Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))

10. Работещо момиче

Като по поръчка, на две крачки от редакцията Томи едва не се сблъска с колоритната аура на Настрадин ходжа.

— Защо си изтипосала сурата на онзи бунак, моя онбашия, на цели три колони баш на първа страница, гълъбчето ми? — ехидно подхвърли той.

В извън работно време Настрадин ходжа нарочно говореше подчертано простовато, изпъстряйки и без това цветистия си речник с всевъзможни персийски, арабски и турски думи, за да си отмъщава на Фауст, че го принуждава по време на смяна да употребява само протоколни изрази.

— Сделка, драги. На тебе ли да ти обяснявам как стават тия работи? Занаят! Ти — на мене, аз — на тебе.

— Бас хващам, че бая си се озорила с твоя ахмак, като го знам какъв скръндза е — ухили се Настрадин ходжа, който много си падаше по хазарта, защото Коранът го забраняваше.

— Така е. Само дето не му лизах задника на тоя тъпанар. Добре че знам някоя и друга мръсотийка за него.

Аурата на Настрадин ходжа тутакси престана да дрънка като продавач на арабския пазар и наостри уши под чалмата:

— И каква е тя, гълъбчето ми?

— А ти какво ще предложиш насреща?

— Е, не знам още какво ще искаш. Но трябва да си на ясно, че шефът ти е прекалено дребна мижитурка и хич не се надявай да дам мило и драго за него. Тъй че гледай да бъдеш по-скромна в щенията си, гълъбче.

— Интересува ме къде мога да открия онзи Пакеекее, дето ти, миличък, го проспа барабар с Хогбен на границата преди десетина дни — пъхна Томи пръст направо в раната на Настрадин ходжа. — Защо така ми се струва, че твоят ненаситен за слава шеф още не подозира какъв номер му изигра с пословичния си мързел?

— По-полека на завоите бе, гълъбче. Ние сделка ли ще правим или за война се стягаме? — лукаво я изгледа източният мъдрец.

— Защо? Ти да не би да знаеш къде се е скатал онзи полинезиец? Цял ден си потроших краката заради него. Под дърво и камък го издирвах, ама сякаш е потънал вдън земя.

— На който му е къс ума, му са дълги краката, гълъбче. Не че на тебе не ти отиват дългите крака, ама ако беше по-досетлива, нямаше да ги трошиш за щяло и нещяло. Хич не е потънал вдън земя, а са го скрили човечецът.

— Че защо им е притрябвало да го крият? — прекалено наивно се ококори Томи.

— Как „защо“, гълъбче? Та той е прокурорски свидетел. Току виж са го натиснали да се отметне от показанията си и прокурорът Сонк ще остане с пръст в устата. Ама ти не ми се прави на толкова хитра. Ясно ми е, че от сутринта си хванала таз пътека, но доникъде не си стигнала. Искаш ли да знаеш къде си сбъркала, гълъбче?

— Да — този път чистосърдечно си призна Томи.

— Кои места посещават най-често хората, когато се шляят по чуждите градове за удоволствие, гълъбче?

— Музеите и кръчмите.

— А за разлика от кръчмите в кои музеи никога не стъпват?

— В музеите на родните си градове… Искаш да кажеш…

— Да, гълъбчето ми. Вместо да обикаляш всички потайни дупки по крайбрежието, вземи, та прескочи оттатък залива до острова и се хващам на бас, че ще откриеш това, което търсиш. В този град има осем музея, но и на слепия е ясно, че необитаемият остров е най-подходящото скривалище за всеки прокурорски свидетел. Не забравяй, че и аз дълго време бях съдия и са ми ясни тия работи.

— Идва ли да те разцелувам, миличък! — възкликна Томи.

— Недей, гълъбче. Много си падам по милувките ти, ама сега не съм на работа и гледам да си почина от този пуст консенсус в леглото. Стар човек съм вече, гълъбче, и не бива да прекалявам с нищо. Предпочитам да ми изчуруликаш на ушенцето онази мръсотийка за твоя шеф. Надявам се, че с нейна помощ дълго време ще задържам лика на моя дървен философ далеч от вестника ти. Така де. Нали човек има и някои екологични задължения на този свят!

Томи се засмя и с удоволствие му прошепна компромата за Берлиоз.

— Хо-хо-хо! — доволен взе да се тупа по шкембето Настрадин ходжа. — Слава на Аллаха! Край! Онзи натегач никога вече няма да ме стряска насън и да ми казва „Добро утро“ от страниците на вестника още преди да съм си отворил очите.

— Ще те питам аз какво ще правиш като сменят Берлиоз!

— Не ми разваляй кефа, гълъбче! Първо, такива като него никога не ги сменят, защото са много удобни. И, второ, ти така ми стопли душата, че заслужаваш безплатен съвет. Нали знаеш кои са любимите телохранители на прокурора Сонк? Внимавай да не си опариш пръстите!

