Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))

19. Откровението на Йоана

Най-после материалът за резервни човешки тела се пресече и замяза на сладолед. Старият Хогбен доволно потри ръце и взе да го бърка, за да бухне. Точно в три часа сутринта, когато бурята все още не бе утихнала, доскоро кроткият и благочестиво къкрещ казан на Майстора прекипя и Лоното на живота започна да бълва първите снежни човеци. Откакто героите от „Война и мир“ се изсипаха вкупом в Библиотеката, тя не познаваше такова стълпотворение. Бездушните марионетки бяха голи, валчести, болезнено бели и на зряла възраст. Мъжете — по на трийсет и три години, а жените — на двайсет и седем. Освалд наведе глава от срам. Господарят му танцуваше като бесен около казана, сякаш се канеше да изяде сърцето, черния дроб и далака на най-злия си враг. Този духовен канибал явно имаше нужда от освидетелстване.

В мига, когато Майстора полетя в кошчето за рециклиране на генетични отпадъци, старият Хогбен най-сетне усети прилив на сили. Чувството, че цялата власт в Библиотеката вече е в ръцете му, с един замах пропъди и последните следи от старческия маразъм, обзел го напоследък. И първата му мисъл бе мигом да лиши от разсъдък всички тия кретени, които си позволяваха да му се пречкат в краката. Едва сдържа порива си. Никога вече нямаше да допуска такива наивни грешки. Та нали идиотите затова са идиоти, защото винаги са щастливи. Лудите не могат да бъдат унизени. Побърканите никога не осъзнават, че са наказани. Смахнатите са недосегаеми. А той жадуваше всички да изпитат на гърба си и най-незначителния оттенък на божествения му гняв, всеки обертон на безумната му ярост, при това в пълно съзнание и изпънати във вечна стойка „Мирно!“ като снежни човеци край кортежа на Дядо Мраз. Така в перверзното му подсъзнание се роди гениалното прозрение.

И сега по волята хогбенова телата на все още бездушните снежни човеци, бълвани от нещастния казан, взеха да се редят в бойни карета — десет стройни редици по десет снежни човеци. Всяка нечетна центурия се формираше от сто мъже, а всяка четна — от сто жени. Но дори и най-опитното око трудно можеше да ги различи, защото вместо да им извайва вторичните полови белези, смахнатият демиург ги бе качил на скейбордове. Първите три центурии изчакаха да сформират кохорта и мълчаливо поеха в боен ред към града. Лицата им все така си оставаха озадачено безизразни, макар очите им да горяха като въглени и от топлината около тях по челата им да се образуваха концентрични кръгове. И нали никой досега не беше виждал снежни човеци да дефилират на скейбордове, вдървените им стойки напомняха по-скоро на паметници, тръгнали на поклонение. Но скоро празният амбалаж щеше да се напълни със съдържание, да се очовечи и да изпита истинска болка, защото по волята на Хогбен снежните марионетки се бяха надигнали от Лоното на живота да търсят душите си в Библиотеката…

В четири часа кохортите станаха десет и образуваха първия легион. Щом той стъпи на централния булевард, паважът не издържа и се материализира под тежестта им на цяла педя дълбочина, а ролерите отчетливо и ритмично взеха да потропват по жълтите павета, сякаш снежните пълчища скандираха: „Хог-бен! Хог-бен! Хог-бен!“.

Скапаните от умора тинейджъри от близката дискотека тутакси се разсъниха. Клетите хлапета решиха, че подопечните на ексцентричния промишлен министър на Библиотеката мосьо Кандид репетират постмодернистична версия на „Стената“ на „Пинк Флойд“, и наизлязоха на тротоара с надеждата, че ще ги включат в миманса, но бързо бяха натирени обратно от снежната лавина. На дечурлигата изобщо не им влизаше в работата да си тикат носовете в игрите на възрастните. Пък и бяха твърде млади, та сред тях да има подходящи души за авангарда на Хогбен.

Първата жертва по призвание стана Фауст. Безсъницата бе измъкнала съвестния митничар от леглото по никое време, защото още не можеше да преглътне последните удари на съдбата. На път за градския парк той мимоходом забеляза, че отшумяващата буря толкова грижливо бе помела, измила и освежила булеварда, че той бе станал приятен за разходка.

