Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))

22. Книга на творението

Драконът за миг се заклещи и задникът му щръкна към тавана, но героичният му порив или лакомията на кошчето за рециклиране на герои тутакси го измъкнаха от неудобното положение. Чу се гаден, всмукващ звук от отходен канал и той усети необичайна лекота. Дори се усмихна в тъмата на страховете си. После двете му глави се омотаха във воала на Отрицателното битие, където доброто старо време все още имаше шест измерения, и той опита пипнешком да се измъкне, но само се заплете повече. Внезапно въздухът взе да кристализира като подложен на охлаждане наситен разтвор, постепенно се превърна в капчици роса и паяжината на небитието, бая понадиплена от оплелото се като пате в кълчища чудовище, заприлича на сияйна мрежа от светлина, уловила закуската си.

Сърцето на дракона се сви като пет стотинки или по-скоро като новата инфлационна монета от 10 лева. Изведнъж си даде сметка, че с твърде лека ръка се бе разделил с лъвицата. Слава богу (или, може би, дяволу?!), че тук май нямаше нужда от захранване! Леле, колко горчив беше вкусът на свободата! За втори път в живота си оставаше съвсем сам! Но в сравнение с гадната мъждукаща пустош наоколо родната пещера в Северен Кавказ сега му се струваше бъкащ от живот арабски пазар. Какво ли го очакваше от другата страна на воала?! Жаждата за подвизи мигом се изпари и треперещото като лист, осиротяло чудовище инстинктивно се задърпа назад. Но като всяка рибарската мрежа и тази пропускаше улова си само в едната посока! Тогава лявата глава на дракона се изчерви, стисна зъби, озърна се, с лекота се освободи от мрежата на страха и дори намери подходяща пролука за туловището. Внезапно ефимерният воал с лекота позволи на чудовището да се провре през него и то се озова в Плодовитата пустота. Ала тя не приличаше нито на Чистилището на Данте, нито на безпределния Хаос на Хезиод.

Прословутата люлката на материалната вселена, сякаш го тресна с мокър парцал по главите! Толкова голямо бе разочарованието му! Наистина не беше нито тъмно, нито светло, а съвсем като в миговете преди зазоряване, когато тъмнината ражда светлина. Но нямаше вакуум от свръхналягане?! Наоколо не кипяха бесни вихри от магнитни флуиди и буйни астрални въртопи?! Не се мяркаха и никакви съществителни във форма на глаголи, обърнати към себе си! Нито пък се чуваше зловещият шум от пляскане с една ръка…

Беше стъпил на канара, забита като пръст в небето, и зад гърба му зееше бездънна пропаст, но двете му глави зяпнаха като втрещени вълшебната гледка, която се разкриваше пред тях. Безкрайният пуст плаж се виеше като живописен друм покрай величествен син океан, а златистият бряг плавно преливаше във вековна изумруденозелена гора, извисяваща се едва ли не до седмото небе. Въздухът беше кристално чист и само публиката от очарователни полуголи мулатки липсваше, за да започне най-грандиозният галактически турнир по плажен волейбол.

Холографното чудовище мигом пропъди еретичната мисъл. Или то не можеше да съзре невидимото, или пък, напротив!, бе родено с дарбата да вижда отвъд него?! Драконът тутакси се поблазни от мисълта, че е надарен! Ето защо Таоа си бе избрал да живее на тропически остров, помисли си лявата му глава, поуспокоена от отморяващия очите живописен пейзаж. А и домът на Хък беше на брега на морето. Изглежда, за разлика от стария Хогбен тях инстинктивно ги гонеше яка носталгия по задния двор на Нищото, който май служеше за преддверие на материалната вселена…

— Защото са душевно богати, а не кютюци като тебе — прокрадна се чужда мисъл в дясната му глава.

И двете глави на чудовището се заозъртаха като луди. Но на широкото колкото игрище за тенис било на канарата нямаше жива душа!

— Кой си ти, дето се пъхаш неканен в хорските глави, бе, гадняр! — гръмогласно изрева чудовището и влудяващият ужас изплува отново като труп на удавник след буря.

— Безмълвието… — зловещо му отвърна небитието.

