Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))

2. Процесът

Старият Хогбен величествено се носеше към съдебната зала, воден не толкова от указанията в призовката, колкото от шестото си чувство. И с всяка изминала минута гневът му растеше ли растеше и вече бе набъбнал като свлачище, напоено от пролетните дъждове. На времето двамата с брат му моделираха със собствените си ръце този край на Вселената, ала сетне някой тотално бе объркал местната топография. В резервата, откъдето идваше, всичко беше архаично, от езическите времена. А като съдеше по околната архитектура, обитателите на този пуст в ранния следобед богаташки квартал по някакъв начин се бяха изхитрили да се преселят тук от ХХI век. Какво търсеха тия навлеци от несбъднатото минало и бъдеще в неговата светая светих? Този въпрос го глождеше от седмица. Тук, в околностите на неутронната звезда се намираше Изходът на Канала, по който в един прекрасен, слънчев ден щеше да пренесе Земята в Нищото и веднага да се пенсионира. Той се гордееше с този проект, блестящо осъществен преди милиарди години благодарение на гениалния ум и необятните способности на братята Хогбен. Толкова бе горд с него, че през последните хилядолетия направи едно-единствено нововъведение. Когато си построи вилата дълбоко под земната мантия, премести Входа на Канала от пещерата Гравет в своя фризер.

Хогбен изруга като хамалин, защото се стресна. За миг се бе отклонил от осевата линия между ефимерните постройки и нехайно се бе приближил до някакво привидно кротко и приветливо като реномирана банка здание от алуминий и стъкло, а то ласкаво го посрещна и тутакси се преобрази в белокаменната му резиденция край Женевското езеро, но после взе да пулсира като разголено за операция сърце сякаш вилата му под земята се канеше да го сграбчи в разтворените си обятия и да го натика в ръцете на сина му Хък и неговата паплач. Хогбен излетя като опарен на улицата и с инстинкта на прелетни птици мислите му отново се приютиха в миналото… И той прокле мига, когато старото съперничество с брат му отново взе връх. Всъщност трудностите ги съпътстваха още в Нищото. Поначало целия Хаос забъркаха праволинейните му съпартийци — материалистите. Именно колосалният провал на техния обществен експеримент предизвика гадния Голям взрив и почти унищожи Нищото! Наложи се братята Хогбен, макар и от различни партии, да спасяват каквото е останало. И те с много труд, пот и грешки създадоха Земята като жива Библиотека на техния свят. Постараха се всяко растение да съхрани безценна частица от паметта за безметежния живот преди Големия взрив. И светлата памет трябваше да оцелее, докато тъпата материална вселена се разширява и разширява, изтласквайки капсулованите остатъци от Нищото. Трябваше само да проявят малко търпение, защото рано или късно, в един хубав, слънчев еон тя щеше да отиде на майната си.

Високомерието му обаче бързо оплеска работата. Поначало двамата с брат му бяха създали динозаврите с едничката цел да подхранват безценните растения в Библиотеката с оборска тор. Ала благодарение на генетичните експерименти на стария Хогбен с тия ненаситни търбуси някои уникални растителни видове взеха да изчезват. Тогава старият Хогбен реши да издигне прадедите на свинете — листозаврите — до ранга на охранители. Но вместо да осигурят безопасността на Библиотеката, зурлестите мутри само изпотъпкаха величествените парковете и градините. Тогава той с досада разбърка гените им и ги превърна в бозайници. След милиони години генетични корекции брат му успя да направи от приматите неандерталци. Но под претекст, че все някой трябва да проверява изправността на Канала към Нищото, старият Хогбен извади на бял свят конкурентите им — кроманьонците. И сега беше убеден, че трябваше да се намеси, защото неандерталските събирачи на корени щяха да оплескат всичко. Той твърдеше, че с ловните си инстинкти неговите кроманьонци по-добре се вписват в грандиозния замисъл да се опази духовното наследство на Нищото. Но истината бе, че вече го мързеше и той умело употребяваше изпадналите в транс шамани на ловците като шомпъл. Душите им хукваха като бесни към Плодовитата пустота, последната нишка, дето все още ги свързваше с Нищото, и после се връщаха да докладват има ли технически проблеми с Канала. Системата функционираше безотказно като швейцарски часовник!