Челната кохорта от снежни камикадзе някак пренебрежително го подмина и митничарят се зазяпа в странното карнавално шествие. Кой знае защо в неговия вестник не пишеше нищо за този парад. Липсата на традиционните пищни костюми обаче го смути и Фауст реши, че сигурно в Лоното на живота пак правят профилактика. Твърде безлични бяха маршируващите тела и някак прекалено апатични дори за ширещата се бездуховност в Библиотеката. Изглежда слуховете, че нещо не е наред в Лоното на живота, щяха да се потвърдят. Сигурно се е наложило да изкарат материала от склада малко да се проветри. Как иначе човек можеше да си обясни тази тленна навалица в Библиотеката?

Драмата се развихри, когато го наближи втората кохорта. Митничарят, естествено, не подозираше, че там са бездушните новоизлюпени тела на по-първите държавни чиновници. Внезапно един снежен човек от края на деветата редица наруши строя и се втурна към него с явно враждебни намерения. И душата на Фауст отпраши като заек. Потропващите по паважа скейбордове вече му звучаха като барабанен ек и, докато търчеше като обезумял, злочестият митничар машинално си припомни репликата в четвърто действие на втората част от собствената му трагедия: „Война ли почва пак? Как странно и зловещо звучи за мъдрия човек!“

Гонитбата се проточи доста, защото ужасът подтикваше душата му да галопира като фаворит на мафията на кралските конни надбягвания в Аскот, но затова пък снежният човек на скейборда изобщо не се уморяваше. Фауст инстинктивно бе отпрашил към Лоното на живота, воден от мисълта, че преди безславно да предаде богу дух, непременно трябва да засвидетелства любовта си към Маргарита. Клетата убийца на тяхното дете го бе пренебрегнала в Библиотеката за сметка на Майстора и досега той така и не бе намерил сили да си изяснят отношенията.

Стълбището към подземието го принуди да намали темпото, за да не се пребие. Утъпканата от хиляди снежни човеци заледена пъртина сред разпиления човешки материал изигра зла шега и на преследвача и на преследвания. Клетата митничарска душа се подхлъзна и тупна по задник. Снежният човек се стовари като лавина върху нея, но докато лакомо я поглъщаше, залитна, тромаво се строполи и дълго се въргаля по ледената пързалка. Накрая тялото на новоизлюпения снежен Фауст не издържа на изпитанието и миг преди да се търкулне в Лоното на живота, се разчлени на две кълба. С последните остатъци от волята си по-малкото се озърна. Нищо страшно не беше се случило. Само дето на погълнатата душа й беше малко студено в ледената обител, но тя не жадуваше за топлина, защото вече бе загубила всичките си желания. Главата се търкаля още малко по инерция и се озова в нозете на окованата душа на Маргарита. Въглените, дето й служеха за очи, като че ли за миг припламнаха, когато кълбовидното туловище се дотъркули само на педя от главата, но това си беше чиста илюзия, защото по-скоро кладата под казана направи опит да се огледа в бездната зад черната жарава. И намерилият душевен покой Фауст стана неволен свидетел как демиургът режисира Апокалипсиса.

Старият Хогбен бе навлякъл дълга до нозете бяла роба, препасана чак до гърдите с широк златен пояс. Снежнобялата му коса бе привързана през челото със златна лента, но изпосталялата му брада се развяваше свободно. Библейските атрибути, добре познати и в медицинската практика, му придаваха вид на Соломон, Франкенщайн и Уили Нелсън едновременно. Докато хвърляше седмата и последна звезда в кладата под казана, което си беше ритуална безсмислица, защото вечният огън няма нужда от подклаждане, Хогбен си мърмореше:

— На оногова, който побеждава, ще дам да яде от Дървото на Живота… и той няма да бъде повреден от втората смърт… защото ще си похапне от съкровената манна, и ще му дам бяло камъче, и на камъчето ще бъде написано ново име, що никой не знае… и ще го направя стълб в храма… и ще му дам да седне с Мене на Моя престол…

Внезапно той изруга и прекъсна церемонията, защото казанът му прошепна, че материалът за арийци в склада свършва. Нищо! Засега на тия идиоти им стигаха деветстотин и шейсет милиона снежни нацисти. По-късно щеше да изпрати на арената и черните, и жълтите, и червените ескадрони. В очите му лумна пламък и, като взе да си тананика: „Ах, летете ескадрони, в устрема ви милиони погледи са приковани със надежда и любов…“, Хогбен бързо се захвана да майстори бездушните предводителите на своите пълчища.

