Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))

20. Донеси ми главата на принца

На преките участници в битката при Армагедон тя не им изглеждаше чак толкова драматична, както се напъваше да я представи местната телевизионна мрежа. По волята на създателите им през главите на обитателите на Библиотеката бяха минали много повече ужасии, отколкото всички тегоби на земните жители взети заедно. Защото в нейните недра бяха складирани подробните описания на всички премеждия, злополуки, беди и неволи, на цялата върволица от злини, теглила, поразии, нещастия, напасти и бедствия, откакто вселената се бе пръкнала на белия свят, с една дума, цялата злочестина на Земята, подсолена и консервирана за вечни времена от поетите, художниците, мемоаристите, писателите и авторите на христоматии по история. Нещо повече! Тук се съхраняваха и все още несбъднатите трепети, малодушия, опасения, заплахи и страхове на хората чак до свършека на света или, с други думи, целокупната боязън от самотата на разума в безкрайността на времето и пространството, родена в размътените мозъци на медиумите, екстрасенсите, окултистите, езотериците, фантастите и по-обикновените мошеници, експлоатиращи тъмните ъгълчета в крехкия душевен мир на хората. Тъй че обитателите на Библиотеката отдавна бяха обръгнали.

Индивидуалните стълкновения на бойното поле изглеждаха доста прозаични и тягостни за изпълнителите и повече напомняха за тежкия физически труд на елитните състезатели по американски футбол, защото след първите славни часове епичната битка вече се свеждаше до отегчително бъхтене по гърба, ръгане в корема и посичане на крайници. Умората, досадата и личните съдби взеха да излизат на преден план и някак естествено започнаха да засенчват епохалната цел — спасяването на Библиотеката от снежната напаст. И само случайността вече решаваше дали крачката напред е геройство или безумно перчене, а крачката назад — признак на страх или на тактическа зрялост.

След като едва не бяха отнесени от вихъра на морганината ревност, крал Артур и малката му свита все пак сколасаха на време да пристигнат на бойното поле при Армагедон, за да поведат левия фланг на рицарската конница. Въпреки протестите й Томи беше натирена в журналистическия екип към щаба на Хамлет да отразява събитията. Все пак тя успя да се наложи Бегемот да бе включен в групата, поела към фронтовата линия, като лична охрана на краля.

И сега, на третия час от битката, проспалият два века фалшив крал Артур от рода Хогбен все още бе пётимен за подвизи. Таласъма обаче пъшкаше под тежестта на единствения си истински приятел и отдавна танцуваше крачка напред, две назад, водейки по точки за наградата „Най-голям тактически гений на всички времена“. Макар за непредубедения страничен наблюдател крантата да се бе снабдила с достойни за всеки боен кон рани, Трипио знаеше, че пришките и охлузванията по мършавия задник и търбуха й се дължаха на непрестанното и безрезултатно пришпорване от страна на ездача, а предните й крака кървяха, защото постоянно изоставаха и задните ги настъпваха. Така че кралят почти не напредваше на бойното поле, а по-скоро се извисяваше като паметник на храбростта. Но този факт никак не се отразяваше на достойнството му, защото враговете прииждаха от всички страни, налитаха го като мухи на мед и сами се пъхаха между шамарите му, за да бъдат елегантно набъхтени, наръгани и посечени.

След като близо два часа ядоха пердах, снежните човеци най-сетне помъдряха и насочиха яростта си към Таласъма. Не, че имаха нещо лично против него. Просто искаха да свалят краля от пиедестала му, та да премерят сили на равни нога. Но сметките им излязоха криви. Трипио измъкна от чекмеджето в корема си бластера, с който режеше на тънко козя пастърма в кухнята на Моргана, включи го на малка мощност и с хирургическа точност взе да реже главите на натрапниците. Скоро моравата около бойния кон на крал Артур заприлича на игрище за кегелбан, където някое садистично хлапе методично бе отделяло главите на кеглите от телата, за да види какво има вътре.

Двучасовото млатене така бе разклатило крехкото душевно равновесие на Таласъма, че вълшебната фраза „Трипио е дяволски подъл!“ отдавна бе на устата му, но той все още не можеше да събере смелост да изостави първия си истински приятел в живота насред битката. Плодовете от героичните усилия на Трипио да го предпази от настървените снежни човеци все пак му вдъхнаха малко кураж и, като хвърляше иззад капаците на очите си по някой друг благодарствен поглед към трола на Моргана, набеденият боен кон с неохота преглътна за малко вълшебните думички, като ги задържа близо до гръкляна, да му са под ръка за всеки случай.

