Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))

25. Втората библиотека

Медночервеният диск плахо надникна иззад хоризонта, първите розопръсти лъчи на Зората, родена от зрака, боязливо се заозъртаха и, щом се увериха, че демоните на Плодовитата пустота все така са си озаптени, нетърпеливо литнаха над равната като тепсия, оловносива водна стихия, с един замах пропъдиха унилите белези на старостта от лицето на Първичния океан, за миг озариха с медни отблясъци златистия пясък на плажа, стремглаво се устремиха към възвишенията и се успокоиха едва когато гальовно приласкаха цветята в Градината на вселената. Те все още бяха тук! И отвърнаха на милувката, като леко се разтвориха и поеха животворната светлина и благодатната топлина.

Съвсем като истинско е, помисли си Хък. Досущ като родното слънце на Земята, дето всяка сутрин събужда джунглата на Фату Хива. Браво на Трифон! Ана-Мария до последния момент не вярваше, че драконът ще се справи, но той се оказа превъзходен градинар! Бизнесът им с осмото изкуство буквално процъфтяваше. Въжделенията на човешките души се харчеха като топъл хляб в Библиотеката и двамата с лъвицата продаваха по два-три тона цветя на ден. Драконът толкова се увлече, та Церберина всяка заран взе да се оплаква на закуска, че се чувства пренебрегната.

Луди глави! Ама сума народ заигра по свирката им. Още след първия пробив на пазара Павел Иванович Чичиков напусна митницата и стана техният главен дистрибутор в Библиотеката. А преди седмица лъвицата и драконът започнаха да опипват почвата на Земята. Подбираха самотни вдовици от отдалечени ферми в селските местности, като засега предлагаха само бляновете на починали родственици. Хък им се присмя, но Ана-Мария твърдеше, че трябва много да внимават, защото на земляните ще им бъдат нужни поне двеста години, докато приемат новото изкуство, без цивилизацията им да се срути под тежестта на собствените си скрупули, стаени под манията за величие. Тя най-много се опасяваше някои типове в Библиотеката да не се захванат с контрабанда на вълшебните цветя за Земята и тутакси се спазари с Бегемот да държи под око Воланд и Ариман. Котаракът, горд до небесата с общите им котешки прадеди, направо я обожаваше и прие с удоволствие да шпионира господаря си.

Накрая и Хък се сдоби с едно цвете. Ана-Мария дълго го дири из полето на мечтите в Плодовитата пустота и един ден го постави до прозореца в дневната без да обели нито дума. През нощта започнаха кошмарите; не оставяха у него никакъв спомен, само страха, че ще дойдат отново. С времето страхът надделя; заставаше между него и страницата, която трябваше да напише, или книгата, която се мъчеше да чете. Буквите шаваха и пъплеха, лицата, познатите лица едно подир друго изчезваха; напускаха го вещи и хора. Съзнанието му се вкопчи в тия менливи форми с неистово упорство. Колкото и странно да изглежда, изобщо не подозираше истината; тя го озари изведнъж. Разбра, че не може да запомня формите, звуците и цветовете от сънищата; нямаше форми, цветове; нито пък звуци и това не бяха сънища. Беше неговата действителност, една действителност отвъд тишината и зрението и следователно отвъд паметта. Това го смути повече от факта, че от мига на смъртта си не бе преставал да се бори сред вихър от нелепи видения. Гласовете, които бе чувал, бяха ехо, лицата — маски, пръстите на ръката му бяха сенки, блуждаещи и безплътни несъмнено, ала също обичани и близки.

И Хък заживя безметежно със страховете и стремленията на непрежалимия си приятел Борхес. Вече по-рядко щеше да ходи на гроба му или да разлиства „Възхвала на мрака“. Достатъчно беше преди зазоряване леко да разрохква пръстта в саксията и да капва по малко животворна влага…

И тази сутрин го стори преди да се настани на поляната. Както обикновено Церберина им предложи закуска на тревата пред новия им дом в Плодовитата пустота. Разбира се, беше заменила обичайното меню на Мане с дивно ухаеща печена демонска плът, ароматно кафе, подправено с амброзия, и резенчета плод от Дървото на живота. Хък седеше на поляната с морно отпусната душа и протегнати крака и вече си пиеше кафето, а сластно излегналата се лъвица с вездесъщия си от месец насам компютърен ореол мълчаливо си похапваше от демона на Безмълвието. Преди кафето дори Трифон нямаше желание да осквернява благодатната тишина. Клекналият дракон нервно хвърляше по едно око на възлюбената си, която още се въртеше край скарата, явно притеснен, дали и днес ще му пили мозъка, че се чувства досущ като слугиня, дето нощем е длъжна да задоволява сексуалните капризи на господаря си, ала денем мястото й е в кухнята!

