Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))

11. Парадоксът на огледалото

Вековната дъбрава май се беше ширнала чак до безкрая. Когато оредя преди малко и клонестите бодливи храсталаци престанаха да му дерат кожата, Хък реши, че най-сетне ще успее да се измъкне от омагьосания кръг, в който се въртеше. Излъга се. Ето че гората отново се сгъсти и пак стана сумрачна и усойна. Беше като разкошна петниста пяна; като огромна поне колкото света пореста гъба; като животно, притаило се в очакване, а след това заспало и обрасло с груб мъх. Това сравнение му се стори страшно познато и кой знае защо си представи, че пълзи като охлюв по склона. Но не си спомняше някога да се е мяркал тъдява?… И къде остана пещерата Гравет?… Хък прокле гадния коренак, дето го спъна. Залитна. Разпери ръце, мъчейки се да запази равновесие. Крайниците му бясно и безпомощно потърсиха опора във въздуха, но вместо да полети Хък падна. И досегът с влажната размекната пръст, осеяна с килим от гнилоч, плесен и жълъди, грубо измъкна от замъгленото му съзнание последния спомен преди да умре.

Намираше се в балната зала на дома Карлайл в още непокрилия се с мрачна слава лондонски квартал Сохо. И не беше просто един от гостите, а главната атракция на приема. Хък се пързаляше по мраморния под на ролкови кънки и свиреше на цигулка. По него време се наричаше Жозеф Мерлин, правеше се на белгиец и отдавна му беше омръзнало да живее. Всъщност този ден Хък празнуваше. Ако гаднярите, въвели на 3 септември 1752 г. Григорианския календар в Британия, не му бяха отнели цели единайсет дни от живота, щеше да закръгли точно хиляда и осемдесет години на белия свят.

Но такава дата нямаше!

Ако някога ви попаднат дневниците на Джовани Казанова и откриете в тях, че точно на 3 септември 1752 г. вашата застаряваща съпруга ви е изневерила в Лондон, не им вярвайте. Тя сигурно е спала с онзи италиански коцкар, ама на друго място. Защото след 2 септември 1752 г. в Лондон настъпи 14 септември. Само малцината хлапета, които по него време ходеха на училище, се радваха, че ще зубрят единайсет дни по-малко! Останалите с право се тюхкаха, че управниците на Британия не се задоволяват да ги ошушкват с данъци, ами вече им крадат и остатъците от деня.

В знак на протест вече осма година Хък се инатеше и категорично отказваше да живее порядъчно в дните от 3-ти до 13-ти септември. Тогава по традиция той вършеше глупости. Не, че през останалото време водеше много смислено съществувание, но да се пързаляш в бална зала на ролкови кънки, които току-що си изобретил и още не можеш да пазиш равновесие върху тях, а на всичко отгоре да свириш на Страдивариус без наколенки, си беше чиста глупост, откъдето и да го погледнеш. И резултатът не закъсня. Хък загуби равновесие и полетя към огромното скъпоценно огледало, изработено лично от знаменитите братя Андреа и Доменико в стъкларницата на остров Мурано през 1520 г. и поставено в изящна рамка с формата на готически прозорец, осеян с резбовани кентаври и еднорози, вплетени във виещи се лаврови клонки, сред които се издигаха пиластри, полуколони и колони, поддържащи елипсовиден фронтон с помпозния лик на прабабата на домакинята. Хък вече неудържимо връхлиташе връз огледалото, когато зърна в нишите на рамката двуликият образ на стария Хогбен да му намига. Тутакси се сети, че може да лети, и бясно размаха ръце, но миг преди да се издигне във въздуха за ужас на домакините фатално се натъкна на семейната реликва. А гостите изтръпнаха, защото строши и още по-безценния Страдивариус. И… край! Пред очите му се спусна пелена!

Събуди се в някакво мрачно подземие с дебели поне два лакътя, влажни, каменни стени и гол, добре утъпкан от много употреба, пръстен под. Точно в средата някой бе наклал нещо като скаутски лагерен огън или по-скоро клада. Хък се беше нагледал на такива съоръжения за вкарване в правата вяра, но това май беше по-особено. Вместо приятеля му Ян Хус в центъра на кладата се мъдреше огромен меден казан, достоен за всяка уважаваща себе си канибалска оргия.

