Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))

17. Пътят и неговата сила

Официалните изяви на Таоа като прокурорски свидетел попречиха на Хък, лъвицата и дракона да изразят радостта си от срещата със стария шаман в Библиотеката и сега, след изненадващия завършек на експеримента, всеки по своему се стараеше да компенсира закъснението. Драконът, който още не беше в течение на новото амплоа на Пакеекее, подскачаше като пощурял около него и подвикваше на Церберина, като току я побутваше напред:

— Любима, запознай се с моя най-голям приятел! Хайде де! Стисни му ръката! Какво чакаш?… А така! Ти нямаш представа какъв човек е той, скъпа! Направо злато! Двайсет и четири карата!… Таоа, това е Церберина и ние с нея се обичаме!

Старият шаман кимна уважително на скромосващата се митничарка и джентълменски се запъти към Ана-Мария, но Хък избърза и го пресрещна с подадена ръка. Та нали тъкмо заради него бяха предприели кръстоносния поход към Нищото, завършил засега доста безславно в Библиотеката.

— Радвам се да те видя, Таоа! — дружелюбно рече Хък и запримига на парцали, за да поразмаже издайническата влага в очите си.

Когато най-сетне Пакеекее успя да се добере до Ана-Мария, тя мълчаливо го притисна в обятията си и сякаш изпадна в нирвана. За първи път, откакто бе попаднала в Библиотеката, лъвицата усети, че душата й блажено се отпуска и се разтваря като цвете. И както става обикновено, тялото последва порива на духа и Ана-Мария се стовари с цялата си тежест върху Таоа. Крехките плещи на стария шаман едва ли щяха да издържат тежестта на сто и двайсеткилограмовата лъвица, ако не бяха шантавите физически закони на този свят. Двамата останаха доста дълго в трогателната поза „Геният и неговият наставник“, така че скоро шумотевицата утихна от само себе си.

Като следеше изпод вежди Пакеекее, Хари Селдън нареди да внесат по-дълга заседателна маса. Всички насядаха около нея и се умълчаха. Никой не знаеше откъде да започнат.

Белият англосаксонски протестант Сонк внимателно изучаваше широкото благодушно лице на Таоа, увенчано с още по-широк, направо като шпатула, нос, вглеждаше се в месестите му устни, грейнали в лъчезарна усмивка, която щедро разкриваше белите му като перли зъби, и се мъчеше да открие нещо, което би могъл да наследи от този шоколадов полинезиец с къса коса на ситни къдрици. Сонк не беше расист, но твърде бавно и мъчително преглъщаше обидата. Цели две седмици неговият главен свидетел с лекота го бе въртял на пръста си! Не човекът, а прокурорът Сонк се чувстваше изигран.

Хари Селдън местеше подозрителния си поглед ту към стария шаман, ту към машината. Човекът с право също си имаше душевни терзания. Като всеки сериозен учен и Селдън не вярваше в прераждането. Но тъкмо защото беше разсъдлив, не искаше да влиза в софистичен спор със собственото си творение. Поне докато то беше в сегашното си състояние!

Проточилото се мълчание вече сериозно заплашваше да превърне щастливата среща в помен, когато най-сетне Таоа благовъзпитано се обърна към лъвицата:

— Скъпа Потовахине, силно съм впечатлен от способностите ти на жрица. Но се страхувам, скъпа, че въведохме в заблуждение нашите мили домакини. Пък и не само тях…

— Съжалявам, Таоа, но не аз установих тези… факти, а машината на господин Селдън — замислено отвърна Ана-Мария, поласкана от позабравеното уважително полинезийско прозвище „Жена-котка“, употребено от шамана.

— Това не променя същността на нещата, скъпа Потовахине. Трябва с прискърбие да призная, че не чувствам нищо от онова, в което машината на господин Селдън се опитва да ни убеди. Много харесвам уважаемия прокурор Сонк като човек и, смея да се надявам, като приятел — Таоа тържествено му кимна, — но нито една клетка от тялото ми не го възприема като син. Моля да приемете искрените ми извинения, драги Сонк — поклати глава Таоа. — И не си мислете, че смятам белите хора за непълноценна раса. За съжаление, аз не съм ви нито биологичен, нито духовен баща и това е самата истина. Или поне така я чувствам. Жалко, защото, ако вземем предвид всичко, което съм чувал за баща ви, с удоволствие бих приел да съм негов духовен наследник. Не знам дали правилно ме разбирате, драги Сонк?