— Идиот! Що за Безмълвие си, щом плещиш като кречетало! — инстинктивно се заяде драконът, защото въпреки страха му писна да общува с Михаля.

Чудовището се чудеше накъде да хукне. Единственият път беше надолу, но той изискваше поне майсторски разряд по алпинизъм.

— Ако питаш мене, ти трябва да си по-голям изрод, щом ме чуваш! — отекна в дясната му глава кикотът на Безмълвието.

Докато драконът се пулеше като теле в железница срещу невидимия враг, откъм равния като тепсия океан се зароди вятър. Поривът достигна до каменистия бряг, изкатери на един дъх канарата, пропъди Безмълвието и с един замах отвя черните мисли на чудовището. Времето спря за миг и сякаш въздъхна: „Добре дошъл, сине на моя син…“

— Ти пък кой си, дето ми се пишеш дядо?! — подскочи драконът и стъпи накриво. Опита да запази равновесие, но страхът му го залюля на ръба на скалата, той политна надолу и миг преди холографното му сърце да се пръсне от ужас тупна леко на пясъка сякаш някой го спусна с парашут.

От вятъра със закъснение се надигна вълна. Гребенът й се разроши, пречупи се и величествено се разля в буен талаз. Бялата пяна устремно достигна брега и изми краката му.

— Не съм ти дядо, а баба, чедо — този път ясно прошепна Първичният Океан. — Аз съм майката на твоя създател.

— На онзи непрокопсаник може да си му майка и цялата вселена може да си родила, но на мен не си ми никаква! — тутакси се окопити чудовището, възмутено от мисълта някой да допуска, че може да е кръвен роднина на когото и да било от рода Хогбен. — Ако искаш да знаеш, аз съм дракон! При това холографен. Друг такъв на света изобщо няма!

Нова вълна достигна брега и гальовно се разпиля на милиарди нежни мехурчета в краката му.

— Не си никакъв дракон, чедо. Ти си просто един наперен момък за чудо и приказ, който само се прави на чудовище. Време е да поемеш по пътя, сине на моя син. Потърси в изумрудената гора синя табелка с надпис „Е 8“. Този път ще те отведе право при абсолютния съвършен разум…

В същия миг драконът усети страшен сърбел. Като рояк побеснели конски мухи го налетяха невидими фурии, заръфаха го нетленни харпии и го заглождиха зли демони.

— А бе тоя не можем да го спрем! — възмутено просъскаха Пречещите.

— Трябва да е голям връзкар, понеже и ние не можем да го изпепелим!! — избълваха огън и жупел Изгарящите.

— Изглежда правят профилактика извън графика, защото и ние не можем да го погубим!!! — недоумяващо се заоправдаваха Поразяващите.

Холографната кожа на дракона се наежи, пламна като факел и към сърбела се прибави ужасен гъдел. Трифон пощуря и хукна по влажната пясъчна ивица, където океанът и плажът се докосваха нежно на приливи и отливи като опитни любовници. Галопиращото чудовище продължаваше бясно да се чеше, но от това нямаше никаква полза. Само дето често се препъваше и имаше опасност да се пребие.

Тогава в Първичния океан се надигна седмата вълна, грамадата бързо достигна до плажа, мигом пропъди настървените демони и милостиво окъпа дръгнещия се дракон, тъй както си препускаше. Сърбелът и гъделът мигом изчезнаха и Трифон понамали темпото. Но сега пък му се стори, че мекият тропот на нозете му е някак асинхронен и сякаш го издават повече от четири крака.

Чудовището рязко се закова на място.

— Мамицата ти гадна! Така ли се спира бе! Наврях си мутрата в тъпия ти, миризлив задник!

Драконът подскочи като ужилен и се извърна. Навярно поредната вълна го бе надарила с нови, неподозирани таланти, защото този път съзря нападателя си като на длан.

Беше най-обикновен дръглив катър. Докато го кълнеше и псуваше, мелезът се въртеше като шугав, мъчейки се да изтрие мутрата си в редките валма от червеникава козина по бедрата. Е, наистина очите му злобно присвяткваха и едрите му копита не бяха за пренебрегване, но в сравнение с холографното чудовище рижият катър си беше в категория муха. И Трифон бързо се взе в ръце.

