Вълкодав

11. „Не е тази!“

Сивур от памтивека се смяташе за погранична река. Тук завършваха владенията на галирадския кнес. По-нататък, до самите велиморски Порти се простираха граничещи една с друга земи, населени с племена, които не плащаха никому дан. Тук-там в горите имаше и села, но пътниците не биваше да разчитат, че и друг ще ги посрещне така, както бяха посрещнали кнесинята ливадните велхи. По-лошото бе, и това всички отлично го знаеха, че тукашните хорица си изкарваха прехраната кой как свари и не си поплюваха да прибягват и до пладнешки обири. В близкото бъдеще, когато между двете държави започнеше оживена търговия и потеглеха търговските кервани, край многолюдния път от само себе си щяха да изникнат градчета за пазителите на реда из пътищата и да се появят въоръжени патрули. Обаче засега нямаше и помен от подобни нововъведения.

Предстоеше им да прекосят пълноводната река Сивур, покачени на плоскодънен сал, задвижван с весла. Използването на този сал се осъществяваше главно заради чужденците с техните изнежени, ненавикнали на трудности и опасности коне. Самите велхи, ако това бе наложително, измъкваха от плевните подвижни кръгли лодки, обшити с бичи кожи, а калените коне достигаха до отвъдния бряг с плуване. В Ключинка още помнеха как героите от миналото си избирали конете за бъдещи подвизи. Вкарвали в реката стадо жребци и си набелязвали не онези, които страхливо изскачали обратно на същия бряг, а ездитните животни, които храбро се пускали на дълбокото.

Преминаването от единия на другия бряг на такава река, каквато е Сивур, хич не е шега работа. Това не ти е някаква горска рекичка, която конете прегазват, без да намокрят търбусите си. Старшините на воинската охрана се събраха на съвет при измъкнатия на брега сал. Яви се Лъчезар с най-близките си помощници, дойдоха предводителите на отредите, представящи различните народи, живеещи в Галирад — солвяни, велхи и сегвани. Отиде и Вълкодав. Никога не се беше врял сред вождовете, но на старшия телохранител на кнесинята се полагаше поне да знае какво замислят тези вождове. Аптахар го поздрави приятелски. Мал-Гона, велхският старшина с рижите мустаци се поклони учтиво, солвянинът Мужила кимна равнодушно.

Боляринът Лъчезар се мръщеше недоволно, разхождаше се около сала и от време на време подритваше дебелите, добре насмолени дъски. Черната смола цапаше зелените му, извезани с шарена коприна ботуши, но Левака нехаеше, защото за чистенето и прането си имаше слуги и роби.

— Пробито корито — изруга той, заряза сала и се върна при останалите. — Добре ще е, ако устиска поне веднъж да се доклатушка до отсрещния бряг, наместо да се разпадне насред реката!… Значи, така: първо, за да не ги измокрим, превозваме сестричката със слугините й и дузина воини за охрана. После започваме да прекарваме моите юнаци и велиморците… ако това старо корито не се разпадне на трески. Вие, градските — след дружината. Ако не ви се чака — качвайте се сами в лодките или преплувайте с конете. Нищо няма да ви стане, няма да се разкиснете от водата.

Тримата витязи на Лъчезар с отегчен вид тъпчеха на едно място зад гърба на болярина. Каквото и да реши господарят, за тях бе еднакво угодно и изгодно. Вълкодав хвърли бърз поглед към старшините на воините — дали някой ще възрази. Те не възразиха. Тяхната работа беше да воюват добре, ако се наложи, а решенията нека ги взема някой по-знатен. Вълкодав се запита дали тези тримата бяха намерили време, подобно на него самия, да огледат предварително сала и да се убедят, че плоскодънният съд, макар не чисто нов, макар неугледен, съвсем не беше на доизживяване. Пък и скоро бе плавал, поради което още не се беше разсъхнал съвсем…

— Решихме, значи — обади се Лъчезар.

— Не — рече Вълкодав.

Всички се обърнаха към него.

— Как така не? — с раздразнение се учуди боляринът и по скулите му избиха червени петна. — Как така не?

— Отначало трябва да преплуват половината воини. Или дори повече. При това колкото от дружините, толкова и от градските — каза Вълкодав.

Гледаше към реката. Там, където предстоеше да акостира салът, се виждаше гола поляна. Зад нея и около нея — непроницаемата стена на гората. Но не борова, както от тази страна, а гъста елова гора, примесена с брези. Пътеката от поляната водеше към гората и веднага завиваше нанякъде. Гъсталакът, естествено, беше добре проучен и от местните, и от ловците в отряда. Но да бъде отведена на отсрещния бряг кнесинята и да бъде оставена там със слугините и с някаква си дузина бойци?…

— Когато те оседлаят и яхнат конете — продължи Вълкодав, — ще превозим владетелката. А после и останалите.

— Какво?… — задъха се боляринът. — Кой дръзна да си отвори устата? Прославеният пълководец? Началникът на две отрочета?

Витязите радостно и с готовност зачакаха, но Вълкодав не помръдна от мястото си и нищо не отвърна.

— Добре! — каза Лъчезар. — Ще направим така, както казах, а който е недоволен, може да се връща в Галирад.

Вълкодав, все така загледан отвъд реката, произнесе отчетливо:

— Дорде съм жив, владетелката няма да се качи на първия сал.

Витязите се позамислиха и помръкнаха. Старшините започнаха да се споглеждат. След като се изкашля в юмрука си, пръв се обади Аптахар:

— Според мен е добре да го послушаш, господарю Лъчезар. Хег да ме тръшне, ама има нещо вярно в думите му.

Солвянинът Мужила за всеки случай отстъпи настрани от изреклия тези дръзки думи, да не си помисли някой, че той има нещо общо с цялата работа. Затова пък Мал-Гона подръпна мустака си и решително се присъедини към сегванина:

— Нашите братя, ключинските велхи, не биха предложили на бан-рионата продупчен сал. Телохранителят е прав, господарю.

— Това ли искаше? — с треперещ от ярост глас се обърна Лъчезар към Вълкодав. — Да се скараме? Ако може и да се посбием, докато горските разбойници напъхват сестра ми в чувала?

Вълкодав погледна в очите сегванския старшина и каза:

— Аптахар, кажи на болярина, че нямам ищах да се разправям с никого. Обаче кнесинята няма да тръгне с първия сал.

Той все така не поглеждаше болярина, но с крайчето на окото си видя, че оня се затресе. Видя и приближаващия се към тях велиморски посланик. Благородният нарлак с нещо му напомняше за Фитела: с черните посребрени коси или със спокойното достойнство на човек, който не е войнствен, но умее да отстоява своето.

— За какво спорят господарите? — попита велиморецът, след като първо поздрави както си му е редът.

Мужила, очевидно, разбра, че не може да се трае до безкрайност, и заобяснява:

— Ами вижте, господарю Дунгорм, Лъчезар Лугинич разправя, че салът не е достатъчно здрав, и иска първо да бъде превозена Еленя Глуздовна, а телохранителят казва да мине първо половината отряд…

Посланикът Дунгорм огледа внимателно спорещите. Не напираше особено за болярската любов, докато виж, булката, държеше да предаде жива и здрава на почитания си господар. Сви рамене и предложи:

— Ще се радваме аз и хората ми да изпитаме здравината на сала. Ние можем да се прехвърлим още днес, а утре с първия сал може да тръгне и владетелката кнесиня…

Няма как, наложи се Лъчезар да отвърне със съгласие. Навярно разбра, че ако продължи да упорства, това ще се види някому странно. Вълкодав обаче дочу как боляринът заскърца със зъби и се запита: защо така бе държал на своето? Заради едното високомерие? Нека да не съм прав, но както съм казал, така ще стане?… Или поради нещо е желаел кнесинята да се озове почти сама на другия бряг?…

Отначало тази мисъл се стори на телохранителя прекалено чудовищна. Но той се застави да не я отхвърли. Беше се нагледал на какво ли не. И бе стигнал до извода, че ако искаш да живееш по-дълго, трябва да си готов за най-лошото. Нещо повече — има люде, които не е задължително да ги тласнеш до ръба на безизходицата, за да предадат и собствената си майка.

Или сестра.

Наложително ли е изобщо да се споменава, че последната нощ Храброслав не се отмести от сала, а Храбробор постоянно го навестяваше. Когато дойде време за превозването, Вълкодав сам качи кнесинята на него и повече не се отдели и на крачка от Еленя Глуздовна. Когато до отсрещния бряг оставаше хвърлей и половина разстояние, той каза:

— Нека владетелката бъде така милостива, че да сложи ризницата.

Кнесинята го измери с поглед:

— Само това липсваше… Няма да я сложа, за какво ми е.

Тя вдигна поглед: Вълкодав я гледаше спокойно и навъсено. Личеше, че отдавна вече си недоспива. Наела си ме да те вардя, така че недей да спориш, беше изписано върху лицето му. Досрамя я. Тя наведе глава и взе от него лъскавата ризница, дето не я ловеше ръжда дори от морска вода.

Кнесинята не понечи да разпитва вянина какво си е наумил, но забеляза, че той непрекъснато стои между нея и брега. Ето че салът с лек шум отърка плоското си дъно в крайбрежния дребен пясък, бордът се удари в кея от елови дъски, който можеше да издържи натоварена със стока талига. Дунгорм се беше погрижил да строи своите юнаци и лично излезе да поздрави кнесинята, току-що пресякла границата на солвянската държава. Тържество обаче не се получи. Дунгорм недоумяващо се намръщи, когато, изпреварвайки владетелката, за да я прикриват и пазят с широките си гърбове, на брега се спуснаха тримата телохранители. И всеки държеше в ръце лък, зареден със страховита бронебойна стрела. Телохранителите веднага поведоха девойката към шатрата, предвидливо опъната от велиморците. После изпроводиха вътре и слугините, и дойката, като не допуснаха някоя да си подаде носа навън, докато и останалите войни не прекосят реката.

Оскърбеният Лъчезар с целия си вид изразяваше недоверие в наличието на каквато и да било опасност. Той отиде със своите хора в далечния край на поляната и скоро оттам се разтракаха дървени мечове. Ако имаше нещо, което Левака никога не пренебрегваше, това бяха воинските упражнения.

Велиморският посланик, разбира се, намина в шатрата, за да засвидетелства своето уважение към владетелката. Когато излезе, се поспря да си поприказва с Вълкодав, който седеше при завесата на входа. Дунгорм беше знатен велможа, но бе прекарал младостта си сред войската, в бойни походи, и не смяташе за нередно разговарянето с обикновени воини. Освен това велиморецът познаваше хората добре и по време на пътуването се бе уверил, че телохранителят вянин изобщо не е кръвожадното страшилище, за каквото го смята половината галирадска дружина.

— Ние и двамата искаме да отведем благополучно владетелката до новия й дом — започна Дунгорм. — И затова няма да е излишно да науча защо се държиш така, Вълкодаве… нали ти викат Вълкодав?

Вянинът откликна без никаква охота:

— Може и така да ми викат.

На брега народът се суетеше, сваляха каруците от сала, а край него вече пристигаха и велхските лодки. Воините извеждаха от водата уморено пръхтящите коне, успели да прекосят Сивур. На Вълкодав страшно му бяха необходими Мал-Гона или Аптахар, но те двамата нямаше да преплуват скоро реката. Затова вянинът почти не гледаше брега. Не отместваше поглед от високите ели, обкръжили като стена крайбрежната поляна.

— Защо никак не тачиш болярина Лъчезар? — попита велиморецът. — Той е храбър воин и освен това е роднина на владетелката. На Вълкодав не му се даваха отговори на такива въпроси и той многозначително си затрая. Дунгорм си помисли с досада, че галирадските витязи не са чак толкова далеч от истината по отношение на вянина. Но едно не можеше да се отрече: свирепият и неприветлив боец наистина охраняваше владетелката с кучешка преданост.

— Напразно мислиш, че никой освен теб не желае доброто на владетелката — рече Дунгорм и понечи да си тръгне, но в този миг Вълкодав измърмори:

— Какво си мисля, няма значение. Просто, ако исках да убия кнесинята, бих направил засада именно тук.

Дунгорм се плесна сърдито по коляното:

— Засада!… Вярно, керванът е богат, но воините!… Пък и на кого му е притрябвало?… А дали ти, Вълкодаве, просто не искаш да се докажеш колко си работен, че си заслужил хляба си?

При други обстоятелства Вълкодав просто би млъкнал и би отказал да разговаря повече. Обаче сега изобщо не мислеше за себе си и за своята гордост. Освен това по време на пътуването той също беше наблюдавал Дунгорм и бе разбрал, че нарлакът далеч не е глупав и е искрено загрижен за кнесинята. Затова го попита:

— Кажи по-добре, уважаеми посланиче, никого ли не видяха твоите хора, докато устройваха бивака?

— Никого — сви рамене Дунгорм. После, след кратък размисъл, добави: — Тоест, видели са някакъв дрипльо… ловец, навярно. Момчетата казаха, че така се уплашил от тях, че се изпарил яко дим. А ти разправяш — засада!

Вълкодав за пръв път се обърна към него, светлите му очи се напрегнаха:

— А дали този ловец случайно не си е свил гнездо на някое от дърветата? Ето в тази посока?

И той кимна с глава натам, където гигантските ели бяха най-гъсти и се надвесваха над откритото пространство. Дунгорм не отговори нищо, но веднага се забърза нанякъде. Вълкодав чу как велиморският посланик вика при себе си старшия на своите воини. Ако открият там нещичко, каза си той, вече няма да повярвам на нито една думица на Левака. На нито една.

Намериха се опитни велиморски воини, които се пръснаха в горския мрак и се сляха със сенките. Денят премина спокойно, но в здрача забелязаха човек, който се прокрадваше безшумно към огромно дърво. Тристагодишната ела растеше на известно разстояние от поляната, затова пък превъзхождаше всичките си съседи и по височина, и по пищност на короната. Велиморците извикаха към човека, който вече се готвеше да се покатери на дървото. Като чу крясъците, оня потрепери, а после подскочи и с ловкостта на котка се устреми нагоре. Стрелите обаче се оказаха по-чевръсти — една от тях го уцели в крака и го прикова към дървото. Няколко воини се закатериха пъргаво с намерението да го свалят от дървото и да го водят на разпит. Но щом го догониха, разбраха, че са закъснели. Усетил, че няма измъкване, непознатият се одраскал по ръката с малко, но много остро ножче, намазано с отрова, която подействала мигновено. Така че велиморците свалиха от дървото труп. Човекът бе предрешен като дрипав мизерстващ ловджия.

Велиморските воини изследваха дървото и намериха там удобна площадка, от която целият бивак се виждаше като на длан. Върху плетеницата от пръти, каквато представляваше площадката, откриха неголям, но чудовищно силен и далекобоен лък със здрава кожена тетива. И запас от стрели. Половината от тях бяха увити с насмолени кълчища и имаха двузъби накрайници. Другата половина бяха намазани с отрова. Като тая, с която стрелецът се беше отървал от разпита.

