Вълкодав

Самотна птица кръжи над полето.

Догарящо слънце си тръгва от небето.

Макар и с кожа сива и като ножове зъби,

не ме наричай вълк, що към гората се стреми.

Млякото обича клепоухото кутре,

а не кръвта, която от раните тече.

Ако съм настръхнал и съм озверял,

първо ме попитай — как ли съм живял.

Във непрогледна нощ потъвах като в блато.

Забравих как изглежда небосвода над земята.

От собствената кръв опитах най-напред,

на чуждата додето също дойде ред.

Бил съм окован, капани ме затискаха,

да свикна със хомота не можех и не исках.

Не съм видял нашийник, който да ми устои.

Не съм видял верига, дето да ме задържи.

Пътища безкрайни няма на земята.

Нито пък следи, отишли си навеки в тъмнината.

И не съм видял до днес мерзавец

дето да не мога да го стигна и накажа.

Отвикнах да се плаша от светлосиньото острие.

И от стрелите, от четири крачки изстреляни.

Боя се от едно — пред скок да не умра,

и да не чуя как се пука гръбнакът на врага.

Виж, ако във някой дом прозорец свети,

ако ме чака някой — там, далече,

ще спра да се озъбвам и в краката му ще легна,

личицето детско тихо ще досегна.

Бих служил вярно, защитавал — просто ей така,

тези, що ми се усмихват — зарад любовта.

Но никой не ме чака — продължава самотата.

И все така желая да вия към луната.1