— Защо търчиш подире ми бе, тъпанар?! Нямаш ли си друга работа? — невинно му се ухили той, като междувременно се озърташе за други нападатели.

Катърът го изгледа кръвнишки и се изплю с отвращение. Бяха сами на плажа и Трифон взе да набира смелост:

— Винаги съм твърдял, че мелезът между магаре и камила не е просто два пъти, а сто и два пъти по-тъп от родителите си. И, като ти гледам осраната мутра, хич не ми мязаш на изключение.

— Ти си скапан мелез, щом си още жив, мамицата ти тъпанарска! — възмутен, изрева опонентът му и се озъби, но не предприе по-решителни действия. — Мислех, че всички динозавърски задници отдавна са сдали багажа! Бая време не бях се натрисал на такава гад като тебе! И, ако искаш да знаеш, скапан изроде, аз не съм някакъв си там шибан мелез, а Сквернословното магаре! — гордо се изпъчи дръгливият катър и взе да пристъпва крак връз крак като спънат жребец.

— Съгласен съм. Наистина си голямо магаре! По-голямо магаре от теб май не съм виждал! Е, като изключим Буридановото, разбира се — иронията на холографния зевзек вече бликаше по-игриво и от най-буйния планински поток.

В наддумването драконът еша си нямаше. И нито едно магаре (и на тоя, и на ония свят) не можеше да му се опре! Но по-важното бе, че щом ужасът престана да го сковава, той взе да схваща някои работи. Ако не броеше паническия страх, адския сърбел и влудяващия гъдел тия отвратителни твари от Плодовитата пустота не бяха успели да му навредят с нищо. Но това очевидно не се отнасяше за Сквернословното магаре. То продължаваше яростно да ближе натъртената си муцуна. Следователно, стигна най-сетне до първото вярно заключение в Плодовитата пустота драконът, поне засега той бе в отбора на недосегаемите за гадната напаст наоколо! И тази лъстива мисъл тутакси го направи по-великодушен:

— Хайде, приятелю, разменихме някои ценни мисли и вече можем по живо, по здраво да се разделим. Крайно време е всеки да хваща пътя си, че ме чака много работа.

— Да-да! Да го духаш, любезни шибаняко! Затуй ли търчах толкоз време подир величествения ти скапан задник?! — опита се да влезе в тон с дракона Сквернословното магаре.

— Да не искаш да кажеш, че си ме гонил не да ме сриташ отзад, или да ме ухапеш, да речем, а си някакъв височайши пратеник? — светнаха очите на Трифон.

— Никакъв шибан, висо… весо… чаен… Мамицата й, гадна дума! — тръсна глава катърът и пак се изплю. — А бе една курва ме изпраща. Тая скапанячка иска да те закарам при нея. Ама хич не ми се дръвчи като пуяк! Ако питаш мен, ненаситната гаднярка изобщо няма да си плакне очите в скапаната ти физиономия, а се натиска да прилапа дорийската колона между краката ти.

— Какво?! Ти откъде си чувал за дорийските колони бе, дърт пръч такъв? — изчерви се до уши драконът.

— Дръжки! И хабер си нямам даже! — тъжно поклати глава катърът и прибави нова изящна творба към колекцията от храчки на пясъка. — Мислех, че е псувня! Шибаната курва все така ми вика: „Божичко, каква сладка дорийска колона имаш между краката си!“

— Виж какво! Тая няма да я бъде! — отсече холографното чудовище. — Аз съм дошъл тук да спасявам един велик герой, който ми е приятел, ако искаш да знаеш, а не да задоволявам долните страсти на разни ненаситни… принцеси. Ясно ли ти е?! Освен това си имам прекрасна триглава годеница, която ме обича!

— Че аз да не те карам да се жениш за курвата бе, идиот!

— Не! Казах не! И това е!

Сквернословното магаре се замисли.

— А бе тоя дървеняк, дето го търсиш, да не е шибаният Майстор?

— Да! — искрено се зарадва драконът. — Казвай бързо къде да го намеря, че ми писна да вися като паяк на тоя пусти плаж — почеса се под мишницата холографното чудовище, без да го сърби, и нервно взе да потропва с крак.