Изненадващо обаче ударът дойде от компютъра. Лъвицата набързо го бе стъкмила да й асистира, когато събра кураж да раздели душите на техните сиамски близнаци. Сетне реши да не изхвърля този досадник и го натъпка с житието-битието на всички хора-цветя в Плодовитата пустота да им помага в търговията. Всъщност тя отдавна се чувстваше като риба на сухо без компютър. И сега нетленното осмо чудо на природата, дето денонощно (дори и в леглото им!) се рееше като облак досадни светулки над главата й, внезапно се провикна:

— Открих смисъла на живота!

И опънатите нерви на дракона не издържаха:

— На кой живот бе, изрод? — ревна той не на шега.

— Не „на кой“, а на чий! — благо, но строго го поправи компютърът.

Дрезгавият му баритон напомняше на Хък гласът на едно бивше ченге, станало православен проповедник и тръгнало да възвръща в правата вяра помашкото си (а иначе изконно българско!) паство край границата с Турция.

— Добре де! На чий живот, електронни, позитронни или какъвто там си тронни уроде? И на моя ли?

— И на твоя!

— И какъв е смисълът на моя живот?! — настръхна холографното чудовище, готово тутакси да смачка самочувствието на този тахионен самозванец. Беше му писнало постоянно да му се пречка в краката с безценните си съвети, докато обсъждаха с Ана-Мария стратегията на процъфтяващата търговия с човешки страхове и копнежи. Пък и така дискретно смяташе да подскаже на Церберина кой е главата на семейството, та поне тази сутрин да спре да му опява.

— Да доживееш до 192 години и да се хвърлиш с главата надолу в една кофа за боклук! — победоносно рече компютърът и светулките над красивата муцунка на лъвицата се зареяха във вихрен канибалски танц досущ като пасаж изгладнели пирани при появата на охранен вол в реката.

Холографното чудовище пребледня, а това, откакто се бе преквалифицирал в съпруг, означаваше, че и двете му глави станаха малко по-прозрачни от средновековните венециански чаши от ахатово стъкло в семейния им сервиз.

— Първо, това изобщо не беше кофа за боклук, ако искаш да знаеш, а кошче за рециклиране на герои! На най-великите герои в човешката история! Те там сигурно попадат в Градината на Нищото! И аз един ден ще се докопам и до нея! Ясно ли ти е?! Второ, ти си най-тъпият и превъртял компютър, който някога съм виждал. И, трето, питам аз, ти къде беше, Вайкащо се Изчадие Проклето, когато всички ние вършехме подвизи?! Тогава никакъв те нямаше, нали! А сега ми се перчиш! — Сетне гласът на стъписаното от наглостта на компютъра чудовище взе да спада, защото многократно се бе убеждавало в безпогрешността на тази извратена еманация на рационалността, и накрая то изпъшка: — Все пак се надявам наглият ти намек да не означава, че според теб моят живот вече няма смисъл?

— Твърденията ти са изцяло погрешни, драги ми Трифоне, а лаконичните отговори на трите ти въпроса са: не, може би и да. И бъди така добър да ми задаваш само по един въпрос. Възпитаните люде правят така, дори когато се тъпчат с демонска плът за закуска.

Лъвицата прихна, а Хък реши да се намеси преди нетленните изчадия да се нахвърлят едно връз друго. Опитът го бе научил, че единственият възможен начин да общува с този новонатрапен член на семейството бе, да се прави, че го приема на сериозно. И той доста приповдигнато рече:

— Откъде ти хрумна изведнъж да дириш смисъла на живота в тази прекрасна утрин, о, Велики Идмоне на Плодовитостта?

— Ето виждаш ли, нещастно допотопно чудовище, как благородните и достойни люде се обръщат към мен! Макар уважаемият господин Хогбен доста фриволно да тълкува моята абревиатура ВИП, в неговата интерпретация се съдържа подобаваща доза почтителност — важно занарежда облакът досадни светулки.