— Мъдрите са безжалостни; за тях хората са като чучела — внезапно се обади машината и всички потръпнаха.

Пръв се окопити драконът.

— Какво иска пак тая?! — ревна той. — Писна ми от нея! Сега ще й дам да разбере! Къде е шалтерът?

Той скочи и само защото беше нетленен дракон, не направи заседателната маса на трески. Машината понечи да каже нещо, но лъвицата гневно я прекъсна и мигом го озапти:

— Стой мирно, Трифончо, да не взема сега да дръпна твоя шалтер!

Безмилостната заплаха накара дракона тутакси да скатае по-голямата част от туловището си под масата. Церберина се гушна в него и той стана по-нисък от тревата и по-тих от водата, защото холографното му битие зависеше изцяло от добрата воля на Ана-Мария. Поне така беше на Земята. А безразсъдството на дракона не стигаше чак дотам, че с любимата си разгонена кучка в скута да седне да проверява дали холографният му лик ще изчезне яко дим, ако сега се разбунтува и скъса с васалната си зависимост от лъвицата.

— Скъпа колежке и приятелко! — обърна се вече любезно към машината на Селдън Ана-Мария. — Би ли се изяснила какво искаше да кажеш преди малко?

— Гонитбата и ловът подлудяват ума. Трудно добиваните неща отклоняват от Пътя. Ето защо мъдрецът се води от онова, което чувства, а не от онова, което вижда.

— Ейн цу цвайн, дрън-дрън! — тихичко, но заядливо цитира обиденото чудовище краткия коментар на Христо Стоичков за резултата от четвъртфиналния мач между България и Германия на Световното първенство по футбол в САЩ през 1994 г.

— Мисля, че драконът е прав! — неочаквано го подкрепи Хари Селдън и изгледа с укор Хък. — Крайно време е да я спра! Тази машина съвсем се побърка!

Церберина радостно близна дракона по гърдите и той мигом поизмъкна част от туловището си изпод масата. Реакцията на останалите обаче беше по-сдържана.

— Машината цитира Лаодзъ, но не знам защо… — замислено рече Ана-Мария.

— Давай, скъпа! Продължавай! — поощри я Хък, хващайки се за сламката. — Провери накъде води този Път. Сигурен съм, че тя не случайно го спомена. — После любезно се обърна с призив за помирение към Селдън. — Извинявай, Хари, ама на твоята машина й няма нищо. Просто не можеш да свикнеш с мисълта, че от известно време тя е по-умна. Нали ти е щерка, та не забеляза кога израсна пред очите ти…

Разумът и любопитството на учения надделяха над опасенията на родителя и Хари Селдън кротко подметна:

— Имам чувството, че тя продължава да разговаря с вас, господин Пакеекее, но май сте си разменили ролите.

Старият шаман кимна и благо рече на прокурора:

— Драги Сонк, вие най-добре от всички ни познавате баща си. Не смятате ли, че като е създал и поставил Библиотеката на пътя към Нищото, той е искал да ни каже нещо?

Но Сонк не успя да отговори.

Машината го изпревари:

— Когато е лишен от желания, човек може да съзре тайното. Когато е изпълнен с желания, човек може да съзре проявеното. И първото, и второто избликват от един и същи Извор, но се различават по име; това се проявява като тъмнина. Тъмнина сред тъмнината. Портата към всички тайни.

Лъвицата тутакси схвана логиката на обзетата от нравоучителна страст машина и побърза да възпре участниците в спонтанно започналия симпозиум по философия от нови грешки преди да са навлезли в дълбоките води:

— Не проумявам как и защо, но машината е зациклила в режим да отговаря на всякакви въпроси от името на Лаодзъ. Така че ви моля да избягвате въпросителната интонация, за да не потънем до уши в безсмислени питания и ненужни напътствия, които само ще затлачат същината на това, което искаме да научим. Предлагам да помислим и да обсъдим как да формулираме простичко и ясно най-подходящите въпроси.

