В мига, когато душата на дон Франсиско Ореляно потъна в небитието, на Хък всичко му стана ясно. Дали властната заповед да се приближат събуди някакъв атавистичен спомен в гените му или беше прозрение, но той внезапно видя граничната бразда като на длан. Дано да не беше прозрение! Душата му настръхна пред дверите на тази митница, чиито причудливи форми виждаше за пръв път, но му бяха страшно познати. Тя прекалено много напомняше на противоречащата на закона за земното притегляне неосъществена мечта на неговия приятел Франк Лойд Райт, та едва ли приликата беше случайна. Само дето готическата структура и ориенталските елементи бяха малко по-силно подчертани и се долавяше по-остър критско-минойски привкус.
Хък мразеше всичко да му е ясно. Винаги, когато всичко му беше ясно, забъркваше някоя голяма каша. Искаше му се да греши. От душа и сърце се молеше да се заблуждава. Не стига, че фризерът на баща му не беше това, което е. Ами сега и Земята…
— Стойте! — разнесе се нова заповед, която явно противоречеше на първата. — Останете по местата си, защото нещо не е наред!
В мига, когато властният глас посмекчи интонацията си, тутакси пролича, че той принадлежи на девица. Нейната аура напомняше на триглаво, опашато съзвездие от апокрифна книга по астрология. Компания й правеха един полумесец и някакво пищно струпване на светлина, достойно за връх на Кьолнската катедрала. Лъвицата и драконът инстинктивно се измъкнаха иззад гърба на Хък и заеха места по фланговете, решени да дадат отпор на всеки и всичко, дори да идваха от Нищото. И докато реакцията на лъвицата можеше да се предвиди с точност до милисекунда, то решителните действия на холографното чудовище, честно казано, намирисваха на подвиг.
Между неканените гости и митничарите се очерта невидима, но непристъпна граница.
— Душите са три, а телата — две, колеги! — възмутено продължи опашатата астрологическа илюстрация. — Сметката явно не излиза, защото ако душите са три, телата пак трябва да бъдат нула. Въпросът е кой е объркал сметката? Тя трябва да излиза винаги на нула.
— Нулата е абстракция, до която човечеството трудно достигна след няколко милиона години, миличка. Аз възнамерявах да създам числа по-малки от нулата — cisfinitum. Но това беше също невярно. — Тържественото струпване на светлина направи опит да се засмее. — Нулата включва в самата себе си тези неизвестни за нас числа. Може би правилно би било да се считат тези числа за някакви нулеви категории.
Полумесецът не му остана длъжен:
— Именно прекалената склонност на търсача на философския камък да мисли абстрактно, миличка, му пречи да види онова, което ще му извади очите. Работата е там, колега, че на хората им трябваше бая време да пренаселят Земята. В Индия лесно достигнаха до нулата, когато станаха достатъчно много и зверски огладняха. Само истински гладният човек може да проумее тази иначе проста абстракция — нулата. Зовът на стомаха е по-силен от играта на ума, драги ми колега. Ама ситият на гладния не вярва. И време е вече да престанеш да се вживяваш толкова като старши на групата, уважаеми колега. Когато навремето Тимур ме повика за първи път в двореца си, приемната му беше пълна с хора, седнали на пода. Само той се беше изтъпанил на висок трон.
— Добър следобед, Господи — рекох му аз.
— Не съм никакъв Господ.
— Готов съм да отдам живота си за тебе, Свети Самаеле!
— Чуваш ли се какво говориш?! Какъв Ангел на смъртта съм аз?
— Нищо не разбирам. Щом не си бог, нито пък ангел, защо стърчиш там тогава, ами не слезеш да седнеш като човек между хората?
Хък понечи да прекъсне потока от източни мъдрости, но сияйната триглава, опашата дама, дето служеше за посредник в спора между двамата дървени философи, го изпревари:
— Извинете, господине. Ние с вас да не сме роднини?
На Хък му се стори, че въпросът е отправен към него и се засмя:
— Надявам се, че не сме, уважаема.
— Къде се буташ бе, свалячо! Дамата не говори на теб! — внезапно писна драконът и в следващия миг вече преливаше от любезност. — Не сме никакви роднини, мила! Нито кръвни, нито по сватовство! Но мисля, че бихме могли да станем. Нищо не ни пречи бързо да оправим тази грешка на природата.