На този свят компютърният гений на Ана-Мария си имаше проблеми само с чувството за хумор. Лъвицата обаче твърдеше, че съзнателно го е лишила от тази екстра. В редките случаи, когато й се приисквало да слуша остроумия, тя си общувала с Хък и Трифончо.

— Пък аз винаги съм мислил, че „и“-то в името ти значи изрод, измет, идиот или нещо подобно! — подметна обиденият дракон и облиза кръвта по устните на дясната си глава, защото Церберина пак му бе пробутала една полусурова мръвка.

— Партньоре, престани да се цупиш! — ведро се обади усмихната лъвица, докато се пресягаше за нова порция от деликатеса на триглавата си снаха. — Много добре знаеш, че името му е Very Intelligent Person.

— Че какво толкова й е „мнооого интелигентното“ на тази съмнителна „персона“? От една седмица се опитвам да накарам този Вероломен Изкуфял Пръдльо да увеличи притока на богати туристи, а той ми се офлянква! Я виж колко цветя има непродадени — махна с ръка към ширналата се чак до безкрая Градина на вселената драконът.

— Ама че език държиш на закуска, Трифончо! — поклати красивата си глава лъвицата. — Добре, че съм ти свикнала и не можеш да ми развалиш удоволствието. Отлично знаеш, че старото кошче за рециклиране на герои е с ограничен капацитет. ВИП работи усилено по въпроса и ми обеща, че нашата туристическа агенция много скоро ще получи нов асансьор със…

— Предлагам да си направите производственото съвещание след закуска… — благо я прекъсна Хък и се обърна към облака от светулки: — Я ти, бляскавооки, бъди така добър да се доизясниш какво имаше предвид, като тъй самоуверено заяви, че си открил смисъла на живота?

— Точно това, което рекох, драги господине — поласкан от епитета вежливо му отвърна ВИП. — За разлика от някои присъстващи, аз нямам навик да се изразявам двусмислено.

— И си сигурен, че наистина си открил смисъла на живота, светлооки? Истинският смисъл! Разковничето, така да се каже, е в ръцете ти, а, совооки? — повдигна вежди Хък.

— Да! — вече съвсем окрилен възкликна ВИП. — Проследил съм близо два трилиона човешки стремления и мога да докажа, че смисълът на живота е обитателите на материалната вселена да творят красота, за да пренесат спомена за Нищото във вечността.

— Ха! Видяхте ли?! Казвам ви аз, че е абсолютно безочлив идиот, ама вие не ми вярвате! — възкликна доволно холографното чудовище, щом съзря съмнението, изписано по лицето на Хък.

От километри личеше, че достойните единствено за песните на слепия Омир всякаквооки епитети, с които Хък заливаше ВИП, много го притесняваха. Близо месец вече драконът водеше люта битка с тоя дървен философ кой е по-голям приятел на лъвицата и чувствата на съпруга й лесно можеха да наклонят везните в полза на противника.

И сега Трифон рипна като ужилен. Устреми се в галоп към градината. Докопа първото вълшебно цвете. Внимателно измъкна чима, за да не похаби стоката, и мигом дотърча обратно.

— Ето ти сбъднатите и несбъднатите мечти на една случайно избрана човешка душа, Велики Идеологе на Празнословието. Давай да видим как ще докажеш тъпото си твърдение!

Невинно закусващата компания не беше взела никакви предпазни мерки и тутакси се озова в Горна Австрия през XIX век. Пред очите й се ширна изпосталяла гориста местност някъде из мюлфиртелските усои на великографския дом Отенщайн, северно от Линц.

— Имам удоволствието да ви представя — гордо рече ВИП — въжделенията на заможния селянин Йохан Непомук Хютлер — хабсбургски поданик с позалиняло от традиционното по тия места кръвосмешение австрийско потекло, облагородено преди три поколения със свежата чешка кръв на прапрадядо му Хидларчек. Дядо му съкрати фамилията на Хидлар, баща му я преиначи на Хидлер, а Йохан Непомук съвсем я понемчи на Хютлер.

