Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))

24. Седемте самураи

— Животът е много тъп — гузно рече Ана-Мария, сгушила в прегръдките си душите на сиамските си близнаци.

— Добро утро! — подметна Хък и всички доловиха в гласа му горчивина, бездънна като артезиански кладенец.

Уморени и омърлушени, бяха насядали кой където свари в светая светих на Селдън. Добре, че тук ленинският съботник за почистване на снежната напаст в Библиотеката бе свършил преди да е започнал, защото навлеците не бяха успели да се доберат до залата. Ала сянката на Апокалипсиса все още витаеше наоколо. Хари Селдън бе изключил изтощената си машина за профилактика и сега, смръщил умното си чело, се правеше, че човърка нещо в нея.

Златната рибка изпълни колективното желание на присъстващите старият Хогбен да не излиза от ковчега си, докато поне трима от тях не пожелаят, и сега, освободена от проклетата трудова повинност, си гледаше старините в преддверието на нейното Морето на мрака. Ала Таоа и Сонк за всеки случай седяха върху капака на кивота и зяпаха в пода, сякаш бяха загубили нещо. Папагалът Освалд се кипреше на заседателната маса и кимаше на всеки като развален метроном. А осиротялата Церберина се съдираше от плач в ъгъла.

Лъвицата впери поглед в бандерола за платен акциз, с който бе запечатала кивота, и докато си мислеше дали държавните ценни книжа и обещанията на Златната рибка са достатъчно надеждни в този шантав свят, додаде:

— Имах предвид задгробния живот на хората и… героите.

Сред хлиповете в ъгъла се извиси провлечен стон.

— И преди гроба не е цвете за мирисане. Добре дошла в моя отбор! — не се предаде Хък, като избягваше да поглежда към триглавата кучка.

От край време не можеше да понася женските сълзи. Направо му късаха сърцето. Да не говорим, че и на него животворната смес от иронията, страха и безразсъдството на дракона страшно му липсваше сега, когато всичко свърши. Или поне изглеждаше, че е свършило. Значи това било да убиеш присмехулник, мина му през ума и той мигом се сви, сякаш някой силно го зашлеви.

— Винаги съм била в твоя отбор, скъпи — криво му се усмихна Ана-Мария. — Не исках да започвам философски спор. Аз съм жена и по природа съм прагматична.

— Защо ме спря? — настойчиво се взря Хък в огромните й очи, помръкнали като планински езера след залез слънце в късната есен.

— Близнаците… — сведе глава Ана-Мария. — Близнаците ме объркват, скъпи. Връхлетяха някак изведнъж и събудиха майчиния ми инстинкт с разтърсваща сила. И аз, самата, съм объркана и не мога да се позная, скъпи! Но сега те са най-важното нещо за мен… — взе да се оправдава лъвицата и нежно погали ореола на момиченцето, а после гальовно прокара длан по смешно настръхналата ефимерна козина от светлина на лъвчето, но очите й живееха свой живот и оперираха ли оперираха невидимите общи бели дробове на сиамските й близнаци, като се мъчеха да ги разделят справедливо между тях.

Хък не вярваше на очите си. Тя не смееше да предприеме нищо без Майстора. Неговата смела лъвица приличаше досущ на рижа Мадона, извадена от картина на стария му приятел Леонардо да Винчи или по-скоро на Рафаело.

— Да разбирам ли, че вече нямаш нищо против да потърся Майстора…? — иронично повдигна вежди Хък — …И нашето драконче? — добави той, а стоновете в ъгъла внезапно секнаха и горката кучка замря в трепетно очакване.

— Не бъди жесток, скъпи! — тихо рече лъвицата и избърса с опакото на ръката навлажнените си от взиране очи.

Старият шаман надигна глава:

— Върви, върви. И престани да я измъчваш! А ние тук ще държим попа вързан, та да е мирно селото — тъжно се усмихна Таоа, като кимна към кивота.

— Там е страшничко, Хък — поклати красивата си глава лъвицата и стисна по-силно душите на чадата си. — Пълно е с всякакви харпии, фурии и демони. Човек може да получи помощ само от майка ти… Но трябва да е от рода Хогбен. Аз вече не смея да рискувам. А ти върви, но се пази! — строго рече тя и надигна хлапетата в ръцете си, сякаш искаше да му напомни, че е станал баща и има нови отговорности.