— Опалааа! — лъхна откъм лъвицата вълна на задоволство. — Изглежда Тифончо най-сетне си намери еша.
След разговора с Хък Ана-Мария беше решила, че ще успее да възприеме, анализира и осъзнае законите край границата само ако изключи разума и се отдаде напълно във властта на чувствата си — все едно, че отново е попаднала в пустинята на родната си планета. Щом развихрените й емоции стигнаха до границата на възприятията, тя ловко успя да ги пренастрои по каноните на бездушната компютърна логика — все едно, че общуваше с любимия си компютър на Земята. И в мига, щом се опря на електронния здрав разум като на патерица, бързо откри единствения начин да общува с друго съзнание в този шантав свят, без мислите й по неволя да се изливат на всеослушание под формата на емоционални излишества.
Ана-Мария тутакси изпробва откритието си, като скришом помоли Златната рибка да й изпълни едно желание. Все пак накрая трудно сдържаните й емоции избиха и тя не можа да скрие задоволството си, че опашатата митничарка се влюбва в нейния Тифончо.
— Тифон ли рекохте, госпожо? Нали не намеквате, че този симпатичен млад господин ми е дядо. Ще бъде много жалко.
— Прости й, миличка — великодушно се застъпи за лъвицата драконът. — Дамата до мен просто не може да казва ръ. Никакъв Тифон не съм, а Трифон Страшни, властелинът на Тилилейските гори. А ти трябва да си дъщерята на многоуважавания Цербер от съседното царство на мрака.
От вълнение триглавото, опашато съзвездие затрепери като вълшебно видение в маранята на Тартар, с което явно пристъпи всички административни разпоредби, защото върхът на Кьолнската катедрала побърза да въведе ред в разпасаната си команда:
— Странно как една липсваща нула може така драстично да наруши процедурата. Уважаеми дами и господа, пътуващи търговци, моля ви, не обръщайте внимание на противоречивите възгледи на колегата ми. Бедата при него е, че той не е истинска личност, а събирателен образ — дойде си пак на думата катедралният връх. — От вас се иска да минете през стандартната проверка. Успеете ли да сторите това, признавам, ще сгреете старческата ми душа и на мига тогава вдъхновен извикал бих: „Постой, ти тъй си хубав!“.
Хък се засмя. И най-мрачните му очаквания се оправдаха. Изглежда източният мъдрец, който грееше като турския държавен герб, ама с повечко звезди и в зелено, се докачи от намека на началството за душевните си несъответствия, защото се амбицира и тутакси делово предложи:
— Добре. Да започнем с най-младичкия. Ония, дето не влачи никакво тяло. Този случай ми изглежда най-лесен за разрешаване. Е, младежо, как ще докажеш, че не пренасяш контрабанда?
Хък бе готов да се закълне, че ако полумесецът имаше очи, на един дъх щеше да изпие с тях светената вода в буркана барабар със Златната рибка и стъклениците.
— Много лесно, уважаеми — ухили се драконът. — Предполагам, че такъв виден мъдрец като тебе лесно би оборил твърдението, че Златната рибка не е на този, който я улови.
— Хм! — рече полумесецът след кратко замисляне. — Ами за светената вода какво ще кажеш?
— Сам си я направих — гордо излъга драконът и омайно се усмихна на митничарката. — Просто сипах в чешмяната вода малко сребро да убие микробите. Пък и, нали разбирате, Златната рибка си пада по сребърните накити. Женска й работа!
— Умничък ми се вижда този младеж — дълбокомислено рече полумесецът.
— И е голям красавец — не се стърпя и добави извън процедурата триглавото, опашато съзвездие.
Хък се уплаши холографното чудовище да не се взриви от гордост. Толкова се беше надул пустият му дракон. Изглежда той беше взел да става симпатичен и на митничаря, защото изведнъж полумесецът зададе подсказващ въпрос:
— Ами тия души, синко, дето си ги затворил в стъклениците, сигурно ги носиш в Лоното на живота?
— Да, дълбокоуважаеми. Телата им нещо се скапаха, та си рекох, защо да не им направят нови, та да не се мъчат хорицата.
— Налага се с удоволствие да призная — въздъхна митничарят, прескочил първата графа от процедурата, че поне този младеж не е контрабандист. А имал ли си някога материално тяло, млади момко?
— Не, уважаеми Настрадин ходжа.
