Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))

7. Мъртви души

Кабинетът на Павел Иванович Чичиков беше досущ като онзи, който по волята на създателя си навремето обитаваше, докато служеше на митницата в Брест-Литовск. И той, самият, някогашното страшилище за полските евреи контрабандисти, си беше все същият: не хубавец, но не и с лоша външност — нито много пълен, нито много тънък; не можеше да се каже, че беше стар, ала не беше и твърде млад. Що се отнася до професионалните му умения, Павел Иванович бе усъвършенствал кучешкия си усет, хладнокръвието му бе станало по-убийствено от всякога и все така си беше вежлив до невероятност.

— Не обичате ли да се побезпокоите и да седнете, господа? — любезно посочи той на неочакваните посетители разкошните на вид, но доста неудобни кресла, в които човек потъваше така, че се озоваваше едва ли не в нозете на началника.

Традиционната покана се отнасяше най-вече за непознатия, тъй като постоянните обитатели на Библиотеката отдавна се бяха отучили да седят. И с право! Това си беше безсмислено действие във всеки не съвсем материален свят. Изобилието на въображаеми кресла в работните помещения се дължеше единствено на респектиращата почит към създателите.

Навремето, при други условия, техните създатели с неистова любов бяха описали обстановката, в която се раждат, живеят и понякога умират или, с една дума, битуват героите им. Но тук, в Библиотеката, тази слабост на създателите се възприемаше като неизбежното техническо указание за сценографа в театъра и само подчертаваше дълбоките, макар и понякога скрити корени на чистото изкуство в битовизма. Може да се каже, че заради непредотвратимата приемственост между поколенията, от която дори в Библиотеката героят нямаше къде да се дене, никому ненужната битова обстановка в учрежденията приличаше на традиционните глинени елени, сърнички, глигани и ковьорчетата с ловни сцени, които повечето германки по неволя наследяват от бащите си заедно с осемстайната ловна хижа в планината.

— Уважаеми Павел Иванович, извънредни обстоятелства ме принудиха да се отлъча от поста си в работно време и да поискам тази среща — започна отдалеч хер Фауст, докато от уважение към началството правеше опит да се настани на крайчеца на стола.

— Да, да, разбирам ви, прелюбезни — поощри го Павел Иванович, вперил любопитен поглед в аурата на Хък.

Окуражен, хер Фауст продължи, като си остана в това доста неудобно и унизително положение — нито прав, нито седнал:

— Вие добре знаете, Павел Иванович, че нашата служба има колкото административен, толкова и дълбоко философски смисъл. Дори, бих казал, че философската същност на митническата служба в Библиотеката е много по-важна и, така да се каже, водеща. А отделянето на културните герои от простолюдието е една от най-висшите философски мисии на митническата служба, нейната еманация, която прокарва дебелата разделителна черта между Библиотеката и Речния свят.

— Както винаги сте прав, препочтени.

Макар шефът изцяло да бе съсредоточил вниманието си върху задграничния гост, щедрата похвала окрили подчинения му и той се захвана с жар да разкрие същината на научния проблем, който го вълнуваше най-много:

— И друг път съм ви намеквал, Павел Иванович, че философските възгледи на някои колеги обаче, са твърде широки и всеобхватни — хер Фауст разпери ръце, сякаш искаше да сграбчи целия свят, — като далеч надхвърлят обичайните рамки на благоприличието. Имам предвид колегата Мефистофел, разбира се. Радвам се, че този път мога да ви представя реални доказателства за пагубния му стремеж…

Откакто Ана-Мария го научи да пътува извън времето, Хък прекосяваше границите нелегално и бе отвикнал да общува с митничари. Всъщност с времето на много места по света този по-особен вид човешки същества се бяха обособили в отделна раса. При последния си сблъсък с нея на летището в Хартум той се отърва леко, защото имаше пари в брой и разговорът се водеше на четири уши. Но към тези мастити величия явно се изискваше друг подход.

— Позволете да се намеся, Павел Иванович, но се страхувам, че уважаемият хер Фауст ме е разбрал погрешно.