Без много шум, воините заровиха трупа под елата. Преди това обаче го огледаха най-внимателно, но освен една малка татуировка, друго нямаше. Под лявата мишница на убития се синееше знакът на Огъня, обърнат с листчетата навътре.

Пътят от тук насетне, както се казва, не търпеше объркване, ала ключинските велхи все пак изпратиха водач с кнесинята. По-точно водачка — сивооката жена-воин Ертан. Понеже решителната девойка вече бе пътувала далеч от родните места, включително и до Заключените планини.

Гордата красота на велхинята неудържимо привличаше младите воини. Мнозина се опитваха да намерят нужния подход, обаче се натъкваха на ледено презрение. А тези, у които страстта лумваше с прекалено жарки и неукротими пламъци, получаваха свиреп отпор и после се чудеха как да прикрият синините. Ертан сама си избираше с кого да дружи и с кого — не. След няколко дни път от само себе си се получи така, че девойката-воин през по-голямата част от времето яздеше до фургона на кнесинята, стреме до стреме с Вълкодав, и неуморно разправяше на вянина за местностите, които подминаваха. Много скоро към тях започнаха да се присламчват и Мал-Гона, и Аптахар, и дори Мужила. Интересните разкази на Ертан слушаше с любопитство и самата кнесиня, която ту пътуваше в колата, ту яхваше кобилата Снежинка.

Предстоеше им да излязат на разклонение, където пътят се разделя на две: Стар и Нов. Новият криволичеше сред каменисти хълмове, където, дори да срещнеха извор, водата му щеше да е безвкусна, варовита. Той не предлагаше и що-годе прилично място за бивака. На потеглящите по Новия път им предстоеше не по-малко от две нощи (а при разтакаване — и цели три) да бъдат изложени на ветровете, духащи без спиране между хълмовете, че и да мъкнат със себе си дърва: сред сивите скали и морени не се намираше нищо, подходящо за разпалване на огън.

Докато Старият път водеше към чудни гори, които се славеха с изобилието от дивеч, и както се изрази Ертан, пълни с „несплашени“ гъби.

— Наложи ми се веднъж… да приклекна в гората — предизвиквайки усмивките на мъжете, весело и без сянка на смущение разправяше тя за пътешествието си из тези местности. — А там беше пълно с папрати, дето ми бяха високи ей дотук, такива едни разперени, земята не се виждаше от тях. Клякам аз, значи… а под папратите — червена до червена манатарка! И то какви — едри като шишета! Забравих за какво съм клекнала, залових се бърза да бера… бера, бера — и нито една червива!

… При това Старият път беше почти изоставен, и то доста отдавна. Благоразумните хора все по-често минаваха по Новия. Същия, който бе отбелязан с червено върху картата на Вълкодав: самият Глузд Несмеянович по време на пътешествието си до Велимор бе предпочел и в двете посоки да пътува през хълмовете. Вълкодав попита велхинята защо положението е такова.

— Всичко е зарад блатата — назландиса се да отвърне девойката и вянинът забеляза, как тя скришом стори с ръка знак за прогонване на нечистите сили. — Старият път преминава покрай блатата. Не са хубави тия места.

— Защо да не са хубави? — попита кнесинята. Тя седеше отпред в колата и от време на време вземаше юздите от старата дойка. Ертан не отговори веднага и Еленя сви рамене: — Нима на лошо място ще поникнат гъбите, за каквито току-що ни разказа? Инак червеите биха ги изяли из корен.

Ертан въздъхна и преплете пръсти в защитно заклинание — да ги не чуе тия приказки някой зъл дух.

— При нас се говори, че… — подхвана тя, като се поклащаше върху седлото, загледана умислено напред. — Така чух да разправя дядо ми, а ти, владетелке, сама реши какво означава. Едно време, в дните на Последната война, тук живеели съвсем различни племена, а кои били те — вече никой не помни. Та така, по волята на Тъмните Богове тук случайно се озовал отряд от войската на могъщ завоевател, който преди това разбил планинците-ирвани…

— Гурцат Велики — рече кнесиня Еленя.

— Наистина знаеш много за онези времена, благородна бан-риона — поклони се Ертан. — Само че ние, западните велхи, по-често го наричаме Гурцат Жестокия. А ирваните, част от които той изтребил, а друга — поробил, му викат Проклетия… Разправят, че отрядът бил заграбил несметни богатства, обаче те не били достатъчни на пълководеца му. Той нямал пощада за никого по пътя си и да не би случайно да бъде пропуснато някое горско селце, заловил един местен момък и му заповядал да им показва пътя. Заплашил го с набучване на кол, ако подминат дори най-малката паланчица… На момъка не му се умирало и той ги повел от село на село. У нас не се помни името му и не го наричат герой.

Да бе, усмихна се на себе си Вълкодав. Само един малоумник би си пожелал да умре чрез набучване на кол. Хубаво, ти отказваш, обаче те веднага си намират друг да свърши черната работа. Изобщо оня, който не е бил принуден да прави такъв избор, да не съди много-много другите.

— Много дни вървяла войската — продължаваше Ертан. — И разправят, че откъдето минела, и до ден-днешен не се заселват хора. Само че дошло утрото, когато дошъл ред да минат през родното място на младежа…

Ама това е наша легенда, внезапно осъзна Вълкодав. Само че нашият момък не е развеждал врагове из гората, а е мъкнал на гръб Смъртта Морана!

Вътре в себе си Вълкодав беше убеден, че роднинската връзка между двете сказания е също толкова неразривна, колкото тази между двама души, които случайно си приличат външно. Освен това знаеше, че ако Тилорн беше тук, щеше да обяснява до вечерта, че не може да има никаква случайност в такава прилика.

— И тогава момъкът разбрал, че няма сили да извърши предателство и да издаде на жестоките завоеватели дома и роднините си — разказваше Ертан. — Всяка смърт би била за предпочитане. А щом той и така и така е пътник, не е зле да вземе със себе си и враговете. След като решил това, той повел вражеската войска по потайна ловджийска пътека право към Кайеранските тресавища. А оная пътека, ако не познаваш скритите знаци, ако ще да умреш — пак няма да я намериш. Така си отишли те и повече никой никога не ги видял. Живи демек. Три хиляди били — и нито един не се върнал.

Ертан замълча и Аптахар я попита:

— И все пак, защо не е добро мястото? Хубаво, отишли, погинали и Хег ги е прибрал. Пък и нали пътят не минава през тресавището?

— Хората са запомнили разказа за съкровищата, които е отнесла със себе си изгубената войска — обясни Ертан. — Минало време, намерили се луди глави, които се полакомили за богатството. Колцина са потънали в Кайераните никой не знае, обаче, изглежда някои все пак са се докопали до това-онова. Ние смятаме, че ония хора са ровили да търсят златото и са разтревожили мъртъвците. И тогава душите на ония, дето не са намерили покой, са се пробудили, за да си отмъстят люто… Та затова се случва да изчезват безследно пътешественици, които са нощували покрай Стария път.

После Вълкодав попита Храброслав и Храбробор и тези куражлии си признаха, че са усетили студенина между плешките и са благодарили на Окото на Боговете за това, че е високо в небето и не бърза да потъне в Морето на залеза.

Докато Ертан разказваше всичко това, яздейки заедно с Дунгорм и Мужила, пристигна боляринът Лъчезар. Левака едва дочака девойката да довърши разказа си; враният кон усещаше припряността на ездача си и извиваше шия, преживяйки безвкусния железен мундщук в устата си.

Когато всички притихнаха, Лъчезар каза с насмешка:

— Чувал съм, че „велхи“ преди е означавало „мъжествен народ“…

Ертан се спогледа с Мак-Гона и отвърна спокойно:

— А аз съм чувала, господарю мой, че тази дума и сега означава същото.

— Значи е време да се замести с друга — каза Лъчезар. — Или това е храбро дело — заради някакви си там призраци да бъде занемарен един първокласен път? Поне някой да ги е виждал?

— Ще си позволя да напомня на почитания ми роднина, че ние вече сме подминали земите на западните велхи — повиши тон кнесинята Еленя. — Не те са прекарвали този път, нито пък са го изоставяли.

Кнесинята никак не одобряваше заяжданият на Лъчезар с хората. Достатъчно беше и това, че беше едва ли не на нож с Вълкодав.

— Призраците ги е виждал дядо ми Киаран Пътешественика и никой няма причини да се съмнява в думите му — рече Ертан след пауза на уважение. Каза това със същото спокойствие и все така премерено, както говореше и за названието на своя народ. Очевидно бе, че всеки скептик би се изправил пред сериозно предизвикателство. — На младини дядо ми като всеки младеж търсел приключения и искал да докаже своя кураж — продължаваше Ертан. — Веднъж, когато пътешествал заедно със свой приятел, двамата попаднали при Кайеранските тресавища и спрели за нощувка. Направили го напук, защото много се били наслушали за ония места и решили да докажат, че не се страхуват от нищо. Не наклали огън, понеже се надявали да си спретнат един лов и не искали да сплашат дивеча с миризмата на пушек. Когато слънцето се скрило, от блатото се задала мъгла и в мъглата се дочул тръбен звук на рог. Дядо разправяше, че тая нощ нямал нито един бял косъм в мустаците си. Освен това казваше, че нито преди, нито след това бил чувал живи хора така да надуват така рога. Дядо ми и приятелят му се спотаили и започнали да чакат и да гледат, и безсъвестен лъжец е оня, който каже, че би могъл да лежи при тях сред мокрите тръстики, без да напълни гащите от страх. Оня приятел на дядо ми бил почитаният родител на нашия риг Кесан, и всеки, който иска, може да го разпита какво точно е станало. Та така, след известно време те видели Вървящите през блатото. Мъглата се стелела ниско и дядо успял да съгледа шлемове с пера на гребените. Веднага ги познал, защото вкъщи още от отдавнашни времена пазели точно същия: прапрабаба ми, която се сражавала в битките на Последната война, го донесла от полесражението. Дядо започнал да се моли на Трирогия и призраците не ги усетили… Иначе мене нямаше да ме има на тоя свят, понеже дядо още не бил женен. Та такива ми ти работи.

— Сега виждам, че не бях прав и учтив — церемониално се поклони Лъчезар. — Вие, велхите, изобщо не сте изгубили куража си. Но щом двама толкова млади ловци не са се уплашили от задгробните сенки и са се върнали живи, приляга ли на цяла войска малодушно да отстъпва пред безплътните пришълци от гробовете? Не прави чест на живи храбреци да дават път на отдавна умрели врагове! Да не ми викат войвода, ако не мина с воините си по Стария път и не пренощувам там, където някой е притеснявал търговците!

— Сегваните с нищо не отстъпват на солвяните — измърмори Аптахар.

— А велхите — още по-малко — усмихна се Мал-Гона.

Ертан се огледа с вид на победителка.

— Нас, велиморците, също не са ни обвинявали в липса на кураж — каза Дунгорм. — Но вашият господар Глузд, отличен пълководец и воин, чиято смелост не се нуждае от никакви доказателства, все пак предпочете пътя през хълмовете. И в двете посоки…

— И е действал правилно — рече Вълкодав. Той вече виждаше накъде отиват нещата и гледката никак не му харесваше. Не можеш да спреш някой, който няма търпение да си троши главата. Обаче тия некадърници да си мрат сами, без да завличат и останалите. И особено останалите, чиято охрана е поверена на него, на Вълкодав.

И преди му се беше случвало да недоумява колко лесно се превръщат зрелите, побеляващи и олисяващи мъже в някакви нахакани хлапета, които си подхвърлят с презрение: Стиска ли ти! Оставаше му да се уповава на женската мъдрост. Жените умеят да намерят точните думи и веднага да разкъшкат от плета разкукуригалите се петли. При това, без никакви обиди.

Владетелката-кнесиня кимна решително и отсъди:

— Ще минем по Стария път.

Вълкодав ядно се размърда в седлото. Откъде би могъл да знае той, че кнесинята, още щом е чула за яловите каменисти хълмове, веднага се е сетила за присънилата й се пътека между скалите. И сега се благодареше на Небесната майка за предупреждението, за пророческия сън, на който ще е позволено да не се сбъдне.

— Двата пътя после пак се събират, Вълкодаве — весело му подвикна Лъчезар. — Ако искаш, можеш да минеш самичък през хълмовете. После ще ни настигнеш, а дотогава ние сами ще пазим кнесинята.

Някой се засмя, може би беше Ертан. Вълкодав подкара Сивчо до предницата на колата, в която седеше кнесиня Еленя, и каза:

— Твоят баща ни заръча да яздим по Новия път, почитана господарке. Нека уважим волята му.

Кнесинята, без да му отговори, се надигна в колата и като се хвана за преградката от маронгово дърво, извика сърдито на Левака:

— Не закачай телохранителите ми, Лъчезаре! Те радеят за нашето благо не по-малко от останалите!

Боляринът, страшно доволен, че е станала неговата, с готовност стори поклон, обаче на мига рече:

— Според мен, сестро, ти си тая, която ги защитава, а те само си придават плашещ гаргите вид и ти сочат откъде да минаваш и откъде — не.

Ако кнесинята знаеше за изкусния стрелец на елата, би намерила какво да отвърне. Но нищо не й бяха казали: спестиха й страховете, решиха да не помрачават пътешествието. И напразно не й беше казано, упрекна се Вълкодав. Много важно, като се изплаши. Няма да умре, я. Пък и сплашена щеше да е по-лесна за вардене…

Слънцето едва бе прехвърлило пладне, когато отрядът достигна разклонението. Не беше трудно да се разбере кой път е Старият и кой — Новият. Старият път водеше право на юг, а Новият завиваше на изток, като предвещаваше яко заобикаляне. Новият, макар и доста занемарен, все пак ставаше за минаване. Старият бе обрасъл с храсталаци и млади дръвчета, а над него, като предупреждение за непросветените пътници, висеше знакът за забрана, смърт и скръб: бяло парцалче, завързано за дълга върлина. Такива, каквито закачат на селските къщи след смъртта на някой от стопаните.

Лъчезар пръв пришпори коня си по Стария път. Когато достигна до знака, той се изправи на стремената, протегна ръка и дръпна парчето бял плат. Боляринът нададе солвянския боен вик и хвърли парцалчето под копитата на неспокойния жребец, изтръгна меча от ножницата си и препусна. Въодушевената войска запъпли подире му. Кой, в края на краищата, би се обзаложил, че за този поход и за делата на храбрия Лъчезар няма да бъде създадена песен, която ще пеят поколенията?…

Вълкодав никога не се бе страхувал от нечистите сили. Тоест, той знаеше, разбира се, че наоколо бъка от най-различни същества, само чакащи сгода да ти сторят зло. За знаене — знаеше, но не се боеше. Страшни са само враговете от плът и кръв. Живите и осезаемите, дето са способни на всякакви безчестия. С духовете е по-лесно. Духовете са невидими за нашето око, ама и те не виждат живите човеци. Стига човеците да не се омажат и да изгубят тази си невидимост. Например, като пренебрегнат обредите за пречистване след убийство на враг, или ако проявят незачитане към древните човешки останки, намерени по случайност в някоя яма… Духовете са като конските мухи, дето налитат на прашната и запотена плът и я жилят болезнено, а не обръщат никакво внимание на човека, току-що изкъпал се в реката.