Хък понечи да хукне към Лоното на живота, но се наложи да изслуша строгите и подробни напътствия на Ана-Мария как да се справи с концентрираното зло в Плодовитата пустота. Всъщност напразно загуби половин час. Съветите на лъвицата изобщо не предвиждаха, че канарата, на която се озова, гмуркайки се в кошчето за рециклиране на герои, ще бе претъпкана като чакалнята на токийска гара след края на работния ден.

Работата бе там, че когато фалшивият крал Артур връхлетя върху капитан Ореляно и го събори на земята, на педя от очите му не лъсна осеяният със стружки мазен под на работилницата, а сивокафеникава скала. На две крачки от мародера се мъдреше Трипио, опуленият Таласъм все така си стърчеше до него с вдигнати ръце, а умисленият Бегемот тъжно клатеше глава. Мефистофел никакъв не се виждаше, но затова пък зад котарака се бе ширнал безбрежен, ослепително син, разбунен океан.

Усмиряването на дон Франсиско им отне няколко минути, а после изведнъж от небето заваляха хора. Първо, с писък се изсипа Томи. А докато Хък от рода Хогбен разбере какво става, засищайки пътьом с целувки и милувки копнежа по новата любима, изострен след принудителната им раздяла, ето че на главите им се натряска и неговият двойник.

— А бе тая тъпа канара да не е някакъв хан?! — изпищя Таласъма, на който му писна да гледа как най-добрият му приятел се мляска с оная никаквица, дето падна от облаците и отвори такава дупка, та чак небето се продъни.

— Ха, още един Хогбен! — засмя се през сълзи Томи.

Огромните кавалерийски мустаци на Бегемот щръкнаха като антени и той подуши непознатия:

— Тоя мирише досущ като тебе, Арчи. Да не сте еднояйчни близнаци?

— Позволете да отбележа, господин котарак — обади се Трипио. — Навярно става дума за двуяйчни близнаци, защото никак не си приличат.

— Отче Карвахал, в името на старото ни приятелство, измъкни ме от тази каша. Станала е някаква грешка! — изпъшка овързания с тел от бездънното чекмедже за резервни части на робота дон Франсиско де Ореляно.

В суматохата около валежа на хора, той бе успял да установи, че може да се измъкне от клопката само като се хвърли от скалата в разбунения океан или се пребие на плажа.

— Ще ти дам аз една грешка, гадняр такъв! — писна Таласъма и подвикна на Трипио: — Приятелю, я измъкни от вълшебния си търбух няколко по-дълги гвоздея, та да го приковем на тая скала като Прометей. Предполагам, че все ще се намери кой да му изкълве черния дроб. В краен случай аз…

Таласъма изведнъж млъкна, заинтригуван от диалога, който се поведе между двамата потомци на рода Хогбен.

— Така изглеждаш значи?

— Да… Временно.

— Това донякъде смекчава досадните неудобства, макар че в Библиотеката са се нагледали и на по-големи дивотии.

— Забелязах.

— Не ми изглеждаш на много учуден.

— Предполагах нещо такова, като видях каква каша се забърка наоколо малко след като се появих.

— Кой ти е последният спомен?

— Огледалото…

— Аха, значи си съвсем пресен. Предпоследният.

— Моят приятел да не е някоя риба, че да е пресен бе? — опита да се вклини Таласъма в сладката раздумка, но никой не му обърна внимание.

— А ти много ли си живял след огледалото?

— Зависи какво разбираш под много. Двеста трийсет и шест години много ли са?

— Не са малко. Бая съм загубил… Баща ми как е? Погаждате ли се?

— Заключил съм го в един ковчег. Това е дълга история. Когато остане време…

— И на мен ми се е искало да го направя…

— Знам.

— Вярвам ти. Няма начин да не знаеш… А сестра ми? Тя как я кара?

— Самоуби се. Това е част от историята.

— Хм… Намери ли нейната стъкленица?

— Не беше у баща ми. Предполагам, че се мота наоколо.

— Не се тревожи. Ако е тук, ще я намерим… Мислиш ли, че можем да си стиснем ръцете, без светът да пропадне.

— Предполагам… Нали все пак това тяло не е твое.

Двамата се усмихнаха и си стиснаха ръцете. Нищо не се случи. Само Бегемот малко се наежи.

— Да си мяркал наоколо едно драконче?

— Не, ала ние отскоро сме тук. Приятел ли ти е?

— По-скоро нещо като син.

— Тогава няма страшно. Майка ми сигурно го е опазила.

— Вече си разбрал за нея?

— Няма как! Кръв, братче. Апропо, можеш да ме наричаш Арчи, за да не объркваме народа.