Любопитната подробност, че никой от славните защитници на Библиотеката досега не бе успял да убие снежен човек, а само временно ги осакатяваше, докато враговете около Трипио се трупаха на камари като дини в бостан и изобщо не помръдваха, отчетливо се наби в очите на краля и той взе да реве изпод шлема:

— Сечете им вратовете! Режете им главите!

Бойците около него обаче взеха завалените му призиви за традиционните във всяка битка псувни и полугласно заобсъждаха поразяващата способност на дяволския бластер, който според Женевската конвенция бе изрично забранен в рицарските турнири. Така скрупулите на хората по отношение на роботите за сетен път ги подведоха. И сражението продължи с неотслабваща сила.

По едно време кралят дочу недоволното мъркане на Бегемот и с изненада откри, че в разгара на битката се е сдобил със съратник. По ирония на съдбата рамо до рамо с него воюваше някогашният му началник, капитанът от Великата конкиста дон Франсиско Гонсало де Ореляно.

— Ти пък как се озова тук, дон Франсиско? — провикна се Хък от рода Хогбен, докато измъкваше меча си от корема на поредната жертва, и забравил в залисията, че е в чуждо тяло, радостно възкликна: — Добра среща, капитане!

— Познаваме ли се, сър? — повдигна вежди изпод шлема капитан Ореляно и нанесе страшен удар с глава на един по-нахален снежен човек. — Разбира се, че се бия за правата вяра. Но ще бъдете ли така добър, Ваша милост, да ме осветлите с кого имам честта да разговарям?

— Ооо, свещена простота! — промърмори Трипио. — Кой не знай крал Артур, кой не е слушал за него?

Бегемот се приближи по-плътно до Хък, а озадаченият конкистадор наниза трима снежни човеци на пиката си и взе да върти гигантския шишкебап като боздуган, търпеливо изчаквайки вкусните хапки сами да се изнижат. Ала последното шишче излетя с твърде голяма сила и халоса Таласъма по изранения задник.

— Идиот! — изпъшка сломеният боен кон.

В този миг нова лавина се изсипа към тях и досадната случка бе забравена, защото дон Франсиско кавалерски пое тежестта на третината от снежната напаст. И докато с едното си око зорко следеше действията на противника, другото сладострастно се опиваше от златния блясък на Трипио.

Яростният щурм се ръководеше от онова жалко подобие на дракона Трифон, което старият Хогбен бе създал през куп за грош и поставил начело на пълчищата си, родени със зова на шестата тръба да му донесат главата на принца. Тъкмо затова извисеният на пиедестала си Хък привличаше снежните тълпи като магнит. И за разлика от дон Франсиско те не се подлъгваха по взетото на заем тяло, а се докопваха до душата на Агнеца.

Добродушното теле обаче така и не можеше да се доближи до Хък, защото рояците от стрели го възпираха и то бе замязало на хвъркат таралеж. Щом видя, че първите хиляда попадения не успяха да го погубят, Иля Муромец махна с ръка на скучната битка. Той беше руски витяз, тоест непобедим според всички билини, небивалици и останалите достоверни исторически източници и можеше да си позволи да не обръща внимание на нападателите. Тъй че Иля Муромец взе да се цели само в телето, като сменяше колчан след колчан. Скоро тази пагубна за добичето страст облада всички ловци в Библиотеката. И те взеха да се състезават кой ще забие повече стрели в летящата мишена. Възникна дори малък спор колко изстрела са нужни, за да бъде свалено едно хвъркато теле и някои зевзеци, обзети от хазартен нагон, взеха да се обзалагат. Безбожниците обявиха прението за безсмислено, защото им приличало на тъпия диспут колко ангели могат да се поберат едновременно на върха на една игла и продължиха да се забавляват, като мятаха стрели по злочестия главатар на спешените снежни човеци.

Така по едно време почти всички стълкновения замряха, защото и някои части на противника взеха да се хващат на бас как или по-скоро кога ще завърши неравностойната борба на несретния таралеж с гравитацията, а останалите подло насочиха лъковете си към собствения си предводител, та и те да опитат от вкуса на веселбата в разгара на битката.

