Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))

4. Истории от „Флийт Стрийт“

— Томи, материалът ти е безобразен. Нима си въобразяваш, че мога да го пусна в такъв вид? Това да не ти е „Добро настроение“! „Втора Земя“ е сериозен вестник. Най-сериозният! Официозът! Съзнаваш ли какво означава това? В този ранен час хубавата ти главичка може ли да смели факта, че си удостоена да се трудиш в о-фи-ци-оз!

Сутрин, пък и през по-голямата част от трудовия делник, Михаил Александрович не можеше да понася колегите си и най-вече Джейн Хоуп или, иначе казано, Томи. Макар като повечето щатни сътрудници на редакцията (с изключение на ония гадняри — легендарните) и тя да си имаше номинален създател, Томи беше израсла като кръгло сираче и до дванайсетгодишна възраст не знаеше дали е момче или момиче, но общо взето беше сигурна, че е момче и се държеше като такова.

— Много те моля, Михаил Александрович, не се прави на по-глупав, отколкото си, защото изобщо не мога да си представя, че има накъде повече да оглупяваш. Достатъчно ми пуши главата от жестокото издевателство да прозра какво се крие зад мълчанието на адвоката и официалното заявление на пресаташето на дон Санчо Панса, та изобщо нямам никакво намерение да те слушам. Като не ти харесва материалът ми, напиши си го сам! Може пък да доживея мига, когато ще прочета нещо, подписано от М.А.Берлиоз. Нямам предвид някой донос, разбира се.

И до ден днешен, когато Томи се ядосаше, а благодарение на Михаил Александрович това се случваше почти всеки ден, колегите й проклинаха достопочтения натурализиран англичанин доктор Шмидт, който на времето случайно, само по един единствен външен полов белег, с лека ръка определи пола й, с което, разбира се, обърка живота на много хора и преди всичко нейния. И най-много кълнеше смахнатия доктор самият М.А.Берлиоз. През целия си съзнателен живот, пък и след това, Михаил Александрович не бе съчинил нито един ред собственоръчно. Откакто се помнеше, той бе председател или поне секретар на разни литературни и журналистически сдружения, но преди всичко — редактор. М.А.Берлиоз можеше да редактира всичко: от упътване за приготвяне на консервирана пилешка супа на прах до Шекспир. Само Томи му се опъваше. Михаил Александрович се успокояваше с факта, че нея никой не може да я редактира. Нито пък да й затвори устата!

— Добре, госпожице Хоуп…

— Хич не ми се прави на началник, Мишленце, защото ей сега ще кажа на секретарката ти къде са те видели да скиташ снощи!

Оголялото теме, скрито зад аурата на ниския и охранен председател на МАССОЛИТ, се изпоти от притеснение, и той се почеса по нетленния врат, където изпитваше постоянна атавистична болка.

— Чакай малко, Томи. Така не е честно. Нали ми обеща, че никога няма да намесваме личния си живот в службата?

Ето затова Томи мразеше да дава обещания за каквото и да било, защото после винаги ги изпълняваше.

— Добре, Михаил Александрович — преглътна тя горчивия хап. — Сключваме мир за пет минути. През това време можеш да правиш с мен каквото си поискаш.

— Само пет минути ли ми даваш, Томи? — почти проплака М.А.Берлиоз.

— Само пет!

— Добре тогава. Да се захващаме за работа. Хм!… Дай да видим, първо, защо си обожествила този Хогбен? Знаеш, че ги мразя тия фантасмагории.

— Та той идва от Нищото, Михаил Александрович. Разбираш ли?! От-ни-що-то, както ти обичаш членоразделно да се изразяваш. Та това е сензация! И тя ще вдигне рейтинга на нашия вестник до небесата!

— Глупости на търкалета. Човекът си идва от Земята, както си му е редът. Стига с тия твои измишльотини!

— Да, но на Земята са го пратили от Нищото.

— Той така твърди, ама ще видим… — дълбокомислено рече Михаил Александрович, което по времето, когато той се бе подвизавал на Земята, означаваше, че мястото на този самозванец е в Сибир и точка по въпроса!

— Ще се съглася с тебе, Михаил Александрович, ако ми посочиш друг случай, когато някой е дошъл от Земята при нас само временно и смята да се връща обратно.

— Хм! — рече шефът на Томи и се умълча. Той беше направил справка в архива и за миг се поблазни да блесне пред Томи като спомене за Еней и Полукс, но те само фиктивно се бяха връщали на Земята. За легендарните обитатели на Библиотеката винаги съществуваше някаква вероятност наистина да са принадлежали към човешкия род, а никак не му се щеше да започва софистичен спор с Томи-Джейн Хоуп за чистотата на расата.

