Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))

16. Окото на бурята

Майстора и Мерлин миролюбиво беседваха на чаша добре изстудено бяло вино от служебната изба на Фабриката. Учреждението беше наследило вълшебната колекция вина заедно с останалия декор в подземията от Инквизицията благодарение на изтънченото небце и префинения стомах на последния й шеф. Старият магьосник беше дошъл преди час, но захвърленият от лъвицата на произвола на съдбата Освалд вече втори ден правеше компания на домакините. Той стърчеше като фикус до казана и все така кротко клатеше глава, чудейки се за какво беше цялата тази паника. Първо, вчера изневиделица се появи Хък, а неговата лъвица и драконът, вместо да се зарадват и да се втурнат да го целуват, хукнаха да го гонят. После пък нахълтаха ония виещи като псета души от Нощната стража, зорко пазени от специалните части за борба с организираната престъпност. А накрая за капак на всичко цъфна телевизията, размести мебелите, избута го в ъгъла и изпотъпка всичко. И, естествено, Лоното на живота замяза на стадион след рок-концерт.

Именно заради тези извънредни произшествия Мерлин пристигна на инспекция. Но въпреки мълвата не завари кой знае какъв хаос. Маргарита овреме беше помела и подредила работното място и сега се бе оттеглила в далечния ъгъл, обитаван доскоро от Освалд, да плете вълнени чорапи на Майстора за новогодишните празници, когато всички щяха за пет дни официално да се материализират. Така че, ако не броеше новия аквариум, в който лениво си плуваше Златната рибка, и постоянно кимащия като метроном огромен папагал, Мерлин спокойно можеше да напише в доклада си, че е намерил Лоното на живота в същото състояние, в което го беше оставил след последната ревизия.

— Значи смятате, Майсторе, че тези тайнствени субстанции в стъклениците всъщност са нещо като добре пречистен генетичен материал? — пожела да се увери, че е разбрал добре мисълта му Мерлин.

— Да, драги инспекторе. Толкова чист, че щом драконът неволно освободи от опаковката едната субстанция, тя мигом предизвика неконтролируема реакция в казана и оттам се пръкна човек. Не просто тяло, а пълноценен човек с душа и всичко останало…

— Хм. Виж ти… С една дума в стъклениците има зародиши?

— Би могло и така да се каже — съгласи се Майстора. — Въпрос на терминология.

— И ние не знаем чии са тия зародиши, и дали са опасни за Библиотеката, а? — по-скоро на себе си рече Мерлин и машинално се почеса по темето.

— За двата гарантирам, че са кротки — дрезгаво се обади папагалът и ги стресна. — Те са на една дребна, прелестна китайка и на една още по-красива арабска принцеса. Господарят ми, дето ме захвърли като парцал — кимна той с нескрит упрек към изправения до стената труп на стария Хогбен, останал непотърсен от душата си след инцидента с Нощната стража — използваше телата им за секс-кукли и понеже клетите им души се съпротивляваха, ги затвори в стъклениците.

— Мразя папагалите! — ледено рече Мерлин. — На времето арабски търговци ми подариха един, дето много му знаеше устата, и веднъж така ме ядоса, че го дадох на котарака си да го излапа барабар с перушината.

Майстора с невярващи очи изгледа стария магьосник, с когото до преди миг миролюбиво си говореха, и после взе да успокоява накокошинения Освалд:

— Инспекторът се шегува, драги. Навярно смята, че си измисляш за тия екзотични красавици, и те подкача.

— Ако щеш ми вярвай, Майсторе! — тросна се папагалът и обидено поклати глава. — Аз си направих добрината да ти кажа, пък ти прави каквото щеш!

— И как да позная кои са по-скромните и по-безобидни души, приятелю? — благо се поинтересува Майстора.

Освалд се взря в очите на Мерлин и не му отговори.

— Ако наистина е чак толкова важно, можеш да попиташ Златната рибка, Майсторе. По обед разговаряхме и тя ми се оплака, че й е останало само едно желание — обади се от ъгъла Маргарита и заоглежда чорапа, но явно формата на петата не й хареса, защото взе да го разплита. — Жалко, че щом го изпълни, ще трябва да умре, горката, защото е много стара. А техният вид е вече на изчезване.

В ниския й пресеклив глас се прокрадна безмерна тъга и събеседниците инстиктивно впериха очи в аквариума.

— Помощничката ти май е по-умна от теб — язвително подметна папагалът Освалд и сърдито обърна гръб на Майстора, за да не съзре предателската сълза в окото му. — Да оставим настрана, че много повече от теб милее за застрашените от изчезване видове! — не се стърпя и накрая все пак изплака болката си последният представител на Neophena monumentalis.