Цветето кимна, драконът се облещи, а Хък и лъвицата с интерес се заслушаха в тирадата на компютъра. Доволен, че е станал център на вниманието за сметка на конкуренцията, ВИП съвсем се наду, светулките направо пощуряха и той заприлича на гръмотевичен купесто-дъждовен облак, застрашително надвиснал над безплодните хабсбургски хълмове:

— Господин Йохан Непомук Хютлер премина през много перипетии, докато открие смисъла на своя живот. За първи път той прозря частица от него на 9 септември 1836 г. край собствената си воденица, издигната над барата, която тече на югоизток от родното му селце Щронес, съединява се с околните ручеи и всички те дружно се вливат в онзи приток на река Дунав, дето…

— Я карай по-направо бе, Вманиачен Изроде Погански, че работа ни чака! Ние да не сме лешпери като тебе! — възнегодува драконът, недоволен, че всички (дори и Церберина!) слушат това кречетало със зяпнали уста.

— Та на този ден — невинно прескочи географските подробности ВИП — господин Йохан нае 41-годишната, малко попрецъфтяла селска мома Мария-Ана Шикългрубер да изпере семейното спално бельо в барата под неговата воденица, защото, откакто се бяха замогнали, жена му категорично отказваше собственоръчно да пере. По-лошото обаче беше, че тя така и не му роди син и родът му щеше да се затрие.

Подтиквано от компютъра, цветето се поразтвори и пейзажът оживя. Дребната, но добре закръглена Мария-Ана лениво простираше прането между двата бряста пред воденицата. При всяко навеждане над панера позапретнатата риза щедро разголваше сочната й запотена пазва и яките бели бедра. Йозеф седеше на прага на пустата си воденица и не можеше да откъсне очи от тях. Стара закачка си имаха с Мария-Ана и той бе петимен пак да опита горещите й ласки и силата на тези бедра, с които задоволената мома обичаше да го стиска и да изцежда и последната живинка от него. Щом усети, че вече не можеше да се сдържа, Йохан рипна и се прокрадна към простира. Момата го усети, трепна и, усмихната, поразтвори крака, все тъй наведена над прането. От съседния хълм се спусна повей, нежно я погали между бедрата, извиси се, сръчно запретна мократа й риза над главата и разкри всичките й прелести от кръста надолу. Йохан го прие като божи знак…

— И след девет месеца Йохан Непомук Хютлер най-сетне се сдоби със син, макар и незаконен — прогърмя като йерихонска тръба баритонът на ВИП, а пейзажът пак избледня.

— Идиот! — ухили се драконът. — Та изводът дотук е: на девети септември се скатавайте по къщите си, за да не ви натегне някой отзад! Ега ти смисъла на живота!

— Я си затваряй мръсните уста, Трифончо и го остави да се доизкаже! — закани му се с пръст лъвицата, а Церберина го изгледа кръвнишки, защото кучешката поза й бе любимата.

— За разлика от някои двуглави умници Йохан Непомук Хютлер се оказа търпелив и целеустремен човек — побърза да се възползва от любопитството им ВИП. — След пет години той успя да склони Мария-Ана да се омъжи за брат му Йохан Георг Хидлер при условие, че Йохан Георг няма да припознае сина им, а самият Йохан Непомук ще вземе малкия Алоис Шикългрубер в семейството си и ще го отгледа. За трийсет и четири години той го превърна в преуспяващ митничар в Австро-Унгарската империя и след като в 1976 г. го осинови от името на покойния си брат, го направи законен наследник на фамилията под името Алоис Хитлер. И най-накрая окончателно консолидира семейното наследство, като го ожени за внучката си Клара Пьотцл.

— Този път вече прекали! — изрева възмутен драконът и рипна толкова високо, че всички се засмяха. — Фамилията на единия брат е Хютлер, на другия — Хидлер, а наследникът им се казва Хитлер, така ли?

— Да.

— И твърдиш, че истинският баща на Алоис Хитлер е Йохан Непомук Хютлер, но покойният му брат Йохан Георг Хидлер го осиновява постфактум след смъртта си?

— Да.

— И накрая собственият син на Йохан Непомук Хютлер се оженва за внучката на същия този Йохан Непомук Хютлер?

— Да.

— И какво излиза от цялата тази работа?

— Адолф Хитлер — тържествено отвърна компютърът.

— Не, драги. Излиза, че Йохан Непомук Хютлер е дядо на Адолф Хитлер по бащина линия и същевременно му е прадядо по майчина линия. Това кръвосмешение ли е било смисълът на живота на този смахнат Непомук? И къде е тук красотата питам аз?! — войнствено завърши обвинителната си реч Трифон и замръзна във величествена поза с високо вдигната ръка.