Облаците от стрели предизвикаха истинска вихрушка, а обзалагащите се ловци и снежни човеци ръкомахаха досущ като побеснели посредници на Чикагската стокова борса, та за зла участ на горкото добиче създаваха правдивата илюзия за задвижени от фъртуната криле на вятърни мелници. И тогава рицарската кръв на Дон Кихот закипя. Военният министър на Библиотеката не издържа, яхна Росинант и лично се включи в битката, тъкмо когато тя бе утихнала съвсем, ако не броим огнището край Хък и кралската му свита. Но там наградата за главата на принца бе твърде примамлива и снежната напаст на Хогбен не се подлъгваше по дребните облози за съдбата на някакво си теле.

Стрелите вече бяха шпиковали нещастната животинка като задушено говеждо, натъпкано със милиарди скилидки чесън, и тя бе тъй натежала, че летеше току над бучащата от страсти глава на Дон Кихот. Бодливата й втора кожа наистина й придаваше вид на великан и достоен противник на рицаря. Не така мислеше обаче мировият съдия в Съда на честта дон Санчо Панса. Загрижен да приятеля си, той всячески се мъчеше да възпре Росинант, обикалящ в кръг около надвисналото чудовище, като се бе провесил с цялата си тежест на опашката му. А в това време доблестният рицар размахваше меча си и героично сечеше рошавите оперения на стрелите, стърчащи от търбуха на добичето, пък то му се звереше и бълваше змии и гущери във вид на ледени висулки, като напразно се целеше в амбразурата на шлема му.

И кой знае докога знаменитият идалго щеше да подстригва телето късо, ала канадска ливада, а сипещите се като градушка сталактитите и сталагмитите щяха да трополят по доспехите му като побеснели там-тами, ако Санчо не дръпна рязко опашката на Росинант; ако клетата кранта не се препъна и не се извърна да се изплюе в лицето на съдията, сякаш не беше боен кон, а някаква докачена камила; ако главата на Дон Кихот не се отметна назад; ако слънцето не го заслепи през амбразурата на шлема; ако той не се опита да предпази очите си, изпускайки за миг меча; ако мечът не се заклещи между дясната му шпора и шлема на оплютия съдия; ако в същия миг последната стрела не преля чашата на търпението на гравитацията и хвърковатото теле не се устреми към земята; ако за щастие на едни и нещастие на други не се стовари право върху меча и не си посече врата.

Самообезглавяването на един от предводителите на врага имаше поразяващ ефект. Разполовеното хвъркато чудовище омекна. Стрелите окапаха като круши. Постепенно снежното теле изгуби формата си и стана на кълбо. И станало на кълбо то изгуби всички желания.

Някои от сеирджиите си спомниха, че и на други снежни човеци им се бе случило да бъдат обезглавени в битката и да загубят всякакви желания, но взеха да се оправдават, че в разгара на сражението не са обърнали достатъчно внимание на тази дреболия. Сега обаче не ставаше дума за деянията на някакъв робот, прочут в Библиотеката повече с кулинарните си способности. Погледите на всички бяха приковани в доблестния рицарски двубой на предводителите! И защитниците на Библиотеката бързо схванаха, че единственият начин да прекратят това безсмислено бъхтене, ръгане и посичане, което само хабеше материала в Лоното на живота и нито на йота не обезкървяваше противника; единствената възможност да се приберат у дома, да се пъхнат под горещия душ, да изпият по един чай с ром или пунш, да похапнат от плода на Дървото на живота и да се мушнат в топлите семейни постели при жените си; изобщо единственият им шанс да се измъкнат от омагьосания кръг, в който ги бе вкарал старият Хогбен, бе да обезглавяват снежните човеци и да ги превръщат в кълба, изгубили всякакви желания.

Битката закипя отново, но вече с видим резултат. И яростните вълни от зажаднели за главата на принца и кожата на крантата му снежни човеци постепенно заприличаха на мазни талази при мъртво вълнение. Хък и Таласъма най-сетне можеха малко да си отдъхнат. В позачестилите свободни мигове те взеха да се оглеждат за Трипио, за да го поздравят за прозорливостта му, но златният робот беше изчезнал!

Никакъв не се виждаше и дон Франсиско!

— Какво става тука, Таласъме? — изрева Хък в ухото на бойната кранта, надвиквайки епичния екот на битката.