Хък се огледа. Всъщност за трети път му се случваше да възкръсва, но този път баща му, кой знае защо, не се мотаеше наоколо. Но затова пък край казана пищеше като попарен някакъв полупрозрачен двуглав дракон. Около него се щураха толкова реална и… привлекателна, та изглеждаща направо сластно женствена, рижа лъвица и триглава, разгонена кучка с навлажнени слабини. Двете хетери напразно се опитваха да успокоят ревящия изрод. Макар доста да беше видял и патил на тоя свят, Хък бая се замисли дали не вижда привидения. На какви ли не чудесии и най-обикновени халюцинации се беше нагледал в бащиния си дом. За илюзиите да не говорим. Но сега инстинктът му подсказваше, че друг има пръст в поредното му възкресение.

Всъщност още първото му усещане беше различно. Той се събуди с чувството, че го варят в казан. Тутакси изплува от компота, защото никак не му харесваше да си кротува в компанията на някакви резени от гигантски плод с вкус на ябълка. Дали не беше сторил поредната глупост, като не устоя на изкушението и го опита?…

Хък прекрачи казана и внимателно пристъпи на студения влажен под, за да не се подхлъзне на ролковите кънки. Въпреки това едва не поряза босите се крака на парче стъкло. Всичко наоколо беше осеяно със стъклени отломъци! Горкото огледало, помисли си Хък в първия момент, без нито за миг да съжалява, че кънките са изчезнали. Но после забеляза, че по озъбените стъклени късове, които алчно се домогваха до стъпалата му, няма амалгама.

Когато съзнанието му се проясни, постепенно нещата взеха да си идват на мястото. Първо съзря Златната рибка да се мята на сухо под носа му. Беше само на една ръка разстояние! Наоколо нямаше река или море и поотърсилата се от сънната леност логика му подсказа, че сигурно някой е строшил край казана временната стъклена обител на Златната рибка. Хък инстинктивно понечи да посегне към отколешния символ на сбъднатите човешки желания, но омайна като фея млада жена с умни очи, в които трепкаха загадъчни пламъчета, го изпревари с мила усмивка, грабна я и я приласка в обятията си.

— Без да искам! Без да искам стана! Подхлъзнах се, дявол да го вземе! — вайкаше се драконът на висок глас.

— Не кълни, Трифончо. Няма страшно. Ще оправим и тая работа. Какво ли не сме преживели с тебе, та с едно Лоно на живота ли няма да се справим! — подканяше го лъвицата да се вземе в ръце, а разгонената кучка го ближеше едновременно с трите си глави.

В цялата тази суматоха само някакъв чорлав, небръснат, тъмнокос мъж с остър нос и тревожни очи на гений бе запазил спокойствие. Той бе скръстил ръце и наблюдаваше с явно любопитство как Хък подскача на пръсти между стъклата, сякаш играе на „дама“, опитвайки се да се отдалечи от казана. В този миг жената-лъвица зърна Хък и се вкамени. После като луда заоглежда пода. Хък проследи погледа й и не забеляза нищо особено. Беше под като под. Малко нездравословно студен и влажен, ако излизаш от врящ казан, но иначе най-обикновен пръстен под, поръсен със светена вода. И ако не беше осеян със стъкла, сигурно никой нямаше да му обърне внимание. Хък се подхлъзна, залитна, но този път ловко запази равновесие. На поредното свободно квадратче от „дамата“ беше настъпил някаква цилиндрична стъкленица. Огледа се с разперени ръце и видя още две подобни. Дали пък някой не беше омагьосал изчезналите му ролкови кънки? Но тогава трябваше да има и четвърта стъкленица?

Съдбата не му даде възможност да разреши загадката, защото внезапно с елегантен скок лъвицата полетя към него. Той хукна, без да обръща повече внимание на режещите стъкла и омагьосаните остатъци от ролковите му кънки. Дори не се обърна, когато я чу меко да тупва на мястото, което само преди миг заемаше. Ако не друго, през тия повече от хиляда години на белия свят Хък се беше научил да бяга не само от себе си, но и от всеки превъзхождащ го в жива сила противник. Първите сто метра бяха най-трудни, защото трябваше да изкачва стъпала. Изкара ги на един дъх. Щом се озова на някаква пуста, безнадеждно унила, павирана улица, леко намали темпото и уравновеси дишането си. Вече можеше да си позволи да хвърля по един поглед назад.

Броят на преследвачите му се беше утроил. Изплезил езици, двуглавият дракон препускаше като бесен редом до лъвицата, като на всеки неин скок правеше по десет стремителни крачки в галоп, а разгонената кучка ги следваше не толкова ревностно и постепенно изоставаше.