— Охо, ти ме познаваш! Трябва да ви обърна внимание, колеги, че младежът има и добри обноски. Ами я сега да видим как си се пръкнал на белия свят, любезни?
— Холографно сираче съм аз, клетият, уважаеми мъдрецо. Имам си само един родител, ето този… — след миг колебание драконът все пак си пречупи хатъра и реши да оправдае похвалата за възпитанието си — …този почтен господин до мен. Роди ме неговото въображение. Ама после той забрави за полагащата ми се бащина обич и ме запокити вдън гори — сам да се оправям. И труповете, с които са осеяни тилилейските тресавища, красноречиво свидетелстват, колко добре съм се справял.
— Смятам, че дори да послъгва, този наш гост изобщо не е за Речния свят, колеги — побърза да заключи върхът на Кьолнската катедрала. — Ако го снабдим с ново тяло и го изпратим там, както си му е редът, кой знае колко пакости ще стори. Бая работа ще отвори на колежката от Лоното на живота. Много материал ще похаби. По-добре е да решим дали да го изпроводим на Майстора в Цеха за рециклиране на герои, или временно да го задържим при нас, за да държим под око този буен младеж, докато разберем дали пък не е достоен по празниците да вкуси от плода на Дървото на Живота.
Триглавото, опашато съзвездие безмълвно връхлетя върху полумесеца и околността се озари от буйна им любовна страст. Катедралният връх неохотно се приближи и дискретно попълни бройката в шведската тройка. Неведомите закони в граничния район многократно усилиха повелята на Златната рибка. Всички вече май бяха готови да лижат краката на дракона.
„Изглежда и в околностите на Нищото консенсусът се постига в леглото, скъпи! — достигна до Хък стаената мисъл на лъвицата. — Пък и тук май е все едно дали кихаш или се любиш, защото и в двата случая няма начин да се пръкне потомство. Постой. Не мисли изобщо, скъпи, докато не те науча как можем да общуваме, без всички ахмаци наоколо да си тикат носа в нашите работи.“
Хък използва суматохата около сексуалната оргия в чест на дракона, за да опита с обходна маневра да преодолее противника. Щом се поотдалечи обаче, митницата тутакси започна да избледнява. Очертанията й затрептяха и взеха да се размиват като химера, а мракът се сгъсти като петмез. Нямаше смисъл да търси заобиколни пътища към Нищото. Явно митницата се крепеше само в мислите на своите служители, а обитателите на граничния район не пропускаха никого към Нищото. Налагаше се да стисне зъби и да мине през процедурата.
Опашатото съзвездие най-сетне се измъкна от прегръдките на по-възрастните си колегите и насочи вниманието си към самозванеца, който доскоро имаше претенции да й бъде дядо, но в името на любовта се бе отрекъл от рода си:
— Скъпи Трифон Страшни, аз, Церберина, служител от трета смяна на Митническата служба към Библиотеката, съгласно член 999, алинея първа от Правилника за прилагане на Закона за приобщаване на героите към живота, те моля да прекрачиш прага и да заемеш полагащото ти се място сред нас.
Драконът много си падаше по всичко, което му се полага. Той бе готов да напълни холографния си стомах и с гайки, ако някой му кажеше, че са включени в разкладката за деня. Така че сега без никакви колебания мигом се озова от другата страна на невидимата и доскоро непристъпна гранична бразда до свойта Церберина. Военният паритет драстично бе нарушен. Сега противникът двойно превишаваше малката, но спретната армия на Хък и Ана-Мария. „Хък, разбра ли вече къде сме попаднали? — развълнувано му прошепна лъвицата. — Тия побърканяци наричат своя свят Библиотеката?!“
— Божичко, та тука бъка от царски палати! Където и да погледнеш, все дворец виждаш — шашна се драконът.
— Защото така ти се иска, драги ми Трифончо — смъмри го на глас Ана-Мария. — В този свят виждаш само онова, което ти се иска да видиш. Не си мисли…
— Уважаема госпожо! — любезно, но строго я прекъсна астрологическата илюстрация и подхвана отново служебните си задължения, като не пропускаше нежно да отърква триглавата си аура в оглупелия от любов дракон. — Време е да започнем проверката на вашия багаж. Бихте ли ми обяснили произхода на Златната клонка, която, признавам, ви придава толкова елегантен вид?
