Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))

8. Майстора и Маргарита

В Цеха за рециклиране на герои животът си течеше в обичайното русло — тихо и на пръв поглед доста спокойно. Но както във всяко предприятие и тук под гладката повърхност се криеха производствени проблеми. Създаваха ги, естествено, легендарните. Майстора вече за шести път препрочиташе второто издание на „Le forze della fantasia umana“ от 1769 г. На седмия път трябваше най-сетне да разреже гордиевия възел и да реши има ли в този трактат персонажи за казана.

Създателят им — Лудовико Антонио Муратори — отдавна се бе оттеглил на заслужена почивка в Речния свят, но неговите героини все още продължаваха да се мяркат тук-таме в научния оборот на Земята. В края на ХХ век обаче кладите бяха излезли от мода и вече седма година индексът на цитиране на две от второстепенните вещици на Муратори бе замръзнал на нулата. Неотдавна клетите стари вещерици бяха пропуснали последния си шанс да се появят в изследването на Габор Кланичай „Светци, вещици, вампири“ и вече не ги чакаше нищо добро.

Трактатът на Муратори „Силата на човешката фантазия“ беше вълнуващо заглавие и допадаше на Майстора, но дори според създателя им показанията на въпросните две грозновати вещици не бяха нищо друго, освен безсрамни сънища, плод на развалена фантазия, и глупави приказки на хора, неспособни да различат истинското от фалшивото. Майстора имаше слабост към всякакви магьосници и най-вече магьоснички и сега със сладка нега си спомни за трите чародейки — вещиците от Истуик. Дори за миг се поколеба дали да не остави на мира техните посестрими, но правилата бяха строги. Щом индексът на цитиране седем поредни години не помръднеше от мъртвата точка, той беше длъжен да прецени дали има достатъчно основания да направи официално запитване до машината на Хари Селдън. Решението беше съдбоносно, защото предскажеше ли веднъж изчадието на Селдън, че през следващите десет хиляди години няма никакъв шанс някой да си спомни за тия две ощетени от природата грозотии, те щяха да се озоват в казана. Единственото спасение бе някой да докаже на машината, че двете нещастни души от резервата за легендарни не са измислени, а реално са съществували, и, следователно, мястото им е в Речния свят. Но за съжаление много рядко се намираше героичен застъпник за която и да било по-грозна вещица, да не говорим пък за второстепенните.

— Майсторе! — подвикна откъм Лоното на живота помощничката му Маргарита. — Една дама от митницата моли да разведеш придружаващите я лица из фабриката.

Майстора с удоволствие върна „Le forze della fantasia umana“ временно в склада и се запъти към гостите. За лаиците Цехът за рециклиране на герои и Лоното на живота бяха самостоятелни учреждения в Библиотеката, но щатните служители добре знаеха за неразривната технологична връзка между тях, която превръщаше отпадъците от дейността на едното учреждение в суровини за другото и обратно. Като прибавим общото захранване и общия персонал, лесно можем да си обясним защо щатните обикновено назоваваха обвитите с мрачна слава институции, сгушени дълбоко в недрата на Библиотеката, с едно име: Фабрика за абсолют.

Поради особеното естество на фабриката и мрачния интериор, взет на заем от подземията на Инквизицията в Толедо, тук рядко се мяркаха делегации. Така че всеки официален гост, дори да беше най-големият темерут, внасяше свеж полъх в отговорния и затова еднообразен живот на щатните служители. Днешните посетители обаче надхвърлиха и най-смелите очаквания на Майстора. Пред тежката, обкована с желязо врата на цеха той едва не се сблъска с любопитно надзъртащите аури на изящна лъвица, елегантно закичена със Златната клонка, двуглав, явно влюбен до полуда дракон, крепящ с досада аквариум, в който плуваше Златната рибка, и триглава, разгонена кучка с атрибутите на митничар.