Какви ли не бесове бяха преследвали Хък през тягостно дългия му живот, та той беше свикнал вечно да бяга. Чувстваше, че когато бяга, поне има цел. Понякога самотата на бегача на дълги разстояния дори му харесваше. Щом навлезе в дъбравата и установи, че преследвачите му изобщо не са уморени, разбра, че този път ще подобри постижението си на маратонската дистанция. Жалко, че не му мина през ума да засече времето на старта.

Състезанието по ориентиране в дъбравата продължи повече от час и накрая взе да омръзва на Хък. Той изостави опитите си да надбяга преследвачите и започна да се лута в гъстата гора, за да ги заблуди. По едно време изглежда постигна целта си, защото драконският тропот заглъхна и Хък се притаи. Изчака два часа да не би лъвицата да се появи от някъде, но и от нея нямаше помен. Тогава се огледа и установи, че бе успял да заблуди не само бесовете, но и себе си.

Беше се загубил в дъбравата!

Хък се надигна. Срита гадния коренак, дето го препъна, и разтри изтръпналия си крак. По стар навик се огледа от коя страна на дърветата растат лишеите. Не че имаше някакво значение дали върви на север или на юг. Хък не знаеше нито къде се намира, нито къде отива. Важното беше да не се върти в кръг, защото заради тъпото си безсмъртие имаше опасност да остане в тази сумрачна дъбрава вовеки веков.

Беше се свечерило, когато долови странен шум иззад един кисел трън. Мязаше предимно на сумтене и гълчене. Мигом се приготви да хукне отново, но този път не стана нужда. Трънакът се разтвори и от него се измъкна странно същество, което приличаше на летяща метла. Беше тънко, дълго, ефирно, полюляващо се, със щръкнали коси и плавно се носеше на една педя от земята, като си мърмореше:

— Ще ви дам аз на вас да разберете… Ще видите вие откъде духа вятъра… И това ми било приятели…

— Ти кой си? — прекъсна Хък интригуващия поток на съзнанието на метлата.

Съществото се стъписа и щръкналите му коси се доразпериха в дъга като пъстроцветната опашка на паун.

— Ттталасъма — успя да смотолеви то.

— Виждам, че си таласъм. Не съм сляп. Питам те как се казваш!

— Нали ттти казах! Ттталасъма. Тттака е в живота, ако искаш да знаеш — отчаяно рече метлата и дръжката й се олюля, а косите й затрептяха като листата на офика при първия повей на ветрец през юли. После неочаквано спря да заеква и си изля болката на един дъх. — Всички други таласъми си имат имена. Приятелите им ги уважават. И изобщо си гледат кефа. А аз съм все сам. Наричат ме просто Таласъма. И ще се пукна от скука!

— Какво си се завайкал толкова! — взе да го успокоява Хък, като за всеки случай хвърляше по едно око наоколо, да не би това да е някоя хитрина на преследвачите му. — Имам един приятел, когото всички наричат просто Омбре, но на него изобщо не му пука.

— Естествено! Защо да му пука, като си има приятел!

— На тебе какъв ти е зорът бе, мой човек? Че ти викат Таласъма? Или че си нямаш приятел? Я се изповядай!

— И двете! А ако туриш и скуката в сметката, и трите, дядо попе! — раззина паст таласъма, като направи опит да се усмихне.

— Май не си от най-скромните, а? — засмя се Хък.

— Че къде си виждал скромен таласъм?! — важно рече метлата.

— И нещастен не бях виждал досега, ама, като гледам, чудесата нямат край на тоя свят.

— И на ония е така — дълбокомислено допълни Таласъма.

Хък наостри уши.

— Ти в кой свят живееш?

— В моя.

— Ясно, че е в твоя. Друго те питам. Твоят свят този ли е или онзи! — кимна Хък първо напред, а после наляво.

— Естествено, че е този! — тросна се Таласъма. — А бе ти май имаш проблеми с граматиката, мой човек. Светът, в който живееш, е този, а другият е онзи. Ако се преселиш в другия свят, той ще стане този, а твоят — онзи. И това всеки тъпанар го разбира, само ти се правиш на интересен.

— Сега ми е ясно защо нямаш приятели — промърмори Хък.

— Видя ли! Аз какво ти разправям. Щом си отворя устата и всички се разбягват като пилци!

