Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))

12. Нощна стража

Грандиозният план хрумна на стария Хогбен веднага щом приключи химическия анализ зад пясъчната дюна. Беше отмъкнал резенчето плод от склада на стария глупак Робинзон на необитаемия остров. Обирът замислиха нощес с Ариман, докато си пиеха безвкусния по тия места бърбън в модния Ресторант на края на Вселената. Дори Хогбен се впечатли от реалността на пръкналия се от главата на някогашния му слуга виртуален военнопленнически лагер в афганските клисури. Този дребен персийски факир Ариман явно се поддържаше в добра форма. И падна голяма веселба. Хогбен се вмъкна в позабравения образ на опитния миротворец лорд Холбрук и онзи лапнишаран Роки така се обърка, че пак се помисли за Рамбо и героично го освободи от лапите на съветските окупатори. Така пазачът сам напъха вълците в кошарата на вече гъсто обитаемия остров.

Среднощните вълнения с един замах премахнаха летаргията, обзела Хогбен през последните седмици в Библиотеката, и възстановиха бойния му дух. Пък от тях имаше и друга полза. Беглият поглед, който хвърли на прословутото Дърво на Живота, тутакси му отвори очите как жалките глупаци от Земята се бяха изхитрили да му откраднат най-свято пазената тайна — технологията за материализиране. Някой не само се бе осмелил да пипа семената на злото, скрити в джунглата на Амазонка, но дори бе направил опит да ги посее! И въпреки невежеството му едно по чудо се бе прихванало. Ама, вари го, печи го, който се е родил тъпанар си остава тъпанар за цял живот. Набеденият градинар явно не беше поливал фиданката с амброзия и само корените и короната на дървото се бяха материализирали, а стволът бе останал нетленен. Затова досега старият Хогбен не го беше забелязал от Земята.

Добре, че тия идиоти тук не ползваха технологията му съзнателно, а за удоволствие! Лишени от възможността да умрат, докато не бъдат забравени от хората и съответно натирени в Цеха за рециклиране, ефимерните изроди във Втората Библиотека изпитваха остра нужда от силни усещания. А чувството за реална опасност можеше да им осигури само материалното битие. И през по-голямата част от годината, когато по тъпите им закони плодът беше недостъпен за простолюдието, те го употребяваха като наркотик. Ариман дори беше изградил цяла мрежа за контрабандна търговия, която обхващаше и Речния свят. Но Хогбен щеше да им изкара през носа това осквернение!

Той имаше собствени представи за добро и зло. И, разбира се, всичко материално бе най-голямото зло на света! Преди няколко века в пристъп на безумна ярост започна да унищожава всички следи от пагубната технология за материализиране, но после се усети, събра остатъците, превърна ги в семена и уж добре ги скри в джунглата с мисълта, че един ден може да му потрябват. Та нали най-добрият начин да се бориш с всяко зло е да привлечеш на своя страна еманацията му! И ето че беше дошло времето да извади скрития коз от ръкава си. Щеше да бие врага със собствените му камъни! Как не се сети по-рано да провери изправността на Канала?! Колко време загуби! А имаше на разположение такова елегантно решение!

И, докато клечеше зад дюната, старият Хогбен си науми безвъзвратно да материализира Втората Библиотека барабар с нейните въображаеми дегенерати, изхитрили се да запушат Канала. После щеше да насъска техните пълчища да плъзнат като паразити по тялото на Гея! Край! Неговата Библиотека вече нямаше нужда от пазачи. Щом легионите му изпиеха кръвта на цялата фауна на Земята, щеше елегантно да ги затрие по генетичен път! Време беше истинската Библиотека да стане етнически чист, растителен свят! Той потри нетленните си ръце. Този път и героичните усилия на наивния му син нямаше да спасят тъпото човечество! Така с един куршум щеше да убие два заека! Глупости! Щеше да затрие всички зайци на света! Старият Хогбен залитна. Дали главата му се замая от мащабността на замисъла, или пък му беше паднало кръвното налягане, докато клечеше? Той се изправи с мъка. Беше се схванал. Прокле плода и изнуреното си тяло. Може би и той започваше да се побърква? Как можеше да изпитва болка, като беше чист, нетленен, извисен дух?! Сигурно беше атавистична реакция… Или пък нещо и в него се обърка от толкова много експерименти с пазачите?