— Голям шемет се извъди, ей! А моята кирия къде е? — повдигна месестите си ноздри катърът и едрите му зъби се оголиха в крива усмивка. — Ако не те светна, на мук ще го откриеш!

— Добре де! Заведи ме при Майстора, а после ще се покажа на твоята… принцеса. Но нищо повече не ти обещавам! — побърза да добави Трифон и лицето му отново пламна като божур.

— Да не ме будалкаш?! — изгледа го кръвнишки Сквернословното магаре.

— Тифон Великолепни никога не лъже! — изпъчи се драконът и този път изобщо не се изчерви.

— Дано да е така, любезни шибаняко! — заканително поклати глава катърът и се изплю за последно. — И хубавичко си набий в главата, че скапаната помия на гадният океан не може да стигне до шибаната гора!

Двамата прекосиха плажа и поеха в тръст по полегатия склон. Постепенно драконът изостана, защото любопитно се озърташе. Уж корията си беше най-обикновена иглолистна гора, ала никъде не се виждаше изсъхнал клон или спаружена трева. И тръни нямаше. Само сочни, чадърообразни пинии, пинии и пак пинии. Сякаш търчаха през японския проект на Кристо с чадърите. Щом катърът свърна в тръст зад едно възвишение, драконът тутакси намали темпото и се приготви за поредната изненада. И тя не закъсня! Току зад завоя го връхлетяха две озверели глави, размахващи голи мечове, и мигом го съсякоха. По-точно почти едновременно го засърбяха и двете протегнати шии. Този път Трифон изрева повече по навик, отколкото от уплаха, и се почеса, а нападателите омърлушено отстъпиха, защото не се интересуваха от нищо, което не кърви и не се яде.

— Наистина е голям изрод! — подметнаха Сражаващите се Глави в хор към дотърчалия катър и продължиха да се дуелират помежду си, за да си поддържат формата.

— Нали ви казах бе, тъпи шибаняци! — поклати глава Сквернословното магаре и се изплю. — Говориш им, ама нали са глухи петли… Ела насам, любезни шибаняко — подкани то дракона, като кимна към другия край на закътаната поляна. — Чуй какво ще ти каже скапаният гарван, та да не си помислиш, че нещо шикалкавя.

Сред изумрудените пинии в дъното на поляната едно хиацинтово дърво, обагрено в бели и черни ивици, се набиваше на очи досущ като избягал затворник на игрище за голф. Край дънера му тъжно клечеше бяла лисица с твърде дълъг труп, сякаш някой я бе кръстосал с питон. Драконът впери поглед в раираните листа. Черният гарван бе кацнал на един клон току до единствения плод. И ябълката беше от оникс, само дето райетата й имаха златист оттенък.

— Хайде, скапаняко! Кажи на моя шибан приятел къде се дяна онзи тъпанар, Майстора — рече катъра, щом се приближиха, и украси поканата си с традиционната храчка.

— Лилит го отмъкна — тъжно поклати глава Гарванът на Разпиляването. — И без това цяла седмица от Библиотеката не бяха ни изпращали свежа храна, а онази ненаситница ни задигна и последния залък от устата.

— Е, аз си похапнах малко от лъвицата преди два дни — рече Лъжата с лисичата мутра и тяло на питон, като лакомо се облиза.

— Лилит е курвата, за която ти разправях — обади се катърът. — Майната им на тия баламурници, давай…

— Гладен ли си? — прекъсна го гарванът и се взря в холографния дракон. — Тука има една ябълка, но аз не си падам по вегетарианските боклуци. Предпочитам мършата. Та, ако си гладен, да ти я откъсна да я опиташ. Много е сладка. Като грях.

— По-вкусна е от райската ябълка дори — додаде лисицата. — Ама аз съм преяла с лъвско месо и още ми държи сито.

— Не им обръщай внимание на тия шибани ливади бе — рече катърът и взе да побутва дракона. — Давай да се измъкваме по тъча, че оная брантия ни чака.