След някое и друго хилядолетие, за да разнообрази малко скапаното ежедневие стария Хогбен подтикна своите кроманьонци да избият неандерталците. Брат му дълго се цупи. Примири се едва когато създаде и подари на неговите кроманьонци добрите богове. Наивникът смяташе, че по този начин е превърнал ловците в хора! Защото именно вярата превръщала всяко същество в човек. Но Хогбен много обичаше равновесието в природата и тутакси създаде лошите богове. Нововъведението само мотивира душите на шаманите да си гледат по-съвестно работата, и той изобщо престана лично да проверява изправността на Канала. Така криво-ляво изкараха до потопа, когато отношенията между братята съвсем се обтегнаха, божествените пантеони в Древния Египет, Индия, Китай и Двуречието, или, с една дума, във всички тогавашни цивилизовани страни замязаха на сбирщина от крадци, насилници и убийци, сред които тук-таме се мяркаше по някоя светла личност, а грандиозната прищявка на старият Хогбен само принуди насила окъпаните пазачи на Библиотеката да си създадат собствени митове и легенди…

Умислен, той пак безгрижно бе свърнал от правия път и отново се озова пред ефимерния параден вход на своя любим замък край Женевското езеро. Проклинайки целия си род, старият Хогбен отскочи като ужилен и продължи да се носи по средата на улицата. Скоро щеше да им даде да разберат с кого си имат работа! Той мразеше да оставя магарето си в калта и век подир век със садистично удоволствие стоварваше камари от злини върху очовечените тъпанари. Чашата преля след онази злощастна чумна епидемия през XIV век. Отвратен от методите му да решава демографските проблеми на хората, брат му барабар с потомството си от смахнати мутанти и се оттегли от сцената. Оттогава му остана навика да си говори с пръждосалото се второ „аз“: „Направи го нарочно, нали! За да подхранваш угризенията ми! Остави ме сам да се бъхтя с тия идиоти!“ И осиротелият Хогбен се залови да въведе ред в Библиотеката. Многократно пребоядиса вилата си, докато най-сетне остана доволен от пасионарните тласъци, които здраво разтърсиха етногенезата на глупавото човечество, както казваше онзи смахнат приятел на сина му Лев Гумильов. Комунизмът, СПИН-ът и космическите совалки трябваше да ги довършат. Надяваше се, тези, които оцелеят, да се махнат от Библиотеката. И тъкмо, когато реши, че е позамазал гафа, се натъкна на бъркотията с Канала. Отдавна подтискаше смътното усещаше, че след многобройните си експерименти в Библиотеката, и с Изхода нещо не е наред. Това бе една от причините да тръгне сега да проверява Канала. Но чак такива затруднения не беше очаквал.

— Виждаш ли докъде стигна нахалството им! Пазачите си направиха собствена библиотека?! Ти им удари едно рамо, нали? Жалко, че не мога с един замах да унищожа всичко! Току виж съм захлопнал вратата към Нищото. Кажи де! Има ли опасност да затръшна вратата?… Бая работа ще ми отворят, докато разчистя всичката измет в тяхната библиотека…

В първия миг, когато пристигна тук, се поблазни от мисълта, че е попаднал в рая за интриганти от неговата класа. Наоколо направо бъкаше от всякакви нехранимайковци и перверзни убийци. Но бързо разбра, че единственият начин да се отърве от тая сган беше да я напъха в Цеха…

— Идиоти! Да наричат моето кошче за генетичния боклук от проклетата фауна на Земята „Цех за рециклиране на герои“! Ха-ха-ха! — Старият Хогбен се въодушеви. — Ще ви дам аз един цех за рециклиране на герои!