Крайно време беше да си възвърне властта върху Лоното на живота. С гръм и трясък! Но в този шантав свят дори Хогбен трудно можеше да вдигне подобаващ шум и пушилка. Той се загледа в резенчето от плода. Вкуси го внимателно. Почувства прилив на физически сили, но и старата болка в ставите пак се обади. Излапа наведнъж остатъка. Тутакси усети, че сетивата му се изострят и започват да възприемат заобикалящия го свят като материален. Черните води на река Лета станаха още по-черни и някак по-мазни, досущ като мазут. Очите му взеха да разграничават отделните зрънца бял, фосфоресциращ пясък под краката му. Повеят на измисления вятър се заигра с косите му и дори ги разроши.

Глупаци! Бяха свикнали да живеят с илюзии! Ама той щеше да им ги избие от главите! Време беше да смени не само това (кой знае защо?!) взело да остарява тяло с неговите бодежи и отпуснати мускули, но и самоличността си. Трябваше да си осигури свобода на действията и всякакви смахнати прокурори, набедени съдии и комплексирани адвокати да престанат да му се мотат в краката.

Хогбен поседя още десетина минути на брега на реката, докато привикне отново с ревматизма си. През това време прехвърляше наум смахнатите обитатели на Библиотеката, за да си избере троянския кон. Беше претенциозен и никой от представителите на жалката фауна не му се струваше достоен да даде подслон на мегаломанската му душа. В края на краищата реши да опита късмета си в крайбрежните кръчми.

Чак в седмото опушено свърталище на контрабандисти избор му падна на един тип, чието лице сякаш завинаги бе обгоряло от слънцето. То бе изкривено на една страна, десният ъгъл на устните му бе изпънат надолу, високото оплешивяло чело бе прорязано от дълбоки бръчки, успоредни на пречупените вежди. Дясното му око имаше златна искра на дъното и пронизваше всекиго до дън душа, а лявото беше пусто и черно като тясно иглено ухо, като отвора на бездънен кладенец, на всяка сянка и тъма. Старият Хогбен се усмихна иронично, защото му се стори, че е надникнал в отпушения Канал. Приближи се. Преодоля болката в кръста, наведе се и най-нахално си завря носа в бръмбара, висящ на златна верижка върху оголената неокосмена гръд на непознатия. Беше изкусно издялан от тъмен камък и с тайнствени знаци по гръбчето.

— Кой си ти? — нехайно попита троянският кон с нисък, тежък глас. — Ариман ли те праща да душиш наоколо?

— Добър ден. Аз съм вашата леля от Киев! — отвърна Хогбен, изплю се в обруленото и спечено от вятъра лице, дето се мъдреше само на педя от него, и хукна навън.

Този стар трик действаше безотказно във всяка кръчма из Вселената. След миг непознатият изхвърча през летящата вратата, но Хогбен вече беше заел позиция. Той тутакси се намъкна под кожата на непознатия. Сграбчи душата му. С един замах я смачка като празна консервена кутия. Сплеска я до размерите на фалшиво зарче за барбут и я завря в най-потайното ъгълче на съзнанието си. После се разкърши, нарами непотребното си морно тяло и, дяволски доволен, закрачи към ъгъла, като си подсвиркваше „Съдбата чука на вратата“. Вече се казваше Воланд, коронките на зъбите му от лявата страна бяха платинени, а от дясната — златни и, кой знае защо, обичаше да играе шах с котараци.

Щом свърна зад последната сграда обаче, старият Хогбен тутакси престана да се държи като селски идиот на панаира в съседния град, защото късметът му го изостави. Петима яки типове с мутри на милиционери бяха преградили пресечката и му се хилеха насреща. Той дори не трепна. Това си беше част от играта. А старият Хогбен беше истински играч и обичаше да играе заради самата игра, тъй че мигом се стегна и захвърли старото си тяло в краката на живописната пасмината.

— Е, драги, нали не си забравил, че ни дължиш нещо? — мазно полюбопитства грозникът в средата, като подритна трупа, така че да види лицето на скъпия покойник.

