишина. Равик спря пред малък ресторант. Отвън имаше две маси. Съдържателката заяви, че нищо не й е останало за ядене. Вечерята си е вечеря. Все още беше така. А във Франция омлет и сирене не е вечеря. Равик успя да я убеди и тя му донесе един, дори салата, кафе и кана обикновено вино.

Той седна сам пред розово боядисаната къща и почна да яде. Над ливадите падаше мъгла. Някъде крякаха жаби. Наоколо беше съвсем тихо, само от най-горния етаж на къщата се чу високоговорител. Познатият, успокояващ, уверен, безнадежден и съвсем излишен глас. Всички се ослушаха. Никой не му вярваше. Равик плати.

— В Париж има пак затъмнение — каза съдържателната. — Току-що съобщиха по радиото.

— Нима?

— Да. Заради въздушните нападения. Като предпазна мярка. Така казаха по радиото. Нямало да има война. Щели да преговарят. Как мислите вие?

— Не мисля, че ще има война.

Равик не знаеше какво друго би могъл да каже.

— Дай боже! Но каква полза? Германците ще завземат Полша. След това ще поискат Елзас и Лотарингия. Колониите. После нещо друго. И така нататък, докато им дадем всичко или решим да воюваме. Затова е по-добре още отсега да започне войната.

Съдържателката влезе бавно в къщата. По шосето се зададе нова колона.

На хоризонта — червеникавото отражение на Париж. Затъмнение. Затъмнение в Париж. Напълно естествено. И все пак странно. Затъмнение в Париж. Париж! Кой иска да угаси светлината на този свят?

Предградията. Сена. Тесните улички, гъмжащи от хора. Зави по авенюто, което води право към Триумфалната арка, леко осветена, извисяваща се сред неясната светлина на площад „Етоал“, а зад него в пълен блясък — „Шан-з-Елизе“.

Въздъхна и продължи да кара из града, докато изведнъж забеляза, че над него започна да се спуска вече мрак. Кръгове болнава тъмнина се появиха тук-там като проядени от молци места по лъскава кожа. Играта на пъстрите електрически реклами се прекъсваше от време на време от дълги сенки, които пълзяха заплашително между останалите боязливи червени, бели, сини и зелени светлини. Някои улици бяха вече мъртви, сякаш черни червеи се бяха промъкнали и изсмукали целият им блясък. По авеню „Георг V“ нямаше никакво осветление. Загаснало бе вече и по авеню „Монтен“. Сгради, изпращали всяка нощ към звездите водоскоци светлина, гледаха сега с голите си сиви фасади. Едната половина от авеню „Виктор Емануел III“ бе потънала в мрак, другата — още осветена, като едно полуживо-полумъртво, агонизиращо, парализирано тяло. Болестта проникваше навред и докато Равик стигне до площад „Конкорд“, и тоя просторен кръг стана вече тъмен.

Министерствата се издигаха безцветни и бледи, гирляндите от лампи бяха угаснали, танцуващите тритони и нимфите в побелелите от пяна нощи се бяха превърнали в безформени сиви късове, водоскоците бяха запустели, водата — потъмняла, блестящият някога обелиск се издигаше като мощен и заплашителен оловен пръст на вечността в мрачното небе, а малките, тъмносини, едва видими електрически лампички на противовъздушната отбрана пълзяха навред като микроби, пръскайки с нечистия си блясък някаква космична зараза над безмълвно умиращия град.

Равик предаде колата. Взе такси и се прибра в „Интернационал“. Синът на съдържателката се бе качил на една стълба пред вратата. Завинтваше синя електрическа лампа. Осветлението пред входа на хотела беше винаги толкова слабо, че можеше да освети само табелката; слабата синя светлина не стигаше сега и за половината надпис. Човек можеше да прочете, и то с усилие, само думата „… национал“.

— Добре, че се върнахте — каза съдържателката. — Една жена полудя в стая номер седем. Най-добре ще е да я махнат оттук. Не ми трябват луди в хотела.

— Може би не е луда. А има само нервен пристъп.

— Все едно. Да отиде, където й е мястото. Така им казах. Но те не искат да я заведат, разбира се. Такава неприятност! Трябва да напусне, ако не се усмири. Така не може. Хората искат да спят.

— Неотдавна в „Риц“ полудял един човек — заяви Равик. — Някакъв принц. И боички американци поискали да се преместят след това в неговия апартамент.

— Това е нещо друго. Той си е полудял от лудост. Така е шик. А не от мизерия.

Равик я погледна.

— Добре познавате живота, госпожо.