— Няма страшно! — самоуверено рече Томи. — Единият си пада малко наивен, а другият е прекалено усърден.

— Хм. Да се чуди и да се мае човек къде се побира толкова акъл в малката ти хубава главичка! И все пак послушай съвета на стареца. Не тръгвай с рогата напред, ами преди да отпрашиш към острова, си извади кетап за член на Комитета за опазване на околната среда.

— Как?

— Е, това си е твоя работа, гълъбче. Аз само ти казвам, че днес ще избират трима нови членове на комитета и после ще ги водят на необитаемия остров да ги представят на почетния председател.

— И все пак ще те разцелувам, миличък!

Томи се хвърли на врата на стареца и после хукна окрилена към редакцията. На втория етаж с лекота прегази месестата знойна аура на секретарката на шефа, ала сетне устремът й се сблъска със стената от ледена непреклонност на Михаил Александрович Берлиоз.

— Чуваш ли се какво говориш, Томи? Забрави! Твоята няма да стане! Как си я представяш тази работа?! Та кандидати сме аз, Херкулес и Марлоу! Знаеш ли през какво сито минахме? Херкулес е най-големият специалист по почистване на обори! Къде си тръгнала да се мериш с него. Той е по-добър дори от прахосмукачката „Рейнбоу“. А Марлоу го предпочетоха за шеф на инспектората пред Шерлок Холмс и Еркюл Поаро, миличка. Много си нахална да знаеш! Как се виждаш изобщо в тази компания?!

— Ами ти, Михаил Александрович? Би ли ми обяснил ти пък какво търсиш там? Я веднага си признай на кого и колко бутна?! — мигом го разобличи Томи.

— Кой? Аз ли? Та с моята заплата аз изобщо не мога да си позволя да давам подкупи! Я се напъни да видим откъде ще измислиш по-достоен от мен да завежда връзките с обществото? Ама ти мразиш да се напъваш за благото на началника си. Ти ламтиш за постовете му, малка усойнице! Да не би аз да съм виновен, че пенсиите са толкова малки. Като му дойде времето да се отърва от тази лудница тука и да изляза в заслужен отдих, как ме виждаш да я карам с мизерните помощи, дето ги отпуска правителството!

— Дали пък не ме лъжат ушите? — артистично се опули Томи. — Причу ли ми се, че в този кабинет звучат антиправителствени изказвания?

— Моля ти се, Томи — проплака М. А. Берлиоз. — Исках да кажа…

— Искаше да кажеш, че правителството е некадърно да увеличи благодатното излъчване на нашето неутронно слънце, нали? — строго рече Томи. — И намекваше, че е крайно време господин Хамлет да отстъпи поста си на някой по-млад човек с по-широки и по-светли възгледи за живота! Изглежда вече си редактирал уводната статия за утре, а?! Или, може би, ти лично си я написал! Не е лоша за първа статия в живота!

— Томи… — изхлипа шефът й.

— Ще ти дам аз една Томи! Сядай веднага и, първо, напиши молба, че се отказваш от членството в комитета поради влошено здравословно състояние, а после съчини препоръка за мене! Ясно ли е?! И престани да ревеш. Знам, че сам нищо не можеш да измислиш, затова ще ти диктувам!

— Няма… — плахо се заинати Михаил Александрович.

— Няма ли? Аха! Значи е крайно време да си поговоря с ревностната почитателка на морала госпожа Грицацуева, дето сега сигурно подслушва зад вратата.

— Недей. И говори по-тихо, моля ти се…

— Сядай и пиши! Щом свърша работата, по чудодеен начин веднага ще оздравееш, а пък аз ще си подам оставката в знак на протест срещу сексуалния тормоз на Марлоу в извън работно време!

Аурата на М.А.Берлиоз въздъхна тежко:

— Обещаваш ли?

— Да!

— Закълни се в създателя си!

— Заклевам се!

— И помни, че в края на годината ще трябва да решавам дали да ти подновя договора — не се задоволи само с клетвата Михаил Александрович Берлиоз.

— Мишленце! — възропта срещу нахалството му Томи. — Ти май забрави, че само преди месец отказах два пъти по-голямата заплата в „Нова Земя“. Ония глупаци са готови и сега да ми я поднесат на тепсия. Само да им свирна и…

— Добре, добре. Беше с някакви си седемдесет и два процента по-висока. Нали трябва да съм сигурен… — още преди Томи да си отвори устата, той побърза да добави: — Ама и ти си една! Не разбираш от майтап! Кажи сега какво да пиша.