— Не се отричайте от думите си, господине, защото имам свидетели! — ревна възмутен началникът на трета митническа смяна. — Настоявам да дадете писмени показания!

След миг Хък вече знаеше какво да прави. Баща му вечно му се подиграваше, че не се уморява да се съобразява с моралните норми на обществата, в които попада по време на своите безкрайни скитания. Но той си беше такъв и не смяташе да се променя. Дали пък не беше роден за пътуващ проповедник? Но на коя вяра?

Хък отхвърли месианските помисли и реши, че за да се измъкне от кашата, в която по стар навик се забърка, трябваше просто да предизвика събеседниците си, а после да влезе в кожата на папагала Освалд. Баща му бе напълнил тъпата глава на единствения оцелял представител на вида Neophena monumentalis с всички томове на Шпенглер и най-безсрамно използваше кабинетните разработки във вечните им спорове. Тия обаче едва ли щяха да се затруднят от Шпенглер! По-скоро щяха да го глътнат като топъл хляб. Само Жак Дерида щеше да им дойде от хак!

— Не ви ли се струва, уважаеми хер Фауст, че вниманието към тона във философските дискусии, който не е просто стил, е доста рядко явление — започна Хък благодушно да цитира стария си приятел, като от благоприличие тук-там добавяше по някоя думичка от себе си. — Тонът сам по себе си е малко изследван, любезни господа, ако допуснем, че това е възможно или че изобщо някога е правено. Наистина е трудно да се изолират отличителните белези на тона, дори ако съществуват в напълно чист вид, в което се съмнявам, особено ако се отнася до писмения дискурс. Как се бележи тонът, промяната или разривът в тона? И как да се разпознае тоналното различие в един и същи корпус? Какви черти биха били достатъчно надеждни за такъв анализ, какво сигнализиране, което да не е нито стилистично, нито реторично, нито пък очевидно тематично или семантично? Изключителната трудност на този въпрос, всъщност на тази задача, се изостря още повече в случая с философията на митническата служба. Не е ли мечтата или идеалът на философския дискурс заглушаването на тоналното различие, а заедно с него и на желанието, афекта или сцената, които контрабандно (въз)действат върху понятието? Чрез онова, което се нарича неутралност на тона, философският дискурс трябва да гарантира неутралността поне на несмутимата ведрина, която трябва да придружава отнасянето към истинното и универсалното. Следователно, би ли било възможно да се чуе или отличи тонът на философа или по-точно (това уточнение е важно) на самозвания или мнимия философ?

Хер Фауст получи астматичен пристъп от гняв. Аурата му почервеня, после побледня и накрая съвсем заприлича на Мъглявината Андромеда.

Фактът, че той не можеше да вземе думата от Хък, изглежда се хареса на шефа му, защото Павел Иванович дружелюбно се осведоми за физическата кондиция на подчинения си:

— Струва ми се, че вие нещо се затруднявате, прелюбезни? Трябва ли да смятам, че в момента не сте в състояние да изпълнявате служебните си задължения?

— В никакъв случай, Павел Иванович! — успя най-сетне да преодолее пристъпа хер Фауст, без да се налага да му правят традиционната инхалация с лайкучка. И, слава богу, защото кой знае дали народната медицина щеше да подейства в Библиотеката. — Моля ви, Павел Иванович, да ми станете свидетел, защото смятам да дам под съд този нагъл тип за обида на длъжностно лице!

— Обида? На длъжностно лице? — с мярка преигра Хък, колкото да засили театралния ефект. — А пък аз, глупакът, си помислих, че водим философски спор.

— Под достойнството ми е да споря с контрабандисти, на които им предстои да бъдат напъхани в казана! Особено ако тъй нагло си позволяват да ме наричат самозван и мним философ — злорадо заяви хер Фауст. — Отсега можете да се смятате за осъден и рециклиран, господине! Но не и преди да снемем писмените ви показанията за зловредното ви съучастие в деянията на някои корумпирани до мозъка на костите си митничари.