— Ей сега за нула време ще оправя тази работа! Нали затова съм магьосник! — разпалено рече Мерлин, скочи с непривична за възрастта си пъргавина и се запъти към аквариума.

Рибката обаче се отнесе с пълно пренебрежение към добрите му мерения. Тя все така целеустремено плуваше от единия до другия край на своя басейн, сякаш си беше наумила да направи поне десет хиляди дължини преди вечеря. Магьосникът почука по съвършено прозрачната стъклена стена, която го отделяше от вълшебния воден свят на колежката му:

— Златна рибке, имам едно желание!

— Казвай — с досада отвърна пленничката на някогашното ювенилно море от светена вода, от което пипкавият дракон Трифон неволно я бе лишил, и рязко свърна, сякаш ловко отбягна стрелата от харпуна му.

— Искам отново да придобиеш дарбата да изпълняваш три желания! — патетично рече Мерлин.

Златната рибка замръзна в центъра на аквариума и само блестящата потреперваща опашка издаваше чувствата й:

— Това да не е пак някоя зла шега?! За разлика от папагала на мене ми е писнало от черен хумор, да знаеш!

— Защо реши, че се шегувам? — озадачи се старият магьосник и бледото му изпито лице така се издължи, че рядката му бяла брада провисна до пъпа.

— Защото, ако отсега нататък всяко твое трето желание е да си възвръщам способността да изпълнявам три желания, ще изпадна в слугинска зависимост от теб, колега. А пред ангарията предпочитам смъртта, да знаеш! Петстотин години бях робиня на един зъл дух и знам какво е!

— Признавам, че тази постановка на въпроса ми беше убягнала! — повдигна вежди Мерлин и се засмя. — Какво пък! След едно ужасно премеждие преди години се бях зарекъл никога вече да не давам обети, които ме обвързват с непознати, но този случай ми изглежда твърде особен и с чиста съвест ще направя изключение. — Мерлин сложи ръка на сърце и церемониално възвести: — Тържествено се заклевам пред двама… — той се огледа, сантименталните очи на папагала плуваха в печал и умиление от величието на момента и мигом се поправи — …пред трима свидетели, че никога няма да злоупотребя със Златната рибка и да поискам да ми изпълни повече от три желания! — После свали ръката си и се поинтересува с по-обикновен глас: — Така добре ли е?

— Благодаря ти, колега! — промълви Златната рибка, като едва успя да овладее гласа си от вълнение. — А някои глупаци разправят, че си бил зъл магьосник!

— Бях — ухили се Мерлин.

— Искаш ли да чуеш един приятелски съвет? — почти гальовно го попита Златната рибка.

— Само ако не се брои за желание! — весело отвърна Мерлин. — Преди миг дадох обет и никак не ми се ще тутакси да прецапвам една трета от разстоянието до клетвонарушението. Да не говорим пък, че не умея да плувам — пошегува се старият магьосник — и току виж съм се удавил още на плиткото.

Майстора никога не беше виждал главния инспектор по чистотата на нравите в Библиотеката в толкова добро настроение и с интерес следеше развоя на събитията. Дори Маргарита изостави за малко плетката и се загледа.

— Няма да ти се брои. Обещавам! — възкликна Златната рибка.

— Казвай тогава. Умирам си за съвети sine prece, sine pretio, sine poculo — авторитетно рече Мерлин.

Настроението му направо граничеше с еуфория и Маргарита озадачено опули красивите си очи:

— Какво значи покуло?

— Без прошение, без подкуп, без почерпка — вещо преведе Майстора целия латински израз като професионален историк.

— За първи път ми се случва, да знаеш, колега — сякаш взе да се оправдава Златната рибка, че се е нагърбила със задача, която далеч надхвърля пълномощията й. — Някак си отвътре ми дойде! Преди много, много години в една далечна земя си бил обзет от зъл дух. Така ли е? — Внезапно изпосталелият магьосник се изпъна като струна. Изглежда имаше комплекс от злощастното си минало. — Едвам си се отървал от него. Ти сам си знаеш как. Но сега с всяка люспа от тялото си чувствам, че същият този зъл дух пак се навърта наоколо и слухти. Та моят съвет е да се пазиш, защото те грози голяма, бих казала, смъртна опасност!

— За каква смърт става дума, колежке? — не скри любопитството си побледнелият Мерлин, забравил изведнъж за терзанията си да не престъпи неволно клетвата. — За физическа? Или за духовна кончина?