— Не ми крещи! Не съм глух! — изпръхтя Таласъма.

— Къде е Трипио? — този път разтревожено прошепна Хък в ухото му. — Защо не го виждам?

— Че откъде да знам? — взе да клати глава Таласъма. — И не разбрах какво не виждаш? Говори по-високо, че не те чувам от тая дандания.

— Трипио е изчезнал — улучи най-сетне подходящия тон Хък.

— Да бе! И аз това гледам. Никакъв го няма, точно когато стана най-напечено.

— Не дрънкай глупости, Таласъме! Не виждаш ли, че снежните човеци вече мрат като мухи. И много бързо забрави кой ти спаси кожата преди малко, страхливецо!

— Прав си… — засрами се Таласъма и като се възползва от затишието около тях, плахо размърда изтръпналите си крака. — Я да вземем да се оттеглим и да го потърсим!… И като ме яздиш, поне не ме наричай страхливец. Така де! Обиждаш ме…

— А защо реши, че непременно трябва да е назад? — прихна Хък. — По-скоро трябва да е някъде напред, ей там, в най-голямото меле, като истински боец!

— Не знам кой говори глупости! Там, дето ми сочиш, снежните човеци се бият като луди. Ако Трипио беше сред тях, досега да са нападали като зрели круши. — Крантата изпръхтя и извърна глава към ездача си. — Хм! И като споменах крушите, се сетих, че съм гладен като вълк. Ти случайно не си ли гладен?

— Как не те е срам тъкмо сега да мислиш за търбуха си, Таласъме?! — тъжно рече Хък, като продължаваше да оглежда бойното поле. — Ей затова нямаш приятели…

— Ако всичките ми приятели си умират от кеф да ме яздят и отгоре на всичко да проявяват черна благодарност, като ме държат гладен, не виждам никакъв смисъл от тях — философски констатира Таласъма. — Какво ни пречи, докато търсим Трипио, да се озъртаме и за някоя походна кухня? Така де! Гладна мечка хоро не играе. Ей там, зад хълма, зърнах една, докато идвахме насам. Може пък Трипио да е отишъл там да ни приготви обяда. Нали, в края на краищата, това му е работата.

— Не е там — неочаквано се обади котаракът Бегемот, който кротко си седеше на задника и безучастно слушаше разговора им.

— Че ти откъде знаеш, космато плашило? — възмути се Таласъма, защото заради този многознайник имаше голяма опасност обядът да се отложи за неопределено време.

— Капитан Ореляно го отвлече. Предполагам, че отпраши с него към пристанището — търпеливо заобяснява отегченият котарак. — Там е корабът на аргонавтите.

— Да не искаш да кажеш, че е главил Трипио за корабен готвач? — изпъшка Таласъма. — Ами ние сега какво ще ядем?

— С този кораб капитанът върти контрабандата си с Речния свят, тъпанар такъв. Всички, освен идиотите като теб, знаят, че капитан Ореляно не се интересува от ядене и пиене, нито от дрога, а само от злато.

— А ти защо мълча досега?! И защо не се намеси, по дяволите?! — ядосано възкликна Хък.

— Томи ми заръча да се грижа за тебе, а не за тенекиения човек. Нямам хиляда ръце, в края на краищата. Кое по-напред да върша? — повдигна рамене котаракът, който почти през цялото време на битката беше седял на задника си.

— Нашите хора тук вече и сами могат да се оправят. Като гледам, най-сетне хванаха цаката на снежните човеци. Хайде да тръгваме към пристанището — рече Хък и тутакси се надигна на стремената, предусещайки, че трябва да вземе предпазни мерки, за да не се тръсне по задник на изпепелената морава.

— Трипио е дяволски подъл! — тоз час пропищя Таласъма и тутакси се превърна в метла. После рошавата върлина виновно добави: — Какво да правя като такава е паролата. Ама, Хък, да знаеш, на пристанището, има една страхотна кръчма, където предлагат пържени змийски езичета с гарнитура от задушени аспержи. Нали ще се отбием за малко? Съвсем за малко…

Увисналият за миг във въздуха крал този път тупна меко на краката си.

— Хайде, мрънкало, стига си дрънкал! — перна той Таласъма по врата. — Да вървим, че и без това пропиляхме много време.

И Хък поведе свитата си по следите на изгубеното време.