— Доколкото знам, мило създание, Златната клонка принадлежи на твоя свят. Аз съм само нейна приносителка и съм обвързана със свещен обет да я върна на законните й собственици. Надявам се, че този отговор ви задоволява. Или държите да научите подробностите?
— Да разбирам ли, госпожо, че нямате нищо против да ви я конфискуваме?
— Да, мила Церберина. Жалко, че традицията изисква, онзи, който има претенции към Златната клонка, да ги докаже. Той трябва да влезе в смъртен двубой с мен и да ме убие, за да я получи… Или пък да умре. А както виждате, мила, аз все още съм жива и здрава, пък от всички досегашни претенденти няма и помен. Какво да се прави, като все слабоватички ми се падат?
Кръвожадните мисли на лъвицата за миг внесоха смут в редиците на трета митническа смяна. Първи, разбира се, се окопитиха по-опитните служители — катедралният връх и полумесецът на минарето. Но служебният правилник очевидно изискваше един митничар да изпълнява процедурата, защото присвяткващите им аури взеха да настръхват от възмущение, но езиците им оставаха зад зъбите.
— Явно трябва да прехвърлим разрешаването на въпроса за Златната клонка в Управлението на митницата — ловко се измъкна Церберина. — Нека засега да прескочим този въпрос. А мога ли да ви попитам, уважаема госпожо, защо мъкнете със себе си този папагал? Нима не ви е известно, че не е редно човек да взема със себе си домашен любимец в отвъдното?
— Известно ми е, миличка. Разбира се, че ми е известно. Ама нямаше на кого да го оставя. Съжалявам, че нарушавам разпоредбите.
— А случайно да знаете дали той е истински или измислен?
— Разбира се, че е измислен, скъпа госпожице. Та нали, ако беше истински, досега да е оревал орталъка с оплакванията си.
— Чудесно. Нещата се уреждат много добре. Папагала ще предадем на колегите от Ветеринарен контрол. Нека сега да разнищим вашия произход, госпожо. Вие сте разумно същество от женски пол от системата на Алдебаран, нали?
— Да, мило създание.
— В такъв случай мога ли да попитам как попаднахте в тази необичайна компания?
— Предполагам, че ще ме разберете, скъпа Церберина. Любовта е единствената причина, която ме принуждава да споделям радостите и неволите на своя земен съпруг — кимна Ана-Мария към Хък.
Лаконичният отговор потресе с простотата си влюбената митничарка и тя искрено възкликна: „Ооо!“ И това „Ооо!“ съдържаше милиарди нюанси на топлота, нежност, разбиране, съпричастност и опиянение от досега със сродна душа.
— Мила госпожо, мога ли да узная вашето име? — полюбопитства Церберина.
Колегите й отдавна й бяха омръзнали със старческите им ласки и сега тя бе изпълнена с трепетно очакване по-бързо да й свърши смяната, та да се люби до насита с Трифон Страшни, а в почивките да си пообщува извън рамките на служебните задължения с тази опитна, видяла и патила дама.
— Нарича се Ана-Мария — с удоволствие наруши процедурата драконът, ужасно недоволен, че обстоятелствата налагат толкова дълго време да си държи устата затворена в присъствието на своята възлюбена. — Също като бабата и като майката на Христос едновременно. Скоро й тя самата ще става родител. Заченала е две великолепни близначета от своя съпруг в една лаборатория на Земята. И сега трябва да почакаме малко, за да видим що за герои ще се пръкнат!
„Млъкни, плямпало! Ще оплескаш цялата работа!“, сряза го лъвицата и любезно продължи на глас:
— Скъпа Церберина, надявам се, че тук спазвате човешките права и не разделяте съпрузите при никакви обстоятелства.
— И без това правилникът не разрешава да ви изпроводим в Речния свят, госпожо. Много съжалявам, но ще трябва да престоите на границата, докато мине карантинният период за домашни любимци по нашите закони, и след това ще трябва да ви препратим на колегите в отвъдния свят за алдебаранци. Разбира се, през това време можете да подадете молба, и тогава сигурно няма да се наложи да се разделяте с вашия съпруг.
— Много сте любезна, уважаема Церберина. Надявам се, че вие, двамата с моя приятел Трифон Страшни, няма да ме оставите да скучая, докато трае карантината.
— Естествено, скъпа — в хор пропяха драконът и опашатото съзвездие и си хлопнаха дланите от удоволствие, че мислят еднакво, докато лъвицата прекрачваше граничната бразда.