— Добре дошли, дами и господа! — приветливо ги посрещна Майстора, като вежливо отстъпи и едва не се подхлъзна, настъпвайки дръжката на камшик от волска кожа, инкрустиран с изящни телени бодли.

Той дискретно подритна не дотам въображаемия атрибут за изтръгване на признания и дори не повдигна вежди, сякаш от памтивека си общуваше с тази пъстра многоглава компания.

— Драги Майсторе, позволете да ви представя нашите гости. Очарователната дама се нарича Ана-Мария, а напетият господин до нея е Трифон Страшни! — изчурулика разгонената митничарка, като аурата й се оглеждаше любопитно и внимаваше къде стъпва.

— Госпожо… Господине… — кимна първо наляво, а после надясно Майстора. — Удоволствие е за мен да ви разведа из недрата на Библиотеката. А вие, млада госпожице, сте внучката на Цербер, нали?

— Колко сте мил! Така се радвам, че си спомняте за мен, Майсторе! — разцъфтя още повече Церберина и заобиколи отдалеч тезгяха за разтягане на еретици.

— Не искам да ви обиждам, мила госпожице, но се налага да помня всички, с които някога ме е срещала съдбата. Нали разбирате, такава ми е работата… Моля, последвайте ме, дами и господа — учтиво кимна Майстора и пое по традиционния туристически маршрут към дълбините на Цеха за рециклиране на герои. — Но ще ви помоля да се придържате близо до мен, за да не попаднете по невнимание в обсега на някой музеен експонат. Наистина скоро проверявах блокировките им и ми се сториха надеждни, но човек никога не знае…

Ана-Мария усети как този привлекателен, чернокос мъж с остър нос и тревожни очи ловко й надяна усмирителна риза и вече почти напълно контролираше поведението й. Свободолюбивата лъвица се понапрегна, но вместо да се разхлабят, юздите се затегнаха още повече. Тогава тя се съсредоточи и само миг преди решително да отхвърли чуждата власт над емоциите си хватката на Майстора поотслабна.

— Извинете, госпожо, но, повярвайте ми, правя го за ваше добро. След малко ще се убедите, че инструкциите за безопасност не са административно своеволие, а родено от живота помагало за оцеляване. Просто се опитвам да щадя нервите ви.

Влюбеният дракон се беше зазяпал в своята Церберина и само любовта го закриляше от алчните домогвания на ботушите-менгемета и клетката с озверели от глад плъхове, покрай които нехайно мина в опасна близост. Аквариумът бая се кандилкаше и Златната рибка изглежда само господ я пазеше. Така той изтърва началото на разговора. И докато се накани да се включи в него, изглежда вече бяха стигнали до пулта за управление на рециклирането?!

Трифончо доста се разочарова, защото беше модерен дракон и очакваше тревожно да примигват хиляди светлинки като в Чернобил по време на аварията или поне да има десетки развълнувани уреди като на борда на самолет в роман на Артър Хейли, а се изтъпаниха пред най-обикновен тандем от ХIХ век! Поне на външен вид. И пред него някой глупак с еклектично въображение бе монтирал електронно кошче за боклук! Да-да, от ония, които „Епъл“ извади на мода преди години в своята операционна система, а после „Майкрософт“ открадна и сложи в „Уиндоус’95“.

Без излишни приказки Майстора се намести на предната седалка, завъртя педалите на велосипеда и включи фара. Пред посащисаните погледи на официалните гости около кошчето за боклук засия приветлив неонов надпис:

— Ама че шантава работа! Баламосва ни, нали? — прошепна холографният дракон. — Сигурно ни взема за туристи.

Но Церберина не му отговори. Кучката бе втренчила очи във фара на тандема като някакъв заек, спипан през нощта от ловците неправилно да пресича шосето. И в ушите й ехтеше зловещото решение на трибунала в Библиотеката, че е изостанала от времето и вече е настъпил сетният й час.