В молбата дебело се подчертаваше, че Михаил Александрович съвсем ненадейно и най-вече временно се е разболял от ангина пекторис. Всъщност Томи използва невежеството на шефа си и успя да го убеди, че пекторис означава „лека и по-слаба от полъх на зефир“. Но след това загубиха много време, защото М. А. Берлиоз дълго протестира срещу всяка похвала за Томи. Дори най-куртоазните от рода на „прилежна е в работата“ и „не си смуче палеца, когато пише“ му се струваха страшно пресилени.

Крайният резултат беше, че Томи получи препоръка, с която не можеше да кандидатства дори за място в детските ясли. Но, слава богу, тя си вадеше хляба пред очите на цялото общество, и всеки сам можеше да прецени колко струва тя. В комисията дори се получи малко усложнение. По време на събеседването в късния следобед Томи настоя нейната кандидатура изобщо да не се разглежда, а да я назначат за заместник на Берлиоз за срок от три дни, защото началникът й е отявлен хипохондрик и в понеделник ангината му несъмнено ще отшуми. Но председателят на изборната комисия Дон Жуан Тенорио, който за пръв път виждаше, така да се каже, на живо огнените черни очи и пълните алени устни на чипоносия дребосък, неочаквано се заинати, че комитетът се напълнил с мъже и от известно време кой знае защо всички в Библиотеката се надпреварват да погазват правата на жените. Той дотолкова се вживя в ролята си на войнстващ феминист, че без малко работата да се закучи.

За изненада на всички соломоновското решение едновременно, сякаш си бяха плюли в устата, предложиха другите двама кандидати — Херкулес и Марлоу. Набързо бе създадена нова длъжност на обществени начала — заместник-завеждащ връзките с обществото, — на която без всякакви конкурси и с пълно единодушие тутакси бе назначена водещата репортерка на „Втора Земя“ мис Джейн Хоуп.

Докато се носеше към необитаемия остров, Томи сериозно се замисли за новите си обществени задължения. Тя вече гледаше с други очи на заобикалящия я свят и той й се стори ужасно мръсен. Библиотеката бе затлачена с всевъзможни боклуци, които човек обикновено заобикаляше с досада, когато не беше заместник-завеждащ връзките с обществото на Комитета за опазване на околната среда. Другите двама новоизлюпени членове на комитета се извиниха с прекалена служебна заетост и отказаха протоколната среща с Робинзон. Те с удоволствие й предоставиха съмнителното удоволствие еднолично да представлява младото попълнение в редиците на оторизираните защитници на околната среда. Томи напълно им влезе в положението, защото при други обстоятелства несъмнено и тя, самата, щеше да рече майната му на стареца, дето си гледа кефа на необитаемия остров.

Разправията с Терминатора, а после и с Роки обаче продължи доста повече от очакваното. Прокуратурата изглежда имаше сериозни основания да пази свидетеля си. Между аванпоста, Сонк, Дон Жуан Тенорио и Робинзон започна толкова оживен диалог, а кръстосаните връзки така се преплитаха, та от множеството глупави въпроси и недоразумения някои комуникационни съоръжения май прегряха, защото по едно време на Томи й се стори, че чува протяжния вой на пожарникарските коли. В редките мигове, когато не крещеше наляво и надясно, тя мислено благославяше Настрадин ходжа за съвета, който й даде. Трудно извоюваният й кетап бе обърнат с червата навън от проверки, но в края на краищата стоически издържа на върховното изпитание.

Дребничката, бледолика фурия беше бясна, когато най-сетне цъфна пред очите на двамата старци. А те, сякаш ни лук яли, ни лук мирисали, бяха седнали да вечерят.

— Тъпанари!

— Моля?! — едва успя да преглътне хапката си почетният председател на Комитета за опазване на околната среда, зяпнал втрещен новата си сътрудничка.

— Не говоря на вас! Имам предвид ония идиоти, дето ви пазят, и най-вече началниците им, които умират да се правят на велики.

— Мило дете — благо й се усмихна Пакеекее, — защо не се успокоите и не седнете да хапнете с нас. Уверявам ви, че уважаемият ни домакин е истински магьосник. Иначе не мога да си обясня чудодейните способности, с които успява да приготви от недотам апетитните си синтетични продукти тези превъзходни постни ястия. Не се гневете, а им се насладете, мило създание. Те са същински мехлем за душата.

— Божичко! — възкликна Томи. — А само преди минута си мислех, че всички галантни мъже отдавна са измрели! Радвам се, че ви виждам отново, господин Пакеекее, и с удоволствие ще приема поканата ви.

Поотвикналият да общува с хората Робинзон изведнъж се разтърча и на масата се появи още един комплект от екзотичните му природосъобразни прибори за хранене. Той явно беше въодушевен от щедрите похвали на госта си, на когото с всеки изминал час все повече се възхищаваше, и направо зашеметен от обаянието на пръкналия се изневиделица нов заместник-завеждащ връзките с обществото:

— Просто трябваше да ми се обадите, мила госпожице — подхвърли той, когато се убеди, че Томи се е настанила удобно, — и с удоволствие щях да ви спестя цялата тупурдия.