— Пет минути, Михаил Александрович. Напомням ти, че имаш само пет минути и вече пропиля половината от тях.

— Не ме притискай, Томи! Мисля!…

— Човек ще си помисли, че не трамвай ти е отрязал главата, а чавка ти е изпила ума, Михаил Александрович.

— Томи!!!

— Добре-добре. Млъквам. Ще се помъча да изтрая някак, докато душевният ти напън роди нещо. И гледай този път да е по-голямо и не много извито…

Притеснена, че фаталният срок изтича, месестата аура на М.А.Берлиоз взе да почервенява от напрежение. Глупавият му навик да се прави, че наистина може да измисли нещо, беше вбесил на времето дори създателя му — Михаил Афанасиевич Булгаков — и той го уби на трамвайните релси по линията Ермолаевская-Бронная. Все пак истинската причина за ранната кончина на Михаил Александрович беше малко по-друга. Той с цялото си същество отказваше да приеме, че Христос наистина е съществувал и постоянно се пречкаше в краката на създателя си, като разваляше сюжета на неговия роман. И главата му се търкулна под трамвайната мотриса.

— А защо си пренебрегнала вероятността този Хогбен да е измислен? Той сигурно е един от нас, ама се прави на важен! — изпъшка М.А.Берлиоз.

— Пфу! Това мъниче ли успя да измътиш? Та нали още на митницата са го проверявали. В никоя библиотека на Земята няма и помен от него. Той наистина има измислени роднини, но аз направо изядох с парцалите досието на създателя им — някой си Хенри Катнър. Съсипах се да знаеш, защото тоя мерзавец е ползвал още пет псевдонима: Луис Паджет, Лорънс О’Донъл, Кейт Хамънд, Келвин Кент и Пол Едмъндс. Но във всичките им писания се споменават само шантавите роднини на Хогбен. Явно той е бил познат на Картър и му е послужил за прототип на цялата менажерия.

Тъй като Михаил Александрович изобщо не беше чувал за тоя завеян тип с петте псевдонима, се налагаше да приеме на доверие резултатите от журналистическото проучване на Томи. Ама Михаил Александрович Берлиоз нямаше порочния навик да се доверява на подчинените си, затова попита:

— Сигурна ли си?

— Мишленце, времето ти изтече и понеже с последния си въпрос ме обиди, отивам при секретарката ти.

— Томи! — този път наистина проплака М.А.Берлиоз.

Аурата на дребничката, чипоноса и бледолика фурия с огнени черни очи и пълни, алени устни хукна към вратата, но се заблъска в многобройните кресла, масички, вазички и лампиони, с които безвкусния душевен мир на Михаил Александрович бе претрупал кабинета. При всеки досег с Томи обаче те се превръщаха в цветя, храсти и дървета, защото душата й се чувстваше у дома само сред природата.

— Томи, върни се! — в пристъп на отчаяние изрева Михаил Александрович. — Нямаш право да постъпваш така с мен.

— Само ако ми уредиш десетминутна среща с шефа на Библиотеката, Мишленце.

— Чакай малко. Тая щуротия откъде ти хрумна пък сега?

— Шефе, я си напъни мозъчето и си спомни как се казва прокурорът, на когото снощи официално обявиха, че са прехвърлили делото Хогбен?

— Та нормален човек може ли да го запомни. Някакъв китаец беше… Сун? Сен?

— Сонк, шефе. Името му е Сонк.

— Е, добре де. Нека да е Сонк. И какво от това? Всичко е въпрос на транскрипция.

— А фамилията му да се сещаш случайно?

— Сигурно е Ят! — гордо блесна с дълбоките си познания по новата китайска история М. А. Берлиоз.

— Шефе?! — проплака Томи, отчаяна от тъпотията на началника си.

— Чакай малко! Сетих се! Жълтата преса тая сутрин го нарече Шантавия… Сонк. Ама че работа. Наистина беше Сонк, защото си помислих: „Гледай ги тия тъпанари! Една транскрипция на китайско име не могат да направят като хората! За Сун Ятсен не са чували, а вестникари тръгнали да стават!“

— Ама твоя Сун Ятсен не е измислен…

— Не ме прекъсвай, моля ти се! „А отгоре на всичко тоя Сун Ятсен изобщо не е измислен и няма какво да търси при нас!“ — тържествено завърши да се самоцитира М. А. Берлиоз.

Жизнерадостната аура на Томи съвсем помръкна и тя мислено се хвана за главата:

— Не знам кои са по-големи тъпанари, Михаил Александрович! Тези, дето списват жълтите вестници, или онези, дето ги четат! Шефеее, шефе… Фамилията на прокурора е Хогбен и назрява скандал. Преди малко Дружеството за защита на правата на героя излезе с декларация…

— Кво, кво?