Старият Хогбен не разпозна част от знаменитата Нощна стража на Рембранд, защото в извън работно време блюстителите на реда изглеждаха така, сякаш Анди Уорхол ги бе прерисувал. Той се направи на ни лук ял, ни лук мирисал и се огледа да види на кого говорят, но пресечката беше пуста.

— За теб става дума, драги! За теб! Ти ни дължиш парсата за три седмици. Не се прави на луд! — нададе глас мрачният тип отляво, като нервно се опипваше около кръста, да се увери, че камата му е на мястото си. — Който иска да работи в нашия район, трябва да си плаща.

— Станала е някаква грешка, господа. Изглежда ме бъркате с някого — отвърна Хогбен, докато с традиционните йогийски похвати събуждаше вътрешната мощ в откраднатото тяло.

— С никого не те бъркаме, Воланд — разнесе се гробовен глас от сянката на тъмния безистен вдясно и от тъмата изплува предводителят им — самият капитан Франс Банинг Кок.

Хогбен го позна, защото беше в автентичния си рембрандовски вид, недокосван от постмодернизма.

— Това е нонсенс, господа! Какво търсите тук? Та вие не сте измислени като идиотите наоколо! — чистосърдечно се възмути той, щом разбра с кого си има работа. — Не ме ли помните, капитане? Нали на времето аз лично поръчах на младия Харменс да нарисува за жълти стотинки възможно най-дългия групов портрет на вашата стрелкова рота, защото далновидно предвидих колко ще се покачи цената на един квадратен метър Рембранд само след петдесет години! Та тогава всички вие реално съществувахте!

— И сега си живуркаме в Речния свят, Воланд, но мизерно — мрачно отвърна капитанът, — защото такива нагли типове като тебе лъжат на поразия и не си плащат навреме за охраната на транспорта по реката. Май е време вече да те отучим от някои вредни навици, Воланд!

Миг преди да довърши мисълта си капитан Банинг Кок даде знак на хората си и те налетяха като чакали върху Хогбен. След пет секунди неравностойна борба на паважа лежаха пет сгърчени трупа. Всъщност, ако броим и старото тяло на Хогбен, мъртъвците бяха шест. Сметката не излизаше, защото един от корумпираните милиционери беше успял да офейка навреме. Пораженията по тялото на Воланд бяха незначителни: една прободна рана в лявото рамо, няколко одрасквания, две аркади, почти незабележими сред плетеницата от бръчки, пречупени вежди и стари белези, и натъртванията по китките от саблените удари.

Този Воланд се е позанемарил, помисли си старият Хогбен. Но нали слизаше от къде-къде по-немощна кранта, все пак остана доволен от материалната придобивка и победоносно се огледа. Теренът беше разчистен, но гюрултията не стихваше. Щом понечи да тръгне към дъното на пресечката, душите на умрелите го връхлетяха като лешояди. Нещастниците виеха край ушите му досущ като кучета на пълнолуние, защото не можеха да му сторят нищо, освен да го проглушат с воплите си. Той за миг успя да ги разпилее като мухи с едно старо заклинание на чероките за пропъждане на духове, шмугна се в безистена, измъкна се през слугинския вход и пое към клуба „Хиляда и една нощ“ да провери какви други умения има новото му тяло.

Беше посетил заведението на Шехеразада преди седмица и ориенталската обстановката събуди у него приятните спомени от времето на Сасанидите. Сега му беше интересно да опита отново ласките на източните хубавици в обкръжението на вездесъщите спящи демони, будещи перверзен страх у простолюдието. Защото при първото си посещение старият Хогбен бързо установи, че не си пада много по виртуалния секс! Той предпочиташе по-грубичкия му материален еквивалент — може би единственото хубаво нещо, което тъпите пазачи на неговата Библиотека можеха да вършат както трябва. Е, не всички, разбира се!

Мадам беше предприемчива и новата атракция в седмичната програма на клуба „Хиляда и една нощ“ се оказа Венера Киренска — одалиска с материално тяло, ефимерни ръце и нетленна глава. Но старият Хогбен беше зажаднял за традиционните ориенталски ласки и предпочете невярната съпруга на Шехрияр, която освен всичко друго си беше изцяло от плът и кръв. На сутринта обаче любопитството го загложди и той я натири от леглото да му донесе новия брой на официоза. За първи път от много време стигнала до оргазъм, съпругата на Шехрияр коленопреклонно отвърна „Слушам и се подчинявам!“, но прищявката му създаде голяма суматоха в клуба, защото никога досега клиент не беше настоявал след любовната нощ да получи вестник. Мадам тутакси отстрани досадния пропуск, като включи в сферата на обслужването новата екзотична услуга.