Високите професионални изисквания на Ана-Мария обаче далеч надхвърляха способностите на дракона да си държи устата затворена и той изтърси:

— Каква е тая порта? Тя да не води към Нищото?

Хък го изпепели с поглед, но стореното бе сторено и отговорът пристигна по-бързо от пратка на Ди Ейч Ел:

— Портата е коренът на небето и земята. Тя прилича на едва различим воал. Влез; той никога не ще падне… Виж, той не може да се види — той е отвъд формата. Чуй, той не може да се чуе — той е отвъд звука. Сграбчи го, не можеш да го хванеш — той е неуловим. Тези три неща са неопределими; ето защо са обединени в едно. Погледнат отгоре, не е светъл. Погледнат отдолу, не е тъмен. Непрекъсвана нишка, неописуема. Тя се връща към Нищото. Форма на безформеното, образ на безобразното, нарича се неопределима и отвъд въображението. Застани отпреде й — няма начало. Последвай я — няма край… Познанието на древното изначалие е самата същност на Пътя…

Настана мъртва тишина. Дори драконът си глътна езика. Хари тихо нареди да донесат хартия и писалки. Започнаха да общуват помежду си с бележки. Всеки, дори и Церберина, написа по три въпроса на един лист. После се струпаха около лъвицата да огледат творенията си. На Хък му хрумна, че май съвсем замязаха на ония запорожци, дето пишат писмо на турския султан. Лъвицата хвърли бегъл критичен поглед на камарата от въпроси и тутакси накъса листа. Както обикновено, първите три хрумвания на всеки човек по каквато и да е тема за нищо не ставаха.

Умуваха още половин час. Накрая оставиха само три питания. Теглиха чоп между авторите. Честта да зададе първото питане се падна на Хък. В гласа му се таеше вълнение:

— Къде свършва Пътят?

— Насаме с Пътя — това е вечността. И макар че тялото загива, Пътят никога няма да умре…

Лаконичният отговор на духовно присъстващия сред тях древен китайски мъдрец прозвуча на Хък като шамар. Той сведе виновно глава. Май не трябваше да започва от Края. Пак се беше изсилил. Безсмислено бе вдигнал летвата толкова високо в очакване на прагматичен отговор.

С равен глас Сонк зададе следващия далеч по-простичък въпрос:

— Кой създаде Вселената?

— Всички неща възникват от Пътя… Битието е родено от небитието… Началото на Вселената е майка на всички неща. Познаваш ли майката, познаваш и синовете… Без дреха, без покров е Изворът на Светлината и Тъмата. Изворът се разля и роди Реката. Ти го наближаваш, като се отдалечаваш; ти се отдалечаваш, като го наближаваш. Ти го възприемаш, когато престанеш да мислиш и да чувстваш…

В главата на лъвицата изплуваха мислите и чувствата, които бе изпитала, когато за първи път попадна в близост до Библиотеката и Речния свят, и тя се отказа от своя въпрос за смисъла на живота. Още повече, че драконът беше надраскал срещу него: „Човекът е човек, когато е на път“.

След кратко съвещание с Хък, което благодарение на духовната им близост не стигна до слуха на присъстващите, тя префасонира питането си по следния по-деликатен начин:

— Как човек може да прекрачи в Нищото?

— Вглъбявай се! Вглъбявай се като благочестив син — и ще влезеш. Недей пита — безполезно е…

Тогава на прокурора Сонк му писна машината да ги мотае, както си иска, и призова към благоразумие. След кратък спор той успя да наложи своя многократно отхвърлян, като обслужващ най-вече правораздавателната система, въпрос:

— Кои са братята Хогбен?