— Престани да квачиш като някоя квачка, шефе, ами вземи, че ми уреди среща с Големия шеф. Иначе отивам при секретарката ти…

— Недей да ме притискаш така, Томи…

— Това е положението, Мишленце. Избирай с кого искаш да се имаш работа. С началството или със секретарката си?

Дилемата пред Михаил Александрович беше ужасна. Той така и не случи на жени и на началници. Съдбата му отреди да живее на Земята под властта на Сталин, а тук трябваше да изпълнява повелите на Хамлет. От трън та на глог! Но секретарката му май беше по-страшна и от двамата.

— Само това не искай от мен, Томи — удари го мазно-мазно на молба Михаил Александрович.

— Че аз да не го искам от теб. Ако чакам ти да ми уредиш среща с началството, ще си умра стара мома бе, Мишленце. Просто помоли твоето безценно съкровище — секретарката си. Тя знае как стават тия работи. Снощи е била на представлението в една ложа с домашната прислужница на госпожа Офелия.

— Томи, има ли нещо, което да не знаеш? — възкликна Михаил Александрович, очарован, че огромната отговорност се прехвърли на могъщите плещи на секретарката му.

— Да. Не знам кога ще ти дойде акълът, Михаил Александрович!

— Добре. Значи уредихме този въпрос. Сега…

— Не вярвам — сериозно рече Томи. — Според мен, Михаил Александрович, на тебе акълът ти никога няма да дойде, защото…

— Не се заяждай, Томи! Имах предвид смахнатата ти идея за интервю с началството! Сега, като си помисля, идеята ти не е чак толкова лоша. По този начин, както се казва, ще получим безплатни инструкции каква линия да поддържаме в този, признавам, заплетен случай.

— Как каква линия, Михаил Александрович? Всеки вестник, дори и официоз да е, може да поддържа само една линия. Истината, Михаил Александрович! Голата истина, каквато и да е тя. Без всякакви задни мисли!

— Не и официозът, Томи — заплува Михаил Александрович в свои води. — Ти си още твърде зелена и не ги разбираш тия работи. Официозът затова се нарича официоз, защото трябва да поддържа официалната линия, миличка. Началството винаги има задни, пардон… скрити мисли, които формират официалната политика и затова е много опасно да се отклоняваш от официалната политика, защото може да се натъкнеш именно на някоя задна мисъл. Пфу! Пепел ми на устата. Видя ли как ме обърка с тия твои задни мисли! Скритите мисли на началството са работа на самото началство, Томи. А нашата работа е да се научим да ги четем. И това е изкуство, Томи. Ама ти си още много далеч от истинското изкуство!

— А истината? Къде остана истината, Михаил Александрович? Нали нашият дълг е да не позволяваме на управляващите да си играят игричките на тъмно.

— Истината, Томи, — взе да шепне М. А. Берлиоз — излиза наяве едва когато сменят началството. И тогава тя временно се превръща в официалната линия.

— Ами, ако се окаже, че в момента сменят началството, тогава какво ще правим, Михаил Александрович? Не ти ли се струва, че станаха много Хогбеновците в Библиотеката?

Шефът й си глътна езика и само липсата на материално гърло го спаси от задушаване.

— Томи… Какво криеш от мен? Ах ти, малка мръснице! Веднага си признай! Криеш нещо, нали? Знаех си аз, че отдавна ламтиш за поста ми…

— Не се тревожи толкова, Михаил Александрович. Това са само предположения — ухили се Томи, доволна, че натри носа на шефа. — Нали знаеш, че онзи германски дървеняк Йозеф К. си пада по мен и тайничко ми прошепна, че неговият клиент съвсем сериозно се смята за бог. Не от онези в резервата, а истински бог! С една дума, той създал нашите създатели, разбираш ли?

— Трябва да е луд! — изпъшка М.А.Берлиоз и аурата му се сви до неузнаваемост.

— Луд-луд, ама онзи Хогбен — не прокурорът, а подсъдимият — миналата седмица е поправил аварийното захранване на Цеха за рециклиране на герои. Представяш ли си? От миличкия Херкулес насам кой ли не е опитвал да стори този подвиг, но никой не успя да се справи. Тази работа се оказа по-трудна дори от почистването на Авгиевите обори. А твоичкият Хогбен, дето бил простичък човечец от Земята, който погрешно е попаднал при нас, само за три дни оправи захранването! Какво ще кажеш, а? Говори се, че сега ще премахват всички ограничения и рециклирането на демодираните герои пак ще тръгне с пълна пара. Май настъпват нови времена, мишленце, и техният вестител е твоичкият Хогбен!