Пази себе си чист, учеше вянската Правда, и никой няма да ти стори зло без повод. Вълкодав не се смяташе за праведник, но не вярваше, че тъмната сила ей така, без причина, ще връхлети душата му. Особено ако той предварително се погрижи за някои неща…

… А горите покрай Стария път наистина бяха разкошни. Вълкодав поглеждаше косо встрани и напразно се мъчеше да схване как, в името на Бога, толкова дивно място е успяло да пусне в себе си зло. Колко прекрасни места беше виждал, непоправимо осквернени от насилие, престъпления и войни! Май му беше време вече да поумнее, но нещо дълбоко вътре в него все още наивно се чудеше: как така, значи излиза, че чудесната красота никого не е спряла и спасила?…

Що се отнася до гъбите, нещата стояха точна така, както бе казала Ертан. Цели семейства от здравите, сочни красавици се подаваха сред мъха по целия път, ако не и насред него. Младите воини, за развлечение или за да се изфукат, се накланяха както си бяха, върху седлата и хващаха гъбите, без да се държат за буйните коне. А за да не пропадат усилията им напразно, откъснатите гъби от ръка на ръка се предаваха назад, в талигите, в които се возеха кашаварите. Като спрат някъде по пътя, като окачат котлите над огньовете, като ми ти почнат готвачите да чистят гъбите и да ги хвърлят в кипящата вода. Каквото и да е предвидено за вечеря, червените и другите манатарки няма да развалят вкуса нито на кашата, нито на юфката или чорбата. И дори сегваните, които открай време не събираха гъби и не бяха навикнали да им се доверяват, едва ли щяха да успеят да се справят с любопитството си. Със сигурност поне щяха да хвърлят поглед към огнищата на своите съседи солвяните.

Отначало гората беше почти същата, като онези, в които бе израснал като дете Вълкодав. Обрасла с мъх, тук-там с млади дървета, рехава борова гора, в която някак от само себе си ти идва мисълта да се помолиш на Боговете. После пътят премина в лек наклон и се появиха грамадни, обгърнати от побелели лишеи ели. Вълкодав веднага се притесни при мисълта, че ще нощуват в такава гора. Но върволицата на елшака не се проточи дълго. Скоро отстрани отново се заредиха тържествуващи пълчища борове. Прилепчо непрекъснато се отлепяше от рамото на Вълкодав и, криволичейки стремително сред дърветата, отлиташе надалеч сред храсталака. Вянинът зорко се вглеждаше в зверчето, щом то се върнеше от гъсталака. Засега черното дългоухо зверче не проявяваше никакви признаци на безпокойство…

Вълкодав се досети, че се приближават до Кайеранските тресавища най-напред по миризмата. Насреща му полъхна ветрец и пред мисления му поглед се разпростряха пищни торфища, обраснали с къпини и боровинки, а едва в далечината се издигаха гъстите тръстики с човешки ръст и се стелеха разливите на черната вода с неподвижно застинали плаващи острови. Вълкодав видя даже мехурите, които от време на време бавно се издигаха от дълбините и се пукаха, изпускайки мирис на развалени яйца.

Тъкмо се канеше да попита Ертан дали не му се е привидяло и дали наистина скоро ще се покажат блатата, когато пътят кривна още веднъж и пред тях — чак до самия небосклон — вече се простираха знаменитите Кайерани. Точно такива, каквито си ги беше представил. От лявата страна се забелязваше торфено поле, цялото осеяно с буци, в което близо до брега се виждаха дори повехнали сгърчени дръвчета. Отдясно, като черно огледало се простираше непрогледна бездна. Оттам нямаше как да премине човек, освен с лодка или сал, затова пък цяла пролет и цяло лято местността гъмжеше от суетливо пърхащ пернат живот. Няколко гъсти ята и сега кръжаха в далечината, готвейки се за дълъг полет… Имали на света местност, за кой ли път се запита Вълкодав, където на ето такова благодатно блато еднакво да се радват и звярът, и птицата, и човекът?… И никой да не го населява с призраци?…

Поляната, на която решиха да пренощуват, се простираше точно срещу разливите, над гранитни канари, сред които чистият ручей се спускаше на няколко струи в блатото. Наоколо се извисяваше рядка гора от борове исполини, а сред тях тук-там се чернееха петната от древни лагерни огньове. Преминаващите хора бяха палили толкова често огън на едни и същи места, че до смърт обгорената почва вече не можеше да отгледа нито семенца, нито коренчета.

Докато опъваха шатрите и пълнеха котлите с вода, Вълкодав направи обиколка край лагера, за да огледа мястото. Правеше го винаги преди нощувка. Отначало воините му се надсмиваха, после свикнаха и престанаха. Още повече че той не реагираше на закачките им.

Когато хората на път се спират да пренощуват, те търсят равно и сухо място, хем близо до водата, хем такова, че да може летният вятър да издухва комарите, а есенната буря или още повече снежната виелица да не могат да ги достигнат. Ако бяха дали на Вълкодав власт да се разпорежда както намери за добре, той би избрал друго място.

Би наредил да спрат там, където лесно биха се отбранявали, ако стане нужда. Още отначало, преди Ключинка, се беше опитал да настоява на своето. Но бързо разбра, че едва ли ще постигне друго, освен намеци за вянската страхливост и тъпоумие. Точно тогава доби навика да обикаля мястото за нощния бивак, за да разузнае откъде някой би могъл да се промъкне към шатрата на кнесинята.

Един път вече, а именно при случката на брега на Сивур, това му поведение се беше оказало оправдано…

Вълкодав крачеше бос по зеления мъх. Радваше се на сгодата да изуе ботушите. Докато си до кнесинята, не е редно да стоиш бос. Горската морава галеше стъпалата му, за които дори снегът беше нищо, ръцете му сами посягаха към живеничето, надничащо към Божия свят с тъмночервеникава шапчица. И това местенце да го обявят за нечисто, да го отстъпят на злите духове, та да си разиграват тук коня?… По-добре да бе минал пожар и да бе изтребил всичко живо за години напред… А сега…!

След малко Вълкодава долови предпазливи стъпки зад гърба си и позна походката на Ертан. Прииска му се да се стаи, да пусна девойката да мине и той да я изненада в гръб, но размисли. Няма смисъл да я обижда така. Е, и какво като се прокрадваше зад него, нали не беше с лоши намерения? Вянинът пристъпи право пред нея иззад елата:

— Хайде да обиколим заедно, Ертан.

— Човек не може да те доближи незабелязано — измърмори с досада жената-воин.

Вълкодав се усмихна:

— Владетелката за това ми плаща, за да не се доближи никой крадешком.

Ертан поклати глава:

— Хора като теб не служат заради парите.

Вълкодав се замисли и отговори:

— Кнесинята ме закриля и е толкова милостива към мен, че ми се отплаща с пари за това, че й служа…

— Ти не искаше да хванем тоя път — каза Ертан, като с лекота поддържаше бързия ход на Вълкодав. — Някои сметнаха, че те е страх.

Вълкодав сви равнодушно рамене:

— Наистина ме е страх.

Ертан каза замислено:

— Познавах хора, които биха си отхапали езика, преди да изрекат тия думи.

— Аз не съм толкова храбър — промърмори Вълкодав. Бяха успели да се отдалечат на стотина крачки от шатрите и вече се изкачваха по склона към голия каменен връх.

— За какво се оглеждаш, Вълкодаве? — попита жената-воин. — Предполагам, не за гъби?

— Търся място, където един би могъл да спре мнозина, ако ни нападнат. — Помълча и добави: — Там, долу, не е много подходящо за битка.

— С кого?… На кой му е изтрябвало да ни напада тука? Или ти… искаш да се биеш с призраците с оръжие за простосмъртни?

Вълкодав я погледна открито и каза:

— Призраци или не — не знам. Може и да не ни нападнат. Хубаво ще е да не ни нападат. Но ако дръзнат… независимо кои… Искам да спася владетелката. Разбра ли ме?

Ертан го гледа мълчаливо известно време, а после промълви:

— Дядо ми казваше, че тук, малко по-нагоре, има изоставено светилище. Построили са го древните племена, населявали тия места. Ние не знаем на какви Богове са се кланяли, но рядко някой се моли на Тъмните по върховете…

Вълкодав кимна:

— Да отидем да погледнем.

Когато видя светилището, вянинът отново съжали, че няма тая власт да накара болярина и старшините да зарежат харесаното от тях местенце. Незнайни хора бяха домъкнали тежки, почти непокътнати от сечиво камънаци и ги бяха накамарили, за да издигнат нещо като къща без покрив, с дванайсет тесни входа от всички страни, през които едва би успял да се провре човек. Камъните бяха нашарени целите с рисунки и с издълбани надписи. Вълкодав, който още с мъка четеше солвянски, изобщо не разбра надписите, за сметка на това беше наясно какво означават някои от рисунките. Те разказваха за движението на небесните светила и за приключенията на неизвестни нему Богове, на които принадлежаха светилата.

Де да беше тук Тилорн, за пореден път съжали вянинът. Него и за коне да го бяхме вързали, нямаше да го отлепим от тия камъни. Веднага щеше се засуети наоколо и да размаха ръце, да подхване едни тълкувания и сравнени с нещо си. И да си помага с разни мъдри думи като „култура“… На Вълкодав не му беше много ясно какво означава тази дума, но от всички Тилорнови заклинания кой знае защо в ума му се въртеше именно тя.

Той обиколи светилището по посока на хода на слънцето, за да не обиди Силите, които сигурно дремеха вътре. И дори Тилорн вероятно би се съгласил с нещата, които видя и проумя. Жилището, построено от древното племе за Боговете му, е служило едновременно и като крепост, цитадела-прикът. При вражеско нападение каменният кръг сигурно надеждно е укривал неспособните да се сражават. А през това време воините — а много ли воини е имало в малкото племе на ловците? — са отбранявали проходите, като предварително са ги затрупвали наполовина…

Ертан вървеше след Вълкодав и оглеждаше зорко светилището, стори му се, че дори души въздуха вътре. Тази смела жена-воин бе обиколила почти всички места, през които бе преминал навремето нейния дядо. Пресичала бе и гората покрай Кайеранските тресавища, но тук явно не бе успяла да стигне.

Само Прилепчо никак не се впечатли от древните камънаци. Черното зверче сновеше насам-натам из въздуха, вмъкваше се в тесните процепи и с писък излиташе обратно на припек. Вълкодав можеше да се закълне, че той вече е намерил наблизо селище на свои сродници и сега няма търпение да дочака тъмнината, за да си поиграе с тях на гоненица, а може би и да се полети във вихрен унес с някоя приятелка… Вълкодав не се опитваше да го задържи. Знаеше, че Прилепчо няма да го изостави.

Накрая вянинът се спря при южния вход, както подобава на учтив гостенин, дошъл с доверие и добрина. Нямаше представа на какъв език е редно да се обръща към местните Богове, затова просто положи двете си длани на камъните и мислено помоли за позволение да влезе. Ертан го наблюдаваше мълчаливо. Не можеше нищо да му подскаже, защото също беше чужд човек тук. Вълкодав се вслуша, опитваше се да долови някакъв отговор, но така и не почувства нищо, освен топлината на напечения от есенното слънце гранит. Да, каза си той. На когото и да са се молили тук, едва ли са били на Тъмните Богове. А Светлите няма да тръгнат да наказват любопитни пришълци, дошли да подирят помощ. Те знаят, че не сме дошли да сторим някому зло.

Той се провря през тясната пролука и влезе вътре.

Някога кръглата каменна площадка навярно е била изтъркана до блясък, но сега беше покрита от бяло-зеления мъхест килим, покриващ опоскания връх на някога гористия каменист хълм. Дебелите стени на светилището не допускаха вътре студените ветрове, затова пък там, където камъкът ден след ден бе погалван от слънчевите лъчи, по грапавия гранит бе плъзнала зелена поветица. Тук беше дори по-топло, отколкото другаде и поветицата продължаваше да цъфти, сякаш бе лято — разтворила доверчиво бледорозовите си венчелистчета.

Вълкодав погледна нежните листенца и окончателно се убеди, че тук няма място за никакво зло.

Очакваше да намери в светилището изваяния на Боговете или някакви свещени изображения, може би разбити, осквернени — така обикновено постъпваха победителите, за да отнемат силата на Боговете на покореното племе. А в такъв случай би следвало да намери и полуизгнили кости на бранителите. Обаче не откри нищо подобно. За сметка на това, както и се полагаше на градено с ум укрепление, тук имаше вода. Тя струеше от пукнатина в скалата и се събираше в каменна чаша, явно издялана от човешки ръце, после се изливаше през ръба и отново се стичаше в пукнатините. Камъкът зад изворната чаша беше изгладен и приличаше на малка масичка. Сега нямаше кой да му каже за какво е бил предназначен той, но Вълкодав се досети, че най-вероятно е служил, за да се слагат там даровете.

Вянинът се порови в торбата си, извади един сухар и го разчупи на няколко парчета. Едното топна в чашата и го сложи върху жертвения камък, другото подаде на Ертан, третото взе той. Намери се, разбира се, парченце и за Прилепчо.

Ако тукашните богове все още се взираха от неземната висота към своето изоставено светилище, те сигурно се учудиха и се зарадваха на неочакваната жертва, макар и принесена от чуждоземци.

— Искаш да убедиш бан-рионата да се премести да нощува тук, нали? — попита Ертан, след като дояде сухара.

Вълкодав я погледна и си помисли, че не са много девойките, които биха постъпили като нея: да броди из гората заедно с мъж просто за приятелска раздумка. Да си побъбри, без капка умисъл да го увлече с красотата си. А и без да се бои, че тази същата красота няма да го подведе да пусне в действие ръцете си. Той си спомни пътуването с кнесинята до Светин и си помисли, че и Еленя Глуздовна е същата. Същата е и Ниилит, която го смята за свой брат…

— Не — каза той на жената-воин. — Не се надявам. Просто търся място за отстъпление… ако се наложи…

— Мога да поговоря с нашите велхи — предложи Ертан. — Ако тук се настанят дузина момчета, няма да е зле.

— Няма — кимна Вълкодав. — Добре, да вървим… докато на повелителката кнесиня не й е щукнало да бере гъби, без никого да пита.