Внезапно усети, че е пристигнал. Поогледа безличната съдебна сграда, приближи се внимателно и щом се увери, че ефимерните й очертания не се променят по вкуса му, прецапа с вирната глава тукашния Рубикон. Първата си реплика към самозвания съдия, узурпирал неговия собствен генетичен Съд на честта, беше подготвил отдавна:

— Вие не можете да ме съдите, драги, защото сте измислен. Вас ви няма, разбирате ли? Вие не съществувате дори в собствената си тъпа материална вселена…

Аурата на стария Хогбен гордо се изпъчи, доколкото позволяваха обстоятелствата, и той мислено прокле физическите закони на този пръкнал се от собственото му честолюбие свят, заради които май никой не можеше да види как извади от джоба си синджирче и нехайно взе да го върти на пръста си. Постара се гневът му да се излее с цялата си мощ върху аурата на мухльото отсреща, но той изглежда бе свикнал да понася много повече, защото някак обречено отвърна:

— Нищо не съществува извън въображението на хората.

— Глупости! Чиста проба германски философски глупости от ХIХ век. — Дълбокомисленият отговор на смотаняка още повече вбеси старият Хогбен. — Този постулат е верен, като изключим самите хора и най-вече мен. И какво остава? Нищо! Едно голямо нищо! Как можете да се хващате на такава въдица, драги? Обяснете ми тогава вие ли съществувате в моето въображение, или аз във вашето?

— Да, господине. Отговорът е „да“, независимо как ще обърнете посоката на вашия въпрос.

Този път в гласа на мухльото се прокрадна бодрост.

— Софистика, драги. Перфектна, но глупава софистика. Вие просто не виждате по-далеч от носа си. Или по-скоро сте устроен така, че не можете да виждате по-далеч от него. Ама, с извинение, много ви е къса машинката за сополи, драги, за което, апропо, трябва да се сърдите на създателя си, а не на мене. — Въображаемото синджирче на Хогбен вече летеше във вихрен танц. — Първо, когато аз се запилях по тия краища, вас ви нямаше. Нямам предвид конкретно вашата персона, естествено, а всички хора, барабар с измислените типове, дето дявол знае защо се пръкват от главите им. Дори растенията, бактериите и вирусите ги нямаше. Verstehen Sie, драги? Вдявате ли какво се опитвам да ви набия в главата? Земята беше пустош. Прекрасна, подивяла от скука първична природа, която сам създадох. Някога да сте виждали жива планета в ембрионалния й стадий на развитие? На върба в сряда сте виждали!

— Значи тогава материалната вселена е съществувала само във вашето въображение, господине.

— Идиот! Още малко и ще повярвам, че наистина съм попаднал сред ония тъпанари в Нищото — гръмогласно възнегодува старият Хогбен. — Ама мен не можете да ме излъжете, драги! Защото аз наистина идвам оттам. И прекрасно знам, че този побъркан свят няма нищо общо с Нищото. Вашият свят е измислен, драги. И, за съжаление, трябва да призная, че и аз имам пръст в тази работа. Но вас това не ви засяга! Ясно ли е?

Емоционалната настройка на Йозеф К. беше създала почти стерилна обстановка в съдебната зала и донякъде напомняше последното преустройство на дневната във вилата на стария Хогбен. Болезнената белота наистина навяваше мрачни мисли за операционна, но доста добре хармонираше със строгия официален, черен костюм с жилетка на домакина. Те бяха закопчани догоре и всеки естет би могъл да им се наслади, ако си направеше труда да надникне зад аурата му.

— Вие сте бояджия, нали? — полюбопитства Йозеф К.

В първия миг въпросът му успя да ошашави наперения ответник по делото. Все пак старият Хогбен доста отдавна беше чел романа, от който идваше Йозеф К., и някой друг на неговото място, сигурно нямаше да си спомни толкова бързо кой е този тип. Но Хогбен помнеше, защото беше устроен да помни като цяло стадо слонове.

— Сигурно изпитвате мазохистично удоволствие, като си мислите, че ме заставяте да се защищавам без да знам нито как, нито срещу кого, драги, но номерът ви няма да мине! Тази опера съм я гледал и, при цялото ми уважение към вашата пасмина, ви уверявам, че не струва и пукнат грош, камо ли пък цели три гроша… — демонстрира той широките си познания по германоезична литература.

Но Йозеф К. държеше на своето:

— Защо тогава в обвинението пише, че сте боядисвали някаква вила под земята, господине?

— Хайде да престанем с тия кафкиански глупости. В края на краищата кой сте вие, драги? И с какво право ще ме съдите? Разбирам, че имате комплекси за избиване, но не ми е ясно, защо трябва да го правите на мой гръб?