— Мила госпожице, бихте ли поели функциите на моята асистентка Маргарита? Моля заемете мястото зад мен, но бъдете така добра засега да не пипате дръжките — галантно я покани Майстора и тя послушно възседна втората седалка, зяпнала като хипнотизирана кошчето за боклук, с което всички баби в Библиотеката традиционно плашеха внуците си.

Лъвицата усети, че хватката на Майстора отново се затяга и инстинктът й подсказа, че, ще не ще, тя ще играе главната роля в спектакъла след малко.

— Както всяко гениално нещо, дами и господа, и това чудо на асенизацията функционира много просто — подхвана Майстора като латерна разказа си с леко приповдигнатия глас на опитен екскурзовод. — Моля ви, госпожице Церберина, хванете последователно дръжките, една след друга, все едно, че всеки момент се каним да тръгнем на разходка с велосипеда. Точно така! Чудесно се справяте! — остана доволен той, когато надписът пред казана отначало бавно, а после все по-бързо взе да примигва. — Манипулацията сигурно събужда някои спомени от детството ви, уважаеми дами и господа, когато… — Майстора колебливо огледа пъстрата менажерия, но реши да продължи със оригиналното сравнение от пътеводителя, с което съставителят му толкова се гордееше, като си позволи малка добавка, съобразена с обстоятелствата: — …когато може би се е налагало да забавлявате гостите си, като свирите с гаджето си „Котешкият марш“ на четири ръце. Госпожица Церберина беше така добра да задейства процеса на рециклиране, но за да не стават грешки, процедурата изисква потвърждение от втори упълномощен служител.

Той хвана третата дръжка на тандема и светещият надпис направо пощуря от нетърпение. В следващите няколко секунди лъвицата преживя смъртта си като на кино.

Щом Майстора постави и другата си ръка на волана, надписът пририта като ранено животно и се вцепени. Аурата на Ана-Мария за миг сякаш се раздвои. Милиардите лудуващи искри побеляха като залутани снежинки във виелица. Двете половинки се завъртяха в ледена вихрушка и лъвицата усети как някой я задърпа за косите. Тя взе да се разтегля с протяжен вой, описа вихрена дъга, като върхът на ослепително бялата фуния все повече изтъняваше, докато аурата на Ана-Мария заприлича на величествен рог, сякаш казанът си измайстори шофIр, за да възвести еврейската Нова година. За миг като че ли настъпи равновесие. Стоманената воля на лъвицата едва-едва крепеше последните искрици живот, а лакомият асенизатор сякаш набираше сили да я всмукне. После се чу тежка въздишка, Ана-Мария изчезна и всичко свърши. На дракона дори му се стори, че гнусният казан се облиза. Гадното усещане се засилваше от новопоявилия се игрив надпис:

— Ще ти дам аз на тебе едни технологични причини! — изрева драконът и стресна любимата си, която продължаваше да зяпа в казана като сащисано хлапе с надеждата, че Майстора ей сега ще махне с вълшебната си пръчка и любимото й зайче ще изскочи от шапката по живо, по здраво.

— Напразно се тревожите, младежо — рече Майстора, докато слизаше от тандема, но в гласа му звучаха тревожни нотки. — Всичко беше холографна илюзия. Имайте малко търпение. Вашата приятелка скоро ще се върне при нас. Бях забравил, че в момента ремонтната бригада прави профилактика на казана. Уверявам ви, че няма нищо страшно. И друг път се е случвало без… видими последствия.

Драконът се разтрепери и млъкна. Възцарилата се тишина даде най-сетне възможност на Церберина да се окопити. Тя беше направила знаменателно откритие. Значи и прословутият асенизатор можеше да се повреди! Този интригуващ детайл от забуленото в сакрална тайнственост рециклиране я вдъхнови. И тъй като дори от краткото общуване с лъвицата тя се бе убедила в неизчерпаемата й духовна сила, както подобава на отговорен водач на делегация, Церберина тутакси се постара да върне доброто настроение на цялата компания:

— Майсторе, играете ли рум? И без това трябва да чакаме толкова време приятелката ми да се върне. Защо да не поиграем на карти? Който загуби, ще почерпи нещо загряващо. Честно казано, тук ми се струва малко усойно. Само ще ви помоля да внимавате с Трифон Страшни, че много шмекерува!