— Трябва да го познавам. Аз имам добро сърце. Прибрах бежанците в хотела си. Всички са бежанци. Вярно е, че печеля от тях, но малко. А виковете на една луда — това е вече много. Трябва да напусне, ако не се усмири.

Полудяла бе жената, чийто син питаше защо са евреи. Тя седеше в един ъгъл на леглото, закрила очите си с ръце. Стаята беше ярко осветена. Всички лампи светеха, а на масата имаше два свещника със запалени свещи.

— Хлебарки! — мълвеше жената. — Хлебарки! Черни, едри. Лъскави хлебарки! Ей там, в ъгъла, има хиляди, безброй хлебарки! Запалете лампите, запалете лампите! Искам светлина! Иначе ще дойдат. Светлина! Идват! Идват!

Тя пищеше, свита в ъгъла, с вдигнати ръце и прибрани крака, с изцъклени очи. Съпругът й се опитваше да я улови за ръцете.

— Няма нищо, мила, в ъгъла няма нищо…

— Светлина, светлина! Идват! Хлебарките!…

— Запалихме всички лампи, мила. Погледни колко е светло. И свещи дори има на масата. — Той извади едно електрическо фенерче и го насочи към ъглите на ярко осветената стая. — В ъглите няма нищо. Виж как ги осветявам! Няма нищо! Нищо…

— Хлебарки! Хлебарки! Идват! Всичко е почерняло от тях. Промъкват се от всички ъгли. Светлина! Светлина! Пълзят по стените. Падат от тавана!

От викане гласът й бе станал дрезгав. Тя вдигна ръце над главата си.

— Откога продължава? — обърна се Равик към мъжа.

— Откакто се стъмни. Аз не бях тук. Исках да опитам още веднъж. Казаха ми да отида в консулството на Хаити и бях излязъл с момчето. Напразно. Когато се върнахме, намерихме я да пищи, свита в ъгъла на леглото…

Равик приготви спринцовката си.

— Спала ли е преди това?

Мъжът го погледна безпомощно.

— Не знам. Тя беше винаги много спокойна. Нямаме пари за болница. Нямаме и… документите ни не са в ред. Да можеше поне да млъкне… Виж, мила, всички сме тук; и аз, и Зигфрид, и докторът, няма никакви хлебарки…

— Хлебарки! — прекъсна го жената. — Пълзят от всички страни! Отвсякъде!

Равик й сложи инжекция.

— Случвало ли се е и друг път?

— Не. Никога. Не мога да разбера как… Не знам защо…

Равик вдигна ръка.

— Не й напомняйте за случая. След няколко минути ще се успокои и ще заспи. Може би е сънувала хлебарки и се е стреснала. Възможно е утре нищо да не помни. Не й припомняйте станалото. Дръжте се така, сякаш нищо не е било.

— Хлебарки — промълви замаяно жената, — големи, лъскави…

— Трябва ли да светят толкова лампи?

— Запалихме ги, защото искаше да е светло.

— Загасете горната. И оставете другите, докато заспи дълбоко. Тя ще заспи. Дозата е доста голяма. Ще намина да я видя утре в единадесет часа.

— Благодаря — каза мъжът. — Не мислите ли…

— Не. Тия неща се случват често напоследък. Бъдете малко по-внимателен през следващите дни. Не издавайте много грижите си…

„Лесно е да се каже“ — помисли той, като отиваше към стаята си. Запали лампата. До леглото бяха подредени книгите му. Сенека, Шопенхауер, Платон, Рилке, Лао-Це, Тай-Пе, Паскал, Хераклит, една библия и други — най-суровите и най-нежните, някои от тях бяха съвсем тънички — издания за пътници, които не могат да носят много нещо със себе си. Той избра това, което смяташе да вземе със себе си. После прегледа останалите вещи. Нямаше много нещо за унищожаване. Живял бе винаги така, като че всеки миг ще го приберат. Вехтото одеяло и халатът… Те ще му помогнат като приятели. Отровата в кухото медальонче, която бе взел и по-рано със себе си в германския концентрационен лагер… Съзнанието, че я има и може да я използува, когато поиска, правеше изпитанието по-лесно преодолимо… Прибра медальончето в джоба си. Най-добре е да го носи в себе си. Така ще е по-спокоен. Човек не знае никога какво го очаква. Може да попадне отново в ръцете на Гестапо. На масата имаше още половин бутилка калвадос. Той изпи една чаша и помисли: „Франция. Пет години неспокоен живот. Три месеца в затвор. Нелегално пребиваване, четири пъти изселване, завръщане. Пет години живот. Хубаво беше.“