— Да ви призная, малко съм объркан, господине. Не проумявам кой, по дяволите, си строи вила под земята?

— Лудница… Попаднал съм в лудница — саркастично заключи старият Хогбен. — Божичко, как се изроди всичко на тази Земя? Вие, драги, пациент ли сте или лекар? — лукаво се поинтересува той, решил да смени тактиката.

— И двете, господин… Хогбен — направи пауза Йозеф К., докато надникне в документите. — Простете ми за любопитството, но щом не сте бояджия, тогава какъв сте?

— Бог.

— Искате да кажете, че сте от постановката „Залезът на боговете“? В такъв случай сте сбъркали входа, господин… Хогбен. Участниците в това представление репетират в съседната сграда. Тук е Съдът на честта и днес в него ще бъде съден някой си господин… Хогбен. Странно… Имената съвпадат… А вие твърдите, че сте сбъркали входа. Ще се наложи да направим справка в канцеларията… Моля да ме извините, но стават такива работи. Този съд отдавна не е бил сезиран и чиновниците са позабравили процедурата. Вие същият господин Хогбен ли сте, или другият Хогбен?

— Докога ще разигравате този театър? — избухна старият Хогбен, забравил че уж щеше да омайва този глупак.

— Съжалявам, но останах с впечатление, че вие играете в театъра, господине. Но щом не участвате в „Залезът на боговете“, значи сте точно този господин Хогбен, който ми трябва. Само че той не е бог, ами… — аурата на Йозеф К. леко се приведе над ефимерната маса, за да може точно да цитира — да-да… въпросният господин е бояджия, прелюбодеец-кръвосмесител, подпалвач на войни, семеен интригант, крадец, изнасилвач и перверзен секс-маниак.

— Та вие не познавате достатъчно собствената си митология, драги! — ухили се старият Хогбен, видимо доволен от високата оценка за деянията си. — Ако умеете да четете между редовете Омир или Софокъл, ще видите, че този словесен портрет напълно отговаря на лицето Зевс. Впишете деянието му в която и да е полицейска анкета и най-тъпият компютър ще повдигне същите обвинения срещу него.

— Да разбирам ли в такъв случай, че вие не отричате обвиненията, а само уточнявате, че истинското ви име е Зевс, господине?

— Ааа, не! Само не ме бъркайте с това парвеню! И до ден-днешен съжалявам, че го създадох!

— Добре тогава. Да започнем отначало. Вие господин Хогбен ли сте?

— Да, драги.

— Чудесно. Ето че преодоляхме първото недоразумение. Значи сте господин Хогбен. И така, уважаеми господин Хогбен, вие доброволно ли се явявате пред Съда на честта?

— Не съвсем — инстинктивно отвърна старият Хогбен и пак внесе смут в душата на Йозеф К.

— Как да ви разбирам, господин Хогбен? Някой принуди ли ви да се явите пред Съда на честта? Защото това коренно променя постановката на въпроса.

— Да.

— И кой оказа този натиск върху вас, господин Хогбен?

— Обстоятелствата — замъгли истинската причина Хогбен и наум прокле онзи злощастен миг преди три хиляди години, в който бе заченал сина си.

— Хм! Съжалявам, господин Хогбен, но в такива случаи правилникът тълкува вътрешната принуда като доброволен мотив. Съгласно…

— Знам.

— Трябва ли да разбирам, че вие доброволно се явявате пред Съда на честта, но отказвате да признаете това поради опърничавия си характер.

— Тълкувайте го както си искате!

— В такъв случай, уважаеми господине, не ни остава нищо друго освен да приемем, че случаят се разрешава от само себе си. Съгласно параграф 22 от Закона за защита на авторското право в Библиотеката на вас ще ви бъде отнета самоличността и ще бъдете предаден в Цеха за рециклиране на герои, защото демонстративно отказвате да се държите в Съда на честта така, както изискват повелите на създателя ви. Бихте ли оспорвали такава присъда, господине?

— Бая го усукахте, драги, ама и вашето държание не е по Кафка. Сигурно смахнатият Франц сега се обръща в гроба.