— Твоите момци ми поразказаха някои неща… — започна велхинята, докато се спускаха по склона. — И за Ане, и за Кетарн. Разправят, че се биеш добре…

— Може и така да е — измърмори Вълкодав.

— Пък веднъж си се изтървал, че уж някаква жена те била научила на много работи…

— Може и да ме е научила.

— Коя е била тя, Вълкодав? Чувала съм, че някъде отвъд морето има цял народ от войнствени жени. Да не е била тамошна?

Вълкодав поклати глава.

— Тя беше жрица на Кан, милосърдната Богиня на Луната. Богинята Кан почитат на юг от Вечната Степ…

Това се беше случило отдавна. Преди цял живот. Едва бе станал на деветнайсет и още не бе свикнал с отражението на собственото си лице в огледалото, в което се бе огледал за пръв път на тия години. Той се спускаше от планините към равнината, сбогувал се със самовилите — Повелителките на Облаците, отървали го от Смъртта Морана. Вървеше по тясна пътека, като носеше в торбичка хляб и измайсторена от кожа бутилчица с кисело мляко. Нямаше ясна представа откъде ще мине. Знаеше само, че пътеката ще свърши на брега на Светин. Над трупа на кунса Винитарий с прякор Човекоядеца.

И така, той вървеше, присвил сълзящите си от светлината очи, когато Прилепчо засъска и неспокойно се размърда върху рамото му. После отпред се дочуха човешки гласове.

Вълкодав заобиколи голяма, обгърната от цъфнал храсталак варовикова скала и видя зад нея път, а на пътя — трима души.

Едната от тях беше възрастна белокоса жена със сиви вълнени шалвари и синьо памучно елече, загърнато не както е прието при вяните. Тя бавно отстъпваше, стиснала в ръка тояга, а отстрани мирно стоеше сиво магаренце. Вълкодав кой знае защо веднага реши, че магаренцето е нейно. А право пред себе си видя гърбовете на двама въоръжени мъже. Единият бе насочил към жената копие, а другият стискаше брадва с дълга дръжка. Те се приближаваха към жената, като си говореха гръмогласно на сакаремски. Вълкодав беше научил този език в рудника, но все пак леко се смая, когато откри, че наистина го разбира. Смисълът на думите им достигна до него само след миг.

Двамата яки младоци си разменяха безсрамни забележки и съветваха жената с добро да им подари и магаренцето, и своята благосклонност. Тогава, може би, те ще й позволят да запази живота си.

После те забелязаха, че жената, без да ги слуша, гледа с любопитство нещо зад гърбовете им. Вълкодав пусна торбата си, нададе животински рев и се хвърли срещу тях.

Още тогава беше доста бърз. И доста силен. Когато се стигаше до бой, мислеше само как да убие, а не как да запази живота си. Всичко приключи за секунди. Върху прашния път лежаха два трупа, а Вълкодав стоеше на колене, притискайки с длан разпореното си рамо. Преди да се строполи със строшен врат, единият от разбойниците все пак бе успял да го удари и накрайникът на копието беше раздрал рамото му до костта.

Междувременно белокосата жена бе гледала съвсем хладнокръвно схватката и сега Вълкодав видя досада и огорчение на лицето й. Тя се приближи, застана пред него и попита:

„Защо уби тези нещастни хора, момче?“

Широкоплещестото „момче“ с вече прошарена брада я гледаше отдолу нагоре, без да има ясна представа за какво става дума. Отначало го обля студена пот при мисълта: нима се е случило най-страшното и той напразно е извършил това, от което се бои най-много — наказал е невинни?… Не, това беше невъзможно.

„Но… как така, господарке…“ — успя да изрече той най-накрая.

„Те все още можеха да се вразумят и да разберат, че са избрали неправилен път — с укор изрече жената. — Сега вече нищо няма да разберат. Защо трябваше да ги убиваш?“

Със същия успех тя можеше да му поиска обяснение защо той, например, име две ръце. А не пет или шест. Човек, способен дори да замисли насилие над жена, просто няма за какво да живее по-нататък. И туй то. Върху това бе изграден неговият свят.

„Съвсем див. И съвсем глупав — въздъхна непознатата. После нареди: — Е, хайде, покажи къде си пострадал.“

Вълкодав внимателно разтвори пръсти. Под дланта му рукна кръв.

„Притисни раната и сядай“ — гласеше строгото нареждане. Жената подсвирна на магаренцето. То заситни послушно към тях и кротко подуши Вълкодав и Прилепчо. Жената развърза преметнатата през рамото й торба и измъкна малка кутийка. Изсипа върху дланта си блестящ безцветен прашец, стисна съсухреното си юмруче, поднесе го към устата си и се наведе.

„Махни си ръката…“

Вълкодав отмести длан от раната. Жената духна рязко в юмрука си и оттам излетя плътен облак от прашеца, който проникна дълбоко в разкъсаната плът.

На вянина му се беше случвало да ръси раните си с вино, беше ги изгарял и с главня. Мислеше, че вече е изпитал на своята кожа всичко, което е възможно да се изпита, но се оказа, че греши. Половината му тяло и цялата ръка до пръстите просто се парализираха. Той не закрещя само защото умението да търпи беше едва ли не основната наука, която беше овладял в Скъпоценните планини.

„… ласкав — отново достигна до съзнанието му гласът на непознатата, който продължаваше да му разказва, сякаш нищо не се е случило. — Но аз го пазя само за особени случаи. Например, за родилки.“

Вълкодав едва отлепи устните си и промълви:

„Ти най-добре знаеш, господарке…“

Прашецът спря кръвта и се отдели във формата на коричка, като остави раната чиста. Жената я намаза с някаква миризлива черна смола, после я заши със смайваща ловкост. След четири и половина години на това място имаше едва забележим, тънък като нишка белег, който не пречеше на ръката да се движи и не напомняше за себе си даже преди дъждовно време.

След като се посъвзе, Вълкодав взе оръжието на убитите и парите, намерени в кесиите. Отмести телата встрани от пътя, развърза поясите им и се залови да затрупва мъртвите с пръст и камъни. Не за пръв, нито за последен път животът го принуждаваше да мине без обреди и воинско пречистване. Но ако можеше по някакъв начин да се предпази от нашествието на отмъстителните души, не си струваше да пренебрегва подобна възможност. Не е хубаво да се оставя непогребано тялото на врага…

„Накъде беше тръгнал, момче?“ — попита го жената.

„Първо в Сакарем, господарке“ — отвърна Вълкодав.

Проницателният поглед на кафявите очи го обходи от главата да петите:

„Първо в Сакарем! Какво пък, качвай се на магаренцето, ще те съпроводя дотам.“

Вълкодав категорично отказа да язди добичето.

„Ще се строполясаш — предрече жената. — Няма да изминеш много, само ей дотам — и ще се строполясаш. Нали те виждам. Мислиш ли, че ще успея да те кача върху седлото?“

Вълкодав стигна ей дотам, после измина още толкова. И още толкова.

„Значи отиваш ПЪРВО в Сакарем — качвайки се върху гърба на магаренцето, разсъждаваше белокосата му спътница. Тя беше също толкова любопитна, колкото и Тилорн, и също като него умееше да разсъждава сама и за двамата, като малко по малко измъкваше от неразговорчивия вянин всичко, което я интересуваше. И Прилепчо веднага й се довери напълно, точно както беше и с Тилорн. — Не мязаш нито на търговец, нито на пътуващ занаятчия — продължаваше тя. — Нито на… извинявай, ама на воин също не приличаш особено. И кой ли е тоя, дето се е сетил да те прати, тебе, момчето, самичко и толкова глупаво, през планинските проходи, по толкова опасния път?“

Вълкодав дълго мълча, а после, отчаял се в опитите си да намери правилните думи, кимна към снежните върхове, пламтящи в розовото небе, и каза:

„Там… имаше хора. Най-различни. Казваха един на друг къде са родени. И ето… искам да навестя местата, за които знам…“

„Къде е това «там»?“ — попита жената.

„В Скъпоценните планини, господарке“ — каза Вълкодав.

Тя го погледна внимателно, кимна и продължи да язди мълчаливо. Явно обмисляше нещо.

„Чувал ли си за Вървящите след Луната? — обади се след известно време. Вълкодав кимна и тя изфуча: — Тогава изобщо не разбирам защо ти трябваше да се намесваш…“

Загадката се разреши след няколко дни, когато каменните склонове отстъпиха място на хълмовете и блатата на зеления Сакарем, и вече нямаше опасност шевовете на рамото на вянина да се отворят дори при резки движения. Една вечер, докато чакаха водата в котлето над огъня да кипне, крехката дребна женица, накара Вълкодав да я хване, да я мушне с ножа или да я удари. Всичко, което си поиска, по негов избор. И не наужким.

„Като онези двамата“ — поясни тя.

Вянинът, свикнал да лови с оковани във вериги ръце бързоногите плъхове в тъмнината, пристъпи внимателно напред… Почти му се удаде. Той успя леко да докосне мургавата набръчкана китка. И незабавно се случи нещо, той не разбра точно какво. Земята отскочи от краката му — досущ като дъска на капан. Вълкодав видя ходилата си, вирнати към небесата, и едва тогава земята си застана на мястото, властно привличайки тялото му към себе си.

„Нали не се удари?“ — весело го попита жрицата на Богинята Кан…

— Прието е тези жрици да странстват — каза Вълкодав. — Да лекуват, да предават знанията си… А за да се върнат невъоръжените жени живи и здрави вкъщи, тяхната Богиня е дарила учениците си с Изкуството. Кан-киро веддарди лургва… „В името на Богинята, нека Любовта управлява света.“ Майка Кендарат се зае да ме вразуми. Тя и сега би ме запратила в тези храсти.

Ертан го измери с недоверчив поглед:

— Теб? Една старица?…

Вълкодав каза каквото му бе на ума:

— Тя е мъдра, а аз — глупав. Ако тя се беше озовала при вас в Ключинка вместо мен, би извъртяла нещата така, че Лъчезаровите будали да й целуват ръката и да я молят да им прости. А аз какво?… Само кости мога да чупя…

Ертан изхъмка:

— Това също е полезно понякога…

— Може и да е полезно — кимна Вълкодав. — Само че Кан-Кендарат казваше: ако осакатиш врага, той само още повече ще се озлоби. Трябва да се събуди съвестта му. Тя умееше това. А аз — не. А именно това е съвършенството.

Ертан замислено поклати глава.

— Жрица! — промърмори тя сетне. — Съвършенство!… Според мен, за по-сигурно, на ония е трябвало да им се отсече главата!

— И според мен — каза Вълкодав. — И ето защо никога няма да победя Майка Кендарат.

Докато вървяха към лагера, Ертан не спираше да разпитва вянина за кан-киро и той разбра, че след следващия преход ще се сдобие с още една ученичка. Само че на велхинята не й се вярваше, че с помощта на това изкуство можеш да преодолееш по-едър и силен от теб човек. И даже няколко наведнъж. Доводите на Вълкодав не я впечатлиха особено. Вероятно защото той без никакви хитрини, само с юмрука си, би могъл да прати когото си поиска на оня свят.

— А ти върви при кнесинята и я хвани по-здраво за ръката — с иронична усмивка я посъветва вянинът. — Ти си три пъти по-силна от нея, пък и тя още не е научила почти нищо. Но няма да можеш да я удържиш.

Вълкодав се забърза обратно към лагера, като, както обикновено, се страхуваше да не се е случило нещо в негово отсъствие. Когато се върна обаче, разбра, че трябва да спасява не владетелката, а двамата млади телохранители от разгневената почитана господарка.

Случило се бе точно това, което беше очаквал: Еленя Глуздовна възнамеряваше да отиде за гъби преди да се е мръкнало, а братята Храбри, за смях на воините на Лъчезар, не я пускаха.

— Вълкодаве!… — извика тя и почти разплакана от безсилие и досада, се хвърли към вянина. Но Вълкодав поклати глава.

— Те са прави, господарке. — Когато искаше да убеди в нещо някой разумен човек, той винаги говореше тихо. По неговите наблюдения това караше хората да се вслушват. А да се вслушаш и в същото време да продължаваш да кипиш от гняв, не е много лесна работа. — Мястото тук е затънтено, непознато, и му се носи лоша слава — продължаваше Вълкодав. — Не се знае кой може да изскочи иззад дърветата.

Малиновите петна върху бузите на кнесинята разцъфнаха още по-ярко:

— А вие тримата за какво сте?… И нали няма да тръгнете да ме удържате със сила?

— По-добре не ни принуждавай да вършим това, владетелке — отвърна Вълкодав съвсем сериозно. А после добави: — Веднъж да пристигнем, ще си свободна да ме изгониш и да не ми платиш и пукната пара. Но докато пътуваме, ще те пазя.

При думите „веднъж да пристигнем“ от лицето на кнесинята като по чудо изчезна гневната руменина. Девойката хвърли на земята приготвената кошница и се скри в шатрата. Вълкодав се вслуша и скоро дочу отвътре да долита сподавено хлипане. Кнесинята плачеше.

Вълкодав с тъга се запита дали е постъпил добре, като не й даде да се разтуши с бране на гъби. И реши, че все пак е бил прав. Не е хубаво да се разхождаш из гората, когато някой те дебне. А обидата не е чак толкова голяма, че да мреш заради нея.

Той си помисли още, че неведнъж и дваж, докато седеше нощем пред шатрата, бе дочувал отвътре същия този плач. Кой знае защо, в такива мигове винаги си спомняше как тя го беше хванала за ръката тогава, в Галирад, в деня, в който покриха лицето й.

След известно време Вълкодав седна при огъня на Аптахар и поде разговор.

— Какво ще направиш, Аптахар — попита той, — ако тази нощ някой ни нападне?

Сегванинът потърка къдравата си прошарена брада и отговори:

— А защо реши, че ще ни нападат?

Някой от по-младите стражи, очевидно дочул за похожденията на Аптахар, се засмя:

— Пак ли се безпокои прилепа?

Това беше се превърнало в нещо като обща шега и мнозина ги досмеша, но Вълкодав на се усмихна, а каза:

— Аз самият не искам да ни нападат. Но ако се случи?

— Ако! — измърмори Аптахар, взе една от опечените на огъня питки, приготвени по сегвански с лук и пръжки, и я подаде на Вълкодав. После сви рамене: — Ще правим каквото кажат.

— Ами ако няма кой да ти даде нареждания? — не отстъпваше Вълкодав. — Ето, представи си, че както си седим ние тук, ни нападнат откъм блатото?…

Лъчезар, първият войвода на пътниците, наистина се държеше така, сякаш е на безобидна разходка из града. Докато избираше място за нощувка, той не си бе дал труда да даде подробни разпореждания кой къде да бяга и какво да прави, АКО…

— Хайде стига с тия разговори преди лягане! — каза Аптахар и махна с ръка с досада. — Да предизвикаш злото ли искаш?… По-добре ми разкажи за онази велхиня, Ертан. Може ли да я сватосам? За сина си, а?…

Вълкодав се усмихна с крайчето на устните си:

— Може, само внимавай да не започне да ви показва разни хватки…

Това също беше обща шега и Аптахар се разсмя с цяло гърло.