— По-спокойно, препочтени колега. По-спокойно — взе да усмирява подчинения си Павел Иванович. — Ще ме извините, ама така, както я карате, доникъде няма да стигнем. Презабележителните възгледи за тоналността във взаимоотношенията, които сподели нашия прелюбезен гост, без друго заслужават по-особено внимание.

— Позволете отново да се намеся, дълбоко и недвусмислено уважаеми Павел Иванович, но откакто се срещнахме с хер Фауст, постоянно възникват разни, и трябва с болка на сърце да призная, предосадни недоразумения — тутакси влезе в тон с началството Хък. — Оказа се, че този иначе предраг ми господин, с извинение, е надарен от създателя си с може би неизвестната ви досега и прелюбопитна способност непрекъснато да ми приписва разни мисли, чувства и изречения, които никога не съм мислил, чувствал и изричал. Ето в последния случай, например, на който, за щастие, и вие станахте предобронамерен свидетел, прелюбезният хер Фауст пожела да ме даде под съд за думи, изречени от моя препочтен приятел Жак Дерида по съвсем друг повод.

— Аз съм един нищожен човек и нищо повече, но и аз така си помислих, препочтени и прелюбезни! — възкликна Павел Иванович, доволен, че гостът не само изповядва, но и е възприел като свойствен любезния тон, който той от години се опитваше повсеместно да внедри в митницата, но все се натъкваше на прекомерни спънки от страна на такива превзети типове като хер Фауст.

— Павел Иванович! Моля ви! — едва не се разрида хер Фауст, възмутен от лекотата, с която съучастникът в престъпните деяния на Мефистофел влезе под кожата на шефа му. — Не позволявайте на този хамелеон да ви омагьоса!

— Учете се от него, препочтени! Учете се! Няма нищо лошо в това чиновникът да се опитва да подражава в обноските на началника си. Нещо повече! Позволете да ви попитам, прелюбезни, не мислите ли, че това е основното и, така да се каже, най-важното служебно задължение на подчинения? Възприемането на любезността като modus vivendi на всеки митничар не е ли по-достойно дори от повелята да ловите контрабандистите, предостойни хер Фауст? Да не говорим пък за набедените контрабандисти! — кимна Павел Иванович към госта. — Предлагам ви сериозно да се замислите за начина си на живот и за някои на пръв поглед дребни подробности от пейзажа, пардон, от поведението ви, препочтени. Макар че няма да е лошо да се позанимаете и с пейзажа, който се разкрива от поверения ви обект. Скучноват ми се вижда нещо напоследък. А героите, които преминават през нашата митница, смея да отбележа, стават все по-културни и по-културни. А културният герой е взискателен, прелюбезни. Той не се задоволява с жалките и скучни пейзажи, дето се пръкват от главите на отрудените ни митничари. Културният герой, препочтени хер Фауст, жадува за любезен митничар, който му вади душата в модерна и приятна обстановка. Така ли е, уважаеми? — обърна се към Хък в края на прочувствената си реч Чичиков.

— Да си призная, Павел Иванович, не проумявам как може някой да работи редом до такъв мъдрец като вас и да не прихване поне мъничко от вашата вещина, любезност и скромност? Направо е позорно!

— Позорно е! И аз така казвам, прелюбезни. Позорно е да не бъдеш любезен с героя, който се е изправил пред най-съдбовното изпитание и още не знае дали ще бъде приет с подобаващите почести в Библиотеката, или ще се нареди на опашката за рециклиране. Позорно е, препочтени, да се опитваш да подкупваш митничар, за да попаднеш на рафт, който не ти се полага по право. И най-позорно е, прелюбезни, да си тикаш носа в Библиотеката, когато от тебе няма и помен в архива!

Хък си отдъхна наум, че вече няма да му се налага да измисля почтителни обръщения.

— Радвам се, Павел Иванович, че хванахте ей така, направо, бика за рогата! — опита се нагледно да демонстрира преносния израз Фауст.