— Добре… Арчи.

— Да ти представя приятелите си. Това е Томи, но доколкото разбирам, вие вече се познавате?

— Госпожице… — вежливо й кимна Хък. — Радвам се, че отново се срещаме.

— Господин Хогбен, когато тази бъркотия свърши, ще мога ли да взема интервю от двама ви? Заедно! — лъчезарно му се усмихна Томи, а очите и скачаха ту към единия, ту към другия Хогбен.

— Хм. Ако Арчи няма нищо против? Защо не. Но мисля, че бяхме се разбрали да ме наричате просто Хък.

— Разбира се, скъпа. За теб — винаги! — побърза да се намеси Арчи, защото никак не му се нравеше интереса, който Томи проявяваше към двойника му.

Той нежно я привлече, докосна с устни миглите на очите й и, като я задържа в прегръдките си, сякаш искаше да каже на Хък, че всяка жаба трябва да си знае гьола, продължи:

— А тази върлина е Таласъма. Моят най-добър приятел в Библиотеката. Не го гледай, че е хилав като трепетлика. Когато е на зор, може да задържи отворени челюстите и на най-хищната метална преса.

И мислено добави: „Дръж си ръцете по-далеч от нея, скъпи ми двойнико! Не ме тласкай към себеубийство!“ Хък му кимна, че няма претенции към дамата. А в това време летящата метла толкова гордо се изпъчи, че заприлича на грапава заготовка от рибя кост за ескимоски арбалет.

— Да! — засмя се Томи и се сгуши в прегръдката на любимия си. — Особено, ако преди това не е изгризал захранващия кабел на пресата.

За първи път в живота си тя се почувства истинска жена. И с удивление установи, че й беше приятно.

— Какво да правя, като тоя непрокопсаник все ме държи гладен — чистосърдечно се възмути Таласъма. — Не чувате ли как ми куркат червата. А бе, приятелю Трипио, нямаш ли нещо скътано за хапване в твоя резервен търбух? Някое желирано змийско езиче в собствен сос, да речем? — рече той и се облиза.

— От половин час насам и вовеки веков, когато Трипио е наоколо, за моя приятел, Таласъма, винаги ще се намира нещо за ядене — тържествено отвърна златният робот, бръкна някъде из вътрешностите си и извади блокче шоколад.

Върлината се понамръщи от прозаичността на лакомството, но тутакси го заръфа направо със станиола.

— А този трол от варак е Трипио — продължи с връчването на акредитивните писма Арчи. — Велик герой от най-грандиозния катаклизъм…

— Знам — рече Хък и вежливо кимна на робота. — Гледал съм всичките филми за вашите подвизи, драги Трипио. И дон Франсиско познавам отлично! — Хък хвърли мрачен поглед на завързания капитан и поклати глава, сякаш искаше да му каже: виждаш ли докъде те докара твоята алчност. — Не съм имал честта да бъда представян само на…

Огромният черен котарак се изправи на задните си лапи и подаде ръка:

— Бегемот.

— Онзи същият ли? Дето обича да играе шах? — поинтересува се Хък, докато се ръкуваха.

— На вашите услуги, господине — кимна Бегемот и го изгледа важно от главата до петите.

Томи съзря подозрението в очите на Хък и побърза да защити приятеля си:

— Уверявам ви, Хък, че в живота той е много по-свестен, отколкото на сцената.

— Вярвам ви, госпожице Томи — рече Хък, макар в гласа му да прокрадна съмнение. — Е, не ми се ще грубо да прекъсвам уикенда ви на тази канара, дами и господа, но ми се струва, че е време да тръгваме.

— Ами тоя гадняр кога ще го оковаваме на скалата? — писна Таласъма.

Хък направи знак с очи на Арчи, че не е съгласен да оставят дон Франсиско зад гърба си. Злощастният мародер чинно се скатаваше и само очите му щъкаха по лицата на жадуващите да го линчуват. След появата на отец Карвахал обаче той видимо се бе поуспокоил.

— Засега ще отложим наказанието му, Таласъме — взе да увещава приятеля си, Арчи, като го погали по щръкналите коси и после го прегърна със свободната си ръка. — Заедно ще решим какво да го правим, когато се измъкнем оттук.

— Хм. Добре — неочаквано бързо се съгласи метлата, доволна, че зае почетното място до любимата на своя приятел. — Но искам да върви пред мен, за да го държа под око. Та, ако реши да свърне нанякъде, да го хлопна по главата.

— Разбрахме се. Вземи Трипио и Бегемот да ти помагат.