— Не съм много сигурна, но предчувствам, че става дума за ужасна физическа смърт.

Тревогата й чак сподави последната дума.

— Това ли било! — тутакси си възвърна доброто настроение Мерлин. — Че що за магьосник съм, ако се боя от физическата смърт. Нали затова са преражданията! Майната й, с извинение, на физическата смърт, колежке!

Не така обаче мислеше Майстора:

— Уважаеми колега, разбирам напълно личното ви отношение по въпроса и се възхищавам на храбростта ви, но съгласете се, че ако вземем предвид обществения ви пост, всяко посегателство върху Главния инспектор по чистотата на нравите в Библиотеката е покушение срещу устоите на самата Библиотека.

— Много я задълбахте, Майсторе. Та нали може да става дума за най-обикновен инцидент. При цялото ми уважение към колежката смея да заявя, че никой съд няма да обърне внимание на чувствата, които терзаят люспите й, ако и да са златни. Така че този зъл дух е по-скоро ad notanda, тоест само за вътрешна употреба — поясни той на Маргарита поредния си латински израз. — Предполагам, че колежката ми пророкува, че някой ден може да ми падне тухла на главата, да речем. И какво толкоз! Тъкмо ще изляза няколко месеца в болнични, а за Нова година ще дойда да ми направите ново тяло. Нали няма да ми откажете, Майсторе!

— Естествено. Това е мой дълг… и чест.

— След като решихме въпроса поне с някои от изчезващите видове — закачливо намигна Мерлин на папагала, — мисля, че е време да се захванем с тези пусти стъкленици. Ще бъдете ли така добър да ми ги покажете, Майсторе?

Маргарита остави плетката си, мълчаливо стана и се запъти към вградения шкаф зад казана. Инспекторът по нравите я загледа с очите на мъж. Поразяваща бе не толкова нейната красота, колкото безкрайната самотност в очите й, които гледаха не само тревожно, но дори някак болезнено. Щом отвори дървената вратичка, тя заслони с тялото си секретната ключалка и набра комбинацията за отваряне на сейфа. Майстора не забеляза как Мерлин за миг се намръщи, но живият метроном Освалд видимо ускори темпото.

Стъклениците, които Маргарита извади, с нищо не подсказваха, че имат някакви чудодейни свойства. Бяха подобни на много други техни посестрими, дето се мотат във всяка уважаваща себе си аптека или алхимическа лаборатория. Мерлин ги пое. Разклати ги. Вгледа се продължително в една от тях. Помириса я. Дори си залепи окото на нея, сякаш можеше да прозре какво има вътре.

— Смятам да ги взема и да направя независима експертиза. Нали нямате нищо против, Майсторе? — Старият магьосник зърна болезнената тревога в очите на Маргарита и побърза да добави: — Не нося със себе си писмена санкция от прокурора, но още утре ще пратя някой да ви я донесе. Така де! Ако ние не спазваме законите, кой ще ги спазва!

— Гледайте да не забравите, инспекторе! Че ни предстои финансова ревизия и всички материални активи трябва да са в наличност — подметна тя. — Нали ги знаете какви са колегите ви!

— Знам ги, скъпа Маргарита. Как да не ги знам! Не се притеснявайте. Няма да ви подведа! — обеща с апломб Мерлин и се обърна към шефа й. — А сега ми се ще да надзърнем в Цеха за рециклиране, Майсторе. Искам да се уверя, че в суматохата чудото, пръкнало се от онзи дяволски зародиш, не е сторило някоя поразия и там. Нали казвате, че сте имали сериозни проблеми с демонстрацията пред лъвицата?

Майстора повдигна вежди.

— Не сте ме разбрали правилно, инспекторе. Първо, затрудненията възникнаха, много преди онзи… човек самопроизволно да се материализира. Вярно е, наистина, че кошчето малко се позабави да върне гостенката в Библиотеката, но, уверявам ви, закъснението се дължеше единствено на обстоятелството, че то беше в режим на профилактика.

— Ще видим… Ще видим… Нека да съм сигурен, че всичко е наред — рече Мерлин и се запъти към вратата.

Майстора по неволя го последва, като клатеше глава.