— Доброто и Злото са родени. Виждам ги: ето ги съединени… Той се явява сам, но не се променя. Броди навред, но не спира. Той е началото на съществата и на хората. Не му зная името. Неговата следа се нарича Пътят. Човекът робува на Доброто. Доброто робува на Злото. Злото робува на Пътя. Пътят робува на Себе си.

— Брей, че голяма работа били тези Хогбен! — иронично подхвърли с одрезгавял от дългото мълчание глас шашнатият дракон: — А бе, Хък, ако бях на твое място, щях да подам молба да ме прекръстят на Биг Бен. Таоа, само ти кой знае защо не участваш в това тъпанарско състезанието по дървена философия. А пък знам, че си по-умен от всички тях, взети заедно. Защо не попиташ тая скапана машина на кое кръстовище е задръстването, че овреме да хващаме правия път?

Мигом последва вече традиционният набор от сентенции:

— Път, който може да бъде изказан, не е вечният Път. Име, което може да бъде назовано, не е вечното име. Безименното е начало на небето и земята… Изворът е празен съд; използват го, но никога не го напълват.

Хари Селдън не издържа на стоварващите се като лавина на главите им древнокитайски мъдрости и нервно изключи машината си. А Хък гневно хлопна дракона по лявата глава. Не, че бе по-виновна. Просто нещастничката беше по-близо до него.

— Съжалявам, господин Селдън — грациозно повдигна рамене лъвицата, — но съгласете се, че бяхме длъжни да опитаме.

Дълго сдържаните чувства на всички присъстващи най-сетне се отприщиха във вид на спонтанни възклицания. Дори Церберина се обади:

— Провалихме се, защото тръгнахме с много голяма кошница!

И, докато тя лекуваше с милувки накърненото самолюбие на своя дракон, всички изведнъж забелязаха, че влюбената митничарка май не е напълно оглупяла от любов.

— Права е — подкрепи я Сонк. — Макар че все пак не сме съвсем с празни ръце.

— Сега поне знаем с известна доза сигурност, че баща ми и чичо ми са двете лица на една и съща личност — закима Хък. — Ето защо, когато го питах как се нарича чичо ми, той все ми отговаряше уклончиво. — Хък стана и дружески стисна ръката на прокурора. — Изглежда ние двамата с тебе, Сонк, сме по-скоро братя, отколкото братовчеди.

— И още най-малко две неща се изясниха — добави лъвицата. — Тук някъде, в околностите на Библиотеката или пък в самата нея, се намира Вратата към Нищото. Тя не може да се види, но би могла да се почувства, ако си лишен от човешки желания. Поне аз така си превеждам сентенцията на машината. — Всички заклатиха утвърдително глави. — И пак тук някъде изглежда е Изворът на всички материални неща.

— Него го знам къде е! — възкликна драконът, поуспокоен от всеотдайните ласки на любимата си. — Вие го наричате Лоното на живота. Вчера изтървах там буркана със Златната рибка и стъклениците. Едната се счупи и от нея се пръкна твоят двойник, Хък!

Лъвицата го изгледа строго и холографното чудовище си прехапа камарата от месести бърни по двете глави, но беше късно. Присъстващите се спогледаха, а Таоа любезно се поинтересува:

— Срещал ли си се вече с твоя двойник, Хък?

— Не, Таоа. И аз преди малко научих за него.

— Хм — промърмори Хари Селдън и изглежда за миг си представи какво би могло да последва от евентуалната среща между тия двамата, защото побърза да добави: — Хък, хайде да възстановиш предишното състояние на машината, приятелю, преди да сте сторили още някоя беля.

Хък стана и без да пророни нито дума се пъхна в машината. Всички се бяха умислили. Той се забави не повече от минута. Излезе усмихнат.

— Готово, Хари! Машината ти е като чисто нова! Все едно, че току-що си я направил. Извинявай за главоболията, приятелю. Винаги съм смятал, че умните машини могат да докарат само беди на човечеството, ама на… Изкуших се за кой ли път!

— Норбърт Винър обичал да казва, че всяка машина е точно толкова умна, колкото човекът, седнал да работи с нея! — весело подметна Хари Селдън, след като уверенията на Хък сякаш с магическа пръчка свалиха воденичния камък от душата му.