Котаракът се изплю, извърна глава и зарея поглед в океана, а Трипио награди с една пияна вишна Таласъма за проявеното благоразумие.

— Или съм много тъпа и не виждам парадното стълбище, или вие сте луди — обади се Томи от прегръдката на Арчи. — Не ми е ясно как ще слезем от тази канара, без да се пребием.

Внезапно шумът на прибоя в подножието на страховития зъбер утихна. Сред мътилката на крайбрежните води се зароди въртоп. Завъртя се бясно досущ като пришпорен от магия часовник на вещица и мигом прогони бялата пяна. Сетне вихърът взе да набъбва и да набъбва, сякаш океанът забременя и някакъв призрачен исполински зародиш се мъчеше да се надигне от лоното му в кристалните дълбини. Водният смерч наедря като преял питон, устреми се във висините, опря в небето, за миг сякаш се поколеба накъде да тръгне и застрашително пое към канарата.

— Торнадо! Сега я втасахме! — изпищя Таласъма, но Арчи го сграбчи по здраво и притисна Томи към гърдите си.

Имаше нещо гнило в този необуздан божествен водоскок. Готов да помете всичко наоколо, гигантският воден вихър се въртеше бясно обратно на часовниковата стрелка, както подобава на всеки смерч на края на света, но близо до основата му, на равнището на очите им, сред пощръклялата стихия абсолютно неподвижно се мъдреше уютен призрачен хол със седем кресла, наредени в полукръг край ниска маса, отрупана със закуски и димящи чаши чай или, може би, кафе.

— Асансьорът на мама пристигна! Моля, заповядайте, дами и господа! — не се стърпя Хък и с театрален жест покани компанията си на разпивка като стар читалищен факир на бенефиса си в селската кръчма.

Откъм хола се спусна подвижен мост, досущ като в някой средновековен замък, готов да приюти кралските особи. Защото и този беше застлан с плюшена червена пътека. И на седемте самураи не им остана нищо друго освен да поеме към неизвестното, закусвайки по пътя.

— Е, това наричам аз обслужване! — възторжено изфъфли Таласъма с пълна уста, миг след като се настаниха в хола. — Че то било хубаво да се гътнеш с връзки!

Чудовищният воден фалос изглежда остана доволен от гостите, защото взе да спада и нежно свали призрачната им обител на златистия пясък.

— Ей, госпожо, почакайте малко! Още не съм свършил! — писна летящата метла. — Толкова много лапачка бива ли да се прахосва?!

Но не се наложи Таласъма да прекъсва пиршеството, защото торнадото плавно полегна на сушата и взе да се извива като монорелсов път, а краят му се загуби някъде в далечината и призрачният хол бавно потегли към планината. Сега и други шумно посегнаха към закуската. Атмосферата някак си се разведри. Трипио взе да опитва като вещ дегустатор от ястията и съсредоточеният му вид подсказваше, че нещо си записва. Дори Бегемот се отпусна и отвори бутилка шампанско, защото не пиеше чай. Само Хък и Арчи се бяха вглъбили в себе си и дори Таласъма не посмя да се намеси в неведомия разговор с океана.

А щом златистият пясък свърши, под нозете им се ширна безкрайно море от цветя. Беше много странна градина или по-скоро разсадник, защото цветята наистина бяха прекрасни, но едно с едно не си приличаха. Водната струя все така бясно се въртеше, ала те дори не потрепваха, сякаш бяха от различни светове.

Най-после Хък се усмихна и кимна на някого, а Арчи се пресегна и понечи да откъсне едно цвете от поляната, но то се измъкна заедно с луковицата от влажната пръст. И Томи побърза да избърше ръцете си, за да го поеме:

— Божичко! — възкликна тя, когато ароматът я облъхна. — Това да не е цветето на Колъридж?

— Тоя пък кой е? — най-после прояви интерес към заобикалящите го природни дадености Таласъма.

— Един мой приятел — обади се Хък.

— Градинар ли е?

— Не. Поет — засмя се Хък. — Много обичаше да задава въпроси. Ако човек се озове насън в Рая и получи едно цвете като свидетелство, че е бил там, и събуждайки се, намери това цвете в ръката си… какво значи това?

— Че изобщо не е сънувал! — убедено рече Таласъма. — На поетите им дай да задават глупави въпроси. Ето докъде може да докара човек хроничният глад.

— Пък ти ме убеждаваше, че нищо не съм пропуснал! — мрачно рече Арчи и прегърна любимата си.