Снощната случка беше отразена на втора страница най-вече заради скандала. Защото мимолетната физическа смърт не впечатляваше никого в този шантав свят. Но скоро той щеше така яко да раздруса общественото мнение, та и тук, и на Земята щяха да завалят като зрели круши истински трупове. Гневът на Хогбен се поуталожи едва когато установи, че телевизията все пак предава на живо ритуала по възстановяването на телата на убитите в Лоното на живота.

Докато закусваше в леглото, той с явно задоволство проследи как напъхват обратно блуждаещите души на снощните псета в чисто новите тела и въпреки протестите им ги обличат в прилични дрехи от епохата на Рембранд. Репортерката обясни, че специалният отряд чака отвън да експулсира корумпираните служители в Речния свят, а органите за борба с организираната престъпност издирват оцелелия съучастник на трафикантите и, разбира се, убиецът. Старият Хогбен гордо се изпъчи, когато тя посочи трупът му, изправен като истукан до стената край казана. После обявиха, че група професионални очевидци от Гмежскорпион са станали свидетели на среднощната драма и следва кратка биографична справка за предполагаемия извършител на злодеянието. На екрана обаче цъфна мрачната физиономия на Воланд и Хогбен яростно запрати възглавницата в телевизора. Съжали, че вече бяха отнесли таблата с остатъците от закуската и нямаше нищо по-тежко под ръка. Не стига че му отнеха славата, ами пак трябваше да сменя самоличността си.

Изглежда и други в клуба гледаха сутрешните новини, защото след миг в стаята цъфна един евнух, който едва не си счупи ръцете от кършене, докато му обясняваше, че Мадам настоява колкото се може по-бързо да напусне клуба. Мярката била временна, мазно твърдеше евнухът. Само малко да утихне шумът! Иначе винаги е добре дошъл!

Старият Хогбен му изрева да се маха.

Около час никой не го безпокои и той изгледа на спокойствие прякото предаване на експулсирането. Стрелковата рота на капитан Бенинг Кок напусна Библиотеката с наведена глава, без да подозира, че е съпровождана от неговите радостни възгласи:

— Идиоти! Тъпанари! Глупаци! Така ви се пада, като не си знаете интереса! Ще ми се пречкате в краката, тиквеници такива! Долу корумпираната милиция! Да живее свободната предприемчивост! Слава на Хогбен! Слава! Слава! Слава!

Котаракът Бегемот, издирен по спешност от хората на Мадам, го завари да си говори с телевизора. Тогава верният слуга или съратник на Воланд предприе най-простата стъпка. Опита се да привлече вниманието на господаря си, като извади от торбата поолющената от много употреба, богато инкрустирана дъска и взе да нарежда шахматните фигури от слонова кост.

— Простаци! Кухи глави! Неандерталци! Молете се някой ден да не ви съдя аз! Хич не си мислете, че ще ви се размине! Тогава ще видите къде серат гладните! Куфалниците ви много бързо ще уврат какво значи: По-добре ужасен край, отколкото ужас без край! Има да ми целувате краката, чучула недни, и да ме умолявате да ви рециклирам! — не се изчерпваше репертоарът на Хогбен.

Смутен от непривичното поведение на господаря си, огромният като шопар котарак побърза да го подуши и тръсна невярващо глава. Опита отново да открие причината за този неистов ентусиазъм, привичен по-скоро за някой почитател на Ен Би Ей, но чувствителния му нос взе да почервенява от ужас. Бегемот се уплаши и се шмугна под леглото.

Старият Хогбен се възползва от удобния момент да се махне. Душата му се измъкна по терлици от тялото на Воланд, като продължаваше да реди проклятия, и хукна да търси Мерлин. Предпочете го пред Ариман, защото беше някак си под достойнството й да се намъква в кожата на бившия си слуга. Макар да беше по-стар от него на вид, магьосникът Мерлин бе доста жилав и могъщ. Е, в рамките на този шантав свят, разбира се. А Хогбен вече не смяташе да се уповава на късмета си.