Въпреки усилията на Церберина обаче играта протече вяло. Майстора току се оглеждаше нервно, сякаш не бе съвсем сигурен, че лъвицата ще се върне, а Трифон Страшни се бе вглъбил в себе си. Благодарение на доразвинтената си от сателитните телевизионни програми фантазия драконът с най-големи подробности си представяше как гадният казан смуква холографното му его и забравя да го изплюе по технически причини.

Естествено, загуби драконът, който май накрая беше насъбрал почти всичките 108 карти. За компенсация влюбената митничарка, превъзбудена от мрачната обстановка в Цеха за рециклиране на герои, бурно изрази любовта си, като мигом го облада без капчица свян. Докато аурите на по-младите и невъздържани членове на делегацията танцуваха във вихрен танц около казана, Майстора използва суматохата, примъкна се до аквариума и за всеки случай помоли изоставената Златна рибка по-бързо да върне лъвицата.

Накрая с нектар от реквизита за освежаване на мъчителите в подземието все пак почерпи той и поизнервените и изтощени участници в драматичните събития се умълчаха.

— Ей, вие май сте си устроили пикник край пътя, докато ме чакате, а? — сепна ги по едно време весел глас и Ана-Мария току цъфна пред тях отникъде. — Леле-мале, отдавна не бях преживявала такова нещо! Че да си имаш работа с казана е по-вълнуващо от Колелото на ужасите. На Земята човек може да направи луди пари от този асенизатор в някой лунапарк. Майсторе, как смятате? Дали вашият казан ще работи и там? В демонстративния режим, разбира се.

— Съмнявам се — малко нервно й отвърна той. — Предполагам, че ще имате проблеми със захранването.

Докато Церберина бурно изразяваше радостта си от щастливото избавление на своята приятелка, Майстора внимателно огледа огнената аура на лъвицата и изглежда остана доволен, защото тонът му поомекна:

— И, позволете, да ви поздравя за храбростта, проявена в извънредните обстоятелства, уважаема госпожо. Защото някои ваши приятели май си глътнаха езика. От десетина минути и дума не са обелили.

— Кой? Аз ли? Мен ли имате предвид? — отприщи се драконът, отърсил се най-сетне от лепкавата власт на собственото си въображение и любовната страст на Церберина. — На мене такива работи са ми минали през главата в Чечня, че някакъв си скапан казан ли ще ме уплаши!

— Чакай малко, Трифончо! Не го вземай толкова навътре. Майстора искаше да каже, че като истински приятел твърде много си се тревожил за мен, за което искрено ти благодаря! Ама успокой се вече. Ето ме на, тук съм и всичко свърши благополучно.

— Виж какво… — понечи да защити накърненото си достойнство драконът, но Церберина отново го приласка и той най-сетне миряса.

Майстора вежливо се поклони на лъвицата.

— Съжалявам за неудобствата, които ви причиних, мила госпожо, но запленен от вашето обаяние съвсем забравих за профилактиката…

— Кх, кхм — изкашля се някой откъм тежката дъбова врата и после любезен глас, в който се прокрадна ирония, добави: — Майсторе, не е ли време вече да покажете на уважаемите гости Лоното на живота? И внимавайте да не се подхлъзнете, като идвате насам…

Всеки по своему последва съвета на Маргарита — кой гузно, кой с прекалено усърдие, но така или иначе без други произшествия всички успяха да се измъкнат от Цеха за рециклиране на герои. Само лъвицата подозрително се огледа, когато тежката врата морно изскърца зад тях, защото й се стори, че казанът разочаровано въздъхна.