Холографното чудовище се позамисли, почеса се по задника и тъй като нито една от главите му не роди по-умно предложение, се затътри подир рижия катър, който вече се носеше в тръст през изумрудената гора. По едно време се сети за нещо и с два скока го настигна:

— Това ябълката на раздора ли беше, приятелю, или Златната ябълка?

— И двете бе, тапунгер такъв! И двете! Знаеш ли на какво щеше да се натресеш, ако не бях аз. Голяма мотика си!

С това любезният разговор приключи и в следващите часове двамата безмълвно споделяха самотата на бегача на дълги разстояния сред изумрудените пинии. Тишината и умело поддържаният ритъм възвърнаха душевното равновесие на дракона. Когато по едно време подминаха синя крайпътна табела с надпис „Е-8“, той съвсем се успокои. Изглежда, нещата взеха да се нареждат от само себе си.

Освежителният планински крос най-сетне ги отведе до една пещера високо в планината. Парадният й вход бе украсен с десет кипариса — приятно разнообразие за окото след отегчителните пинии по целия път. И пред портата ги очакваше, сластно ухилена, Жената на Нощта:

— Я какво едричко златно магаре ми е проводил този път Апулей — радостно възкликна тя и нежно облиза горната си устна с върха на дългия си, влажен език.

Драконът я зяпна втрещен и тутакси се изчерви. Всичко в нея бе някак твърде пищно и предизвикателно: и гърдите й бяха малко по-едри от куполите на православна църква, и устата й беше малко по-широка от входа на пещерата, и задникът й беше малко по-заоблен от прочутите римски хълмове. Но за негата в очите и бяха нужни други, космически мерки. Холографното чудовище се бе нагледало на всякакви силиконови излишества по сателитните канали на Земята, но сега не можеше да откъсне очи от Лилит. От нея бликаше живителна сексуалност, пред която Памела Андерсън щеше да изглежда свенлива девойка, Шарън Стоун — девственица, а Сюзън Сарандън — направо мъжкарана.

— Няма да имам нужда скоро от твоята дорийска дръжчица, мило мое магаренце — махна с ръка на катъра Жената на Нощта и той мигом изчезна. — А ти, прекрасно мое Херкулесово стълбче, иди бързо да се измиеш ей там на чешмата, докато аз се приготвя. А после тичай при мен да те пренеса на седмото небе.

Драконът плахо понечи да възрази, но тя елегантно фръцна омайния си задник и влезе в пещерата. Внезапно му се стори, че на катранения небосвод изгря черна луна. Обзе го всепоглъщаща самота. Обреченото чудовище вяло и безнадеждно се заозърта в зелената пустош. Но нито кипарисите, нито пиниите се отзоваха на кучешката молба в очите му. А на много мили наоколо нямаше нищо друго, от което би могъл да очаква помощ, освен пинии. Страшно много изумрудени пинии, пинии и пак пинии като в завод за силаж… Двете му глави провесиха нос и драконът се затътри към чешмата, оправдавайки се, че е жаден.

Беше красива белостенна чешма с дълго каменно корито и десет чучура. И тъй както се влачеше, изведнъж драконът замръзна! Не можеше да ги види, но бе готов да се закълне, че пред чешмата седят в кръг двайсет и четири старци. Усещаше мъдростта им с всяка пора на холографската си кожа. Взря си и образите взеха да избледняват. Затвори очи и видя, че са облечени в бяло, със златни корони на главите, но видението стана някак плоско, неизразително. Драконът се наежи, тръсна глави и зяпна опулен.

Нямаше ги. Беше ги прогонил с глупостта си.

Драконът се плесна по чутурата. Когато лявата му глава се ухили на дясната, дето най-често си патеше в такива случаи, се сети, че е двуглав. Седна на задника си, отпусна се, усети как напрежението го напуска и затвори очите на дясната си глава. Сега образите бяха на фокус. И вече разбираше, че е прекъснал важен разговор. Двадесет и четиримата мъдри странници от вечността очакваха да ги попита нещо, за да оправдае това безцеремонно вмешателство.