Хък и лъвицата извая с лекота и за разлика от снежната тълпа ги направи почти съвършени, само дето телата им бяха пълни с очи — и отпред, и отзад. Но драконът кой знае защо не се получаваше. Първия път се пръкна някакво многооко теле. Демиургът се ядоса, с неподозирана сила го запрати в казана и опита отново. Този път изскочи по-едро добиче, но пак си беше кротко теле — с големи, влажни, добродушни очи на челото и на тила. Хогбен махна с ръка. Нямаше време повече да се занимава с този холографен идиот. Той се загледа в свелия поглед папагал. Освалд му се стори някак мекушав и прекалено театрален. Набързо скалъпи един орел.

Беше време да извади семейния сервиз. В първия миг се облещи, защото златните чаши бяха само шест, но после се сети, че седмата е във фризера му на Земята. Пъхна средния си пръст в една вдлъбнатина в стената и вратата на тайника се отвори с провлечено скърцане. Кристалната кана в утробата на скривалището беше пълна догоре с тамян. Помириса го, защото все пак беше на няколко хиляди години. Естествено, на тамяна нищо му нямаше. Побърза да напълни чашите и върна каната обратно, а тя пак си беше пълна догоре. После поднесе четири от чашите на своите марионетки, а с петата вдигна тост:

— На Оногова, Който седи на престола, и на Агнеца — благословение и чест, слава и владичество вовеки веков.

И четирите животни отпиха и казаха: „Амин“.

Хогбен не пи. Той се озърна, защото скоро щяха да му потрябват още трима ангели. По съвместителство сам би могъл да изпълни ролята на седмия ангел, но се нуждаеше поне от още двама актьори за поддържащите роли. Погледът му се спря на Маргарита и набеденият Фелини на Апокалипсиса доволно се ухили. Отредената й роля бе такава, че нямаше нужда да сваля оковите от душата й.

Той поднесе чашата до побелелите й устни, като внимаваше да не разлива ценната течност, и насила я накара да пие. Без да дойде в съзнание, Маргарита рече: „Амин“.

Едва тогава съзря разчлененото тяло на снежния Фауст и, като срита туловището, изрева:

— Ти какво си се излегнал тука като някой търтей, бе!

Силата на ритника му се оказа дозирана до грам за изящния карамбол. Голямата топка се търкулна по божествената билярдна маса, чукна се в стената, отскочи и се насочи право към по-малката. И ето, че снежният човек пак беше съчленен. Фауст тутакси се изправи като оловен войник и зае стойка „мирно“.

— Я изпий това веднага! — кресна му Хогбен.

И Фауст послушно изпи тамяна, и рече: „Амин“.

Тогава Хогбен подскочи три пъти и свирна с уста. Бавно и с достойнство покрай изправения му труп от стената се измъкна изчезналият кивот. Собственикът на най-издирваният ковчег в човешката история свали холографния бандерол „Скрижали. Акцизът платен“, отвори капака, извади тежката, подвързана с платинени корици, гравирана със злато, обкантена със сребърен обков и запечатана със седем печата „Инструкция за експлоатация и ремонт на Лоното на живота“ и строи шестимата си помощници пред нея.

Марионетката на Хък тутакси пое ролята на Агнеца и сне един от седемте печата. И от казана изскочи бял кон. Снежният Фауст го яхна с лък в ръка и даден му бе венец; и той излезе от подземието като победител. Но част от душата му остана, мигом й израснаха криле и тя стана ангел.

Когато Агнецът сне втория печат, от казана се пръкна риж кон и снежната лъвица се метна на гърба му; и на ездача му бе дадено да отнеме мира в Библиотеката_, и даден му бе голям меч_. А ангелското й подобие се нареди до Фауст.

Щом падна третият печат, казанът избълва вран кон и върху него се озова Маргарита с везни в ръка. А ангелите станаха трима.

Разкъсването на четвъртия печат роди сив кон и ездачът му вече не се казваше Хък; името му беше смърт; и адът следваше подире му. Диригентът огледа набъбващия ангелски хор край казана и видимо остана доволен.

