Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))

15. Парфюмът

На сутринта животът в Библиотеката продължаваше да си тече в обичайното русло. На огромното мнозинство от обитателите й изобщо не им пукаше за разиграващата се драма в семейство Хогбен. Може би защото не бяха информирани достатъчно. В ранните часове официозът „Втора Земя“ излезе в обичайните сто двайсет и осем страници и само на две от тях имаше намеци за драматичните събития, които скоро щяха да избият като гнойни циреи върху тялото на обществото и да отровят живота на близо половината от многомилиардното население или по-точно на три четвърти от хуманоидната му част.

В долния десен ъгъл на трета страница, на една-едничка колона се мъдреше портретът на издирвания трафикант на дрога и предполагаем убиец Воланд, а на шейсет и осма страница имаше кратък, научен коментар за предстоящата модернизация на машината за предсказване на бъдещето, на която и без това отдавна никой не вярваше. Двата материала заемаха общо едва една хилядна от двайсетте квадратни метра площ на вестника. За странния инцидент в Лоното на живота отново нямаше нито дума. А поради все по-оскъдните официални изявления през последните дни, Михаил Александрович беше свалил в последния момент коментара на Томи за предстоящото второ заседание на Съда на честта като прекалено умозрителен. Снимки на Фауст и Мефистофел в работни пози също нямаше, така че в официоза цареше обичайната скука, щедро преразказана с много думи и опити за остроумничене.

Мадам Грицацуева обаче четеше с огромен интерес светската хроника на деветдесет и девета страница, където на три колони се лееха похвални слова за житието-битието, формата и финтифлюшките на новата шапка на лейди Офелия. Снощи жадуващата за брак апетитна вдовица успя да придума Михаил Александрович да вземат дрога и въпреки че той за пореден път отказа да обсъжда бъдещото им законно съжителство, го примъкна в леглото си. Сега се радваше на затихващия сладостен трепет в пищната си плът и, естествено, се подразни, когато в прекалено ранната утрин за всяка уважаваща себе си редакция уединението й бе дръзко нарушено от нахлуването на Томи. При това за ужас на мадам Грицацуева я придружаваше Бегемот.

— Госпожице Хоуп, незабавно изведете това животно на улицата! Тук не е приют за бездомни котки! И погледнете се само как сте облечена! — Гневът на мадам Грицацуева набираше сила и величественият й бюст застрашително се залюшка, сякаш и двата хималайски върха Анапурна едновременно бяха споходени от земетресение. — Така ли се ходи на работа в официоз! И кога за последен път сте били на фризьор?! Приличате на…

— Я млъквай, дърта краво! — прогърмя като йерихонска тръба гласът на огромния черен котарак и мадам Грицацуева си глътна езика от унижение.

Бегемот грациозно се промуши покрай нея, плесна я по задника с мазната си опашка и се вмъкна в кабинета на Михаил Александрович Берлиоз. Томи обаче се смили над секретарката на шефа, с която по неволя се налагаше да бъде в добри отношения. Тя се разтича, плисна чаша вода в облещеното лице на вдовицата, доведена до задушаване от унижението и оскърблението, ловко бръкна в устата й, както я бяха учили в курса за спасители на плажа, измъкна езика й от гърлото, потупа я няколко пъти по якия гръб и чак когато се увери, че церберът на Берлиоз диша, последва Бегемот в кабинета на шефа.

— Какво става там, отвън? Редакцията вече съвсем замяза на лудница! — нервно я посрещна Берлиоз, защото пак беше закусил с мазни блини и имаше киселини в стомаха, а, естествено, си беше забравил хапчетата. — И защо си ми довела тоя? Ама че сутрин! Апропо, къде беше снощи, когато трябваше да си оправяш коментара?! Да знаеш, оставил съм го за днешния брой, защото си го написала с краката си! — Той огледа изпитателно Томи как ще реагира, но изведнъж забеляза, че е цъфнала пред него от плът и кръв и се увлече, забравяйки за миг, че днес и той е тленен. — И колко пъти ще ти повтарям да престанеш с този наркотик!