— По-кротко, прелюбезни. Не пресилвайте нещата. Аз не съм матадор, а скромен и нищожен чиновник — отвърна Чичиков, който като всеки обеднял руски дворянин изпитваше физически ужас от селскостопанския труд.

— Разбира се, Павел Иванович. Разбира се! Ама позволете ми този път да не се съглася с вас. Макар че вашето достойнство е неизмеримо по-високо от предостойната длъжност, която заемате, все пак никой не може да отрече, че и тя е подобаващо достойна. Признавам, сам съм си виновен, защото се заблудих, оставайки с погрешното впечатление, че господин Мефистофел заема въпросната предостойна длъжност и би могъл да ми продаде мъртвите души, от които се нуждая. Повярвайте ми, Павел Иванович, дълбоко се разкайвам за глупавата си и непростима грешка и съм готов на всичко, само и само да намеря подобаващ начин да измия греха от себе си. Уверявам ви, че нито за миг не съм си и помислял дори контрабандно да отмъквам въпросните мъртви души. Напротив! Става дума за честна търговска сделка и съм готов да платя всяка назована от вас цена… в рамките на благоприличието и добрия тон.

— Виж го ти, демагогът му с демагог, как само извъртя нещата! — не се стърпя хер Фауст. — Павел Иванович, моля ви, изрично настоявам да попитате този прелюбезен негодник кой е той и защо в архивите не се споменава нито дума за него!

Епитетът пред „негодник“ погали слуха на началника на митницата и той се поблазни от мисълта, че лекцията му не е отишла на вятъра, но все пак хер Фауст имаше още много да се учи и той с властен, но любезен жест го прати в читалнята:

— Разбира се, че ще го попитам, препочтени хер Фауст. И ви уверявам, че ще очаквам от прелюбезния ни гост искрен и най-вече презадоволителен отговор. Но не бива да забравяме, че проверката е висша форма на доверие. Затова ви предлагам отново, но този път лично да преровите Каталога на Библиотеката и Регистъра за деянията на хората, препочтени. Някак си им нямам доверие на тези електронни измишльотини — промърмори Павел Иванович сякаш на себе си и после подхвърли на Хък: — Кой знае как са ви сканирали на границата, прелюбезни… Друго е око да види и ръка да пипне!

За миг се възцари мълчание, защото на хер Фауст никак не му се щеше тъкмо в сублимния момент да напуска кабинета на началника. Той мислеше за бъдещето си. Все пак нали и вдругиден вестниците щяха да излязат. А какво по-хубаво от това в два последователни броя да си на първа страница. Когато тягостната тишина се проточи неприлично дълго, той с мъка взе да се изправя. Чупката в кръста го измъчваше, защото аурата му се беше схванала да угажда на началника с неговите глупави кресла. Хер Фауст се огледа, не срещна разбиране, въздъхна тежко и пое бавно, бавно към вратата, като все още тайно се надяваше, че Павел Иванович може пък да премисли и да го върне. Но чудо не стана и след минута тежката дъбова врата, изпъстрена с множество фундаментални за митническата служба орнаменти, беззвучно се хлопна зад гърба му.

— Май е крайно време да поговорим за цената, Павел Иванович — делово рече Хък, доволен, че поне за известно време се отърва от ревностния митничар, който се беше лепнал за него като конска муха.

— Хм, прелюбезни — видимо се отпусна и Павел Иванович Чичиков. — Не знам как да се изразя, но в последно време мъртвите души взеха да поскъпват. Нали разбирате, търсенето им расте от ден на ден. Пък и цената им се покачва от само себе си, когато потенциалният купувач е неотъждествим, ако мога така да ви идентифицирам.

— Предлагам да оставим този въпрос настрана, Павел Иванович — понатисна го Хък. — Какво значение има кой купува, когато плаща най-добрата възможна цена? И в знак на добра воля ви моля да приемете тази златна чаша.