Той собственоръчно свали петия печат. Снежният орел кацна на гърба на телето и глупаво се заоглежда, сякаш не беше символ на войнската доблест, а петелът от Бременските музиканти. Наложи се Хогбен да потупа добичето под него по охранения задник, та да вървят на бойното поле. И ангелогласните певци сформираха септет.

Щом Хогбен сне шестия печат, стана голям трус и неутронното слънце стана черно като струнено вретище; и месечината стана като кръв; звездите пък небесни нападаха в Библиотеката, както смоковница, разлюляна от силен вятър, хвърля незрелите си смокини; и небето се дръпна и се нави като свитък; и всяка планина и остров се отместиха от местата си… В този момент деветстотин и шейсет милиона снежни човеци откриха, завладяха и поробиха душите си; и сложиха печат върху челата на рабите Хогбенови и Тоя, Който седеше на престола, се всели в тях; и те никога вече нямаше да огладнеят, нито да ожаднеят; тях нямаше да ги види неутронното слънце и никакъв пек, защото Агнецът щеше да ги пасе и да ги води на живи извори водни, и старият Хогбен щеше да отрие всяка сълза от очите им.

Седмият печат падна и настана гробна тишина. Дори Златната рибка в своето стъклено море престана да шава.

Тогава публиката се размърда.

Никой не беше я съзрял, пък и изобщо нямаше как да я види, защото двайсет и четирите старци, насядали с прибрани крака около казана, бяха нетленни и бездушни — и телата им, ако тахионната им опаковка можеше да се оприличи на тела, и душите им или онова, което играеше ролята на душа, и цялото им битие бяха чиста, неподправена енергия.

— Играеш ли си? — риторично попита първият старец.

— Играе си. Какво друго му остава, освен да си играе. Нали това му е работата — отвърна вторият старец.

Останалите двайсет и двама оживено закимаха, проявявайки разбиране. Спектакълът можеше да продължи.

Хогбен раздаде на ангелите тръби. И първият Ангел затръби. И от небето над Библиотеката се изсипа град и огън, смесени с кръв, и трета част от дърветата в Резервата на таласъмите изгоря и всичката зелена трева в Армагедон се изпепели. И по героите, които имаха белега на звяра и се покланяха на образа му, се появиха лоши и люти струпеи. И пехотата от двете страни на бойното поле се втурна в първия бой. Снежната лавина се предвождаше от многооката Ана-Мария на риж кон и с меч в ръка. Защитниците на Библиотеката пък се оглавяваха от новия член на Комитета за опазване на околната среда Херкулес, който мимоходом си скубеше косите колко работи ще им отвори лудостта на Хогбен, докато възстановят екологичното равновесие в Библиотеката. Душата на Херкулес бе оцеляла, защото с лекота бе откъснала главата на връхлетелия я снежен човек. Наистина пехотата не беше от най-престижните родове войски, та Крали Марко и Ланселот се бяха спешили и притекли на помощ. Сега те яко се бъхтеха един друг. Тил Ойленшпигел и Фанфан Лалето пък, като по-хитри, се дебнеха сред пооредялата от пожара растителност. Изобщо бяха се изправили брат срещу брата и герой срещу героя. А в Библиотеката имаше предостатъчно герои и за двете армии. И пламна люта битка, и всички мимоходом се разкайваха, дето бяха рушили, крали, убивали и изнасилвали толкова много, че греховете им биха могли да запълнят сто хиляди оплаквателни книги в която и да е верига от държавни магазини.

Затръби и вторият Ангел. И като че голямата планина, пламнала в огън, се срина в морето; и трета част от морето стана на кръв; и умря трета част от морските твари. Чудовището от Лох Нес успя да спаси останалите. И Фауст на бял кон и с лък в ръка поведе снежните егери на Вълшебния стрелец в атака срещу планинските стрелци на Вилмелм Тел. Швейцарецът беше оцелял само защото отлично владееше прийомите на горския бой. Когато улучи връхлитащия снежен човек между очите и видя, че той не пада мъртъв, хитрецът хукна към най-гъстата част на гората, а преследвачът му си хлопна главата в един клон, разчлени се и загуби всичките си желания. И небето над Армагедон се изпълни с облаци от стрели. И всички горски стрелци, дори благочестивият Робин Худ и славната му дружина от Шеруудската гора, се разкайваха за греховете си пред лицето на смъртта.