— Какво да правя, мишленце? Писна ми от тия виртуални лигавщини. И аз като секретарката ти си падам повече по материалния секс — ухили му се Томи.

— Шефе, не беше той — обади се котаракът Бегемот и грубо прекъсна задушевния им разговорът на интимни теми.

— А ти се научи да говориш като хората! — извиси се гласът на Михаил Александрович. — Само като те видя и започвам да се срамувам, че имаме общ създател. Кой е той и какво не беше?

— Не беше Воланд, шефе. Не той изтрепа ония милиционери!

— Ти пък откъде знаеш? Да не си бил там?

— Бях — излъга Бегемот, защото в този момент в кабинета нахлу мадам Грицацуева с явното намерение да изхвърли вулгарните натрапници.

Котаракът й се озъби, а озадаченият Берлиоз гневно й махна с ръка да ги остави на мира. Притисната от настъплението на противника по двата фланга, повторно унизената и оскърбена секретарка взе да отстъпва, но все пак остави вратата леко открехната, за да издебне подходящия момент за нова, решителна атака.

— Какво чакаш, Бегемот? Я веднага докладвай какво си видял! — просъска Михаил Александрович, а после високо нареди на Томи: — А ти затвори тази врата, че става течение. Нещо взе ме кърши. Снощи май съм настинал…

— Така е, като не те завиват! — не пропусна момента да жегне шефа си Томи и с удоволствие затръшна вратата под носа на мадам Грицацуева.

— Видях господаря си веднага след случката… — колебливо започна котаракът.

Тялото му се изпъна назад и очите му се присвиха в очакване на гневната реакция за предишната си лъжа. Но Михаил Александрович изглежда се тревожеше повече за здравето си, отколкото за морала на Бегемот. Той затършува из бюрото си за хлебна сода.

— Шефе, не можеш да си представиш! — възторжено продължи успокоеният Бегемот и седна на задника си. — Намерих господаря си в клуба „Хиляда и една нощ“! Беше отишъл като клиент при конкуренцията!

— Може, може! Дори не подозираш, Бегемот, колко добре може да си го представи! — подметна Томи.

— Ти млъквай! — сряза я Берлиоз, изсипа поне половин пакетче хлебна сода в една чаша, заля я с вода от гарафата и взе да я бърка. — И какво толкова има, Бегемот? Сигурно е отишъл да разузнае какви нови услуги предлагат конкурентите му.

— Ако беше така, шефе, защо се беше отказал от атракцията на седмицата Венера Киренска, дето ни отмъкна почти половината от клиентите и приходите, а го заварих при онази издухана флигорна, жената на Шехриар. Да знаеш…

— Мери си приказките! Намираш се в кабинета ми, а не във вашия бардак! — гневно го прекъсна Михаил Александрович и кой знае защо се почеса по белега на врата.

— Ама, шефе, ти не можеш да си представиш какви неща умее да прави тази Венера Киренска!

— Може, може! Хич не го гледай, че е нисък, охранен и плешив — пак се обади Томи като черна станция.

— Я, марш оттук! — изрева Берлиоз, като се изчерви чак до ушите. — Колко пъти трябва да ти казвам да си затваряш мръсната уста!

За да замаже положението, Михаил Александрович вдигна чашата до очите си и взе да гледа как значителна част от некачествената сода, която от пестеливост си купуваше, се утаява на дъното.

— При секретарката ти ли да почакам, Мишленце? Откога се каня да споделя някои клюки с нея — невинно му се усмихна Томи и се запъти към вратата.

— Връщай се веднага! Няма аз да ти върша работата! Не чуваш ли какви интересни неща разказва Бегемот! — моментално би отбой обърканият Берлиоз и за компенсация се скара на котарака: — А ти престани с тези пикантерии и карай по-накратко! Кое те кара да мислиш, че Воланд не е убил ония идиоти?

— Подуших го, шефе! — победоносно рече Бегемот.