А очите на Томи се разширяваха и разширяваха в неистов възторг:

— Не мога да повярвам, Арчи. То е живо. И ми говори. Приютило е една човешка душа… И аз за миг преживях живота й такъв, какъвто би трябвало да бъде, ако доброто беше поне колкото злото, а не една десета от него.

— Пфу! — рече Таласъма. — Нали е журналистка, и в рая и се привиждат интервюта!

— Това изобщо не е раят бе, идиот! — подметна Бегемот, чукна се мислено със някого във въздуха и отпи от бутилката.

Таласъма тъкмо се накани да му обясни кой е идиот и внезапно наоколо притъмня. Холът плавно изтля и те се озоваха в пещера. Очите на летящата метла се изцъклиха.

Високият таван, изкусно изработен от омайно дъхаща на лимон туя и слонова кост, се придържаше от златни колони. Всички стени бяха покрити от инкрустирано сребро с изображения на зверове, готови да се нахвърлят върху него. А подът бе изящна пъстроцветна мозайка от изгладени късчета скъпоценни камъни, от които струеше мека светлина и караше стените, тавана и колонадите да сияят от собствения си блясък. И в това любовно гнездо на Купидон материализираният холографен дракон Трифон вещо и всестранно обслужваше Жената на Нощта насред чудовищно голямо, кръгло, ритмично поклащащо се, водно легло.

И, както си стискаше бутилката шампанско в лапата, Бегемот изведнъж се наежи, а зад гърба им се дочу хихикане.

— Оставете ги да си играят! Само така мога да я държа мирна.

Хък рязко се извърна и с огромно облекчение зърна двете глави на холографното чудовище да надничат от една ниша. Но останалите се стъписаха.

— Всичко е наред! — побърза да ги успокои Хък. — Уважаеми дами и господа, позволете да ви представя първородния си син Трифон. Той е холографен. А онова там — пренебрежително махна с ръка Хък към леглото на блудницата — явно е долнопробно материално копие.

— Откъде си толкова сигурен, че тъкмо той не е истинският Тифон Великолепни? — окуражен от сепването на гостите, нарочно страховито изрева драконът, та чак сребърните зверове, инкрустирани по стените, потрепериха, а после весело се провикна: — Хайде бе, човече! Откога те чакам! Май никога няма да се отучиш от гадния си навик да ме изоставяш в разни пещери!

— Дръж се по-прилично пред гостите, Трифоне — скара му се Хък, но в гласа му нямаше и капчица гняв; от него по-скоро бликаше неизмерна бащинска обич. — И я ми кажи намери ли Майстора, устато чудовище?

— Сега го кърпя с едни универсални билкови пластири за душата и тялото — подаде се от нишата дракона и гордо се изпъчи, а главите му опряха в тавана с дъх на лимон. — Стъкмил съм му тука един лазарет за чудо и приказ.

— Арчи, тоя дали хапе? — плахо нададе глас Таласъма.

— Не знам. Питай баща му.

— Нали няма да ме караш и аз да ти раждам дракончета, Арчи — обади се пребледнялата Томи. — То в Библиотеката и без това никой не ражда. Ама като ви гледам рода, знае ли човек? Предпочитам да си осиновим някое момиченце.

— А бе, Хък, тия откъде ги намери?! — втрещиха се и двете, провиснали като полилеи, глави на дракона. — Защо се държат като идиоти в зоологическа градина? Онзи мародер, дето е зяпнал златните колони и ще му текат лигите, ми е ясен, но другите да не падат от небето? Виж я тая никаквица! Не щяла да ражда дракончета?! Че кой дракон ще посегне на такава спаружена мома!

— Трифоне!!! Дамата е водещият репортер на официоза в Библиотеката и така ще те изтипоса на първа страница, че няма да си намериш място и на тоя, и на ония свят! — скастри го Хък и повдигна извинително рамене към Томи.

— Ооо! Пардон! Не очаквах, че медиите вече са научили за моето малко предприятие! Моля, достопочтена госпожице, да приемете безкрайните ми чистосърдечни извинения! — Лапите на Трифон се сключиха над сърдечната му област, а двете глави сториха дълбок поклон. После всяка от тях си избра по едно от нещастните уши на Томи, завря се в него и двете взеха да й шепнат една през друга: — Уверявам ви, госпожице, че това не е някакъв си прост цветарски бизнес, а истинско културно събитие! Най-голямото културно събитие от създаването на вселената насам!