Михаил Александрович пак хлъцна и едва не се задуши, но все пак успя да проплаче.

— Моля ти се, Томи, само не го наричай моичкият…

Тази сутрин с традиционната порция клюки на Томи, можеше да се задави дори и онзи лакомник, шефът на охраната Портос. Толкова много и ужасни бяха тия фрапиращи новости, които рушаха устоите на иначе добре подредения живот на М. А. Берлиоз.

— И това не е всичко, Михаил Александрович. Сега се хвани здраво за стола, за да не паднеш. Онзи странен тип, прокурорският свидетел Пакеекее, ми намекна, че може би лично братът на господин Хогбен е създал Библиотеката, ама аз не вярвам, да знаеш. Вече ти казах, че този негов брат е измислен. Освен ако… — поклати хубавата си главичка Томи. — Освен ако и той е имал прототип на Земята. Но така или иначе, шефе, ако не е бог, то тоя Хогбен може да се окаже брат на бог, което е почти едно и също, нали?

Михаил Александрович не й отговори. Душата му се беше свила до мизерните размери на грахово зрънце и аурата й вече едва-едва се забелязваше. Томи беше милозлива по природа и му влезе в положението:

— Ама стегни се малко бе, Мишленце! Голямо шубе те гони, а? Страх те е, когато атовете се ритат, и ти да не изядеш някоя подкова. Няма нищо страшно, шефе! Докато Съдът на честта не се произнесе, всички сме в безопасност. Освен ако този Хогбен наистина е бог… Но и тогава все ще му намерим колая. Та нали резерватът е пълен с цяла сюрия земни богове. И какво? Живеят си там и никому не пречат. Виж, ако се окаже, че въпросният Хогбен е роднина на създателя на нашия свят, тогава ще му мислим. Но, в края на краищата, какво толкова може да ни се случи? Най-много да ни рециклират. Ама нали и децата знаят, че рано или късно това ни чака. Какво да се прави? Съдба… Сигурно и Хамлет не е вечен. Кой го знае? Пък даже и да е вечен, то си е негов проблем. Всички не можем да бъдем вечни, я! Нали тогава ще се наложи да затворят Цеха за рециклиране и сума народ ще остане без работа. Все пак трябва по-философски да гледаме на живота! Нали така, Михаил Александрович? Ти си ме учил.

М. А. Берлиоз наистина учеше другите, но той, самият, мразеше да гледа философски на живота. Все пак думите на Томи малко го поуспокоиха и аурата му взе да възвръща помпозната си форма и големина. И тази метаморфоза успя съвсем навреме, защото в кабинета нахлу секретарката му. Емоционалната власт на мадам Грицацуева над шефа мигом преобрази чиновническата обител в натруфен будоар.

По волята на създателите си секретарката на шефа беше вдовица по рождение. И оттогава целият й живот бе обзет от едно стремление — да се омъжи повторно. Но за жалост й бе отредено да живее дълго в грях. Поне до Страшния съд. Защото чистата, могъща и безукорна линия на живота й започваше, както му е редът, от сгъвката на дланта, но не стигаше като при другите хора някъде до края на китката, а продължаваше по месестата й белоснежна ръка, за да завърши чак при любвеобилното сърце под пищния бюст. С една дума, тя беше знойная женщина — мечта поета. Но Михаил Александрович Берлиоз си беше истински поет и по душа, и по длъжност. Затова той кротко подхранваше стремленията на мадам Грицацуева, но категорично отказваше да надене прозаичния брачен хомот. И сега потенциалният жених с нескрита любов изслуша чуруликането на деветдесеткилограмовото си славейче.

— Михаил Александрович, току-що научих, че на границата са задържали сина на онзи Хогбен, дето пристигна преди няколко дни с цветнокожия си прислужник. Чухте ли? Снощи обявиха, че полинезиецът щял да бъде главният свидетел на прокурора, сиреч на нашия Хогбен. Казват, че този, другият, младият Хогбен пътувал като същински арабски принц — с цялата си свита от домашни любимци и голям товар злато.

Томи изхвърча като стрела и тутакси се озова до вратата, където благоприличието й я задържа за миг:

— Няма как! Аз хуквам, Михаил Александрович. После ще прегледаме отново материала, миличък. И без това сигурно ще се наложи да го допиша.

Ошашавен от това Хогбеново стълпотворение, Михаил Александрович изобщо не реагира, но могъщата аура на мадам Грицацуева се изчерви от възмущение. Щом Томи офейка, тя нежно го скастри:

— Защо позволяваш на тази фръцла да те нарича миличък, Мишленце?

— Аз… Такова…

— Ти си началник, миличък! Забрани й!