— Ние с Ертан — вече сериозно каза Вълкодав — си мислехме как да защитим владетелката, ако наистина ни нападнат.

— По-добре говори с витязите за това — посъветва го един от сегваните. — Ние какво? Нас кой ни пита…

— Да разчиташ на витязите е все едно да чакаш от умрял писмо — въздъхна вянинът. — Чуйте какво. Ние с нея намерихме на върха на хълма старо светилище. С каменни стени… Точно в тази посока. Ертан обеща да разположи там своите велхи… Ако през нощта някой зашуми, хващам кнесинята за ръката — и право там.

— А ние ще ви прикриваме — кимна Аптахар. — Аз ще сложа стрелци.

— Още нещо — каза Вълкодав. — При владетелката има слугини, дойка и лечител и тя няма да ги изостави. Само момите са седем, а ние, телохранителите — трима…

Честно казано, именно затова бе дошъл той при Аптахар. Само кнесинята би измъкнал под носа на който и да било убиец. И би я завлякъл в такъв гъсталак, че там дори местните хора не биха го намерили без помощта на кучета. А с тяхна помощ — още по-малко. Но достатъчно беше да си представи нещастните девойки, оставени насред гората за развлечение на свирепите насилници… изплашени, щуращи се, загиващи…

Вълкодав погледа как засукват мустаци широкоплещестите хубавци, как не бързат да се разотиват, как все се заседяват край огъня и разбра, че е дошъл на правилното място. Всички слугини на владетелката до една бяха весели, бистрооки хубавици. Работата бе ясна — младите воини все търсеха сгоден случай да намигнат на девойките, да подхвърлят някоя шега, а ако имат късмет — и да мляснат някое от момичетата по румената буза. Но дори да се беше случвало нещо подобно до този миг, то се бе случвало само при горския ручей или в закътано ъгълче край ключинските стобори. Преди и дума не можеше да става някой цяла нощ да клечи пред шатрата на кнесинята и да си бъбри със слугините пред зорките очи на бабата. За сметка на това сега е друго!… Нека някой се опита да ги наемете!… Имат разрешението на старшия телохранител!…

Вълкодав се върна при походното жилище на владетелката, заръча на Храброслав да го събуди на разсъмване, завря се под талигата, зави се с плаща и веднага заспа. Плътната мека кожа сгряваше, а допирът й бе като милувка. Ако се наложи, Вълкодав можеше да спи на студа и гол: животът го беше научил на много неща. Но все пак си беше за предпочитане да се наспиш като хората, сред топлина и уют.

Вече задремваше, когато под талигата безшумно влетя Прилепчо. След като се повъртя, за да си намери подходящо местенце, дългоушкото увисна с главата надолу от една издатина. На Прилепчо не му се спеше, но беше длъжен да бди, за да си има работа първо с него оня, който дръзне да стори зло на Вълкодав!

Вянинът се събуди, когато окото на Боговете докосваше мъгливия хоризонт и вече се готвеше да се спусне отвъд Кайеранските тресавища, зад едва видимите в далечината острови. Храброслав и Храбробор спореха шепнешком дали е време да будят наставника си или да го оставят да поспи още малко. Прилепчо беше вдигнал глава и им съскаше с раздразнение. Вълкодав изпълзя изпод талигата и изтупа тревичките от дрехите си. Зверчето веднага се метна на рамото му.

Без наметалото от кожа на Вълкодав веднага му стана студено. Той тръгна да обикаля лагера и установи, че мнозина за всеки случай са оградили шатрите си със защитни кръгове. Тилорн, навярно, сега би обяснил защо хора с най-различна вяра единодушно са се доверили на защитната сила на кръга. Твърде вероятно е, каза си Вълкодав, след като изслушат обясненията му, хората да проявят не по-малко единодушие, уговаряйки се да му хвърлят един бой.

Така или иначе, солвяните чертаеха кръгове с ножовете, сегваните ги изграждаха, като нареждаха камъчета, а велхите — като опъваха въженца от конски косми, но с това разликите се изчерпваха. Докато още не се беше стъмнило, оставяха проход в кръга. А когато всички си легнеха, затваряха проходите. И това всички също правеха еднакво, така че Тилорн — кой знае! — може би не грешеше особено…

Лагерът се бе разпрострял хаотично и безгрижно на горското каменисто хълмче, всеки беше разпънал шатрата си където му падне.

Лошо. Много лошо.

Вълкодав погледна още веднъж слънцето, което вече почти се бе потопило в блатото, и убеждението му, че ще се случи някаква беда, нарасна. Не се беше родил ясновидец и не умееше да предвижда събитията. Но нюхът към опасността, присъщ на преследваните животни и на каторжниците, досега нито веднъж не го беше подвеждал.

Когато се върна при шатрата на кнесинята, там беше многолюдно. Сегванските стражи бяха в центъра на вниманието. Около дузина широкоплещести светлокоси момци вече развличаха слугините, които се бяха разхубавили още повече от неочакваното мъжко внимание. При входа върху кутията с илачите си седеше пълничкият Илад, турил кожен елек, който го правеше още по-пълен. Халисунецът разглеждаше с многозначително изражение ръката на висок и слаб сегванин с луничаво лице. Ръката беше здрава, доста мускулеста и на вид абсолютно здрава. Така че опипването на уж болното място се извършваше главно заради едно от солвянските момичета, което очакваше с трепет лечителят да произнесе присъдата си над новия й приятел. Момичето се наричаше Варея и всичко беше заради това, че владетелката беше обещала да й намери достоен съпруг, дори не съвсем от простолюдието. Например някакъв търговец или млад занаятчия, отрано успял да стане майстор. Варея, любимката на кнесинята, учудващо приличаше на нея — и в лицето, и във фигурата. Ето и сега заради скъпите гости тя се беше пременила с красива рокля, която й беше подарена от господарката. А решат ли да шият на кнесинята нова премяна — първо на Варея ще дадат да я пробва, за да не безпокоят излишно владетелката…

Самата Еленя Глуздовна се беше разположила до огъня заедно с Ертан. Кнесинята и жената-воин играеха на ножчета и Вълкодав, съдейки по лицето на Ертан, реши, че тя печели далеч не с онова предимство, на което бе разчитала. Сърдеше се и кнесинята — все й се струваше, че съперницата й нарочно играе слабо. Двете девойки седяха направо на земята, кръстосали по велхски крака. Старата дойка, разбира се, не можеше да преживее подобно безобразие и висеше над главата на „детето“ с плъстена възглавничка в ръка, като я кандърдисваше да се отмести. Кнесинята, която явно завиждаше на издръжливостта на Ертан, упорито отпъждаше бабката.

Ето това е добре, каза си Вълкодав. Хем на вас ви е весело, хем никой не създава на приятелите си напразни притеснения. Но ако се случи най-лошото — всеки знае какво да прави.

Прилепчо излетя от рамото му с намерението да се настани на ръката на кнесинята, но се уплаши от собствената си дързост и литна нагоре, едва докоснал я с коприненото си крило. Кнесинята дори не трепна, само вдигна глава и погледна телохранителя си.

— Владетелке — каза тихо Вълкодав, като приклекна до нея, — моля те да си легнеш облечена, да не сваляш дрехите. И сложи ризницата под плетената блуза.

Еленя Глуздовна се намръщи и понечи да възрази, но Ертан побърза да даде рамо на Вълкодав:

— Облечи я още сега, бан-риона. После ще се хвалиш, че ден и нощ си била с ризница, даже си спала с нея!

Кнесинята стана и се скри зад завесата на вратата. Хайгал незабавно сложи възглавничката на мястото, където бе седяла девойката, и забърза след почитаната си господарката.

— Не е зле и ти… — каза Вълкодав на Ертан. — Да си сложиш твоята. Че знае ли се…

Жената-воин вдигна глава и почти враждебно изгледа вянина.

— Никога не слагам броня — изрече тя, като наблягаше на всяка дума.

Вълкодав беше виждал какво ли не. Включително и воини, презиращи доспехите. Дори такива, които се хвърлят в боя, като се разголват, защото Боговете обичат първичната човешка голота. Реши да не спори с Ертан, знаеше, че няма да има полза. Само сви рамене и промърмори:

— По време на един лов… може от случайна стрела…

Ертан изведнъж го хвана здраво за рамото и той забеляза колко силни са ръцете й. Сивите очи й станаха безпощадни, а устните се стиснаха в черта:

— Ти какво си мислиш, че съм някакво момиченце? Като нея?… — Тя кимна към шатрата на кнесинята. — Аз съм на двайсет и осем години, Вълкодаве! Участвах в битката при Трите хълма и видях как загина годеникът ми. Умря в ръцете ми. Той ме чака там, за да отидем заедно при Трирогия, на остров Ойлен Ул. Там, при него, времето е спряло, но питаш ли ме на мен какво ми е? Случайна стрела!… Ха! Предварително ще разцелувам стрелеца!…

От виолетовия сумрак изникна Лъчезар, съпровождан от Канаон и Плишка.

— Каква е тая седянка? — веднага се нахвърли той върху младежите. — Щипете слугините на сестра ми, така ли? Така ли браните честта на кнесинята! Я се махайте оттук…

Младежите се смутиха и започнаха да се оглеждат за Вълкодав. Вянинът изобщо не възнамеряваше да ги отпраща и реши, че този път сблъсъкът с Лъчезар е неизбежен. И с двамата му юнаци също.

Но в този миг се обади Илад:

— В името на Лунното небе, стига фуча, Лъчезаре. — Халисунецът се мръщеше с досада. — На кнесинята й беше драго да ги гледа. Тя сама им разреши да дойдат.

Това си беше самата истина. Мъдрият Илад бе премълчал само това, че Вълкодав беше измолил разрешението. Лечителят, който от край време лекуваше и родителите на владетелката, можеше да нехае за болярския гняв. И за здравите юмруци на обкръжението им.

— Правилно — каза кнесиня Еленя, която излезе от шатрата. — Аз разреших. Нека се повеселят момичетата.

Тя наистина бе облякла ризницата си под плетената блуза, но така, че да не личи. Вълкодав разбра това само по леко скованите й движения. Няма как да носиш толкова желязо по себе си и да се движиш със същата лекота.

— Ааа, така значи — каза Левака. — Е, нека да се веселят… Лека нощ, сестро.

И боляринът се отдалечи сред сгъстяващата се тъма, а на Вълкодав предостави правото да размишлява дали в последните му думи се крие скрит смисъл.

Постепенно се стъмни напълно и по небето грейнаха безчет звезди. Тъкмо беше настъпило новолуние — нощта обещаваше да бъде тъмна. Вълкодав бродеше около шатрата на кнесинята, загърнат с плаща. След залеза задуха вятър. Не силно, но все пак пускаше ледените си пипала под дрехите, колкото да замръзнеш, ако стоиш на едно и също място.

След като изпратиха щастливите и развълнувани девойки да си легнат, младите сегвани спазиха уговорката, не си тръгнаха. Накладоха огън, свариха в котле нарязани ябълки с мед и се заприказваха полугласно, за да не събудят владетелката. Бяха най-малко дузина и Вълкодав от време на време се усамотяваше на каменното възвишение, за да погледа блатото. Човек с обикновено зрение едва ли би видял къде точно се срещат земята и небето. Вълкодав различаваше водата, границата на шумолящите от вятъра дървета и плаващите острови. Прилепчо се носеше някъде със своите сродници, още не заспали своя зимен сън. На вянина му беше леко чоглаво без него.

Дълго стоя заслушан в шумоленето и свиренето на вятъра, после се върна при огнището. Когато се изкачи отново на върха на каменния хълм, погледна към далечината и видя, че плаващите острови са станали повече. И се движат към брега.

И то при положение, че вятърът духа от брега към водата.

Едва успя да осъзнае случващото се, когато на рамото му с диви крясъци се стовари Прилепчо. Черното зверче се вкопчи в кожения плащ, защрака със зъби, засъска и тревожно размаха криле.

Точно по същия начин, както и през пролетта на горския път, преди нападението на разбойническата шайка на Жадоба…

Вълкодав се вгледа напрегнато в най-близкия от плаващите острови. Сърцето му вече туптеше по-учестено, по-късно сигурно щеше да съжалява за изгубеното време. Но можеше и невидим бързей да придвижва островчетата, а Прилепчо просто да е налетял на досаден горски самец?…

Съвсем до тях наистина прелетяха няколко нощни зверчета. Вълкодав можеше да се закълне, че крещяха на Прилепчо нещо смислено. Плаващият остров изглеждаше като най-обикновена буца торф, дънери и преплетени корени. На него растяха храсти, имаше даже и две малки дръвчета. Но ето че от храсталака се подаде късо весло и внимателно насочи „острова“ още по-близо до брега…

Вълкодав изсвири с все сила с уста. Тревожният и провлечен звук със сигурност се чу из целия лагер, а дори и в светилището, където се бяха скрили храбрите велхи. Вълкодав изсвири още веднъж — рязко и късо. Това беше сигнал, който Сивчо добре познаваше: да се спасява след останалите коне. Самият вянин се извърна и с всички сили се втурна към шатрата на кнесинята.

Сегванските ратници вече бяха скочили на крака, а Храбробор тъкмо се беше вмъкнал в шатрата, за да изведе слугините и владетелката. Вълкодав го последва незабавно. Шатрата беше разделена на две половини с бродирани завеси, точно както във велхската къща. Без да се церемони, Вълкодав дръпна пердетата.

— Трябва веднага да излезете, владетелке.

Кнесинята си беше легнала облечена и с ризница, както я беше помолил. Вълкодав неведнъж се бе убеждавал в нейния кураж, но сега изглеждаше така, сякаш е завладяна от всичките страхове, загнездили се в душата й от деня на покушението насам. С трескав блясък в очите и пребледняло лице тя се надигна. Съвсем бавно, сякаш се беше пробудила от тягостен сън. Вълкодав се наведе, помогна й да се изправи и я избута навън. Еленя Глуздовна го хвана трескаво за ръката.

Отвън младите воини вече тичаха по склона, като даваха зор на уплашените слугини. Зад тях двама юначаги, с тихи ругатни през зъби мъкнеха лечителя Илад, хванали го под мишница, а друг носеше илачите му. По-добре да се затрият празничните премени и среброто, отколкото да зарежат цяровете. Вълкодав със закъснение си помисли, че никой не се е погрижил за чеиза на кнесинята в талигата. С чеиза й да става каквото ще. Негова грижа бе нейният живот.