— Не. Смисълът на живота на Йохан Непомук Хютлер е бил да има внук художник! — отекна в тишината баритона на ВИП.

Драконът се опули, Хък поклати глава и взе да разглежда сутрешния вестник, а Ана-Мария пъргаво скочи, подхвана внимателно чима и го отнесе на мястото му в дъното на поляната. Церберина мълчаливо взе да раздига трапезата на поляната. Ала драконът не беше доволен, че вече никой не обръща внимание на смахнатия компютър. Той искаше съвсем да го закопае. И щом лъвицата се върна, Трифон изписка:

— Ама, че си тъп компютър! Че кой ти помни като художник изрод, избил поне петдесет милиона души?

Лъвицата го задърпа към офиса им.

— Сърди се на членовете на изпитната комисия в академията, драги — нравоучително подметна компютърният ореол на ВИП над главата на лъвицата. — Те две години поред отхвърлят Хитлер и го принуждават да се шляе с лоши приятели из виенските кръчми и да рисува реклами и пощенски картички. Ако бяха го приели, можеше и да няма Втора световна война или поне нямаше да е толкова кръвопролитна.

Хък си помисли, че ВИП все повече и повече заприличваше на баща му, и заразлиства новия брой на „Втора Земя“. Откакто Томи напусна официоза, той бе станал съвсем скучен. В днешната редакционна статия, благословена от вездесъщия Берлиоз, се предлагаше правителството да постанови всички обитатели на Библиотеката да се преселят в Плодовитата пустота, а самата Библиотека да се превърне в пантеон на рециклираните герои.

Изобщо много неща се бяха променили през тези девет седмици и половина от Апокалипсиса. Веднага, щом се възстанови, Майстора хукна да търси Маргарита и повече никакъв не се чу. Цехът за рециклиране на герои бързо прерасна в туристическа агенция „Ваканция в Плодовитата пустота“. Всяка секунда в кошчето се гмуркаше по един обитател на Библиотеката, за да посети някогашния си собствен ад, да се докосне до осмото изкуство и, разбира се, да отнесе за спомен едно цвете. Приходите бяха значителни, но мигом се изпаряваха, лакомо поглъщани от издръжката на окошарените демони и култивирането на градината.

Хък и Арчи постоянно кръстосваха надлъж и нашир новия свят, за да го картотекират, опознаят и обикнат. Междувременно издирваха стъклениците на Хогбен и се оглеждаха за Таоа и ония странни двайсет и четирима старци. По време на дългите преходи Хък разказа на двойника си какво се е случило през последните двеста години на Земята. Остана малко разочарован, защото Арчи пропусна покрай ушите си всички войни и революции и се впечатли най-вече от преживелиците на Хък, описани по-късно от приятеля му Артър Конан Дойл като приключенията на Шерлок Холмс.

Двойникът му тутакси официално си промени името на Артър Конан Хогбен, двамата с Томи се заселиха в централното плато на Плодовитата пустота и основаха огромен скаутски лагер за прокудени деца. Таласъма, разбира се, се лепна за тях и се превърна в главната атракция на героите от романите на Чарлс Дикенс, Марк Твен, Хектор Мало и стотиците им подражатели. С първите приходи от туристическата агенция на лъвицата и дракона Хък откупи от Моргана правата върху Трипио и побърза да го изпрати да им помага, защото само този кулинарен вълшебник можеше да стъкми меню, способно да задоволи капризите на бандата злояди деца и в същото време да бъде питателно.

Днес обаче нямаше да пътешестват с Арчи, защото след два часа щеше да започне последното заседание на Съда на честта. Дали пък най-сетне не беше настъпил мигът и старият Хогбен да получи заслуженото? Апокалипсисът и особено последвалият го съботник за почистване на снега, който трая цяла седмица, рязко повдигнаха обществения интерес към деянията на стария Хогбен в Библиотеката. А медиите допълнително наливаха масло в огъня. За отмъщение, че следствието се проточи толкова дълго, те се надпреварваха да публикуват какви ли не зловещи небивалици. Изнервяше ги най-вече фактът, че традиционната присъда осъденият да бъде рециклиран явно не може да бъде произнесена.

Хък остави вестника и пое към чешмата с десетте чучура. В ранните часове напливът от завръщащи се в Библиотеката туристи бе по-малък и се надяваше да стигне на време до съдебната зала.