— Какво подуши бе?! Невинността му ли? Аман от екстрасенси! Вчера ходих при една ясновидка и знаете ли какво ми каза? Предрече ми, глупачката, че скоро съм щял да се задомя!

Иззад вратата се чу тежка въздишка, но никой не й обърна внимание, а Бегемот възкликна:

— Не бе, шефе! Него подуших. Помирисах Воланд!

— И на какво миришеше професорът? — сериозно се заинтересува Михаил Александрович.

— Ами, не знам как да го определя?… Не миришеше на себе си…

— Сигурно! — вещо рече Берлиоз. — Кой знае с какви мазила го е цапотила онази ориенталка.

— Виж ти какъв познавач се извъди моят началник — промърмори Томи, но М.А.Берлиоз я изпепели с поглед и тя млъкна.

— Извинявай, шефе, но моят нос не е като твоя! — възмути се Бегемот. — Аз мога да различавам поне три милиарда миризми! Тялото си беше неговото, но Воланд миришеше на друг човек!

— Хм! — кратко коментира съмнителния факт Берлиоз.

— Шефе, трябва да му вярваш! — отново се намеси Томи. — Има научни доказателства, че котките…

— Отдел „Наука“ е два етажа над нас, госпожице Хоуп — студено я прекъсна Михаил Александрович. — Налага се да ви припомня, че вие работите в авангарда, в бойния отряд, в отдела за бързо реагиране на вестник „Втора Земя“ и трябва оперативно да откликвате на актуалните обществени проблеми, а не да се занимавате с отвлечени науки и да си пъхате носа в личния живот на началника си. Като знаете толкова, можете ли да ми обясните какво следва от непроверения факт, че предполагаемият убиец Воланд не е миришел на себе си?

— Следва, шефе, че някой се е намъкнал в неговото тяло и е извършил престъплението — делово отвърна Томи.

— Добре де! Какво толкова? Като хванат Воланд, всичко ще се изясни. Изстискай информаторите си от полицията и гледай да бъдеш първа на мястото, когато го заловят. Бива ли рано-рано сутринта да ме занимавате с разни гадни миризми. И без това ми се повдига!

Микстурата в чашата най-сетне се бе избистрила. Намръщен, М.А.Берлиоз отпи от нея, лицето му се изкриви от отвращение, а киселините в стомаха му мигом реагираха и той закурка като водопровод, по който току-що са пуснали водата.

— Работата е там, шефе, че по-късно тази странна миризма е изчезнала! — запалено рече Томи, без да обръща внимание на стомашните проблеми на шефа си. — Бегемот, не ме карай да преразказвам, а обясни на Михаил Александрович какво точно се случи.

— Значи, когато го подуших, трябва да ти призная, шефе, че малко се уплаших. Знаеш, че не съм страхливец, но от тази неестествена миризма козината ми, честно казано, направо настръхна. — Бегемот тръсна глава сякаш се мъчеше да пропъди и спомена за ужасната воня. — Дето се казва, шефе, почувствах се досущ като котка на горещ, ламаринен покрив и тутакси се пъхнах под леглото. Скатавах се там, докато господарят не ме повика да играем шах с обичайния си глас. И тогава, шефе, той пак миришеше на себе си!

— Бегемот! Сигурен ли си, че героично не си измисляш всичко това, за да отървеш господаря си от възмездието? — недоверчиво рече Берлиоз. — Старанието ти е похвално, ама…

— Не бе, шефе! Честен кръст!

— Пфу! Като те знам какъв безбожник си, хич не ми се кълни! Томи, писна ми да ме баламосвате с разни бабини деветини! Можеш ли да ми обясниш с човешки думи накъде биеш в края на краищата? Какво очакваш от мен?

— Очаквам, скъпи ми Михаил Александрович — тържествено рече Томи, — да ми наредиш заедно с Бегемот да издирим собственика на тази странна миризма.

— Като те знам колко си лукава, Томи, сигурно имаш нещо предвид! Казвай веднага кого смяташ да спипаш?