Тъкмо сега ли?! Та той изобщо не беше във форма! Мислеше си само как да се отърве от оная ненаситна ламя. Двете му глави отчаяно се напънаха да измислят нещо. И образите пак взеха да избледняват. „Отпусни се… Отпусни се…“, взе да си внушава дясната глава, а лявата си мърмореше: „Аз съм спокойна, аз съм спокойна…“. И се начена странен разговор, в който драконът задаваше въпросите, но друг ги измисляше. А отговорите сами възникваха в съзнанието му.

— Какво е абсолютно?

— Нищото.

— Има нещо по-висше от Нищото?

— Висшият разум на Нищото.

Драконът се замисли. Тия не си играеха на шикалки.

— Що е разум?

— Словото, тъждествено с Нищото.

— Стои ли нещо над разума?

— Над ограничения разум стои безграничният разум.

Намекът го обиди, но беше убеден, че рано или късно ще влязат в капана. Онзи, дето измисляше въпросите, продължи:

— Що е безграничен разум?

— Висшият разум на Нищото, който вярата нарича Бог, а науката — истина.

— Що е истина?

— Идея тъждествена с Нищото.

Ама тия си предаваха много важност!

— Има ли нещо над истината?

— Над известната истина стои неизвестната истина.

И тогава холографното чудовище прозря. Не! Винаги беше знаел, че от десетте чучура текат: уравновесената мощ, която те кара да се чувстващ властелин на природата; съвършената мъдрост, която ти вдъхва духовна сила; безграничният разум, който вдъхновява вярата ти; любовта, която те прави добър и милосърден; физическата сила, която поражда справедливостта; красотата, която буди великодушието ти; доблестта, която те превръща в победител; скромността, която се отплаща с вечна слава; чистият разум, който те дарява с плодородие; и душевното равновесие, което ти носи вечен покой. Всичката тази несметна благодат му вдъхна неподозирана сила и сега той лично задаваше въпросите и сам диктуваше отговорите:

— Кой сътвори материалния свят?

— Хогбен по волята на Нищото.

— Той един от вас ли е?

— Хогбен е сътворен с определена мисия.

— Искате да кажете, че е измислен?! Значи този стар глупак не е никакъв абсолют!

— Само Нищото е абсолют.

Драконът бе готов да се закълне, че някои от по-докачливите странници от вечността взеха нервно да се изправят.

— Но като е позволило на Хогбен да създаде пространството, Нищото самµ се е ограничило, защото е останало извън него. Значи то не е вездесъщо! А като му е разрешило да създаде времето като неподвластно явление, Нищото е загубило и своето всемогъщество, защото не може да направи миналото неминало! Що за абсолют е Нищото в такъв случай?! И как така допуска Хогбен да погазва свободната воля на хората. Та нали тогава всичко това — кимна дракона към десетте чучура — се обезсмисля напълно!

Патосът му беше излишен. Той си говореше сам. Старците отдавна бяха изчезнали. Защото песента ви е изпята, с надежда си помисли той и почувства блажено облекчение. Беше едновременно горд със себе си и изцеден като лимон. Дотътри се до чешмата и дълго време се чуди от кой чучур да пие. Забеляза, че между третия и четвъртия има празно място. Сякаш неведомият строител беше замислил чешмата с единайсет чучура и накрая се бе отказал от единия.

Лявата глава на чудовището най-сетне се наведе да вкуси от доблестта, която те прави победител, а дясната се пощура още малко, отхвърли с презрение скромността и душевното равновесие, защото беше твърде млада, подмина разума и мъдростта, понеже наивно си мислеше, че ги притежава, подвоуми се между силата и мощта, полъга се за миг по красотата и любовта, и накрая любопитно се мушна зад белокаменната стена, там, където някой в последния момент бе решил да не слага чучур…

И носът на дракона опря в листата по билото на гигантската корона на Дървото на живота! Дясната глава кихна и до болка познатата родна вселена се ширна пред очите й, приласка осиротялото чудовище и за първи път, откакто бе попаднало в Плодовитата пустота, водено от мимолетен глад за подвизи, душата му блажено се отпусна, сякаш бе преяла с манна небесна. То бе открило Тайния път към знанието!

И вече му беше ясно как ще се измъкне от тази кабалистична лудница. Но първо трябваше да намери Майстора.