Маргарита се беше постарала Цехът за рециклиране на герои също да удовлетвори и най-съкровените претенции на всеки инспектиращ. Наоколо блестеше от чистота. Уредите за мъчения бяха подредени по местата си и надлежно блокирани в неработно състояние. Тя си беше позволила само една-едничка волност. Вместо официалното съобщение, че е в работно състояние, над тандема весело присвяткваше резервният шеговит надпис за вътрешна употреба:

ГТО

Помощничката на Майстора искрено се надяваше, че инспекторът не знае какво се крие зад тази абревиатура от времето на втория й баща Михаил Сергеевич Булгаков. И наистина Мерлин само хвърли един поглед на неоновия надпис и се захвана да бърника тандема, като си мърмореше:

— Така… Точно така… Това е добре… Охо! Отлично… И това е както трябва… А така…

— Драги инспекторе, сигурен ли сте, че неволно няма да объркате някоя настройка и да сторите поразия? — предупреди го Майстора, като му се чудеше на акъла как нехайно си пъха носа в кошчето за рециклиране на герои.

— Много по-сигурен съм, отколкото предполагаш, нещастнико! — внезапно прогърмя задгробен глас.

И поразията стана!

Ала беше друга, далеч по-страшна пакост, от която светът скоро щеше да потръпне!

Щом се изправи, Мерлин вече не беше същият. Мършавото му тяло се беше наляло със неизчерпаема мощ, сякаш беше изгълтал цял тон анаболи на път за някоя олимпиада, а воднистите му блуждаещи очи горяха от възбуда. И колкото повече разгневеното му лице се наливаше с кръв, толкова повече стройната фигура на Майстора се издължаваше във вид на фуния, приемаше фаталната форма на небесна дъга и след миг се случи най-страшното…

Кошчето за генетичен боклук на стария Хогбен погълна Майстора.

— Ще ви дам аз едно „Готов за труд и отбрана!“, навлеци гадни — с лекота разчете Хогбен светещия надпис над тандема, защото навремето сам го бе измислил на Земята и го бе приложил в източната част на Европа. — Така ще ви изпробвам отбраната, че свят ще ви се завие, копелета недни!

Той огледа стъклениците в шепата си, сякаш ги виждаше за първи път. Ядно запрати две от тях в кошчето за боклук. Повъртя в ръка третата, като се чудеше какво да я прави. После лицето му грейна в зловеща усмивка. Старият Хогбен внимателно пусна третата стъкленица в кошчето, надзърна за миг в небитието, сякаш искаше да се увери, че е поела по правия път, и напето се отправи към Лоното на живота да довърши зловещото си начинание. На прага обаче устремът му се препъна в тялото на Маргарита. Старият Хогбен изруга, клекна, напипа слабия й пулс и бащински я потупа по бузата. Щом влезе, взе да се озърта къде се заврял Освалд. Папагалът се кипреше в ъгъла на мястото на Маргарита, нахлупил на главата си недоплетения чорап заедно с куките.

— Кога стана Сирни заговезни, господарю? — плахо нададе глас Освалд.

— Какви глупости дрънкаш пак? Преди малко ми идваше да ти откъсна главата, кретен такъв! Без малко да оплескаш цялата работа! — му изрева Хогбен, докато се оглеждаше като луд, този път за Златната рибка.

— Защото, като те гледам как си се маскирал, си мисля, че утре трябва да е Куковден, господарю — смотолеви Освалд.

— Тъпанар! На кукер ли ти мязам?

— Не, ама…

— Престани да плещиш врели-некипели, ами казвай къде се е завряла онази никаквица?! — кънтеше гласът на Хогбен в празното подземие. — И махни този чорап, че не мога да те гледам!

— Да не би да имаш предвид Маргарита, господарю? Ти току-що се спъна в нея!

— Идиот! Питам те къде е Златната рибка?!

— Маргарита я премести по-близо до огъня, да не й студено. Казанът ти пречи да я видиш, господарю. Ей там е. Наведи се малко — любезно го упъти папагалът, като кимаше с куките на главата.

Хогбен надзърна зад казана и срещна изцъкления поглед на Златната рибка. Тя беше забила нос в прозрачната стена на аквариума и ужасена се взираше в него. Той й се закани с пръст и се обърна рязко към Освалд, като сочеше безпомощното тяло на Маргарита:

— А на нея какво й стана?

— Ами надзърташе през вратата, господарю, но изглежда нещо здравата я уплаши, защото изведнъж припадна.

— А ти какво търсиш тук, Освалд? — вече малко по-благодушно попита Хогбен единственото същество, пред което от няколко столетия си позволяваше да показва истинското си лице. — Онзи тъпанар, синът ми, ли те доведе?

— Лъвицата… — смотолеви личното кошче за душевни отпадъци на стария Хогбен.

— По дяволите! — Хогбен се устреми към папагала, гневно смъкна от главата му недоплетения чорап и го запрати в огъня под казана. — Защо поне една красавица на този свят не е малко по-умна?!

— А пък според мене тя е прекалено умна, господарю!