— Понеже сте ми симпатичен, господин Хогбен, пък и като компенсация за това, че току-що научихте как ще бъдете рециклиран, ще ви обясня някои неща. Първо, за разлика от Земята в нашето общество не е прието да се изказват критични съждения по отношение на създателите ни. А що се отнася до дълга ни към тях, то всеки от нас го изпълнява по-често или по-рядко на сцената и в киното в зависимост от честотата на цитиране на автора в университетските курсове по литература и изкуства на Земята. А през останалото време ние сме свободни да се държим както си искаме. Но на вас ви е простено да се заблуждавате, защото сега пристигате. Ние не сме някакви застинали образи, както сигурно си мислите, господин Хогбен, а живи герои.

— А защо лишавате мен от тази привилегия, драги? Или сега ние двамата с вас разиграваме…

В този миг вратата се отвори и строг глас обяви:

— Станете, влиза съдът!

Заповедта беше формална, защото единствените присъстващи стояха прави. Пък и жизнерадостната аура на нисичкия веселяк с прошарената брада и големия търбух, дето с тромаво достойнство се намъкна в кабинета, май изобщо не обръщаше внимание на протокола. А след нея в съдебната зала нахлу пищна средновековна обстановка с арабски привкус и с един замах премахна стерилната белота.

— Здрасти, синьори. Обедът беше чудесен. И денят е хубав, нали?

— Наистина е хубав, дон Санчо Панса — тутакси се съгласи с новопристигналия Йозеф К.

— А мога ли да знам кого наричате дон Санчо Панса, синьор?

— Вас, ваше благородие — смути се Йозеф К. — В този съд не се стъпвал друг Санчо Панса, освен този, който сега се мъчи да се намести по-удобно на скамейката.

— Щом е тъй, драги — рече Санчо, — запомнете, че нито аз, нито някой друг в моя род е бил някога дон. Наричат ме просто Санчо Панса, Санчо се казваше баща ми, Санчо — и дядо ми и всички бяха Пансовци без всякаква прибавка на дон или доня. Струва ми се впрочем, че в Библиотеката има навярно повече доновци, отколкото камъни. Но стига толкова — господ ме разбира и ако ще да трае този съд_ само два дни, аз ще изплевя всички тези доновци_, които сигурно досаждат като комари.

Старият Хогбен изслуша дълбокомисления диалог между Йозеф К. и Санчо Панса със зяпнала уста. Добре, че роднините му не бяха наоколо да го видят, а присвяткващата аура донякъде запазваше достойнството му. Значи цялата му пледоария досега беше отишла на вятъра?!

— Хей, писна ми от тия щуротии! Някой ще благоволи ли да ми обясни какво става тук? — викна той, щом най-сетне се окопити.

— Синьор адвокат — благо обърна се Санчо Панса към Йозеф К., — защо така имам чувството, че вашият подопечен не е подготвен морално за този съд?

— Кого наричате адвокат, господине? — не преставаше да крещи вбесеният Хогбен.

Но съдията явно беше свикнал с изнесените гласове на хората от Средиземноморието, защото не се обиди. Той кротко му направи забележка:

— Не господине, а Санчо, драги. Току-що обясних на вашия адвокат, че трябва да ме наричате просто Санчо.

— Искате да кажете, че вие сте съдията, а този нещастник до мен, е моят адвокат? — втрещи се Хогбен.

— Да, драги. И трябва да се радвате на късмета си, защото младият Йозеф е много печен защитник. Макар и да е малко зелен на вид, той натрупа страшно много опит, докато се е защищаваше сам. Трябва да изтъкна, че всички се гордеем с него. През целия си живот той е губил само едно дело — собственото си. Но може да се каже, че и него не загуби по своя воля, ами така реши създателят му. Пък на нас не ни е отредено да се бъркаме в тия работи.

Монологът на съдията съвсем извади от равновесие ответника по делото. Сега вече сарказмът му наистина бе достоен за Шекспировия кралски театър:

— А мога ли да знам, драги ми Санчо, как ти, долното нищожество и тъпо посмешище на жалките човеци, еманация на глупостта и слуга на още по-смахнат господар, смяташ да съдиш мен, самият Хогбен?

— Справедливо, синьор — простодушно рече Санчо, доволен, че най-сетне се е настанил удобно.