— Ами, че дръж си я тогава затворена — сериозно го посъветва Хък.

— Не става! Опитвал съм. Тогава никой не ми обръща внимание — тъжно рече Таласъма. — Отдавна съм установил, че за да имаш истински приятел, трябва пълноценно да заместващ психоаналитика му и да общуваш с него до припадък. Истинският приятел е кошче за душевни отпадъци, мой човек. Почни сега да си изливаш мъката пред мен и, ако ти дам да разбереш, че ти съчувствам, ще видиш какъв приятел ще ти стана! Ама тая няма да я бъде, защото аз по рождение съм задръстен от мъка и кошчето ми е пълно догоре. Сега ясно ли ти е в какъв омагьосан кръг се намирам?!

— Ясно ми е, братко. Добре дошъл в моята партия. Имаш голям късмет, да знаеш, защото в моето кошче все още има малко място.

Хък престана да се озърта и съсредоточи вниманието си в летящата метла.

— Стига бе! Сериозно ли говориш? — невярващ, възкликна Таласъма.

— Без майтап! Целият номер се състои в това да откриеш начина, по който, щом кошчето започва да се препълва от единия край, можеш дискретно да изпускаш част от мъката от другия.

— Колко струва да ме научиш и мене? — плахо полюбопитства метлата.

— Много…

— Знаех си аз! — тежко въздъхна Таласъма.

— Но не чак толкова много, че да не можеш да платиш.

— Хм. Откъде знаеш колко мога да платя? В последно време бая съм изтънял — предпазливо взе да се пазари върлинестият обитател на вековната дъбрава.

— Ако ми отговориш честно на три въпроса, смятай, че сме се разплатили.

— Единственото условие е да отговарям честно? Сигурен ли си? — повдигна вежди метлата.

— Да.

— Давай тогава. Да видим какво ще излезе от тая работа.

— Къде се намираме сега? — избърза Хък и тутакси съжали, че не формулира въпроса както трябва.

— В Резервата на таласъмите — ухили се метлата. — Всичките ти въпроси ли ще бъдат толкова лесни?

Сега вече Хък си подбираше по-внимателно думите:

— Как се нарича… светът, в който се намира твоят резерват… на таласъмите?

— Библиотеката! — гордо отвърна Таласъма.

— Моля? — изтърва се Хък.

— Това третият ти въпрос ли беше? — самодоволно се осведоми летящата метла, предвкусвайки голямата печалба.

— Не! — замислено рече Хък.

— Ааа! Да си ги нямаме такива, мой човек. Ти каза „моля“ с въпросителна информация и това ти се брои за трети въпрос. Аз не съм виновен, че не можеш да си държиш устата затворена. Ти попита „моля?“ и толкоз.

Хък се подвоуми само за миг и после на лицето му разцъфна доволна усмивка.

— Съгласен съм. Нямам никакво намерение да хвърлям сянка върху крехкото ни приятелство заради такива дреболии. Третият ми въпрос е „моля?“! Но ми позволи да ти напомня, че пое задължението да отговаряш честно.

Таласъма понечи да отвори уста и се усети, че е паднал в капана. Не знаеше какво да отговори, а отгоре на всичко трябваше да бъде честно!

— Мога ли да попитам нещо?

— Можеш.

— Трябва ли да разбирам, че ти каза „моля?“, защото не беше чувал за Библиотеката досега?

— Да. И не само този подтекст вложих във въпроса си.

Таласъма се предаде:

— Казвай тогава какъв друг смисъл вложи в този дяволски въпрос!

— Библиотеката паралелен свят на Земята ли е?

— Не.

— Далеч от него ли се намира?

— Всичко е относително, мой човек — поклати глава летящата метла. — Три косъма на главата са малко, ама в супата са твърде много.

— И все пак опитай се да го определиш на око — настоя Хък.

— Зависи с каква мярка измерваш разстоянието — мрачно отвърна Таласъма. — В крачки е много, в светлинни години е гола вода.

— Има ли човеци в Библиотеката?

— Не!

— Защо лъжеш? По обед срещнах двама! — меко го сгълча Хък, като гледаше да не ядосва засега единствения си и затова безценен източник на информация.

— Глупости! Това не са били човеци, а някои от гадните им герои.

— Какви герои?

— Как какви? От приказките, от легендите, от тъпите им книги. Даже от филмите на ужасите има. А бе, мой човек, това твоето „моля?“ да не съдържа всички въпроси на света?