Не успя. Когато влезе, тя се пръскаше по шевовете от народ. Добре, че почитаемият съдия дон Санчо Панса µвреме бе разтръбил на всеослушание никой да не се мярка материализиран пред очите му, та сред това стълпотворение от ореоли Хък имаше чувството, че е попаднал в магазин за пайети.

С много труд се промъкна до Йозеф К. и тутакси наведе глава, защото прокурорът Сонк го изгледа неодобрително. Беше пропуснал обвинителната му реч. Всъщност я знаеше наизуст. Дузина пъти я бяха репетирали заедно и стигнаха до извода, че нямат моралното право да съдят стария Хогбен. Той бе създал своята Библиотека на Нищото по съвсем други морални норми, ала тя се бе измъкнала от опеката му и бе променила правилата по време на играта. Нещо повече! За да се спаси от злото, бе създала Втора Библиотека и собствена Градина на вселената. И, докато не докажеха противното, бяха длъжни да приемат, че старият Хогбен просто не може да прави от злото добро, защото не осъзнава, че в сътворената от него материална вселена, по думите на Робърт Пен Уорън, доброто няма от какво друго да се прави.

Под техния натиск Пакеекее бе оттеглил всичките си обвинения и сега съдеха стария Хогбен само за хулиганските му прояви, довели до Апокалипсиса във Втората Библиотека. Преди седмица обаче шаманът неочаквано заяви, че ще им представи доказателства за злата умисъл на стария Хогбен и се запиля нанякъде. А след няколко дни изчезна и Освалд.

Хък се огледа. Неговият приятел Пакеекее явно не бе успял да събере обвинителния материал до заседанието на съда. Всяко зло за добро, усмихна се Хък и се заслуша в защитната пледоария на Йозеф К. И нея познаваше добре. Адвокатът често му бе гостувал и „Новите разследвания“ на Борхес доста му бяха повлияли.

— Нас не ни смущава фактът, че хилядата и една нощи са включени в книгата „Хиляда и една нощ“, нито пък, че почитаемият Дон Кихот — Йозеф К. кимна към стърчащия на първия ред военен министър — е читател на „Дон Кихот“, а дълбокоуважаемият сър Хамлет — последва нов поклон към ложата — е зрител на „Хамлет“. И мисля, че открих причината: подобни обрати ни внушават, че щом ние, измислените герои, можем да бъдем читатели и зрители, то и нашите създатели, също може да са измислени… Очевидно няма класификация на вселената, която да не е произволна и съмнителна. Позволете да ви напомня, че според Дейвид Хюм светът е може би куцият опит на някакъв малолетен бог, който е изоставил работата по средата, засрамен от несъвършеното си изпълнение, той е дело на един второстепенен бог, комуто се подиграват висшите богове; той е нелепото произведение на едно престаряло, немощно и дори вече мъртво божество. Затова мисля, че не бива да се сърдим на господин Хогбен. Та нали още Омир в края на осма песен от „Одисея“ казва, че боговете измислят бедите, за да има какво да възпяват бъдните поколения…

— Достатъчно, уважаеми Йозеф К. — прекъсна го съдията Санчо Панса. — Два пъти ви предупреждавах, че времето ви изтече. Трети път няма да има. Край. Отнемам ви думата. Искам само простичко, не като съдия, а по човешки да ви задам един реторичен въпрос: защо в нашия резерват, пълен с всякакви богове, никой не си позволява да се държи така нагло и безцеремонно като обвиняемия?

— Ваша чест…

— Казах, че въпросът ми не се нуждае от отговор, уважаеми Йозеф К. Вие си свършихте работата и сега бъдете така добър да чуете присъдата.

Залата изведнъж утихна и ореолите на всички присъстващи наостриха уши. Хък знаеше какво ще чуе.

— Съдът на честта постановява! — леко се извиси гласът на дон Санчо Панса — Поради напреднала форма на склероза и старчески маразъм отсега нататък и вовеки веков обвиняемият господин Хогбен да живее под попечителството на сина си Хък Хогбен и снаха си Ана-Мария.

Пайетите зажужяха, а охраната свали бандерола за платен акциз и вдигна капака на арестантското убежище на стария Хогбен. Хък стана, приближи се, надникна в ковчега и тъжно се усмихна.

Кивотът беше празен!