Затръби и третият Ангел. И от небето падна голяма звезда, горяща като светило, и изпари трета част от реките и водните извори, и те станаха на кръв. И Хилядата очи на д-р Мабузе се опълчиха срещу Сенките на забравените прадеди. И се изправиха лице в лице Сандокан и сър Хенри Морган. И се надигнаха червените срещу зелените барети, и Бялата срещу Червената роза. И всички легендарни убийци от КГБ задебнаха митичните си колеги от ЦРУ, организирали дузината атентати срещу Фидел Кастро. А предводителката на снежните човеци Маргарита отмерваше на везните безбройните им грехове и отдаваше всекиму заслуженото. И, докато се млатеха, грешниците обилно си посипваха главите с прах и пепел за вземане на отпечатъци от пръсти.

Затръби и четвъртият Ангел. И биде ударена трета част от неутронното слънце, трета част от месечината и трета част от звездите, за да потъмнее третата им част, та третата част на деня, както и на нощта, да не свети. И силна жега опари и двете воюващи страни и без малко да опърли крилете на снежния орел Освалд. Само на Кагемуша и Йосарян нищо им нямаше. Ала пострадаха покритите с легендарна слава летци, които през Втората световна война изсипаха бомбите над Лондон, Дрезден и София и погубиха много мирни люде. И противовъздушната отбрана яко си изпати. Огненото възмездие го отнесоха най-вече митичните кавалери на ордени, дето свалиха южнокорейския граждански самолет над Русия по време на Студената война. Дори Крилатите маймуни от Оз, Чир и останалите врабчета на Радичков, и героите от „Топ гън“ не бяха спокойни, защото имаха много грехове и, докато пикираха на заден ход, се изповядваха на поразия.

В това време дипломатическата совалка на местния Кисинджър Даг Хамаршолд приключи. Речният свят се обяви за ненамеса и изпрати наблюдатели. И над Армагедон закръжи летящата мечта на граф Цепелин, а Йеронимус Бош и Алфред Дюрер внимателно следяха от илюминаторите дали бойните действия съответстват на техните сюжети.

Затръби и петият Ангел. И звезда падна от небето, и отвори кладенеца на бездната в Библиотеката_; и излезе дим от кладенеца като дим от голяма пещ; слънцето и въздухът потъмняха и от дима излязоха скакалци. Приличаха на коне, стегнати за война. На главите им имаше златоподобни венци, а лицата им бяха като лица човешки. Имаха коси като косите на жени, а зъбите им бяха като на лъвове. Имаха брони като брони от желязо. Шумът пък на крилете им бе като шум от колесници с много коне, кога тичат на война. Имаха опашки като у скорпии, а на опашките им имаше жила._ И ги предвождаше холографният дракон, който сега не беше холографен, ами най-обикновено хвъркато теле от божествен сняг. И оцелелите ловци от Библиотеката прехапаха езиците си от болка. И егерите от „Лучия ди Ламермур“, воглаве с Диана, единственото езическо божество, направило си труда да слезе от пантеона сред обикновените герои, и Папагено, придружаван от трите дами на Царицата на нощта, вещи в избиването на гигантски змии, и траперите от американската прерия, начело с Поразяващата ръка, и носителите на седем „Оскара“ за сафари, участвали в „Отвъд Африка“, и преследвачите на Кинг Конг, всички се втурнаха срещу тази напаст божия, жадни за невижданите ловни трофеи, и всички, с изключение на Диана, скришом, под носа си, се разкайваха за своите кръвнишки, греховни и плътски помисли.

И шестият Ангел затръби. И пресъхна голямата река и останаха на сухо три нечисти духа, подобни на жаби, и по принуда_ тръгнаха към царете на Библиотеката и на цялата вселена да ги събират на война_. Броят на конните войски вече беше станал двеста милиона. И ги водеше многоокия Хък, който се бе погрижил да екипира войните си. И ездачите им бяха облечени в брони, огнени, хиацинтови и жупелни; главите на конете бяха като глави на лъвове, и от устата им излизаше огън, дим и жупел. От тия три язви — огън, дим и жупел, излизащи от устата им, умря третината от героите; защото тяхната сила беше в устата им, а опашките им — прилични на змии, имаха глави, с които пакостяха. И останалите герои, които не загинаха от тия поразии, предвождани от най-славните рицари в Библиотеката — Дон Кихот, крал Артур и Иля Муромец, — като се покайваха за делата си, смело им се противопоставиха.