Нервите на бая изстрадалата през последните два-три дни влюбена топрепортерка не издържаха. Тя запуши ушите си и запищя.

— Арчи, моля те успокой Томи и въведи ред тук, а аз ще озаптя този нехранимайко! — нервно рече Хък, докопа едното ухо на дракона и го изведе от спалнята на Лилит.

— Чакай бе, Хък! Ще ми развалиш рекламната кампания.

— Ще ти дам аз една рекламна кампания! Ти знаеш ли къде се намираш бе, непрокопсанико?! — ревна Хък и продължи да го влачи по коридора.

— Да! В цветарника на Тифон Великолепни, най-процъфтяващата ферма за човешки души във Вселената! — гордо рече драконът.

— Престани да се правиш на идиот! И казвай къде изчезнаха демоните и пиниите!

— Това е само рекламен трик бе, Хък! — взе да се умилква холографното чудовище, като ловко се прививаше в посоката, в която Хък му въртеше ухото. — Иначе четирийсет и девет процента от дяловете са си твои. Така де. Ти си ми съдружник по право. Аз задържам за себе си само контролния пакет. Ох! По-полека — изпъшка Трифон. — Ама нали всичко остава във семейството бе, Хък. Все пак, съгласи се, че не е редно да третираме Ана-Мария като отделно юридическо лице, защото ти е съпруга. А, щом направим брачен договор с Церберина, аз ще й припиша една трета от моя дял.

Хък разбра, че трябва да смени тактиката, ако иска да изкопчи нещо от вманиачения бизнесмен, и му пусна ухото.

— И как успя да забъркаш тая каша?

— Дружеството с ограничена отговорност ли? Много е просто…

— Не. То ми е пределно ясно. Питам за фермата.

— А, фермата ли? Фасулска работа. Натискаш едно копче и готово. Ела да ти покажа.

Влязоха в някакъв килер, просмукан с вонята на вкиснала амброзия, която зловещо напомни на Хък за бащиния му фризер. Някой бе поразчистил малко място сред зимнината на една от стените и там с чеп от пиния бе забодена бележка: „За Хък“, а отстрани имаше разкривен, писан с пръст, натопен в мармалад, надпис: „Копче“.

— Не съм я чел! — подметна дясната глава на дракона, а лявата се изчерви. — Само натиснах чепа и…

Хък свали посланието и му хвърли един поглед по диагонала, защото май всичко вече му беше ясно. „Скъпи, ако някой ден попаднеш тук без мен… първообраза на технологията за отглеждане на вълшебни цветя… пълен каталог на човешките души… всичко може да се материализира… Работата е опечена. Жалко, че метаморфозата на Плодовитата пустота изисква време. Ти само натисни копчето. Целувки! Ана-Мария“

— Вече съм нахвърлил текста на рекламната брошура за промоцията, Хък — плахо рече холографното чудовище и задърпа Хък към дъното на килера.

Там имаше втора врата, а зад нея голяма зала — нещо средно между следствен арест, менажерия и аквариум. Цялата пасмина бе събрана тук. Демоните на Плодовитата пустота се мъдреха в прозрачни клетки и лакомо ръфаха прясно материализирана драконова плът. А на отсрещната стена Трифон бе изрисувал в графити своя класификатор на вълшебните цветя. Поради липса на достатъчно място зографските му изстъпления бяха запрели до буквата „р“. Според Тифон Великолепни хората се деляха на: а) роднини на Хогбен; б) мумии; в) наемни работници; г) ставащи за ядене; д) комунисти; е) митични; ж) неизброими; з) включени в настоящия каталог; и) луди; к) паметници; л) литературни и прочие критици; м) нарисувани по стените на тоалетните; н) скитници; о) и други; п) нимфоманки; р) досадници…

— А бе ти откога взе да се интересуваш от апокрифни китайски енциклопедии? — прихна Хък.

— Глупости! — възмути се драконът, че плагиатството му бе разкрито. — Един ден реших да видя какво четеш, бръкнах под възглавницата ти и попаднах на твоя смахнат приятел Борхес. Ама нали виждаш, не съм го приписал дословно!

— Виждам, виждам. Проявил си творчество. Ония от тоалетните и нимфоманките най-много ме впечатлиха. Направо си гений! Титан на мисълта! Ама давай да се връщаме при другите, докато и те не са сторили някоя поразия. И да видим как ще се измъкнем от тоя твой парник с ограничена отговорност.

— Аз знам, но ако продължаваш да се държиш така с мен, изобщо няма да ти кажа! — нацупи се Трифон.