От тъмата излетя стрела, профуча покрай главата на кнесинята и се заби в един от боровете. Вълкодав скочи на мига, издърпвайки девойката по-далеч от огъня и неговата предателска светлина. Повали я и я притисна към земята, прикривайки я с тялото си. И едва тогава се усети, че нападателите, които и да бяха те, са се оказали прекалено пъргави. Нямаше как онова островче — по-точно лодка или сал, покрит с клончета и тръстика — вече да е стигнало до брега. Значи някой се е промъкнал към тях по суша. Ловко и потайно, а караулните не са го усетили или пък оня безшумно им е прерязал гърлата. Но ако е така — от коя посока е дошъл?…

Оставаше му да се надява на Аптахар и неговите стрелци, обещали да прикрият отстъплението.

— Сега ще потичаме, владетелке — каза Вълкодав.

Слугините пищяха нейде в гората, още не разбрали какво става. Те се опитваха да се отскубнат от яките ръце на младите ратници и викаха почитаната си господарка, сякаш тя можеше да им бъде закрила.

Тревожно зацвили кон, невидим в тъмното. Прилепчо, кръжащ във въздуха над главите им, веднага се стрелна натам и изчезна безследно, а кнесинята се приповдигна на лакът:

— Снежинка!…

Вълкодав веднага я накара да се просне отново в тревата — и съвсем навреме. Ниско над тях профучаха няколко стрели. Вянинът хвърли поглед към шатрата и видя, че плътната тъкан вече беше надупчена като решето. Ако се съдеше по дупките, стрелбата бе по легнали хора, при това целта бе точно половината, отредена на кнесинятата. Ако Вълкодав не беше сколасал да я издърпа навън, не би я отървала и ризницата.

Притискайки се към тревата, към тях допълзя Храброслав. Той направо влачеше дойката. Бабата си беше изкълчила крака и не можеше да ходи, камо ли да тича. Тя протегна ръце към кнесинята и изфъфли:

— Чедото ми! Жива си…

— Ще я пренесеш, Храброславе — каза вянинът.

Хайгал запротестира:

— Аз ще се оправя… момичето опазете!

— Така, всички след мен — заповяда спокойно вянинът. — Дръж се здраво, владетелке.

Сграбчи дланта й, скочи на крака и хукнаха по нанагорнището. Братята Храбри го последваха уверено, защото знаеха, че наставникът им добре вижда в тъмното и няма да сбърка пътя. Те претърчаха едва трийсет крачки, когато отзад лумнаха високи пламъци. В шатрата на кнесинята се бяха забили стрели, омотани с тлеещи кълчища.

— Не се оглеждай, владетелке — нареди Вълкодав.

… Съдено беше на кнесинята Еленя да запомни до края на дните си това лудо бягство под стрелите. Неведнъж, когато поне в мислите си подражаваше на своята майка, си беше представяла, че тя също като нея е жена-воин с шлем с пера и лъскава броня, опитна, непреклонна в сраженията и естествено — безстрашна!… Лесно е да си безстрашен, когато няма кой да те сплаши. Сън била сънувала как не е изоставила Вълкодав, пък отгоре на всичкото и се бе размечтала, че и наяве ще прояви същата храброст. Как ли пък не! Още беше не видяла врага, чула бе само песента на прелитащите покрай ушите й бързи стрели, а сърцето й вече беше в петите и коленете й бяха омекнали. Препъваше се почти на всяка крачка, все стъпваше накриво, падаше в някакви трапове, през които Вълкодав летеше като по равен път. Тя не виждаше почти нищо отпред, донякъде заради тъмното, донякъде от страх. Но при всяко залитане желязната ръка на телохранителя й я задържаше миг преди да се стовари на земята.

Чак след доста време, като се връщаше към събитията от паметната нощ, кнесинята разбра защо по едно време уплашените гласове на слугините сякаш бяха започнали да се отдалечават. Вълкодав нарочно я мъкнеше нагоре по друг път, не по оня, по който бягаха всички останали.

Нещо тежко я връхлетя и я удари в дясната плешка. Кнесинята ахна от изненада и болка, спъна се за кой ли път, но не залитна, продължи да бяга.

Старата дойка горчиво, благодарно и безсилно плачеше, вкопчена в якия врат на Храброслав. Какво би станало с нея, а най-вече с нейното момиче, ако не бяха тия трима юначни момци? Същите, дето понякога ги гонеше с метлата от току-що измитите стъпала пред палатите в прикъта…

Кнесиня Еленя се задъхваше. Едва различаваше дънерите на боровете, осветени от отблясъците на далечните огньове. Зад всяко дърво й се привиждаше сянка с остри нокти. Обаче ясно виждаше червените светещи очи, с цвят на кръв, макар че просто нямаше време да умре от ужас. Разчорлените й коси й се пречкаха пред очите, копринената й мрежичка се закачи за един клон и се смъкна от главата заедно със сребърното венче. Ризницата с всяка крачка натежаваше все повече, а лицето й беше обляно със сълзи и малко пот. Катеренето нагоре наложително беше непрекъснато. Но най-страшното бе, че кнесинята не знаеше накъде бягат и колко още им остава да го правят. Въпреки цялото бързане, тя почти бе увиснала на ръцете на телохранителя. Дори страхът, придаващ отначало пъргавина на нозете й, постепенно се превърна в пречка, защото отстъпи мястото си на тъпа изнемога. Кнесинята си нямаше хал-хабер какво изпитва един човек, когато го убиват, затова си мислеше, че би било по-добре вече да са я убили. Сега ще падна, кънтеше в съзнанието й. Сега ще падна и… и това ще е краят. И нека да правят с мен каквото щат. Обаче всеки път изнамираше силици за още една крачка. И още една. И още…

После дърветата отпред се отдръпнаха, а звездното небе се затули от някакви неравни затъпени зъбци. Вълкодав се спря, кнесинята, както се беше засилила, го връхлетя като вихър и го хвана с ръка да не падне. Разтреперана от преживяното напрежение и уплаха, тя едва сега се усети, че времетраенето на безумния бяг се измерва най-много с броени минути. Двамата по-млади телохранители дишаха тежко зад гърба й. Изглежда хем бяха бягали, хем се бяха мъчили да я прикриват с телата си. Единият от братята носеше дойката. Кнесинята внезапно се засрами, че все още не се е научила да различава близнаците.

— Мал-Гона! Аптахар!… — пресипнало извика Вълкодав. — Свои!…

Разпознаха гласа му. Нещо помръдна зад каменните блокове и вянинът пристъпи напред, а на Еленя Глуздовна й се наложи да го последва пълзешком, за да се пъхне в някаква тясна пролука. Вълкодав веднага я отведе в западната страна на светилището, където грижливо бяха натрупани борови клонки и тлееше купчина въглени, скрита от очите на външни хора. Кнесинята изведнъж отново изпадна в ужас при мисълта какво ще се случи, ако той пусне ръката й. Озърна се и видя, че в каменния кръг са се струпали хора. Солвяните, велхите и сегваните делово и без излишен шум се готвеха за бой: преграждаха и последните проходи, проверяваха стрелите и колчаните си и оглеждаха мечовете и копията. Кнесинята забеляза дори няколко от младите воини на Лъчезар, но повечето от присъстващите бяха стражи от обикновената галирадска войска. Тя знаеше по име малцина. Закопня да затвори очи и да се събуди у дома, на спокойствие и тишина.

— В името на косматите бедра на Тунворн! Откъде пък изскочи ти? — недоволно попита Аптахар Вълкодав. — Очаквах те от другата страна. Хег да те вземе, вянино, можеха да ви застрелят!

— Откъдето съм изскочил — оттам — промърмори Вълкодав. — Владетелката нали е читава, това е важното.

Кнесинята седеше върху гъстите клони, заметнати с плъстен конски чул; положи усилие, сама разтвори пръстите си и пусна ръката на телохранителя. Не приляга на дъщерята на вожда да показва страха си пред хората. Някой току-що беше наметнал върху раменете й стоплен от друг плащ. Приближи се Храброслав и настани до нея дойката. Старицата накара изпотения момък да се наведе и звучно го целуна по мокрото чело:

— Синко…

От вси страни вече прииждаха слугините, които, вече видели кнесинята, се бяха осмелили да се отделят от своите спасители.

— Владетелке!…

Всички бяха тук, включително и лечителят Илад с кутията с илачите. Колкото и да беше чудно на пръв поглед, страхливият дребен халисунец бе успял да потисне отнемащия волята страх. Сигурно защото, помисли си кнесинята, за разлика от мен, той си има работа и в битката ще има полза от него.

Сред слугините липсваше само веселата красавица Варея, която си приличаше като две капки вода с владетелката. Не се забелязваше и луничавият момък, на когото я бяха поверили.

Вълкодав каза нещо на братята Храбри, те се отдалечиха и се върнаха с няколко щита. Единия връчиха на кнесинята, другите раздадоха на момичетата.

— Защо?… — попита Еленя Глуздовна. Ако се случеше да се бият, тя все едно, не умееше да го използва.

Вълкодав отвърна:

— Сигурно ще стрелят отгоре, почитана господарке, през стената. Ще се прикриеш.

Сякаш някой чу тези думи и веднага от звездното небе падна тежка стрела и се заби право в купчината въглени. Вълкодав грабна кръглия щит и го вдигна над главата на кнесинята, докато тя неловко промушваше ръцете си през ремъците. Щитът беше дървен, тапициран с навосъчена кожа и обкован по ръба с желязо. На кнесинята й се видя възтежичък. Слугините се свиха хлипайки на земята и се притиснаха към нея и близнаците.

Вълкодав клекна до кнесинята, протегна ръка и измъкна от блузата й стрелата, омотала се в дебелото сукно под дясното рамо. После погледна девойката и изведнъж промълви, тихо и спокойно:

— Не плачи, владетелке. Не бива да плачеш. Всичко ще е наред.

Едва в този миг кнесинята установи, че цялото й лице е обляно не само в пот, но и в сълзи.

— Ще бъда ей там — каза Вълкодав и кимна към каменната стена. — Храброслав и Храбробор ще поседят при теб, владетелке.

Кнесинята реши, че тя ще умре веднага щом той тръгне и я остави. Кимна му примирено и прошепна:

— Пази се, Вълкодаве.

— А да, ето и това… — Той откопча от ремъка кинжала си и й го подаде — същият онзи кинжал, който му бе подарил благодарният Кетарн. Острието беше дълго повече от две педи и в ръцете на девойката изглеждаше като малък меч. Честно казано, Еленя Глуздовна умееше да си служи с него не повече, отколкото с щита. Но усещането за легналата в дланта й вита ръкохватка тутакси й вдъхна увереност, както обикновено става при всички, несвикнали да боравят с оръжията. Вълкодав точно затова й го беше дал.

Известно време зад стените на светилището цареше подозрителна тишина…

— Те докосват човека и той веднага пада… — с обречен глас изговори някакъв млад воин, застанал до вянина. — Само да те пипнат — и всичките ти кости за миг се топят, като масло…

— За какво говориш? — попита Вълкодав, докато измъкваше от калъфа предварително подготвения („завързания“, както се изразяваше неговото племе) лък и разкопчаваше направения от брезова кора капак на тула. Чудеше се къде ли може да се е запилял Прилепчо и дали не му се е случило нещо.

— За призраците… — промърмори юношата, донякъде стеснявайки се от своята боязливост. Вълкодав не се вгледа в него — и така беше ясно, че челюстта на горкия младеж трепери. — Те там сигурно вече са избили витязите… Единствената надежда е светилището… Макар че Боговете, изглежда, не са нашите, кой ги знае какви са…

— Призраци! — изсумтя вянинът. — Къде се е чуло и видяло призраците да стрелят с лъкове и когато тичат из гората, храстите да пращят?…

А защо не се вижда и не се чува Лъчезаровата дружина, ето за това човек определено си заслужава да се замисли.

— А освен това, според мен, призраците не псуват — смутено произнесе друг глас и Вълкодав разпозна оня, дето го беше кръстил Русолявия. — Винаги съм смятал, че те, напротив… ругаят, и още как — и си отиват. Чух един там, долу… — Младият ратник се усмихна. — Как псуваше някаква продупчена лодка! Даже научих четири нови скверни думи…

Всички наоколо се засмяха сдържано.

— Ти, братко, изглежда, си научил и древните езици — предположи приближилият се Мал-Гона. — Поне разбра ли на какъв език псуват?

Русолявия отговори с безкрайно смайване:

— На солвянски!…

Долу, откъм лагера, внезапно се чуха ликуващи викове. Вълкодав се вслуша и разпозна нещо от рода на: „Намерих, намерих!…“ Докато се чудеше какво би могло да означава това, виковете се смениха с неразбираем ропот и утихнаха съвсем.

Дърветата започваха на стотина крачи от светилището и под тях лежеше тъмнина, почти непроницаема за обикновените човешки очи. Вълкодав се измъкна през един процеп между камъните, притисна се с гръб към грапавата стена на храма и се вгледа напрегнато в мрака. Воините зад него си шушукаха нещо и докосваха амулетите под ризниците си. Някой предпазливо попита:

— Виждаш ли нещо, вянино?

Вълкодав не отговори, но лявата му ръка, в която държеше лъка, бавно започна да пълзи нагоре. Той беше различил някакво движение при големия бор, обхванал с корените си гранитните стъпала. Не се страхуваше, че няма да улучи от такова разстояние, но човекът можеше да се окаже свой и затова Вълкодав не бързаше.

После стаилият се помръдна леко наляво и вянинът видя върху шлема му гребен с пера, от челото та чак до тила. Точно такъв беше нарисувала на земята Ертан, когато разказваше за шлема от времето на Последната война. Вълкодав за миг усети студенина в корема си. Вече от двеста години насам никой не носеше такива шлемове. Нима все пак имаше истина в разказите за злите души, чийто покой бе смутен в дълбината на Кайеранските тресавища?… Зачуди се и дали пък в гората не се намира добър човек, който поради някаква причина е нахлузил древния шлем. Но реши, че е невъзможно. Не обичаше да стреля без предупреждение и без да знае в кого, но когато под дърветата се мярнаха още сенки, отпусна тетивата. Стрелата с широк връх се заби там, където под шлема смътно се различаваше лицето, и веднага се разбра, че под дървото не се е бил стаил безплътен дух. Силата на хубавия вянски лък беше страшна: човекът с шлема полетя назад и падна по гръб. После се затъркаля по склона, а тялото му шумно кършеше храстите. Приятелите му се притиснаха към земята и започнаха да стрелят в отговор, но железните върхове на стрелите им отскачаха от камъка, без да причинят вреда никому. По-младите ратници веднага взеха лъковете си, за да отговорят. Вълкодав слушаше как старшите воини възпират тези с по-малко опит. Каква е ползата да се изпразват напосоки колчаните, след като не се вижда абсолютно нищо?

Вълкодав легна на земята и пусна още няколко стрели, като се стараеше да стреля само на сигурно. Един от „призраците“ така и си остана под дървото, прикован към дънера, с пронизан врат. Друг започна да вие, като се загърчи между обраслите с мъх камъни. Дългият, ръбест, подобен на гвоздей бронебоен накрайник беше пробил бронята му при корема. Останалите разбраха, че са видени, и с приглушен рев се емнаха напред.