Това й беше хубавото на Томи, че когато постигнеше набелязаната цел, тя мигновено забравяше преживените мъки:

— Опитах, господин Крузо, но се оказа, че вие, двамата, сте отрязани от света. Всеки път попадах на охраната ви.

— Правят го за благото на всички, приятелю — побърза да възпре възмущението на домакина старият шаман. — Нека да оставим уважаемия Сонк да си върши добрите дела. Та нали сам вие така му рекохте.

Сърцето на отшелника се стопли, че такъв мъдрец го нарича приятел и дори го цитира.

— Стига сме се занимавали с тях! — махна с ръка той. — Нека да отдадем заслуженото на нашата лъчезарна гостенка, която Дон Жуан Тенорио прекалено пестеливо описа. Радвам се, че си направихте труда да посетите стария глупак, за когото светът отдавна е забравил, очарователна госпожице.

— Не прекалявайте с любезността, председателю, защото ще си помисля, че наистина ме сваляте и може да се разсърдя. Нямам нищо против секса в работно време, но не позволявам на никого да си пъха носа или пък, не дай си боже, някои други работи в душата ми!

— Ех, че сте пиперлия ама! Защо не позволявате на стария отшелник да ви се възхищава отдалече?

— Да ми се възхищавате, може — великодушно се съгласи Томи. — Но я ми кажете тази ваша всеобхватна любезност разпростря ли се и върху господин Пакеекее? Дадохте ли му вече да вкуси от плода? Или сте го оставили на сухо?

Домакинът се сконфузи:

— Добре знаете, скъпа госпожице Хоуп, че през триста и шейсет дни в годината това е незаконно. Съжалявам много, Таоа, и ви уверявам, че ако зависеше от мен, на часа бих ви поднесъл късче от плода на последното изкушение!

— Простете ми за любопитството, приятелю, но толкова ли е важно човек да вкуси от този плод в Библиотеката? Нима имате потребност да залъгвате душите си плодове, дори да са родени от Дървото на Живота? Душата не е ли нещо по-възвишено?

Робинзон сериозно се замисли, а Томи професионално наостри уши.

— Сигурно сте прав, Таоа. Несъмнено душата е по-възвишена от сетивата — колебливо рече старият отшелник. — Но някои души, като моята например, обичат да усещат сладостите на живота. Тук не става дума за някакво изтънчено епикурейство. Просто има хора, които ценят дребните удоволствия. Плодът на дърво не само възвръща остротата на възприятията, но материализира и тялото, и ти дава възможност да усещаш истинския вкус на живота. Първото причастие с него е по-скоро промоция в несбъднатото ни битие… Макар по-прозаичните души да го смятат за наркотик.

— Разбирам ви напълно — силно се впечатли от речника и възгледите на някогашния моряк Таоа и тутакси си помисли, че този плод, покрай всичко останало, май върши работата и на няколко колежа. — Изобщо не съм искал да издигам душата си на някакъв пиедестал, приятелю. Съжалявам, че любопитството ми ви подведе. Уверявам ви, че и аз много обичам да се радвам на дребните удоволствия в живота.

Томи го изгледа с интерес. Мъдростта на стария шаман възстанови мира и спокойствието в отшелническата обител на Робинзон. Тя подробно разказа на Таоа за появата на Хък и странната му компания в Библиотеката, а домакинът му обеща, че ще натисне прокурора Сонк по-бързо да приключи с процеса, та Пакеекее час по-скоро да вкуси от плода.

После се оттеглиха да починат. Но на Томи изобщо не й се спеше. Само след миг колебание тя отскочи до склада на Робинзон. Беше малко страшничко, защото нощта хвърляше зловещи сенки на стобора, които сякаш играеха в някаква абсурдна пантомима. Стори й се, че вижда призрак, когато една бяла сянка на оградата й заприлича на стария Хогбен. Суеверно затвори очи, стисна ги здраво и след миг ги отвори. Привидението беше изчезнало. Сигурно близостта на голямото количество плод я караше да халюцинира. Та нали ония идиоти бяха блокирали подстъпите към острова и не даваха пиле да прехвръкне, камо ли пък цял Хогбен. Томи се вмъкна крадешком в склада и отмъкна порядъчно количество от плода на Дървото на Живота.

Щом се прибра, поднесе късче от него на Таоа в съня му. Старият шаман се размърда и протегна ръце към нея. Въпреки умората от тежкия трудов делник, силно впечатлена от възгледите му за живота, тя също си похапна от плода и го приласка в обятията си. В мига преди да му се отдаде напълно, Томи си представи следващата среща с Хък.