— А пък Марк Аврелий твърдял, че всичко е ефимерно! И това, което помни, и онова, което се помни! — не му остана длъжен Хък.

Докато двамата се замеряха с остроумия, прокурорът Сонк усмихнат ги наблюдаваше, драконът и митничарката блаженстваха в своя затворен мир, а лъвицата и старият шаман си шушукаха нещо. Резултатът излезе наяве след миг, когато Ана-Мария дръпна Хък настрана и развълнувано му прошепна:

— Трябва да довършим започнатото, скъпи. Таоа се съгласи двамата с теб да надникнем в душата му и да се убедим какъв е бил в миналите си съществувания.

— Не е ли опасно? — попита Хък, като си спомни каква могъща съпротива срещна преди време на Земята, когато се опита да надзърне в главата на стария шаман, за да открие къде се е запиляла неговата лъвица.

— Тъкмо затова ще бъдем двамата. Ще се опазваме взаимно, пък и всеки ще озаптява другия да не навредим с нещо на Таоа. Дръж се за мен и нищо страшно няма да има.

— Нямах предвид това — засмя се Хък. — Аз побутнах тук-там машината на Хари и сега по всяко време мога да разчитам на услугите й тайно от него. Мислиш ли, че бихме могли да я ползваме там, където ме каниш да отидем.

— Ама че си шмекер! — усмихна се Ана-Мария. — Кой знае къде ме побутваш и мен нощем, когато спя, мошенико. Пък аз се чудя как тъй още не е пресъхнала любовта ми? — изчерви се лъвицата и тутакси отново стана сериозна. — По-добре ще бъде изобщо да не се налага да прибягваме до помощта на твоя умствен придатък, скъпи! — потупа го тя по гърба.

Двамата се върнаха на масата при останалите и се включиха в светския разговор, но така и не разбраха за какво стана дума, защото душите им бяха далеч и на съвсем друго място…

…Тъмният планински скат се извисяваше от другата страна на долината с настръхналите си върхове и шеметни пропасти. Сутрешното слънце се измъкна от прегръдките на кълбестия облак и го заля в червено. Внезапно скатът припламна ярко и почти ги заслепи. Тутакси пъстроцветна кукувица събуди дремещата джунгла с острите си крясъци и без да губят нито миг останалите пернати взеха да й пригласят. Всяка мелодия долиташе от различни краища на долината и сякаш разказваше нова любовна история. Слънцето остави на мира урвата и се заигра с жълтите бамбукови плетеници. Гората се събуждаше за нов живот.

Хък и лъвицата стигнаха до стръмен склон над малка рекичка. Тук джунглата бе по-открита, защото огромно дърво се бе сгромолясало по стръмнината и бе отнесло всичко срещнато по пътя. Но това не беше до болка познатата им джунгла на Фату Хива. Сред евкалиптовата горичка отсреща ни в клин, ни в ръкав се мяркаше и един баобаб, сякаш прероденият Висоцки весело им намигаше.

Две големи изсъхнали дървета лежаха наблизо, обърнати с корените към висините и полупокрити с кафеени храсти. И изпод тях прозираше каменна гравюра. Рибата, дълга над два метра, с глава, опашка и перки, цялата бе покрита с дупки като блюда. Очите й бяха слънца, обгърнати от концентрични кръгове. Зад гръбната й перка се бе спотаил едноок демон. И той със слънце на челото. И по целия камък се срещаха очи винаги като концентрични кръгове.

Някакъв шум подтикна Хък да откъсне очи от демона и да погледне към реката. В окъпаната от мараня далечина лениво се пробуждаше цяло селище. Но две банди вече бяха окупирали каменистите брегове под нозете му. Сред босоногата тълпа на левия бряг той разпозна Лаодзъ, Платон и Хегел. Никак не се изненада, че сред тайфата на отсрещния бряг са Конфуций, Аристотел и Кант. Хък побутна захласнатата по каменния тики лъвица, за да й привлече вниманието.

Децата от двете страни на реката весело започнаха да се замерват с камъни.