Защитниците от малката крепост ги допуснаха малко по-близо, но веднага след това ги засипаха с дъжд от стрели. В тъмнината повечето подминаха целта, а някои я улучиха. При дупките на полузатрупаните процепи стояха опитни стрелци, които умееха да се прицелват и със завързани очи — като се ориентираха по глас или по шум от стъпки. Неколцина от враговете паднаха, но останалите не спряха. Добраха се до каменните стени и започнаха да търсят входа, а някои понечиха да се изкатерят по камъка. И тогава в мрака започна безпощадна сеч.

Когато се стигна до ръкопашен бой, първият пристигнал „призрак“ замалко да настъпи Вълкодав, който се бе прилепил плътно към стената в мрака. Може би разбойникът успя да се учуди, когато неизвестна сила изведнъж го подхвана, завъртя го в кръг, накара го да се превие напред и с всичка сила заби главата му в камъка. Вълкодав измъкна меча от ножницата си и се зае със следващия.

Ето така, вероятно, се бяха били преди двеста години последните воини на древните племена, обкръжени от всички страни от наемниците на Гурцат Проклетия с шлемове с четинести гребени. А зад стените са се криели малки деца, старци и жреци, призоваващи Боговете…

Вълкодав отсече главата на противника си и си каза, че се сражава и заради тях.

В щита, който кнесинята държеше над главата си, се забиха няколко стрели, а още една се забучи в земята, като прободе края на вълнената й пола. После, гръмогласно викайки лечителя, притича здрав сегванин, понесъл ранен на ръце. Илад незабавно се измъкна под щита, разпали забитата в земята главня и се зае с разпореното бедро на момъка, без хич да го е грижа, че и него го грози смърт. Кнесинята погледна халисунеца, който омотаваше делово бинта, после извърна очи и към ранения воин, който срещна погледа й и направи опит да й се усмихне ободряващо с белите си като брашно, изкривени от болка устни.

Хората се обричаха на смърт и мъки заради нея. За да може тя благополучно да се добере до годеника си. Годеника, когото мразеше с цялата си душа, без още да го е виждала…

После отново си спомни за съня, в който верният й телохранител отстъпваше заднешком, по каменистата пътека между сивите скали, отстъпваше, сражавайки се с нещо невидимо… Тогава, в съня, тя се опитваше да му помогне. Не се криеше на безопасно място, докато останалите се биеха на живот и смърт. Вероятно тогава просто не бе имало къде да се дене. И в това беше цялата й храброст. Или работата бе там, че насън, колкото и да е страшно, все пак не загиваш наистина?…

Боят продължаваше да се води в мрака. Нито едните, нито другите не сколасаха да си измайсторят факли. „Призраците“ упорито се бяха вкопчили в маските на отвъдни същества. Макар че всички вече бяха разбрали, че те са най-обикновени хора, които, за да всяват страх, са се предрешили със старинните доспехи, намерени в Кайераните. Обсадените не желаеха да разкриват пред нападателите си своя брой, нито пък напразно да привличат вниманието на вражеските стрелци…

Вълкодав обикаляше под стената, като използваше безпощадно преимуществата на своето зрение. Славният меч, който той за първи път вадеше за истинска битка, бе облян в кръв до самата кръстовина. Оръжието явно също не обичаше горските душегубци.

Съвсем скоро вянинът откри, че нападателите също виждат добре в тъмното, но не като него, а по някакъв друг начин. Веднага забелязваха движението, но стаил се човек можеха и да пропуснат. Ето защо не го беше видял първият, на когото бе вкарал стрелата под забралото на шлема. Вълкодав се въртеше мълниеносно, като се стараеше да привлече върху себе си вниманието на колкото се може повече врагове. Разбираше, че в суматохата на ръкопашния бой те едва ли ще стрелят в него, а нека иначе се опитат да му видят сметката. Колко народ може да нападне наведнъж един-единствен човек? Не повече от трима-четирима. Иначе само ще си пречат. Значи ако умееш да се отбраняваш срещу четирима, няма да се дадеш и на четирийсет. Вълкодав позволи да го обкръжат и започна да изографисва сложни фигури с меча си. Мечовете и копията на „призраците“ се плъзгаха по острието му, а те самите се търкулваха встрани и мнозина повече не станаха. Вълкодав успя да се убеди, че многобройните му съперници съвсем не блестят с бойно майсторство. Явно бяха свикнали да нападат внезапно и да колят спящи хора, без да срещат сериозна съпротива. Против подобно войнство единак като Вълкодав можеше да устоява, докато не се строполи от умора. Но не биха постигнали последното никак лесно. Ако дребната побеляла женица се появеше сега на своето магаренце, дали щеше да се гордее с даровития си ученик?… Или отново би го укорила, че погубва враговете си, без да дочака те да разберат това-онова и да решат да променят живота си?…

Времето определено се върна два века назад. Сенките на отдавна загиналите плуваха из тъмнината, като се взираха в тези, които тревожеха съня им. Около жилището на Боговете отново кипеше лют нощен бой, само че този път на воините с гребени на шлемовете не им се удаде да постигнат лека победа, не успяха да се подиграят над беззащитните. В светилището се отбраняваха сурови и страшно спокойни хора, които никак не се смятаха за обречени. За разлика от древното племе, те силно се надяваха, че ще устоят.

— Дръж се!… — чу изведнъж Вълкодав, обърна се по посока на крясъка и видя жената-воин Ертан.

Отчаяната девойка се бе хвърлила да му помага, решила, че щом са го обкръжили, значи работата отива на зле. Тя си служеше доста умело с меча, и то с онази самоотвержена ярост, с която отколе се славеха велхите. Кръгът на нападателите веднага се разпадна. Ертан вече беше на две крачки от Вълкодав и почти го бе освободила, когато някой я замери с нож. Вянинът се намираше от другата й страна и нямаше достатъчно време да й се притече на помощ. Ертан се хвана за гърдите и падна на земята. Разбойниците се хвърлиха да я доубият, но Вълкодав вече стоеше над нея и дългият му меч тъчеше във въздуха погребални покрови за всеки, който се приближеше. Скърцайки със зъби, Ертан се мъчеше да се надигне, но нищо не се получаваше.

— Бягай — изхриптя тя. — Бягай.

Без да отговаря, Вълкодав я сграбчи със свободната си ръка, повдигна я от земята и успя да напипа с длан ръкохватката на ножа.

— Дръж се!… — закрещя той на велхски. — Виж я ти какво е намислила — да ми умира!

Ертан се опита да го прегърне през врата. От болката и прилошаването пръстите й отначало бяха съвсем като от памук, после част от силата й се върна. Разбойниците незабавно ги обкръжиха, както вълци обграждат двойка лосове, изранили краката си по замръзналата есенна снежна кора. Вълкодав започна тихо да ругае през зъби: ето сега беше станало наистина напечено. Ертан лежеше полуотпусната върху ръката му, с притисната към рамото му глава. От устата й течеше кръв и той чувстваше как гъстата гореща влага се просмуква в кожената дреха. Все пак Вълкодав си проби път към южния вход на светилището и там разпознаха гласа му. Безстрашните юнаци веднага изскочиха навън и ги прикриха. Вълкодав изтри меча в ботуша си и го пъхна в ножницата. Ръцете на Ертан безсилно се разтваряха на врата му. Вълкодав я подхвана — много предпазливо, за да не се размърда ножът. Внесе девойката вътре и потърси с очи Илад. Някой притича към него, за да поеме ранената. Вълкодав обърна глава и видя кнесинята, зад която вървяха неотлъчно братята Храбри.

Оказа се, че младата владетелка е успяла да накара слугините си да помагат на лечителя и самата тя също не изоставаше от тях, а подкрепяше ранените и ги отвеждаше зад сигурната защита на стените. Наблизо лежаха телата на двама от разбойниците, изхитрили се да се покатерят на стената — и двамата с шлемове с гребени и древни нагръдници. Под брадичката на единия стърчеше дълъг боен нож. Този удар не го знаеха в Галирад, Вълкодав лично беше обучил близнаците на него. На другия разбойник, изглежда, му бяха изсипали горещи въглени в лицето и за миг го бяха зашеметили. Точно така — дланта на дойката, която разсейваше с приказки един измъчван от раната си момък, беше омотана с парцал, а самата старица изглеждаше страшно горда.

— Не ме запомняй с лошо, бан-риона — бавно, с чужд, нисък глас изговори Ертан. — Отивам си. Гелам… ме чака…

— О, я стига, стегни се! — изсумтя Вълкодав. Положи девойката на земята, придърпа я към жертвения камък и я настани удобно, като започна внимателно да разрязва кожената й куртка. Кнесинята застана на колене до тях, като грижливо придържаше клюмналата й глава. По страните й отново пробягваха сълзи: струваше й се, че животът на славната велхиня всеки миг ще изтече между пръстите й, като бягаща вода. Как да го удържи?…

През това време покрай тях се завъртя още един ранен — оказа се, че е Русолявия. Бившият хлебар страдаше жестоко: беше изгубил в сражението окото си и главата му бе стегната с кървава превръзка, а под здравото му око все още се виждаше неотдавнашна синина. С тази синина, доколкото Вълкодав знаеше, го бе възнаградила самата Ертан, заради прекалената му страст. Русолявия плъзна поглед по откритата й, облята с кръв гръд, разтегна непослушните си устни в хищна усмивка и заяви:

— Ненапразно получих един в мутрата, знаел съм май къде да си пъхам ръцете. Гледай ти, каква красота е прикривала!

Илад намаза с нещо прозрачно кожата около ножа, сложи пръсти под раната и се заслуша в сърцето.

— Важното е, че зърното не е пострадало — с тон на познавач отсъди появилият се от тъмнината Аптахар. — Ти, момиче, първо трябва да родиш двайсетина деца, после вече може да умираш.

Ертан вдигна ръка, опитвайки се да ги заплаши с юмрук, и изгуби съзнание.

Нападателите вече не бяха много повече от обсадените, които сега бяха сигурни, че ще успеят да отблъснат атаката. Разбойниците също го разбраха и отдолу, от брега, прозвуча рог и Вълкодав веднага си спомни разказа на Ертан за похожденията на дядо й и за задгробния рог, на който по никакъв начин не би могъл да тръби жив човек. Звукът, приглушен и зловещ сякаш излизаше изпод земята. От него по гърба на Вълкодав полазиха тръпки и вянинът се запита защо разбойниците не са го надули още в самото начало, за да уплашат всички. Нямаше много време да разсъждава по този въпрос, но единственото обяснение, което му хрумна, не се оказа особено утешително.

Нужна им е била кнесинята…

И те са се досещали или просто са знаели, че при нея са на служба хора, които, без да се замислят, ще се хванат за оръжието. И без бой няма да дадат своята почитана господарка не само на някакви си там духове на отдавна измрели злодеи, но и на самите Тъмни Богове, ако те изведнъж решат да дойдат за нея.

Вълкодав се наведе над убития разбойник, надникна в мъртвите му очи. Точно така. Към него, като две бездънни пукнатини в зимния лед, гледаха невероятно разширени зеници. Вянинът вдигна клепачите и на втория. Абсолютно същото.

Над хоризонта на изток вече се разгаряше тънката ивица на зората. Разбойниците отстъпиха и се скриха в гората, като се постараха да отнесат със себе си или да доубият своите ранени. Защото пленниците неминуемо щяха да бъдат заставени да проговорят. Макар че сигурно вече на всеки беше ясно, че повече никой няма да повярва на приказките за войнствените духове, излизащи от Кайеранските тресавища.

— Напразно сте убили и двамата — каза Вълкодав на близнаците. — Можехме да ги поразпитаме.

Храбробор се изчерви целия и отговори:

— Ами така се изплашихме, че…

Кнесинята седеше до Ертан и галеше мократа й глава. Виждаше се как треперят ръцете й. Тя още не можеше да повярва, че злощастната нощ е към края си.

— Всичко е наред, бан-риона — рече тихо Ертан. — Отблъснахме ги.

Тя лежеше със затворени очи, смъртно бледа, но от устата й вече не течеше кръв. Твърдеше, че почти не изпитва болка, ако лежи неподвижно.

После откъм страната, противоположна на блатото, се чу бойният вик на галирадската дружина, звън на оръжия и тропот на копита.

— Аха — уморено каза Вълкодав. — Ето го и Лъчезар.

— Искам да знам къде го беше отмъкнал Хег досега — яростно измърмори Аптахар и клекна до него. Това беше любимата поза на сегваните. Другите племена обикновено виждаха в нея неизчерпаем източник за подигравки, обаче сега на никой не му беше до шеги.

Вълкодав измъкна меча от ножницата си, сложи го напреки на коленете си и започна да го чисти. Знае се какво става с острието, ако не се почисти навреме от кръвта. Той също можеше да каже много неща за Лъчезар, но се сдържаше пред кнесинята.

Болезнено куцайки, към тях се приближи Мал-Гона и седна на земята, като неловко протегна напред превързания си с парцал крак. Беше загубил в сражението четири прекрасни момчета и сега бе разстроен и разгневен.

— Не си ли виждал Мужила? — попита мрачно Аптахар.

— Да пукне дано твоят Мужила!… — изрева велхът. — И да са му видели сметката — няма да плача!

На солвянските ратници, чули тези думи, и през ум не им мина да възразят. Кнесинята гледаше мъжете, които още не бяха успели да се съвземат след битката. Навярно трябваше да се поставят на място юнаците, да бъдат заставени да почитат този, когото старейшините са сложили над тях. Но именно в това беше бедата — не можеш да принудиш никого да уважава човека, който с нищо не е заслужил подобна чест.

И кнесинята каза нещо съвсем различно.

— Аз не съм достойна да бъда владетелка… — тихо се обърна тя към Вълкодав. — Аз… така се изплаших…

Вълкодав вдигна глава и се усмихна. Аптахар и Мал-Гона я изгледаха, после се спогледаха и се разкикотиха едновременно. След известно време вече се смееха всички в малката крепост, дори и тези, над които се бе трудил Илад.

През това време долу се вдигаше шум и се надаваха крясъци. По всичко личеше, че Лъчезар и хайката му прогонваха „призраците“ обратно към блатото. Няколко момчета с остро зрение се изкатериха върху камъните; ставаше все по-светло и те видяха лодките да се измъкват през разлива. Най-обикновени плоскодънни лодки, само че на бордовете им още се търкаляха тръстикови стъбла и преплетени клони. Останалата част от прикритието им плуваше в застоялата вода: разбойниците бягаха.

Когато по склона на хълма зачаткаха копитата, ратниците отново се хванаха за лъковете и викнаха строго към новопоявилите се.

— Идва славният болярин Лъчезар Лугинич! — долетя насреща им гласът на Плишка. — Път за болярина!