— Като частно лице, препочтени, бих могъл с известни условности да се съглася с вас — благо рече Чичиков, и тутакси пъхна подадената му чаша под бюрото — но естеството на длъжността ми, така да се каже, по служебен път ме лишава от това право. Въпросната сделка вече придоби прекалена публичност, препочтени — кимна аурата на шефа към вратата, — и законът повелява да обявя открит и напълно прозрачен търг. Нали ме разбирате? Няма как, прелюбезни.

— Абсолютно сте прав, Павел Иванович и с удоволствие признавам, че искрено се възхищавам на вашата неимоверна мъдрост — възкликна Хък. — Да не говорим пък за държавническия ви подход. Но позволете ми да изразя опасенията си, че споменатите мъртви души може би не са под вашата юрисдикция.

— Струва ми се, че трябва да се изясните, препочтени.

— Бедата е там, Павел Иванович, че и аз не знам по чий списък се водят Шуин, Нуикаумеаматератавахине, Фау-Фау и Пакеекее.

Аурата на Чичиков повдигна вежди:

— Това артистичните им псевдоними ли са, прелюбезни?

— Не, уважаеми Павел Иванович. За съжаление те са попаднали тук, в Библиотеката, инкогнито, но това са истинските им имена.

— Хм. Че за какво ви са мъртви души с такива, меко казано, чудати имена, препочтени? Защо не си купите моя Селифан, например. Той е най-превъзходен коняр, а и тук изобщо не ми е потребен. Или пък, да речем, Пробка Степан, дърводелецът на Собакевич. А защо не и тухларят Милушкин. Ето ви на три чистокръвни мъртви души. Златни. Двайсет и четири карата. Без капчица примес. Мужици, които могат и някоя работа да ви свършат. А не някакви си там инкогнито.

Кой знае докога Хък и Чичиков щяха да се надлъгват, ако в този миг в кабинета не бяха нахлули две аури. И едната бе толкова развълнувана, че дори за миг строгата обстановка в светая светих на митницата сякаш полудя и замяза на дива горска поляна, достойна за средновековно сборище на вещици. Хер Фауст обаче бързо се взе в ръце, мигом възстанови удобствата на началството и сетне задъхано рече:

— Павел Иванович, водя ви лично началника на архива сър Хари Селдън. Той вече три пъти е проверявал Каталога на Библиотеката и Регистъра за деянията на хората. В тях няма и помен от този тип тук, който само ни мъти главите с модерната си философия. Нещо повече, уважаеми Павел Иванович! Анализът на сър Селдън недвусмислено доказва, че всеки Хогбен е вреден за здравето на нашето общество. Библиотеката гори, уважаеми Павел Иванович! Отечеството е в опасност!

— А какво казва вашата машина? — обърна се, раздразнен, Чичиков към шефа на архива, но Фауст не даде възможност на Селдън да отговори.

— Машината блокира, уважаеми Павел Иванович! Оракулът зацикли!

Това трикратно „уважаеми“, което се откъсна от устата на доскоро неподлежащия на превъзпитание служител, приля чашата и вместо да изхвърли патетичния натрапник Павел Иванович Чичиков поиска шефът на архива да потвърди невероятното събитие, което сериозно застрашаваше устоите на тяхното доскоро толкова добре организирано общество:

— Вярно ли е, прелюбезни колега?

Вперил взор в Хък, създателят на психоисторическата наука си позволи снизходително да кимне, защото като председател на Комитета за научни предсказания към Министерството на бъдещето заемаше същия ранг в служебната йерархия на Библиотеката като Чичиков. Хари Селдън отдавна не беше се сблъсквал с достоен противник и сега усещаше, че кръвта му, позамръзнала от навяващата провинциална, почти Чеховска скука Библиотека, закипява. Пък и за неговата машина щеше да бъде добре да се поразмърда малко, защото бе започнала да залинява от повтаряне на все едни и същи досадно светли предсказания.

Аурата на Павел Иванович с мъка преглътна края на интересното и многообещаващо наддаване. С надеждата, че не всичко е загубено, той подхвърли на Хък:

— Хайде да вървим, препочтени, да видим тази работа.