— Хогбен!

— Моля?! — извисиха се тленните вежди на Берлиоз до небесата и още малко да отлетят в небитието.

— Да, Михаил Александрович. Желязната логика подсказва, че никой в Библиотеката няма интерес, нито пък смелостта да се напъха под кожата на Воланд. Самият Воланд дължеше много пари на ония типове от Нощната стража. Питай Бегемот, ако не вярваш. Така че само идиот би се намъкнал в тялото на длъжник, издирван под дърво и камък от трафикантите на дрога. Убийството пък оневинява Воланд, защото той не е глупак. Знаеш ли, шефе, колко време ще му трябва сега да изгради нов канал за контрабанден износ? Да не говорим пък, че като се компрометира, той разстрои и мрежата си за пласиране на дрогата в Библиотеката. Бас хващам, че Ариман сега си умира от кеф, че стана монополист. Не, шефе! Сигурна съм, че тази налудничава постъпка е дело на някой, който не познава пазаря. На някой приходящ! На някой нов, могъщ играч с необятни способности! А кой отговаря най-точно на това описание? Хогбен!

— И очакваш от мен да санкционирам тази твоя налудничава хипотеза? Така ли? — възмути се от дъното на душата си Михаил Александрович.

Томи мълчаливо клатеше глава, но на гузния Берлиоз му се струваше, че тя кима към вратата, зад която слухтеше могъщата му ревнива секретарка, и възмущението му взе да се разколеба.

— Не ти ли се струва, Томи, че сега не му е времето да тичаме подир химери? Погледни колко други по-важни задачи ни чакат. Предстои заседание на колегиума към Комитета за опазване на околната среда…

— Уважаеми Михаил Александрович — безцеремонно го прекъсна Томи. — Ако съдя по последните действия на Хогбен, се страхувам, че скоро изобщо няма да има какво да опазваме. И когато малцината оцелели решат да търсят виновника, никак не ми се ще да бъда на твоето място!

— Махайте се от очите ми, че не мога да ви гледам! — стреснат, рече Берлиоз, като едва сподави неистовото си желание да се оригне. — Давам ви двайсет и четири часа!

— Четирийсет и осем, Мишленце! — заинати се Томи, ухилена до уши.

— Двайсет и четири! И нито минутка повече!

— Седемдесет и два! — рязко повдигна мизата Томи, свикнала да блъфира в редакционния покер, който по традиция разиграваше с шефа си.

— Престани да се пазариш, никаквице! Давам ти трийсет и шест часа и помни, че договорът ти изтича на Нова година! — Явно сериозните стомашни проблеми не позволяваха на Берлиоз да прояви каквото и да било творчество в играта днес.

— Златен си ми, шефе! — възкликна Томи, великодушно го дари с въздушна целувка, сграбчи Бегемот за врата като някое най-обикновено домашно коте, което не беше чак толкова далеч от истината, и го помъкна след себе си.

Двамата се измъкнаха без повече премеждия от редакцията, защото мадам Грицацуева навреме и доста благоразумно беше опразнила подстъпите към кабинета на шефа. На улицата Томи пусна котарака, погали го нежно по дебеличкия врат, изчака го да замърка от удоволствие и го попита:

— Сигурен ли си, че можеш да подушиш Хогбен, ако пак се е намъкнал в чуждо тяло, Бегемот?

— Знаеш ли, Томи, страхувам се, че до сетния си дъх ще сънувам тази миризма. Трябва да ти призная, че дори една молекулка от нея да се мота наоколо, пак ще я усетя. Така се е набила в съзнанието ми мръсницата!

— Или по-скоро е осквернила божествения ти нос, а? И на какво можеш да оприличиш аромата на дявола, Бегемот?

Котаракът се замисли.

— На бездна… На мор… На смъртоносна есенция, от която можеш да направиш милиарди и милиарди флакончета убийствен парфюм, способен да погуби света.

— Леле, Бегемот! Че ти си бил цял поет! — засмя се Томи.