Освободиха пътя на болярина, макар и без почтителността, с която той бе свикнал в Галирад. Лъчезар скочи от врания кон и влезе стремително в светилището, съпроводен от Канаон и Плишка. Останалите искаха да се вмъкнат след тях, но не ги пуснаха, като им казаха, че вътре и без това има достатъчно хора. Всъщност ратниците, току-що отблъснали нападението над владетелката си, изобщо не искаха да допускат при нея външни хора.

Обаче Лъчезар, както скоро се изясни, гледаше на нещата по друг начин.

— Сестро! — възкликна той ликуващо. — Разбихме ги и ги разгонихме, спасена си, сестро!

Кнесиня Еленя мълчаливо го гледаше отдолу нагоре. Вълкодав вече стоеше край нея, до лявата й ръка, малко по-напред. Сиво-зелените очи опипваха напрегнато и болярина, и двамата главорези зад гърба му. Лъчезар не можеше да не забележи, че към него тук вече се отнасяха като към чужд. Никой не споделяше възторга му по повод на спасението на „сестричката“, никой не отвърна на ликуващия възглас. Освен дружината, тряскаща с мечове по щитовете:

— Слава на болярина…

— Ти по-добре кажи, воеводо, къде се шляеше с твоите, докато ние се бихме? — обади се мрачно Мал-Гона. Между другото, двамата старшини, велхът и сегванинът, дори не си и помислиха да станат при вида на младия велможа. А наред със старшините — и техните хора.

— Длъжен ли съм да давам отчет на тебе, чужденеца?… — възмути се Лъчезар. — Освен това и аз трябва да ви питам някои неща, крадливи муцуни! Защо отмъкнахте сестра ми неизвестно къде, без нищо да ми кажете? Едва ви намерихме, вие и една добра дума не струвате! Защо… — това се отнасяше вече до Вълкодав, — защо владетелката бягаше сама, а нищо и никаквата дойка, робинята, я носиха на ръце?!

Телохранителят не би се отказал, на свой ред, да се поинтересува откъде боляринът е узнал тези подробности. Но не успя. Разгневеният Лъчезар подскочи към него и с все сила го удари с юмрук в лицето.

Тоест не го удари, естествено. С Вълкодав подобни номера не се случваха вече много, много отдавна. Тялото, едва съвзело се от ръкопашния бой, направи всичко само. Главата се дръпна едва-едва встрани, дясната ръка полетя напред, като основата на дланта се спря в челюстта на болярина. Ако Вълкодав беше ударил както трябва, Лъчезар щеше да лежи със строшен врат. Но вянинът не нанесе удар, просто силно бутна велможата и го отхвърли в ръцете на Плишка и Канаон. Те го подхванаха и внимателно му помогнаха да стане.

Всичко се случи страшно бързо, толкова бързо, че никой не успя да се хване за оръжието.

— Вълкодаве… — прошепна кнесинята.

Лъчезар мушна бавно пръсти в джоба на пояса си и измъкна оттам тънка носна кърпичка, с която изтри устните и брадичката си. После я хвърли гнусливо на земята. Като видя това, на Вълкодав също му се прииска да плюне върху дланта си и да я избърше в панталона. Но се удържа, макар и не без усилия.

— Сестро — обади се боляринът тихо, — ти си се обградила с хора, на които не подобава да се намират до теб — нито по произход, нито по заслуги. Това е позор за теб, сроднице. Обърни внимание на предупрежденията на Боговете: спомни си колко странни и неприятни неща се случиха с теб от деня, в който ти доведе в прикъта този корен на всички злини, този произхождащ от простолюдието вянин, който отдавна е забравил как се е казвала майка му! Ти дори не знаеш кой е той и откъде е, но кой знае защо му се доверяваш значително повече, отколкото на мен. Та нали аз не съм сляп, сестро, всичко виждам. Дълго търпях, но стига вече! Баща ти ми нареди да те отведа при годеника ти, но посъветвам ли те нещо, твоят вянин веднага нарежда да се направи обратното. Досега ти постъпваше по такъв начин, че никого да не обидиш. Това не може да продължава. Избирай, сестро — или аз, или той! Аз, твоят роднина, с когото заедно си играла! Или той, случайният минувач, който днес е при теб, а утре — иди го дири! Избирай!

Кнесиня Еленя вдигна отчаяно очи към телохранителя си. Вълкодав стоеше мълчалив и неподвижен. Не я погледна. Следеше внимателно Лъчезар и двамата му юначаги. Отново я принуждаваха да решава и тя нямаше с кого да се посъветва. Кнесинята си помисли, че всъщност не знае много за вянина, който не блестеше с произхода си. Само това, че миналото му наистина е било тъмно и че от време на време става наистина страшен. И още нещо… нещо, което предпочиташе изобщо да не бе научавала…

Тя отговори тихо, почти шепнешком, но твърдо:

— Сега и занапред ще постъпвам така, както ми подскаже моят старши телохранител, синът на вяните, наречен Вълкодав…

— Правилно ли чух, сестро? — попита Лъчезар.

— Браво, кнесиньо, крайно време беше, Храмн е свидетел! — каза Аптахар с голямо облекчение.

Мал-Гона поглади червеникавите си мустаци и кимна тържествено:

— Праведни думи изрече ти, бан-риона, в това светилище.

— Да намерим Мужила — на мига ще му вземем и старшинството, и пояса! — извика на солвянски млад глас. — Не ни се нрави! Кажи го наместо нас, Декша!

За известно учудване на Вълкодав, на името се отзова ратникът, който до този миг му беше известен под прозвището Русолявия. На Декша му беше мъчително да говори заради окото, но все пак произнесе:

— Право дума владетелката!

Така е след сражение или друг вид голямо усилие. Почувствалите своята мощ хора започват да вършат делата си със същата юначна решителност, в която действат и в битките. В такива мигове нищо не може да им се опре, всичко им се удава. Току-виж ратниците се заели даже и на болярина да отнемат воеводския пояс, но в този миг отвън се чу шум от приближаващи се хора, а после и гласът на велиморския посланик Дунгорм:

— Какво?… Жива?… — И вик: — Пуснете ме при нея!…

Галирадците нямаха нищо против Дунгорм и охотно го пуснаха вътре. Бледият и разтреперан посланик нахлу в светилището на бегом, което не прилягаше особено на положението му на велможа. Имаше вид на човек, който наистина е видял привидение. Погледът му веднага се спря на кнесинята. Дунгорм се приближи към нея, без да вижда никого и нищо друго, и падна на колене.

— Владетелке… — Нарлакът се пресегна да докосне ръката й, но не посмя, опасявайки се, че тя може да се разтвори във въздуха. Кнесинята сама го прегърна, накара го да се вдигне от земята и го сложи да седне до нея. Обичайното лишено от суета достойнство бавно се връщаше у Дунгорм.

— Какво се е случило, благородни посланико?

— Аз… владетелке, аз бях сигурен, че ти… — с все още несигурен глас отвърна Дунгорм. Направи свещения знак и едва се реши да промълви: — Видях как те убиват долу!

Тогава Вълкодав разбра къде се е дянала веселата красавица Варея. Нямаше вече тя да доизносва старите дрехи на кнесинята, нямаше да пробва новите. И шеги относно приликата между двете девойки повече нямаше да има.

Дунгорм разказа, че по време на първата тревога неговите велиморци наскачали живо и застанали в боен строй, вдигнали щитовете си и незабавно тръгнали към шатрата на кнесинята. Но там вече нямало никого, а шатрата догаряла.

Докато той говореше, Лъчезар кимна тихомълком на помощниците си и излезе навън. Изглежда, беше разбрал, че за първи път силата не е на негова страна. И даже още по-зле. От този миг нататък обикновените ратници и велиморците се бяха заели с охраната на кнесинята. На него вече нямаха доверие. „Сестра“ му възнамеряваше занапред да слуша само своя телохранител. Дивия вянин. Каторжника. Убиеца. А той, Лъчезар, ако не искаше да изложи окончателно себе си и дружината си, беше най-добре да не се забърква в спорове с тях. Това вече всички разбираха.

Варея и сегванският воин, който я бе отвел в гората, лежаха на стотина крачки от огъня, който смрадливо пушеше на мястото на красивата вълнена шатра. Двама навъсени велиморци охраняваха телата. Рязаната стрела с широк накрайник беше разкъсала кръвоносната жила на шията на сегванина, но той не беше умрял веднага, а още известно време се беше отбранявал, притискайки раната с ръка. Заради това бяха накълцали храбреца на парчета, така че дори лицето му не можеше да се разпознае.

А на момичето му бяха отсекли главата и тържествено я бяха отнесли нанякъде, намотали на ръката си дебелата плитка.

Ето значи защо разбойниците изведнъж бяха започнали да ликуват, ето защо не се хвърлиха да догонват скрилите се в светилището. Бяха решили, че благополучно са свършили работата си, като са се разправили с кнесинята.

Която някой все така искаше да убие…

Малко по-късно намериха и главата на горката слугиня. „Призраците“ я бяха отнесли обратно в разпръснатия лагер, за да я покажат на някой, който добре познава в лице дъщерята на галирадския кнес. „Не е тази!“ — е изревал злобно този някой. Отсечената глава е полетяла в огъня, а разбойниците са тръгнали с ругатни нагоре по хълма.

Но по това време истинската кнесиня вече е била в безопасност…

Откриха и Мужила. Личеше си, че преди смъртта си солвянският старшина беше стоял на колене и молил за пощада. Дори не беше измъкнал меча си от ножницата. Галирадците не се захванаха да палят за него почетен огън. Просто изкопаха яма и го погребаха в нея, като го сложиха на една страна, с колене, опрени до гърдите. Някога бяха погребвали по този начин робите, за да служат и на оня свят на знатните господари.

Ремъкът му на старшина — от кожа на див бик, със сребърни токи — измиха в чиста вода, пренесоха го над огън и едва тогава го препасаха на Декша Русолявия.

Велхите, сърцати конници, от векове учеха добрите коне да търсят ездачите си, с които ги е разделила битката. Почти всичките воини от отряда на Мал-Гона, с изключение на неколцина намериха конете си в опожарения лагер. Умните животни бяха изчакали злодеите да се махнат и се бяха върнали. Наложи се обаче останалите да бъдат издирвани из гората. Вълкодав беше сигурен, че Сивчо ще си дойде сам. Че и Снежинка ще доведе със себе си. Но той не се появи.

Вече съвсем се беше съмнало, когато от гъсталака дохвърча Прилепчо и с писък закръжи над главата на Вълкодав, а после се хвърли обратно, канейки стопанина си да го последва. Вянинът тръгна подире му, но Прилепчо врещеше развълнувано и летеше все по-бързо, така че скоро Вълкодав хукна да тича. След известно време между дърветата се мярна сребриста бяла козина, дочу се познатото цвилене. Снежинка!

Кобилата също позна Вълкодав, затича се насреща му, подуши го и се отдръпна: човекът миришеше на кръв и смърт. Все пак тя позволи да бъде хваната за юздата, и точно в този миг сред елите, препъвайки се на три крака, с клюмнала глава, се появи Сивчо. Над предния му ляв крак стърчаха две пречупени стрели, а по задницата беше леко одраскан от копие. Измъченият жребец трепереше целият, но се мъкнеше след Снежинка, без да изостава. И кобилата не го оставяше, чакаше и нежно пръхтеше, въпреки че вече отдавна можеше да се е върнала сама при стопанката си. Вълкодав видя, че по копитата на Сивчо има кръв. Бойният кон знаеше как да постъпва в схватка, когато е обкръжен от врагове.

Вянинът го прегърна през шията и започна да гали мократа гореща козина. Конят застена и притисна главата си към рамото му…

Когато Вълкодав отиде да навести Ертан, жената-воин беше в пълно съзнание. Той поседна при нея и я погали по бузата. Тя обърна главата си към него и попита тихо:

— Видя ли ги, Вълкодаве?…

Той, общо взето, разбра за какво говори, но за всеки случай също така тихо попита:

— Кои?

— Душите — отговори велхинята. — Душите на тези, които са загинали тук преди двеста години…

— Да ги видя — не ги видях — каза Вълкодав. — Но ми се стори, че са някъде наблизо.

— А аз ги видях — прошепна Ертан. Вянинът не се учуди и не се усъмни: кой друг да види безплътните души — та нали самата тя беше на границата между живота и смъртта. А момичето продължи: — Струва ми се, че ние отмъстихме за тях…

Вълкодав кимна. И той имаше същото усещане. Макар че блатните разбойници нямаха никакво отношение към Гурцатовото войнство, ако не се брояха шлемовете с гребените.

— Моят народ вярва, че тези, за които е отмъстено, могат отново да се родят и да придобият плът на земята.

Искаха да издигнат шатра за владетелката, но тя отказа. Затвориш ли се в шатрата, пак ще зачакаш да те сполети нещо неприятно. Тя се сви на кравай под одеялото и се опита да заспи, но сънят не идваше. Кнесинята непрекъснато отваряше очи и гледаше Вълкодав, който седеше тихо до нея. Косите на Вълкодав отново бяха сплетени така, както се полага на убиец.

… Дойката разказваше с ясен глас и изговор: Горкун Синица се оказа учтив и не по вянски словоохотлив момък. Как само засия, когато видя на масата с гощавката своите краставици! Хитрата Хейгал сама напълни зелената стъклена чаша на търговеца, разпитвайки го за това-онова. Неотдавнашното покушение над владетелката още беше в устата на всички и скоро разговорът около масата напълно естествено засегна двубоите и знаменитите сражения.

„Да се спрат три коня с една ръка? Как така не може да бъде?! — възмути се Горкун от престореното недоверие на бабката. — Та аз сам съм го виждал на панаира, преди… чакай малко… да, преди петнайсет години. Кой? Как да не си спомням?! Ковачът Межамир Снегир!…“

След два дни Еленя Глуздовна заедно с дойката си измислиха предлог да посетят улицата на ковачите. Майстор Късмет подробно обсъди с Хайгал формата и украшенията на новия нож за колан и направо разцъфтя, откривайки в бабката истински познавач на добрите хладни оръжия. В разговора се вмъкнаха имената на прославени мечове и техните велики създатели. Старицата случайно спомена за Межамир Снегир и Късмет въздъхна.

„Добър майстор беше, жалко за него… Защо ли? Та нали той се ожени в рода на Сивия пес, знаеш сама как е прието при тях. А помниш ли какво стана после със Сивите песове?… Грях е да го кажа, но този, който изгори Човекоядеца в замъка му, направи добро дело…“

Вълкодаве, Вълкодаве… Кнесинята гледаше последния Сив пес, неподвижен и мълчаливо седящ покрай нея, и знаеше, че той никъде няма да отиде. А докато беше с нея, тя бе в безопасност. Премести се така, че коленете й да допират топлото й тяло. И постепенно задряма.